Джени Даунам
Преди да умра (7)

7.

— Ставай! Ставай! — крещи в ухото ми Кал. Мятам юргана върху главата си, но той вика още по-силно: — Татко каза, че ако не станеш веднага, ще се качи с мократа кърпа.

Измествам се в другия край на леглото, но той заобикаля и застава пред мен, засмян до уши.

— Татко казва, че трябва да ставаш всяка сутрин и да правиш нещо.

Ритам го с всичка сила и отново мятам юргана през глава.

— Пет пари не давам, Кал. Разкарай се от стаята ми.

Изненадвам се, че изобщо не се разстройвам, когато го чувам да си тръгва.

Изведнъж ме връхлитат шумове — тропотът от краката му по стълбите, дрънкането на чинии, когато отваря вратата на кухнята и не я затваря. Чувам всичко, дори и най-малкия шум. Изливането на млякото върху корнфлейкса, завъртането на лъжицата във въздуха. Пъшкането на татко, докато забърсва с кърпа чантата на Кал. Лапите на котката по пода.

Гардеробът в коридора се отваря и татко вади якето на Кал. Чувам ципа, след него закопчаването на копчето отгоре, за да му е топло на врата. Целувка, после въздишка — огромна вълна на отчаяние залива къщата.

— Иди да кажеш довиждане — казва татко.

Кал изкачва стълбите, бави се пред вратата, после влиза и застава точно до главата ми.

— Дано да умреш, докато съм на училище — шепне ядосано. — Дано да те боли. И да те заровят на някое гадно място, в рибарски магазин или в зъболекарски кабинет.

Довиждане, братлето ми, си казвам на ум. Довиждане, довиждане.

Татко остава в разхвърляната кухня по халат и чехли, брадясал като всяка сутрин, разтърква очи, изненадан, че е останал сам. През последните няколко седмици си измисли малък утринен ритуал. След излизането на Кал си прави кафе, прибира масата, почиства съдовете и включва миялната машина. Това му отнема приблизително около двайсет минути. После идва и ме пита дали съм спала добре, гладна ли съм и кога ще стана. Точно в този ред.

Аз му отвръщам: „Не, не и никога.“ Той се преоблича, слиза долу при компютъра си и пише с часове, сърфира из мрежата, търси информация, която би могла да ме задържи жива. Казаха ми, че има пет етапа на страданието, и ако това е истина, той е заседнал на първия — отричането.

Но днес чука на вратата ми много по-рано. Не е пил кафе, нито е почистил кухнята. Какво става? Лежа неподвижно и чакам. Той влиза, затваря тихо вратата и събува пантофите си.

— Направи ми място! — казва и повдига юргана.

— Татко! Какво правиш?

— Лягам до теб.

— Аз не искам.

Той се намества и мушва ръка под врата ми. Костите му са тежки. Чорапите му докосват голите ми крака.

— Татко! Ставай от леглото ми!

— Няма.

Махам ръката му, сядам и го поглеждам. Мирише на фасове и на бира. И изглежда по-стар от обикновено. Чувам как бие сърцето му. А си мислех, че е невъзможно да чуеш сърцето на друг човек.

— Какво правиш, за Бога?

— Ти никога не говориш с мен, Тес.

— Мислиш ли, че ще помогне?

Той свива рамене.

— Може би.

— На теб ще ти бъде ли приятно да дойда в леглото ти, докато спиш?

— Правеше го всяка сутрин, докато беше малка. Казваше, че не е честно да спиш сама. Всяка нощ с майка ти трябваше да те взимаме при нас, защото се чувстваше самотна.

Не, сигурна съм, че не е истина, не си спомням нищо подобно. Дали не полудява?

— Добре, щом не искаш да станеш, тогава ще стана аз.

— Добре — отвръща той. — Това ме устройва.

— А ти какво? Ще си лежиш тук?

Той се усмихва и се завива плътно с юргана.

— Тук е топло и уютно.

Краката ми отмаляват. Вчера не ядох почти нищо и днес имам чувството, че съм прозрачна. Хващам се за старинната колона на леглото, докуцуквам до прозореца и поглеждам навън. Още е рано, луната чезне бавно от светлосивото небе.

— Не си се виждала скоро със Зоуи — обажда се татко.

— Не съм.

— Какво стана онази вечер, когато отидохте на дискотека? Добре ли прекарахте?

Долу, в градината, оранжевата футболна топка на Кал изглежда като паднала в тревата планета, а момчето от съседната къща отново е навън. Притискам длани до стъклото. Всяка сутрин е там и прави нещо — работи с греблото, копае или плеви. В момента подстригва живия плет и трупа клоните на купчина, както се прави за огън.

— Чуваш ли ме, Тес?

— Да, но не ти обръщам внимание.

— Защо не помислиш да се върнеш в училище? Така ще можеш да се виждаш и с другите си приятели.

Обръщам се към него.

— Аз нямам други приятели и преди да продължиш в този дух — не искам да имам. Не искам да се сближавам с досадници, които ще се интересуват от мен само защото искат да приемат съболезнования от останалите на погребението ми.

Той въздъхва, придърпва юргана към брадичката си и клати глава.

— Не бива да говориш така. Цинизмът е вреден за теб.

— Това го прочете някъде ли?

— Позитивните мисли повишават имунната система.

— Значи вината за болестта ми е моя, така ли?

— Много добре знаеш, че нямам това предвид.

— Но винаги се държиш така, сякаш всичко, което правя, е погрешно.

Мускулите му се стягат и той сяда в леглото.

— Не е вярно.

— Вярно е. Сякаш не умирам по правилния начин. Всеки ден идваш в стаята ми, настояваш да стана или да се взема в ръце. Сега ми предлагаш да се върна в училище. Това е идиотско.

Прекосявам несигурно стаята, грабвам пантофите му и ги обувам. Огромни са, но не ме интересува. Той се подпира на лакът и ме следи с поглед. Гледа ме, сякаш съм го ударила.

— Не излизай! Къде отиваш?

— Далече от теб.

И затръшвам доволно вратата. Оставям му леглото. Да лежи в него, докато изгние.