Джени Даунам
Преди да умра (35)

36.

— Щеше ли да ми кажеш някога?

Адам ме гледа накриво от стола.

— Щеше да е много трудно.

— Ти опита ли?

Той свива рамене.

— Опитах няколко пъти. Изглеждаше толкова несправедливо! Как бих могъл да мисля за живота в такъв момент?

Навеждам се към него.

— Да не ти е мъчно, че ще трябва да останеш тук?

— Не, не.

— Защото, ако искаш и ти да умреш, имам план. Взимаш завоя с огромна скорост точно когато отсреща се задава нещо голямо, и умираме заедно — море от кръв, общо погребение, вплетени във вечността кости. Харесва ли ти?

Той ме поглежда ужасено и това ме кара да се засмея. Той също се засмива облекчено в отговор. Мъглата се разпръсква, слънцето отново надниква през прозореца.

— Хайде да забравим за това, Адам. Просто моментът беше лош, това е всичко.

— Изхвърли всичко през прозореца!?

— Не само заради теб.

Той обляга глава на стола и затваря очи.

— Сигурно не.

Татко му е казал, че съм приключила с болниците.

Всички знаят. Филипа ще дойде утре сутринта да обсъдим възможностите, въпреки че според мен няма какво да се обсъжда. Днес е втори ден след преливането и ефектът му вече се губи.

— И как беше в университета?

Той отново свива рамене.

— Мястото е много голямо, има много сгради. За малко да се изгубя.

Но е развълнуван за бъдещето си. Виждам го в очите му. Взел е влака и е отишъл в Нотингам. И ще отиде на още много места без мен.

— Запозна ли се с някакви момичета?

— Не.

— Защото в университета хората правят точно това.

Той става от стола, премества се на ръба на леглото и се вглежда в мен. Очите му са сериозни.

— Отидох, защото преди да те срещна, животът ми беше пълен боклук. Защото не искам да остана тук, когато ти си отидеш, не искам да живея с мама и всичко да продължи постарому. Никога нямаше да замина, ако не беше ти. Всичко е заради теб.

— Бас държа, че ще ме забравиш до края на първия семестър.

— Бас държа, че няма.

— Обикновено става точно така.

— Стига, Тес! Трябва ли да направя нещо откачено, за да ми повярваш?

— Да.

Той се смее.

— Какво предлагаш?

— Да си изпълниш обещанието.

Той хваща края на юргана, но аз го спирам с жест.

— Първо угаси осветлението.

— Защо? Искам да те гледам.

— Да гледаш купчина кокали? Не, моля ти се!

Той въздъхва, гаси осветлението и сяда отново на леглото. Решавам, че го плаша, защото не ляга до мен, а гали крака ми през юргана от глезена до бедрото, после минава на другия крак и отново от бедрото до глезена. Ръцете му са сигурни. Като че ли настройват музикален инструмент.

— Мога да прекарам часове върху всеки сантиметър от теб — прошепва той и се засмива неловко, сякаш казаното от него не е много подходящо. — Много си красива.

Под неговите ръце наистина съм красива. Защото пръстите му придават на тялото ми други форми.

— Харесва ли ти да те галя така?

Аз кимам и той слиза от леглото, коленичи на килима и хваща краката ми между ръцете си, топли ги през чорапите. Масажира ги толкова дълго, че почти заспивам, но когато сваля чорапите, повдига краката ми до устните си и започва да ги целува, се разбуждам. Прокарва бавно език по всеки пръст и хапе лекичко ходилата ми. После облизва извивките на петите.

Не мислех, че тялото ми ще усети отново страстта, не и онази, която изпитвах с него преди, и потръпвам от радост, когато я усещам да се разгаря в мен. Той също я усеща, знам го. Сваля тениската си и изритва обувките. Погледите ни се вплитат един в друг, докато сваля дънките.

Той е удивително красив. Косата му е съвсем къса, по-къса от моята. Впивам поглед в извивката на гърба му, докато сваля дънките си, и в заякналите от работата в градината мускули.

— Идвай! — шепна нетърпеливо.

Стаята е топла, радиаторите са горещи, но аз потръпвам, когато вдига юргана и се мушва при мен. Внимава да не ми тежи. Повдига се на лакът и ме целува нежно.

— Не се страхувай от мен, Адам.

— Не се страхувам.

Но моят език достига пръв до неговия. Ръката ми насочва неговата към гърдите ми и го насърчава да събуе дънките ми.

Той простенва гърлено, докато ме целува надолу. Засуква нежно гърдите ми като бебе, аз залюлявам главата му и го галя по косата.

— Толкова много ми липсваше! — шепна тихо.

Ръката му достига до кръста ми, до корема, до бедрата. Целувките следват пътя й и продължават надолу, докато главата му се намества между краката ми. Той вдига глава и ми иска разрешение с поглед.

Мисълта, че ще ме целуне там, ме разтърсва.

Главата му се губи от полезрението ми, раменете му са под бедрата ми. Кожата ми тръпне под топлия му дъх. И той започва много бавно.

Ако можех да подскоча до луната, щях, ако можех да вия срещу нея, щях. Да изживея това, когато мислех, че всичко е свършило, когато тялото ми започва да се разпада и когато не ми беше останала вяра, че някога пак ще изпитам наслада… фантастично е!

Аз съм благословена.

— Ела, ела!

Тревогата проблясва в очите му.

— Добре ли си?

— Откъде знаеш как да го правиш?

— Добре ли беше?

— Невероятно.

Той се ухилва глупашки, доволен от себе си.

— Веднъж го гледах на филм.

— Ами ти? Ти не изпита удоволствие.

Той свива рамене.

— Няма проблем. Ти си уморена. Не е необходимо да правим нещо.

— Може да си помогнеш сам.

— Пред теб?

— Аз ще те гледам.

Той се изчервява.

— Ти сериозно ли?

— Защо не? Искам спомени.

Той се усмихва срамежливо.

— Ама ти наистина искаш да го направя!?

— Наистина искам.

Той коленичи до леглото. Вече не ми е останала енергия, но ще му подаря погледа си.

Адам се докосва, очите му са в гърдите ми. Никога не съм преживявала нещо толкова интимно, никога не съм предполагала, че съществува такава съвършена любов, когато устните му се разделят, очите му се премрежват и той простенва:

— Обичам те, Тес! Обичам те с цялото си сърце!