Джени Даунам
Преди да умра (17)

18.

„Морисънс“ е най-големият супермаркет в търговския център. Близо е до училище и затова е много оживен.

— Вземи кошница — казва Зоуи. — И се оглеждай за охраната.

— Как изглежда тази охрана?

— Изглеждат, като че ли са на работа.

Вървя бавно и поглъщам с очи всяка подробност. Имам чувството, че сме тук от часове. На щанда с деликатесите са наредени малки чинии с вкуснотии. Грабвам две парчета сирене и една маслина, умирам от глад, затова взимам и шепа череши от щанда с плодовете. Продължавам да вървя и да дъвча.

— Как може да ядеш толкова много? — чуди се Зоуи. — Призлява ми само като те гледам.

После ми казва да слагам в кошницата неща, които не ми трябват — обикновени неща, като доматена супа и бисквити с крем.

— А в палтото си слагаш нещата, които искаш.

— Какви например?

Тя се ядосва.

— Откъде да знам, по дяволите! Магазинът пращи от стока. Взимай, каквото искаш.

Избирам тънко и дълго шишенце с вампирски червен лак за нокти. Все още съм с якето на Адам. То има много джобове и шишенцето се загубва в един от тях.

— Това е — казва Зоуи. — Законът е нарушен, задачата — изпълнена. Може ли вече да вървим?

— Това ли е всичко?

— Технически погледнато.

— Това е нищо. Ако бяхме избягали от кафето, без да платим, щеше да е много по-вълнуващо.

Тя въздъхва и проверява телефона си.

— Добре, хайде още пет минути.

Говори като баща ми.

— А ти какво ще правиш? Просто ще ме гледаш ли?

— Ще ти пазя гърба.

Продавачката в аптеката обсъжда сиропите за кашлица с един клиент. Не вярвам, че тази тубичка с овлажнител за тяло ще й липсва, или онази малка кутия „Creme de Corps Nutritif“. После пъхам в кошницата някакви солети. В джоба влиза хидратантен крем. В кошницата — чай на пакетчета. За мен — балсам за тяло. Мирише на току-що набрани ягоди.

— Много съм добра — казвам на Зоуи.

— Браво.

Дори не ме слуша. Какъв пазач ми е тя? Само зяпа по щандовете.

— Следваща спирка — сладкиши — казвам бодро.

Но тя не ме чува, затова зарязвам обясненията.

Не е като в Белгия, но до сладкишите има миниатюрни кутии с бонбони, завързани с малки сладки панделки. Струват само лира и деветдесет и девет, затова свивам две кутии и ги мушкам в джоба. Това яке е страхотно за крадци на дребно. Не знам дали Адам осъзнава колко е удобно.

Когато стигам до фризерите в края на реда, джобовете ми вече са издути. Тъкмо се питам дали сладоледът няма да прокапе, когато две момичета, с които преди ходех до училище, минават покрай мен. Виждат ме и спират, събират глави и започват да шушукат. Тръгвам да пиша съобщение на Зоуи, да й кажа, че ми трябва спешно, когато двете застават пред мен.

— Теса Скот, ти ли си? — пита русокосата.

— Да.

— Помниш ли ни? Ние сме Фиона и Бет. — Казва го, сякаш двете имена вървят само в комплект. — Ти напусна в единайсети клас, нали?

— В десети.

И двете ме поглеждат с очакване. Не разбират ли, че идват от друга планета, която се върти много по-бавно от моята, и че нямам какво да им кажа?

— Как си? — пита Фиона и Бет кима, за да покаже, че е абсолютно съгласна с така зададения въпрос. — Още ли се лекуваш?

— Вече не.

— Значи си по-добре?

— Не.

Наблюдавам ги, докато асимилират чутото. Просветлението започва от очите им и се разпростира по бузите и устата. Всичко е толкова предвидимо! Знам, че няма да питат повече, защото учтивите въпроси свършиха. Иска ми се да им кажа да си ходят, но не знам как.

— Тук съм със Зоуи — казвам, защото тишината натежава прекалено. — Зоуи Уолкър. Тя е една година по-голяма от нас.

— Така ли? — Фиона сръчква приятелката си. — Колко странно! Същата, за която ти разказвах.

Лицето на Бет светва от облекчение, че сме се върнали към нормалните теми.

— Тя ли ти помага да пазаруваш? — Сякаш разговаря с четиригодишно момиченце.

— Не точно.

— Виж, виж, ето я! — вика Фиона. — Нали се сещаш коя имам предвид?

— Ох, да! — кима Бет.

Започвам да съжалявам, че изобщо си отворих устата. Имам ужасно предчувствие за близкото бъдеще. Но вече е прекалено късно.

Зоуи не показва с нищо, че се радва на срещата.

— Какво правите тук?

— Говорим с Теса.

— За какво?

— За това-онова.

Зоуи ме поглежда подозрително.

— Готова ли си?

— Да.

Фиона хваща Зоуи за ръкава.

— Преди да си тръгнете, искам да знам истина ли е, че се виждаш със Скот Редмънт?

Зоуи се колебае:

— Какво ти влиза в работата? Ти познаваш ли го?

Фиона изсумтява лекичко.

— Всички го познават. — Мята поглед към Бет и добавя: — Абсолютно всички.

— Да — изсмива се Бет. — Сестра ми отиде на среща с него преди половин час.

Очите на Зоуи святкат.

— Това истина ли е?

— Я слушайте! — намесвам се аз. — Много ми беше приятно, но сега трябва да тръгваме. Трябва да поръчам поканите за погребението.

Това им затваря устите. Фиона се стъписва.

— Наистина ли?

— Да. — Хващам ръката на Зоуи и добавям: — Колко жалко, че няма да мога да присъствам и аз! Толкова обичам купоните. Обадете се, ако се сетите за някой готин химн.

Оставяме ги напълно шашнати. Завиваме зад ъгъла, където е отделът за домашни потреби, и заставаме между приборите за хранене и съдовете за готвене.

— Те са пълни идиотки, Зоуи. Не знаят нищо.

Тя забива поглед в щипците за лед.

— Не искам да говоря за това.

— Хайде да направим нещо диво, за повдигане на духа. Да извършим възможно най-много престъпления за един час.

Зоуи се усмихва насила.

— Може да подпалим къщата на Скот.

— Не вярвай на тези патки, Зоуи.

— Защо не?

— Защото ти го познаваш по-добре от тях.

Не бях виждала Зоуи да плаче. Никога. Нито когато получи резултатите от държавните изпити в края на единайсети клас, нито когато й казах за диагнозата си. Винаги съм мислела, че е неспособна на това, че е твърда като камък. Но сега плаче. В супермаркета. Опитва се да го скрие и пуска косата върху лицето си.

— Какво? Какво става?

— Трябва да го намеря — хлипа тя.

— Сега?

— Съжалявам.

Гледам я как рони сълзи и ми става студено. Защо си пада толкова много по този Скот? Та тя го познава само от няколко седмици!

— Още не сме свършили с престъпленията.

Тя кима. Сълзите й се стичат по лицето.

— Просто остави кошницата и излез от магазина, когато си готова. Съжалявам. Не мога повече. Трябва да тръгвам.

Вече съм виждала безброй пъти това. Отдалечаващия се гръб на Зоуи, подскачащата й руса коса, смаляващата се фигура пред мен.

Може би трябва да запаля нейната къща.

Без нея не е интересно и оставям кошницата на пода, оглеждам се с поглед: „Как можах да си забравя портмонето“, оставам така известно време за по-голям ефект, почесвам се по главата и тръгвам към изхода. Но преди да изляза, някой ме хваща за ръката.

От думите на Зоуи си извадих заключение, че няма да е трудно да разпозная охраната в магазина. Реших, че сигурно ще са облечени безвкусно, с костюм и връзка, но без яке или палто, защото са вътре по цял ден.

Този мъж е с дънково яке и съвсем къса коса.

— Ще платите ли за онези неща в джобовете си? — казва ми той. И добавя: — Имам основание да мисля, че сте скрили в тях стоки от пети и седми отдел с намерение да ги изнесете, без да платите. Забелязана сте от наш служител.

Вадя от джоба лака за нокти и му го подавам.

— Може да си го вземете.

— Налага се да дойдете с мен.

Горещата вълна тръгва от врата и бързо обхваща лицето и очите ми.

— Не искам.

— Имахте намерение да излезете от магазина, без да платите — казва той и ме дърпа за ръката.

Тръгваме по пътеката към задната част на магазина. Всички ме зяпат и погледите им прогарят кожата ми. Не съм убедена, че има право да ме дърпа така. Може изобщо да не работи в магазина. Може би се опитва да ме отведе не знам къде. Забивам пети и се хващам за един рафт. Едва успявам да си поема дъх.

Той се разколебава.

— Добре ли сте? Да не би да имате астма или нещо подобно?

Затварям очи.

— Не, аз съм… аз не искам…

Не мога да довърша изречението. Прекалено много думи напират да излязат едновременно от устата ми.

Той въси вежди, вади от джоба си пейджър и моли за помощ. Две хлапета, настанени в количка за пазаруване, ме гледат втренчено, докато минават покрай нас. Едно момиче на моята възраст ни задминава бавно и после се връща с гадна усмивчица на лицето.

Жената, която бърза към нас, има на гърдите бадж с името си. Казва се Шърли и също ме гледа сърдито.

— Оттук я поемам аз — казва на мъжа и го отпраща. — Ела!

Зад щанда за риба има таен кабинет. Ако си обикновен посетител, никога няма да се сетиш, че там има нещо. Шърли затваря вратата зад нас. Стаята прилича на помещенията от полицейските телевизионни сериали — малка и задушна, с маса, два стола и примигваща луминесцентна лампа над тях.

— Седни! — нарежда ми Шърли. — Изпразни джобовете!

Изпълнявам заповедта. Откраднатите неща изглеждат грозни и евтини на масата между нас.

— Това е доказателство за постъпката ти.

Започвам да плача, но тя не се хваща. Подава ми салфетка, въпреки че изобщо не я вълнува. Чака да си издухам носа и когато приключвам, ми сочи кошчето за боклук.

— Трябва да ти задам няколко въпроса — казва тя. — Да започнем с името.

Разпитът трае цяла вечност. Тя иска всичко, до най-малки подробности — възраст, адрес, телефона на татко. Дори ме пита за името на мама, въпреки че нямам представа за какво й е.

— Имаш избор — заявява накрая. — Можем да се обадим или на баща ти, или на полицията.

Решавам се на отчаяна постъпка. Свалям якето и започвам да разкопчавам блузата си. Шърли ме гледа с немигащи очи.

— Не съм добре — обяснявам тихо. Свалям единия ръкав и вдигам ръка, за да види металния диск под мишницата ми. — Това е катетър портакат, използва се за медикаментозно лечение.

— Облечи се, ако обичаш.

— Искам да ми повярвате.

— Вярвам ти.

— Имам остра лимфолевкемия. Можете да се обадите в болницата и да ги попитате.

— Облечи се.

— Знаете ли какво е остра лимфолевкемия?

— Съжалявам, но не знам.

— Това е вид рак.

Но страшната думичка не я плаши и тя все пак се обажда на татко.

 

 

На едно място под хладилника у дома се събира воняща вода. Всяка сутрин татко я бърше с антисептична кухненска кърпа, но през деня тя отново се стича. Дъските отдолу са започнали да се подуват от влагата. Една нощ не можах да заспя, отидох в кухнята и когато светнах лампата, видях три хлебарки да офейкват към ъглите. На следващия ден татко купи лепкави капани и постави в тях парченца от банан. Но досега не сме успели да хванем нито една. Татко казва, че ми се привиждат.

Дори и като съвсем малка разпознавах знаците — мушиците, които се давеха в бурканите със сладко, заекът на Кал, който ядеше малките си.

Имаше едно момиче от даскалото, което падна от понито си и то я смачка. После момчето от магазина за плодове се удари в едно такси. После откриха тумор в главата на чичо Бил. На погребението му всички сандвичи бяха засъхнали по ръбовете. Дни наред не можах да очистя пръстта от гробището по обувките си.

Когато забелязах раните по гърба си, татко ме заведе на лекар. Докторът каза, че не би трябвало да се чувствам така изморена от тях. Каза и много други неща.

През нощта дърветата тропат по прозореца ми, искат да влязат вътре. Аз съм обкръжена, знам го.

Татко се обръща към мен, прикляква до стола, хваща брадичката ми в шепата си и ме принуждава да го погледна. Не съм го виждала толкова тъжен.

— Добре ли си?

Има предвид здравословно, затова кимам. Не казвам нищо за щъкащите по перваза на прозореца паяци.

Той се изправя и поглежда към Шърли, която седи зад бюрото.

— Дъщеря ми е болна.

— Тя спомена за това.

— Това не променя ли нещата? Толкова ли сте безчувствени бе, хора?

Шърли въздиша.

— Хванахме дъщеря ви да крие стоки в якето си с цел да ги изнесе от магазина, без да ги плати.

— Откъде знаете че не е имала намерение да плати?

— Нещата бяха скрити в якето.

— Но тя не е напуснала магазина.

— Намерението за кражба е престъпление. На този етап ще се задоволим само с предупреждение. Не сме я залавяли друг път, затова не съм длъжна да уведомя полицията, при положение че осигуря родител и я предам на грижите му. Но трябва да съм сигурна, че ще вземете проблема присърце и ще предприемете необходимото.

Татко я поглежда, сякаш му задават изключително труден въпрос и трябва да помисли известно време, преди да отговори.

— Да — казва накрая. — Ще предприема.

После ми помага да се изправя.

Шърли също става.

— Стигнахме ли до споразумение?

Той се обърква.

— Извинете. Трябва ли да дам някакви пари или…

— Пари ли?

— За нещата, които е взела.

— Не, не, разбира се.

— Значи, мога да я заведа у дома?

— Ще й обясните ли сериозността на нещата?

Той се обръща към мен и започва съвсем бавно, като че ли съм оглупяла внезапно:

— Сложи си якето, Теса. Навън е студено.

Едва изчаква да сляза от колата, избутва ме по пътеката, оттам през входната врата и ме вкарва във всекидневната.

— Сядай — стиска зъби. — Сядай, ти казвам.

Сядам на дивана, а той на фотьойла срещу мен. Пътуването до дома някак си го е ядосало и той гледа като обезумял. Останал е без дъх, сякаш не е спал седмици наред и е способен на всичко.

— Какво, по дяволите, правиш, Теса?

— Нищо.

— Наричаш кражбата нищо? Нямаше те целия следобед. Излязла си, без да оставиш бележка, без да се обадиш, и наричаш това нищо?

Свива се, сякаш му е студено, и двамата оставаме известно време безмълвни. Чувам тиктакането на часовника. На масичката за кафе до мен има едно от татковите списания за коли. Започвам да си играя с ъглите му, сгъвам го на триъгълник и го разгъвам, докато чакам да разбера какво ще стане по-нататък.

Когато най-после започва да говори, го прави много бавно, стреми се да намери най-точните думи.

— Някои неща са ти разрешени — казва той. — За теб може да отменим някои правила. Но има неща, които не можеш да имаш, колкото и да искаш.

Аз се засмивам и смехът ми прилича на стъклена чаша, паднала от много високо. С изненада откривам, че прегъвам списанието на две и откъсвам първата страница с червената кола и красивото момиче с белите зъби. Смачквам я и я хвърлям на пода. Започвам да късам страница след страница и да ги трупам една след друга на масичката, докато листовете на цялото списание се пръскат между нас.

Двамата се вглеждаме в разкъсаните страници. Едва дишам и искам, толкова много искам да се случи нещо. Нещо голямо, като изригване на вулкан в градината. Но единственото, което става, е, че татко се свива още повече, както прави винаги, когато е ядосан: не можеш да изтръгнеш нищо повече от него, сякаш се превръща в едно огромно нищо.

Най-после той проговаря:

— Какво ще стане, ако гневът те надвие, Теса? Коя ще бъдеш ти тогава? Какво ще остане от теб?

Не отговарям, просто гледам как светлината от лампата се спуска върху дивана, разлива се по пода и замръзва в краката ми.