Джени Даунам
Преди да умра (12)

13.

Мислех, че е сутрин, но не е. Реших, че къщата е толкова тиха, защото всички са станали и са излезли. Оказва се, че е само шест часът и съм отворила очи с първите утринни лъчи.

Взимам от шкафа в кухнята пакетче солети със сирене и пускам радиото. На шосе М3 е станала верижна катастрофа и няколко души са прекарали нощта в колите си. Нямали достъп до тоалетна и трябвало щабът за извънредни ситуации да им достави вода и храна. Целият свят е в задръстване. Член на парламентарната група на консерваторите изневерява на жена си. В някакъв хотел е намерен труп. Все едно, че слушам някакъв безумен анимационен филм. Спирам радиото и си взимам шоколадов сладолед от фризера. От него ми се замайва главата и ми става студено. Взимам палтото, изпълзявам на терасата и се вслушвам в листата и сенките, в звука от падащите надолу прашинки. Това ме стопля мъничко.

Шест часът и седем минути.

Дали в градината не се е появило нещо ново? Див бик, космически кораб, планина от червени рози. Отварям бавно задната врата, умолявайки света да ми донесе нещо стряскащо и различно. Но всичко е до болка познато — празни цветни лехи, мокра трева и надвиснало над нея сиво небе.

Пиша съобщение до Зоуи. Само една дума: „дрога“.

Тя не ми отговаря. Бас държа, че е при Скот, лежи щастлива и затоплена в прегръдките му. Двамата дойдоха да ме видят в болницата, седнаха на един стол и аз реших, че може да са се оженили, а аз съм пропуснала събитието. Донесоха ми неща от пазара — малко сливи и тиквен фенер за Хелоуин.

— Помагам на Скот на сергията — каза ми Зоуи.

А аз си помислих: колко бързо дойде краят на октомври. Помислих си още, че ръката на Скот на рамото й видимо я успокоява. Оттогава измина цяла седмица. Зоуи ми изпраща съобщения всеки ден, но изглежда, интересът й към списъка се е изпарил.

Ако не се обади, ще си остана тук, на стъпалата, и ще гледам как облаците се събират и разпръскват. Дъждът ще се стича на малки вадички по прозореца на кухнята и така ще минава ден след ден.

Това ли е животът ми?

Изобщо живот ли е това?

Някаква врата се отваря, друга се затваря. Чувам тежки стъпки от ботуши по калта. Пресичам градината и подавам глава над плета.

— Здравей.

Адам слага ръка на гърдите си, сякаш появата ми го води до инфаркт.

— Боже! Изплаши ме.

— Извинявай.

Не е облечен като за градината. Носи кожено яке и дънки, в ръката си държи каска за мотор.

— Излизаш ли?

— Да.

И двамата поглеждаме към мотора му. Оставен е под навеса. Червено и сребърно. Изглежда като стрела, готова да излети в мига, когато я освободиш.

— Много е готин.

— Да — кима той. — Току-що го поправих.

— Какво му беше?

— Вилката му беше изкривена. Разбираш ли от мотоциклети?

Отварям уста да излъжа, но тази лъжа е от онези, които си проличават веднага.

— Не, но винаги ми се е искало да си имам.

Той ме поглежда някак особено и ме кара да се замисля как изглеждам. Вчера видях, че приличам на наркоманка, кожата ми е започнала да жълтее. Сложих обеци, за да намаля ефекта, но тази сутрин забравих да се погледна в огледалото. Всичко може да се е случило през нощта. И ми става малко неудобно от погледа му.

— Виж — казва той, — искам да ти кажа нещо.

От погледа му се досещам за какво може да става въпрос и решавам да му спестя неудобството.

— Няма нищо. Баща ми е голямо плямпало. Напоследък дори и непознатите ме съжаляват.

— Наистина ли? — поглежда ме изненадано той. — Ами, тези дни не те мярках из двора и попитах брат ти за теб. И той ми каза.

Аз поглеждам към краката си, към парчето трева пред тях, към кафявия ров в края на градината и към плета.

— Мислех, че имаш диабет. Когато припадна. Не знаех.

— Да.

— Съжалявам. Искам да кажа, много ми беше мъчно, като се свлече на земята.

— Да.

— Исках да ти го кажа.

— Благодаря.

Струва ми се, че говорим прекалено високо. Думите ни изпълват цялото пространство в главата ми и ехото им отеква дълго в мен.

Най-после казвам:

— Обикновено хората се плашат, като научат за болестта ми, някак си не могат да го понесат. — Той кима, като че ли разбира. — Но това не означава, че ей сега ще ритна камбаната. Имам си цял списък със задачи и имам намерение първо да го изпълня.

Не съм и помисляла да споделям с него, затова се изненадвам от себе си. Изненадвам се и когато го виждам да се усмихва:

— Какви са тези задачи?

Определено не искам да споделям за Джейк, нито за скачането в реката.

— Ами… следващото в списъка са наркотиците.

— Наркотици ли?

— Да, и нямам предвид аспирин.

Той се усмихва:

— Знам.

— Имам приятелка, която ще ме снабди с екстази.

— Екстази? Трябва да пробваш с гъби. Те са по-добри.

— От тях започваш да халюцинираш, нали? О, не, не искам да ме нападнат скелети.

— От тях започваш да сънуваш, но не кошмари.

Това не ме убеждава, защото не вярвам, че моите сънища са като на другите. Обикновено сънувам мрачни и пусти места, откъдето не мога да се измъкна. И се будя, обляна в гореща пот и жадна.

— Мога да ти намеря малко, ако искаш — казва той.

— Кога?

— Още днес.

— Днес?

— Няма защо да отлагаш.

— Обещах на приятелката си да не правя нищо без нея.

Той повдига едната си вежда.

— Това е сериозно обещание.

Поглеждам към къщата. Татко ще стане всеки момент и ще седне на компютъра. Кал ще отиде на училище.

— Ще й се обадя и ще я питам дали не може да дойде насам.

— Добре — кима той и закопчава якето си.

— Откъде ще ги вземеш?

Ъгълчетата на устните му се повдигат в лека усмивка.

— Един ден ще те кача на мотоциклета и ще ти покажа.

И тръгва по пътеката все още усмихнат. Светлозелените му очи блестят на утринното слънце и от техния блясък ми се замайва главата.