Джени Даунам
Преди да умра (37)

38

— Ще бъда единственият в училище с мъртва сестра.

— Ще бъде готино. Може дълго време да не пишеш домашни и всички момичета ще ти съчувстват.

Кал обмисля думите ми.

— Ще ти бъда ли все още брат?

— Разбира се.

— Но ти няма да знаеш за всичко, което ми се случва.

— О, бъди сигурен, че ще знам.

— Ще ме преследваш ли?

— Ти искаш ли?

Той се усмихва нервно.

— Може да се изплаша.

— Тогава няма.

Но той не мирясва, крачи по килима между леглото и гардероба. След болницата нещо между нас се промени. Шегите ни вече не вървят.

— Ако искаш, хвърли телевизора през прозореца, Кал. Това ще ме накара да се почувствам по-добре.

— Не искам да го хвърлям.

— Тогава ми покажи някой нов фокус.

Той отива на бегом да си вземе нещата и се връща със специалното сако — черно и с цял куп тайни джобове.

— Сега гледай внимателно.

Завързва две копринени кърпи една за друга и ги напъхва в юмрука си. После отваря ръка пръст по пръст. Тя е празна.

— Как го направи?

Кал клати глава и се потупва по носа с магическата пръчица.

— Фокусниците не издават тайните си.

— Направи го отново.

Но той вече поставя пред мен колода карти с лицата надолу.

— Избери си една, погледни я, но без да ми казваш каква е.

Избирам дама пика, после я мушвам обратно в колодата. Кал разбърква картите и отново ги пръсва пред мен, но този път с лицето нагоре.

Дама пика я няма.

— Много си добър.

Той се пльосва на леглото до мен.

— Но не достатъчно. Искам да направя нещо по-значително. Нещо страшно.

— Може да ме разсечеш на две, ако искаш.

Той се засмива, но почти веднага се разплаква, първо без глас, после започва да хълца и да ридае. Доколкото знам, това е вторият път, когато изобщо е плакал, и си мисля, че ще му подейства добре. И двамата го приемаме, сякаш няма какво да се прави, сякаш носът му кърви и в момента никой не може да му помогне. Протягам ръце и го прегръщам. Той слага глава на рамото ми и продължава да хълца, сълзите му мокрят пижамата ми. Иска ми се да ги оближа. Тези истински, истински сълзи.

— Обичам те, Кал.

Оказа се лесно.

И въпреки че това го кара да заплаче по-силно, аз се радвам, че събрах сили да му го кажа.

Номер тринайсет: да прегърна брат си, когато здрачът приседне на перваза на прозореца.

Адам се качва до мен на леглото и дърпа юргана до брадичката си, като че ли му е студено или се страхува, че таванът може да падне на главата му.

— Утре баща ти ще купи походно легло и ще го сложим тук, до твоето — казва той.

— Не искаш ли повече да спиш до мен?

— Може би ти няма да искаш, Тес. Може да не искаш да те прегръщат.

— Ами ако искам?

— Тогава ще те прегърна.

Но тази мисъл го ужасява. Виждам го в очите му.

— Всичко е наред. Освобождавам те.

— Млъкни.

— Не, сериозно. Освобождавам те.

— Не искам да съм свободен. — Обръща се към мен и ме целува. — Събуди ме, ако имаш нужда от нещо.

Адам заспива бързо. Аз лежа тихо и слушам как светлините на града угасват една след друга. Хората си шепнат „лека нощ“. Пружините на леглата им скърцат сънливо.

Намирам ръката му под юргана и я стискам силно. Тази нощ съм щастлива, че съществуват катетри, медицински сестри и шофьори на големи камиони, които изминават далечни разстояния. И мисълта, че в други времеви пояси сега жените перат дрехи на реката и децата бързат към училище, ме успокоява. И че точно в момента някъде по белия свят едно момче слуша веселия звън на чинарите на козите, докато изкачва планината. Много, много съм щастлива.