Джени Даунам
Преди да умра (44)

45.

Адам ляга на походното легло. То изскърцва. После спира.

Спомням си как целуваше гърдите ми. Беше толкова отдавна. Бяхме в тази стая, на това легло. Прегърнах го, той намести глава на извивката на ръката ми и аз се почувствах като негова майка.

Обеща ми, че ще се качи на леглото. Накарах го да ми обещае. Но не си представях, че ще лежи мирно до мен като отличник. Не знаех, че ще боли така ужасно, когато ме докосне, и той ще се изплаши толкова, че ще пусне ръката ми.

Сега трябва да е навън с момиче с прекрасна фигура и гърди като портокали.

Инструкции за Адам

Грижи се единствено за себе си. Запиши се в университета, намери си много приятели, напий се. Забрави ключовете от дома си. Смей се. Закусвай с готови спагети от супермаркета. Бягай от лекции. Бъди безотговорен.

— Лека нощ, Теса — казва той.

Лека нощ, Адам.

— Звъннах на сестрата. Каза да смесим морфина с ораморф.

— Няма ли да дойде някой?

— Ще се справим и сами.

— Докато говореше по телефона, тя отново викаше майка си.

Не спирам да мисля за пожари, за облаци от дим и пушек, за лудешко думкане на камбани и тълпа от шокирани лица които гледат сякаш някой им е откраднал нещо.

— Адам, ако искаш, ще остана малко при нея. Слез долу, погледай телевизия, поспи.

— Няма да я оставя.

Някой гаси светлините една по една.

Дъждът ръми нежно по пясъка и по босите ни крака. Татко довършва пясъчния замък и въпреки дъжда аз и Кал продължаваме да пълним рова с вода от морето и по-късно когато слънцето изгрява слагаме знаменца на всяка кула за да плющят на вятъра и си купуваме сладолед от сергията на края на дюните. После татко сяда до нас и когато приливът идва тримата се опитваме да избутаме водата обратно в морето за да не се удавят хората в замъка.

— Върви, Адам. Няма да й помогнем, като се изтощаваме до смърт.

— Не, няма да я оставя.

Когато бях на четири за малко не паднах в шахтата на една желязна мина. На пет години една кола щеше да ме отнесе на магистралата. Когато бях на седем отидохме на почивка газовият котлон избухна в караваната и никой не забеляза Цял живот умирам.

— Сега е по-спокойна.

— Хмм.

Чувам само откъслечни неща. Думите пропадат през цепнатините и се губят с часове, после се завръщат и лягат върху гърдите ми.

— Благодаря ти.

— За какво?

— Че не избяга. Повечето момчета сега щяха да са на километри оттук.

— Аз я обичам.