Джени Даунам
Преди да умра (21)

22

Часът е четири и двайсет и морето е сиво. Небето също, въпреки че е малко по-светло и не се движи толкова бързо. Вълните ми замайват главата, навяват ми мисли за вечното движение, което никой не може да спре, колкото и да иска.

— Чиста лудост е да дойдем дотук — мърмори Зоуи. — Как можах да се оставя да ме убедиш!

Седим на една пейка с лице към морето. Мястото е съвсем безлюдно.

Някъде далеч, след пясъчната ивица, едно куче лае срещу вълните. Онази малка точица на хоризонта сигурно е собственикът му.

— Когато бях малка, идвахме всяко лято на почивка тук — разказвам й аз. — Беше, преди мама да ни напусне. И преди да се разболея. Отсядахме в хотел „Кроскийс“. Всяка сутрин ставахме, закусвахме и прекарвахме целия ден на плажа. Всеки Божи ден в продължение на две седмици.

— Олеле, колко забавно! — казва Зоуи, смъква се на пейката и загръща якето по-плътно около гърдите си.

— Не се качвахме в хотела за обяд. Татко ни правеше сандвичи и купуваше суха смес за мус „Ейнджъл Дикайт“. Смесваше го в една пластмасова купа с мляко направо тук, на тази пейка. На фона на чайките и вълните звукът от тракането на вилицата по пластмасата при разбъркването беше неестествен.

Зоуи вдига очи и ме гледа дълго и навъсено.

— Да не би днес да си забравила да си вземеш важните лекарства?

— Не. — Хващам я за ръката и я дърпам да стане. — Ела. Ще ти покажа хотела.

Тръгваме по крайбрежната пътека. Пясъкът под нас е покрит със сепии. Виждат ми се уморени и изплашени, изхвърляни на брега при всеки прилив. Решавам да се пошегувам, че може да ги вземем и да ги продадем в зоомагазина, но това стълпотворение извън морето наистина е странно. Не си спомням да се е случвало преди, когато съм била тук.

— Може би става само през есента — разсъждава Зоуи. — Или е свързано със замърсяването на морето. Цялата скапана планета умира. Трябва да се радваш, че се измъкваш оттук.

Тя обявява, че й се пишка, слиза по стъпалата на плажа и кляка на пясъка. Не мога да повярвам, че го прави. Никъде не се виждат хора, но знам, че друг път се притеснява да не я види някой. Струйката й прави дупка в пясъка и изчезва, като оставя след себе си облаче пара. Докато става и върви обратно към мен, ми заприличва на първобитен човек.

Оставаме известно време загледани в морето. Следим го как се втурва към нас, побелява по краищата и се оттегля.

— Радвам се, че си ми приятелка, Зоуи — казвам тихо, взимам ръката й и я стискам здраво.

Поемаме към пристанището.

Искам да й разкажа за Адам, за разходката с мотора и за онова, което се случи в планината, но ме хваща срам и решавам да премълча. Предпочитам да потъна в спомените за това място. Всичко тук ми е толкова познато — магазинчето за сувенири със своите кофички, лопатки и стойки за пощенски картички, белите стени на сладоледената къщичка и гигантската розова фуния за сладолед отгоре й. Сигурна съм, че ако тръгнем по алеята покрай пристанището, ще открия прекия път до хотела.

— Изглежда различно — казвам разочаровано, когато пристигаме. — Тогава ми изглеждаше по-голям.

— Но мястото е това, нали?

— Да.

— Супер! Сега може ли да се връщаме при колата?

Отварям портичката и тръгвам по тясната пътека.

— Дали ще ми позволят да надникна в стаята, където обикновено отсядахме?

— Боже! — мърмори Зоуи и се обляга на стената, за да ме изчака.

Една жена на средна възраст отваря вратата, изглежда мила, дебела, и носи престилка. Не си я спомням.

— Да, моля?

Обяснявам й, че съм идвала тук като дете и че всяко лято сме наемали семейния апартамент за две седмици.

— И искате да наемете стая за тази вечер? — пита тя.

Което не ми беше минавало през ума, но сега ми се струва чудесна идея.

— Може ли да вземем същия апартамент?

Зоуи идва по пътеката зад мен, хваща ръката ми и ме завърта към себе си.

— Какво правиш, по дяволите?

— Наемам апартамент.

— Не мога да остана тук. Утре имам часове.

— Ти винаги имаш часове — казвам й аз. — Но за теб ще има много „утре“.

Решавам, че доводът ми звучи достатъчно убедително. И като че ли той наистина й затваря устата. Тя се връща до стената, обляга се и се заглежда в небето.

Аз се обръщам към жената и се усмихвам.

— Извинете ни за това.

Тя ми харесва. Не ме гледа подозрително. Може би й изглеждам на петдесет, а Зоуи е ужасната ми дъщеря тийнейджърка.

— Сега там има голяма спалня с балдахин — казва ми тя, — но другото е същото.

— Добре, взимаме го.

Тръгваме след нея по стълбите. Ханшът й е огромен и се люлее, докато тя върви. Чудя се какво ли ще е, ако имам такава майка.

— Ето, заповядайте — казва тя и отваря вратата. — Сменихме всички мебели, така че може да ви изглежда малко различен.

И наистина изглежда различен. Леглото с балдахина — високо, старовремско и покрито с кадифе — заема почти цялата стая.

— Наемат го предимно младоженци за медения си месец — обяснява жената.

— Благодаря за информацията — ръмжи Зоуи.

Трудно ми е да повярвам, че това е слънчевата стая, в която се събуждах всяко лято през онези две седмици. Тесните легла, като в спален вагон, сега са заменени с маса, на която има чайник и чаши за чай. Но сводестият прозорец ми е познат и стенният гардероб по протежението на цялата стена си е същият.

— Ами, аз… да ви оставя — казва жената и си тръгва.

Зоуи изритва обувките си и се качва на леглото.

— Тази стая струва седемдесет паунда на вечер. Имаш ли толкова пари?

— Всъщност исках само да погледна как е вътре.

— Ти нормална ли си изобщо?

Качвам се на леглото до нея.

— Да, но ако ти разкажа, ще прозвучи тъпо.

Тя се надига на лакът и ме поглежда.

— Пробвай.

И аз й разказвам за последното ни лято тук. Мама и татко се караха непрекъснато. Една сутрин на закуска мама отказа да яде, каза, че й е дошло до гуша от кренвирши и консервирани домати и че щяло да бъде много по-евтино, ако сме отишли в Бенидорм.

— Тогава отивай — отвърна татко. — И не забравяй да ни изпратиш картичка.

Мама ме хвана за ръката и се качи с мен в стаята.

— Хайде да се скрием от тях — предложи тя. — Няма ли да е забавно?

За мен това беше вълшебен момент. Тя бе оставила Кал на татко. И бе избрала мен.

Скрихме се в гардероба.

— Тук никой няма да ни намери — каза тя.

И наистина никой не ни намери, но не бях сигурна дали изобщо са ни търсили. Стояхме дълго, докато накрая мама изпълзя навън, намери химикалка и написа името си от вътрешната страна на вратичката на гардероба. После ми я подаде и аз написах своето до нейното.

— Ето — каза ми тя, — сега, дори и да не се върнем повече, винаги ще сме тук.

Зоуи ме гледа любопитно.

— И това ли е всичко?

— Да.

— С майка ти сте си написали имената в гардероба и трябваше да пропътуваме седемдесет километра, за да ми го кажеш?

— На всеки няколко години ние изчезваме, Зоуи. Клетките ни умират и на тяхно място се раждат нови. Нито една частица от мен не е същата, каквато е била, докато съм стояла миналия път в тази стая. Когато написах името си, бях друга, бях здрава.

Зоуи сяда на леглото и ме поглежда ядосано.

— И ако името ти все още е тук, ти ще оздравееш като по чудо, така ли? Но ако го няма, тогава какво? Не чу ли? Жената каза, че са ремонтирали стаята.

Не ми харесва, че ми крещи.

— Може ли да погледнеш в гардероба и да провериш?

— Не. Ти ме довлече тук, аз не исках. И без това ми е гадно, а сега и този… тъп гардероб. Не е за вярване!

— Защо се ядосваш толкова?

Тя слиза от леглото и тръсва глава.

— Тръгвам си. Непрекъснато ме караш да търся разни знаци. Вдига якето си от пода, където го захвърли преди малко, и вика през рамо: — Тревожиш се само за себе си. Да не мислиш, че си единственият човек с проблеми на този свят? Всички сме в една лодка, скъпа. Всички се раждаме, ядем, серем и умираме. Ясно ли ти е?

Не знам какво да отговаря на това.

— Какво става с теб, Зоуи?

— И аз ти задавам същия въпрос — крещи тя. — Какво става с теб?

— Нищо, освен очевидното.

— Тогава и с мен не става нищо.

— Не е вярно. Само се виж.

— Какво да се гледам? На какво ти приличам?

— Тъжна си.

Тя се олюлява като ударена.

— Тъжна ли?

Настъпва мъртвешка тишина. Забелязвам на тапета над рамото й малка дупчица. Следи от пръсти по ключа на лампата. Долу някаква врата се отваря и затваря. Зоуи се обръща към мен и аз осъзнавам, че животът е серия от моменти и всеки един е пътуване към края.

Когато най-после заговаря, гласът й е глух и несигурен.

— Бременна съм.

— Боже мой!

— Не исках да ти казвам.

— Сигурна ли си?

Тя се отпуска на стола до вратата.

— Правих два пъти тест.

— Правилно ли го използва?

— Ако втората лентичка се оцвети в розово, значи си бременна. И двата пъти се оцвети в розово.

— Боже мой!

— Престани да го повтаряш.

— Скот знае ли?

Тя кима.

— Потърсих го на пазара, но не го открих, после не си вдигна телефона през целия уикенд, затова вчера отидох у тях и го накарах да ме изслуша. Той ме мрази, Тес. Само да беше видяла как ме гледа.

— Как?

— Като че ли съм кръгъл идиот. Как може да съм толкова тъпа! Той наистина излиза с друга. Онези момичета се оказаха прави.

Искам да отида при нея и да я прегърна, да погаля превитите й рамене. Но не го правя, защото не съм сигурна, че го иска.

— Какво ще правиш?

Зоуи свива рамене и този жест издава страха й. Заприличва на дванайсетгодишно момиченце. Дете в лодка насред океана, без храна и без компас.

— Може да го задържиш, Зоуи.

— Не е смешно.

— Не е. Роди го, Зоуи. Защо не?

— Ти какво? Няма да го раждам заради теб!

Сигурна съм, че не си го мисли за пръв път.

— Тогава го махни.

Тя простенва тихо, обляга глава на стената и се взира отчаяно в тавана.

— Влязох в третия месец. Не мислиш ли, че е малко късно? Не съм сигурна, че ще ми разрешат да направя аборт. — Избърсва първите потекли по лицето й сълзи в ръкава си и въздъхва. — Колко съм глупава! Как можах? Сега мама ще разбере. Трябваше да отида на сутринта до аптеката и да взема някакво хапче за след секс. Иска ми се никога да не го бях срещала.

Не знам какво да й кажа. А дори и да измисля нещо, не съм сигурна, че ще ме чуе. Виждам я на стола срещу себе си, но знам, че в момента е далеч оттук.

— Не знам какво да правя — въздиша тя. После ме поглежда право в очите. — Мразиш ли ме?

— Не.

— Ще ме намразиш ли, ако го махна?

Може би.

— Ще направя чай — казвам на глас.

На масичката има чиния с маслени бисквити, пликчета със захар и сухо мляко. Стаята наистина е станала много хубава. Докато чакам водата да заври, се заглеждам през прозореца. Две момчета играят мач на улицата. Навън вали и те са нахлупили качулки на главите си. Нямам представа как успяват да видят топката. Сега със Зоуи можехме да сме навън, на студа и на вятъра. Хващам ръката й и казвам:

— На пристанището е пълно с лодки, всички плават за някъде. Някои от тях заминават за далечни места, по-топли и по-слънчеви.

— Ще поспя малко — отвръща тя. — Събуди ме, когато чаят е готов.

Но не става от стола и не затваря очи.

Едно семейство минава под прозореца. Таткото бута бебешка количка, а майката държи за ръка малко момиче в лъскав розов дъждобран. Момичето е мокро до кости, сигурно му е студено, но знае, че скоро ще се прибере у дома на сухо и на топло. Ще изгледа някое детско филмче. Ще й дадат бисквитка, може би. И пижамата.

Как ли се казва. Роузи? Амбър? Струва ми се, че името й е име на цвят. Скарлет?

Нямам намерение да го правя. Дори не мисля за това. Просто прекосявам стаята и отварям вратичката на гардероба. Стряскам празните закачалки и те се раздрънкват. Удря ме миризма на влажно дърво.

— Там ли е? — пита Зоуи.

Вътрешността на гардероба е лъскаво бяла. Тотално пребоядисване. Допирам пръсти до повърхността, но тя си остава същата. Бялото е толкова ярко, че пред очите ми започва да трепти. На всеки няколко години ние изчезваме.

Зоуи въздиша и се обляга назад.

— Не трябваше да поглеждаш.

Затварям гардероба и се връщам при чайника. Броя наум, докато наливам вода върху пликчетата с чай. Бебето трябва да се роди през май, като мен. Обичам май. През май има два празника. Дърветата цъфтят. Череши. Зюмбюли. Косачки. И сънлив аромат на косена трева.