Джени Даунам
Преди да умра (26)

27.

Следобедът минава бързо. Масата е раздигната и телевизорът — пуснат. Всички слушаме речта на кралицата, после Кал прави няколко фокуса.

Зоуи прекарва часовете на дивана с мама и Сали, трите обсъждат подробно всеки аспект от връзката й със Скот. Тя ги разпитва за раждането.

— Наистина ли боли толкова, колкото разправят?

Татко се е задълбочил в новата си книга „Органично хранене“. От време на време цитира данни за химикалите и пестицидите в отделните продукти, в случай че някой се заинтересува.

Адам говори предимно с Кал. Показва му как да върти дисковете. Аз продължавам да мисля за него. Въпросът не е дали аз го харесвам или не, а дали той ме харесва. От време на време погледът му прекосява стаята и улавя моя, но бяга, преди да мога да му отвърна.

— Той те желае — прошепва ми в един момент Зоуи.

Ако е истина, не знам как да превърна желанието му в реалност.

Прекарвам времето си, като разлиствам книгата, която ми подари Кал — „Сто необикновени начина да се срещнеш със своя създател“. Забавна е, но не успява да предотврати болезненото свиване под лъжичката. Седя на ръба на този стол вече два часа и се разкъсвам вътрешно. Знам, че сама си го правя, и знам, че не бива, но не знам какво друго да предприема.

Към четири часа притъмнява и татко включва всички лампи. Донася купи със сладкиши и ядки. Мама предлага да поиграем карти. Докато подреждат столовете, аз се изнизвам незабелязано в коридора. Дойде ми до гуша да гледам неподвижните стени и библиотечни рафтове. Дойде ми до гуша от централно отопление и семейни игри. Свалям якето от закачалката и излизам навън.

Студът е стъписващ. Пронизва гърдите ми и превръща дъха ми в пара. Слагам качулката, затягам връзките и чакам. Постепенно и много бавно нещата в градината пробиват невидимата мъгла и идват на фокус. Бръшлянът до бараката, малката птичка на плета, вятърът, който роши перушината й.

Вътре играят карти и хрупат фъстъци, но тук всяко стръкче трева блести, натежало от скреж. Тук небето е пълно със звезди, като във вълшебна приказка. Дори и луната е смаяна от тази красота.

Тръгвам към ябълковото дърво и мачкам с краката си нападалите плодове. Докосвам с ръце издатините по ствола, затварям очи и се опитвам да позная цвета им. От черните клонки висят няколко листа. Между тях шепа сбръчкани ябълки гният бавно.

Кал казва, че хората са ядрен прах от звездите. И когато умра, ще се превърна отново в прах, в дъжд. Ако е така, искам да ме погребат тук, под дървото. Корените му ще достигнат до мен и ще ме изсмучат докрай. А през пролетта ще се превърна в ябълков цвят. Ще се разпилея из градината и ще залепна по обувките им. Те ще ме носят в джобовете си, ще посипят възглавниците си с копринените ми листенца и аз ще им помогна да заспят. Какви ли сънища ще имат тогава?

През лятото ще ме ядат. Адам ще се покатери на оградата и ще ме открадне, полудял от аромата ми, от сочната ми закръгленост, от събраната в мен светлина и топлина. Ще ме даде на майка си да ме сготви на пай или на щрудел и ще ме излапа.

Лягам на земята и се опитвам да си го представя. И ето че става. Аз съм мъртва. Превръщам се в ябълково дърво. Но е малко трудно. Сещам се за птичката, която видях по-рано. Сещам се за всички в къщата. Какво правят сега, дали им липсвам вече?

Обръщам се по корем и притискам лице към тревата, усещам студените й връхчета по кожата си. Заравям ръце, загребвам и помирисвам. Мирише на гнили листа и на топло.

— Какво правиш?

Обръщам се съвсем бавно. Виждам лицето на Адам на обратно.

— Реших да видя как си. Добре ли си?

Сядам и изтупвам пръстта от панталоните си.

— Добре съм. Стана ми топло.

Той кима, сякаш това обяснява полепналите по якето ми листа. Приличам на идиотка. Знам го със сигурност. Качулката ми е вързана все още здраво под брадичката, като на баба. Бързо я развързвам.

Коженото му яке поскърцва, докато сяда до мен.

— Искаш ли цигара?

Изчаквам го да ми свие една, взимам я и го оставям да ми запали. Той пали една и на себе си и двамата издухваме дима през градината. Усещам погледа му. Мислите ми са толкова ясни, че няма да се учудя, ако ги вижда да блестят над главата ми като неонов надпис над вратата на малко ресторантче за риба и пържени картофи. Искам те. Искам те. Обичам те. Блести. Блести. Блести. И до буквите едно горящо неоново сърце в червено.

Лягам обратно на тревата, за да избягам от погледа му. Студът се просмуква през панталоните ми като вода.

Той ляга съвсем близо до мен. Боли, толкова много боли да го усещам до себе си. Чак ми става лошо.

— Това е Железният пояс.

— Какво е?

Той сочи към небето.

— Виждаш ли онази редица от три звезди? Казват се Минтака, Алнилам и Алнитак.

Всяка една припламва на върха на пръста му, докато ми ги показва.

— Откъде знаеш това?

— Когато бях малък, татко ми разказваше за съзвездията. Ако погледнеш с бинокъл под Орион, ще видиш гигантския облак от газ, където се раждат новите звезди.

— Нови звезди ли? Мислех, че вселената умира.

— Зависи от коя страна го погледнеш. Умира, но в същото време се разширява. — Той се обръща на една страна и се подпира на лакът. — Чух от брат ти, че вече си известна.

— А спомена ли, че беше истинска катастрофа?

Той се засмива.

— Не, но щом го каза, трябва да довършиш.

Радвам се, че успях да го разсмея. Той има красиви устни и смехът ми дава повод да ги погледам. Разказвам му всичко за интервюто, като се стремя да го предам още по-смешно, отколкото беше. Правя се на герой, на анархист в ефир. Става все по-забавно и решавам да споделя за откраднатата от татко кола и пътуването със Зоуи до хотела. Лежим на мократа трева под огромното небе с ярката, приведена ниско над нас луна, и аз му разказвам за гардероба и за името ми, изгубено за света. Дори споменавам за навика си да пиша по стените. В тъмното се говори лесно, не съм го знаела досега.

Когато свършвам, той казва:

— Не се тревожи, че ще те забравят, Тес. — Замисля се за миг, после пита: — Мислиш ли, че ще забележат изчезването ни, ако отидем у нас за десетина минути?

Усмихваме се един на друг.

И знакът над главата ми блести, блести.

Докато преминаваме през разрушеното място в оградата и по пътеката към задната врата на къщата им, рамото му докосва моето. Съвсем лекичко, но усещането е разтърсващо.

Влизам след него в кухнята.

— Изчакай малко. Имам подарък за теб — излиза в коридора и тича нагоре по стълбите.

Щом изчезва от погледа ми, усещам, че вече ми липсва. Когато не го виждам до себе си, мисля, че съм си го измислила.

— Адам?

За пръв път произнасям името му. То прозвучава странно в устата ми, някак заредено с енергия, сякаш, ако го повторя достатъчен брой пъти, ще се случи нещо. Излизам в коридора и поглеждам нагоре по стъпалата.

— Адам?

— Горе съм. Качи се, ако искаш.

Аз се качвам.

Стаята му е като моята, но на обратно. Той седи на леглото. Сега е различен, някак смутен. В ръката си държи малък пакет, опакован в сребърна хартия.

— Не знам дали ще ти хареса.

Сядам до него.

Всяка нощ двамата спим разделени само от една стена. Ще пробия дупка зад гардероба и ще направя тайна врата към неговия свят.

— Заповядай — казва той. — По-добре е да го отвориш сама.

Вътре има пликче. В пликчето има кутия. В кутията има гривна — седем камъка, всички в различен цвят, свързани със сребърна верижка.

— Знам, че не искаш да събираш нови неща, но реших, че може да ти хареса.

Толкова се вълнувам, че не успявам да отговоря.

— Да ти помогна ли да я сложиш?

Протягам ръка, той слага верижката около китката ми и я закопчава. После сплита пръсти в моите. Поглеждаме към ръцете си и към леглото между нас. С тази гривна на китката моите са по-различни. А неговите ми изглеждат съвсем непознати.

— Теса — проговаря той.

Ние сме в неговата стая. И само една стена дели моето легло от неговото. Държим се за ръце. И той ми подари гривна.

— Теса — повтаря отново.

Поглеждам го и ме хваща страх. Очите му са зелени, изпълнени със сенки. И устните му! Колко са красиви! Той се навежда към мен и аз знам. Аз знам.

Още не се е случило, но ще се случи.

Номер осем от списъка ми е любов.