Джени Даунам
Преди да умра (11)

12

Щом отварям очи, разбирам, че съм в болница. Миризмата е същата и прикрепеният към ръката ми маркуч е болезнено познат. Опитвам се да седна, но главата ми пада назад и изведнъж започва да ми се гади ужасно.

Сестрата се втурва към леглото с леген в ръка, но вече е късно. Всичко се излива по мен и по чаршафите.

— Няма нищо — казва тя. — Сега ще ги сменим.

Избърсва устата ми и ми помага да се обърна на една страна, за да ми съблече нощницата.

— Докторът ще дойде всеки момент.

Сестрите никога не казват, каквото знаят. Назначени са заради милата си усмивка и буйната коса. Трябва да са здрави и жизнерадостни, за да поддържат духа на пациентите.

Докато ми помага да облека чиста нощница, тя ми разказва, че е живяла в Южна Африка, близо до океана.

— Там слънцето е по-близо до земята и винаги е топло.

Бързо измъква мръсните чаршафи изпод мен и слага нови.

— В Англия краката ми са непрекъснатостудени — продължава след малко. — Сега ще ти помогна да си легнеш отново. Готова ли си? О не! А, ето че и докторът идва. Тъкмо навреме.

Той е плешив и побелял, въпреки че е на средна възраст. Поздравява учтиво, пренася един стол от мястото под прозореца до леглото ми и сяда. Не спирам да се надявам, че някога в някоя болница из страната ще срещна съвършения лекар, но засега не съм виждала такъв. Може би ми трябва магьосник с наметало и магическа пръчица или безстрашен рицар с остра сабя. Този е любезен и досаден като амбулантен търговец.

— Теса, знаеш ли какво е калциемия?

— Ако кажа не, може ли да си избера нещо друго?

Той ме поглежда объркано и точно това е проблемът — никога не схващат шегите. Иска ми се докторът да си има асистент. Някой шегаджия, който да го гъделичка с перо, докато той ме запознава с безличните медицински термини.

Докторът разстила една диаграма върху коленете си и сочи с пръст някакви показатели.

— Хипокалциемията е състояние, при което нивото на калция достига изключително високи нива. Сега ти даваме бисфосфонати и те ще смъкнат нивото на калция. Когато това стане, няма да се чувстваш толкова объркана и няма да ти се повръща.

— Аз винаги съм объркана — отговарям.

— Имаш ли някакви въпроси? — поглежда ме с очакване той и аз не искам да го разочаровам, но какво бих могла да попитам този дребен невзрачен човечец?

Той ми казва, че сестрата ще ми даде нещо, за да мога да спя, става и кима за довиждане. Тук е моментът шегаджията да сложи до вратата бананова кора, после да дойде и да поседи известно време с мен. Ще се посмеем заедно на доктора, докато лети по задник из коридора.

 

 

Когато се събуждам, навън е тъмно. Не си спомням нищо. Това ме побърква. Десетина секунди се боря с призраци, ритам като побесняла усуканите чаршафи, убедена, че са ме отвлекли или нещо още по-лошо.

Татко се спуска към мен, започва да ме гали по главата и да повтаря името ми отново и отново, като заклинание.

После си спомням. Скочих в една река. С Кал обиколихме магазините и сега съм в болница. Но фактът, че забравих за миг, кара сърцето ми да бие като бясно, защото всъщност забравих коя съм. Превърнах се в никой и знам, че ще се случи отново.

Татко ми се усмихва:

— Искаш ли вода? Жадна ли си?

Налива ми една чаша от каната, но аз поклащам глава и той сяда отново на стола до масата.

— Зоуи знае ли, че съм тук?

Той бърка в джоба на якето си и вади кутия цигари. Отива до прозореца и го отваря. Студеният въздух нахлува в стаята.

— Татко, тук не се пуши.

Той затваря прозореца и пъха отново цигарите в джоба.

— Да, разбира се, че не се пуши.

Връща се при мен, сяда и хваща ръката ми. Чудя се дали и той не е забравил кой е.

— Похарчих много пари, татко.

— Знам. Няма значение.

— Не вярвах, че ще мога да купя всичко това с моята карта. Във всеки магазин очаквах да ми откажат. Но пазя всички квитанции, ще можем да ги върнем.

— Шшшт. Всичко е наред.

— Кал добре ли е? Много ли го изплаших?

— Ще го преживее. Искаш ли да го видиш? Той е отвън с майка ти.

През последните три години никога не се е случвало да ме посетят тримата заедно. Изведнъж ме хваща страх.

Те влизат и всички са сериозни. Кал стиска ръката на мама, мама изглежда като случайно попаднала тук, татко им държи вратата. Тримата се нареждат около леглото ми и ме гледат мълчаливо. Като предупреждение за онзи ден, който ще дойде. Но по-късно. Не сега. Денят, когато няма да мога да ги видя, да им се усмихна, да им кажа да престанат да ме плашат и да седнат.

Мама придърпва един стол, навежда се и ме целува. Вдъхвам познатия аромат — на сапун и на портокаловото масло, което използва за шията си — и ми се доплаква.

— Изплаши ме — казва тя и клати глава. Просто не може да повярва.

— Аз също се изплаших — прошепва Кал. — Ти припадна в таксито и шофьорът помисли, че си пияна.

— Така ли?

— Не знаех какво да правя. Той каза, че трябва да платим компенсация, ако повърнеш.

— И повърнах ли?

— Не.

— Ти не му ли каза да си гледа работата?

Кал се усмихва, но устните му потрепват нервно.

— Не.

— Искаш ли да седнеш до мен на леглото?

Той клати глава.

— Не плачи, Кал. Ела, седни тук. Хайде да си спомним всички неща, които купихме.

Но той сяда в скута на мама. Никога не съм го виждала да го прави. Не съм сигурна, че и татко го е виждал. Самият Кал изглежда изненадан. Забива глава в рамото й и започва да плаче. Тя започва да го гали по гърба, ръката й описва кръгове по якето му. Татко се заглежда през прозореца. Аз слагам ръка на чаршафа пред себе си и разтварям широко пръсти. Те са съвсем тънки и безцветни, като пръсти на вампир — изсмукват живота на всеки, когото срещнат.

— Като малка много исках да си имам кадифена рокля — казва мама. — Зелена, с дантелена яка. Сестра ми имаше такава, а аз — не, така че разбирам какво е да ти се иска нещо красиво. Ако пак ти се прииска да хукнеш по магазините, ще дойда с теб.

Изящната й ръка описва кръг из стаята и тя добавя:

— Всички ще дойдем.

Кал вдига глава от рамото й и я поглежда.

— Наистина ли? И аз ли?

— И ти.

— Интересно, кой ще плаща? — казва татко от мястото си до прозореца и прави кисела физиономия.

Мама се усмихва, изтрива с ръка сълзите на Кал и го целува по бузата.

— Ух, солено — казва. — Солено като морето.

Татко я следи с поглед. Нямам представа дали мама знае, че той я гледа.

Тя ни разказва някаква история за разглезената си сестра Сара и едно пони на име Танго. Татко се смее и подмята, че не бива да се оплаква от детството си. Мама го дразни, казва ни, че е обърнала гръб на богатото си семейство и е отишла да живее в бедняшки квартал заради него. После Кал показва един фокус с монета, прехвърля я от едната ръка в другата, после отваря юмручета и ни показва, че е изчезнала.

Прекрасно е да ги слушам как разговарят, как си разменят дума след дума. Тримата са около мен и костите вече не ме болят толкова много. Ако си лежа съвсем тихичко, може би няма да забележат надничащата през прозореца бледа луна и няма да чуят тракането на количката с лекарствата по коридора. И ще останат при мен цяла нощ. Ще вдигаме врява, ще си разказваме вицове и всякакви истории, докато слънцето изгрее.

Но мама казва:

— Кал е уморен. Ще го откарам вкъщи и ще го сложа да спи. — И се обръща към татко: — Ще се видим там.

Целува ме за довиждане, после ми изпраща въздушна целувка от вратата. Усещам я да каца на бузата ми.

— Чао — маха ми Кал.

И двамата си тръгват.

— Ще остане ли при нас? — поглеждам към татко.

— Предполагам, че ще е само за тази нощ.

Той идва при мен, сяда на стола и взима ръката ми в своята.

— Знаеш ли, когато беше бебе, аз и майка ти ставахме през нощта да те гледаме как дишаш. Страхувахме се, че ще забравиш да го правиш, ако не те наблюдаваме. — Ръката му помръдва, допирът на пръстите му омеква. — Може да ти е смешно, но беше точно така. Когато децата поотраснат, става по-лесно, но страхът никога не ни напуска напълно. Непрекъснато се тревожа за теб.

— Защо ми го казваш?

Той въздъхва.

— Знам, че си се заела с нещо. Кал ми каза, че си направила някакъв списък. Трябва да знам за него не за да те спра, а защото ми се иска да мога да те предпазя.

— Това не е ли едно и също?

— Не, не е. Просто искам да съм част от това, Тес. Мъчително е да гледам отстрани.

Гласът му потреперва и се изгубва. Наистина ли иска само това? Да бъде включен? Но как да му разкажа за Джейк и тясното му легло? Как да му кажа, че Зоуи ме накара да скоча в реката, а аз трябваше да кажа „да“? Следващата точка от списъка ми е дрога. И остават още седем. Ако споделя с него, той ще ми забрани. Не искам да прекарам остатъка от живота си между одеялата на дивана, с глава на рамото му. Списъкът е единственото, което ме кара да продължавам напред.