Джени Даунам
Преди да умра (13)

14.

— Откъде, мислиш, че ги взима, Зоуи?

Тя се прозява широко.

— Лего ленд… Дисниленд?

— Защо си толкова гадна?

— Защото той е грозен и скучен. Защото си имаш мен и… просто не знам защо му се връзваш.

— Защото теб те нямаше напоследък.

— Последния път, когато те видях, лежеше в болницата. Помниш ли, че ти идвах на свиждане?

— Последния път, когато те видях, лежах там, защото ти ми каза да вляза в реката — запушвам й устата аз и отивам до прозореца.

Минаха най-малко сто часа, откакто Адам се прибра, влезе вкъщи за половин час, после излезе отново и започна да събира листа в градината. Досега трябваше отдавна да е почукал на вратата ми. А може би ние трябва да отидем у тях?

Зоуи застава до мен, обляга се на прозореца и двете се заглеждаме в него. Всеки път, когато изсипва листата в количката, цял куп от тях се разхвърчават отново във въздуха и падат бавно на земята.

— Няма ли какво друго да прави?

Знаех си, че ще го каже. Няма търпение за нищо, не обича да чака. Ако работеше в градина, щеше да откопава всеки ден заритите в земята зърна, за да види дали растат.

— Той е градинар.

Тя ми хвърля унищожителен поглед.

— Да не е бавноразвиващ се?

— Не!

— Не трябва ли да е в колеж или нещо подобно?

— Мисля, че се грижи за майка си.

Погледът й става някак заговорнически.

— Ти го харесваш.

— Не.

— Не, ама да. Тайно си влюбена. Знаеш за него разни неща, които няма как да разбереш, ако не положиш специални усилия.

Клатя глава и се опитвам да я разубедя. Знам, че сега ще започне да човърка и ще направи от мухата слон.

— Всеки ден ли го следиш оттук?

— Не.

— Бас държа, че е така. Ще взема да го попитам дали и той си пада по теб.

— Не, Зоуи!

Тя хуква към вратата със смях.

— Ще го попитам дали иска да се ожени за теб.

— Моля ти се, Зоуи! Не се меси!

Тя се връща обратно, прекосява бавно стаята и клати глава.

— Мислех, че разбираш правилата. Никога не допускай момче до сърцето си. Последиците са фатални.

— Ами ти и Скот?

— Това е друго.

— Защо?

— Защото е само секс — усмихва се тя.

— Не е вярно. Когато дойдохте да ме видите в болницата, ти не можеше да откъснеш поглед от него.

— Глупости!

— Не са глупости.

Зоуи живее така, сякаш човешката раса ще изчезне утре, и нищо, което прави днес, няма значение. Но когато е със Скот, става мека и топла. Не го ли усеща?

Тя ме поглежда толкова сериозно, че аз слагам ръце на раменете й и я целувам. Искам отново да се засмее. Устните й са меки и мирише приятно. Хрумва ми, че може да изсмуча малко от нейните здрави клетки, но тя ме отблъсква, преди да успея да изпробвам теорията си.

— Защо го направи? — пита ме тя.

— Защото започна да се скапваш. Сега иди и попитай Адам дали носи гъбите.

— Ти иди.

— Ще отидем двете — засмивам се аз.

Тя избърсва устните си с ръкав и ме поглежда сконфузено:

— Добре, да отидем. И без това стаята ти започва да мирише странно.

Адам ни забелязва, докато прекосяваме поляната, оставя греблото и ни посреща до оградата. Завива ми се свят, докато го гледам да се приближава. Градината изглежда по-ярка и жива от преди.

— Това е приятелката ми Зоуи.

Той кима приятелски.

— Чувала съм много за теб — казва тя и въздиша леко, което я прави да изглежда малка и безпомощна. Това е нейното оръжие. Всички момчета си падат по нея.

— Наистина ли?

— Да. Теса непрекъснато говори за теб.

Настъпвам я, искам да я накарам да млъкне, но тя не реагира и завърта глава, за да махне косата от лицето си.

— Взе ли ги? — питам аз, за да отклоня вниманието му от нея.

Той бърка в джоба на якето си, вади найлонов плик и ми го подава. Вътре има малки черни гъби формата им е несиметрична и са някак странни, сякаш още не са готови за този свят.

— Откъде ги взе?

— Набрах ги.

Зоуи грабва торбичката от ръцете ми и поглежда вътре.

— Откъде да знаем, че са каквито трябва? Може да са вълчи зъб…

— Не са — отвръща той. — И мухоморки не са.

Тя бърчи нос и му ги връща.

— Не искам да рискуваме. По-добре да намерим екстази.

— Пробвайте и двете — казва той. — Тези сега, а екстази утре.

— Какво ще кажеш? — обръща се тя към мен.

— Ще ги вземем.

Всъщност нямам какво да губя.

Адам се усмихва.

— Добре. Елате, ще ви направя чай от тях.

 

 

Кухнята му блести от чистота, имам чувството, че се намирам в шоурум на магазин за кухненска мебел. Дори и на сушилника не се виждат чинии. Колко странно, кухнята е огледален образ на нашата кухня. Не само стаята, чистотата и тишината също.

Адам ми предлага стол, аз сядам до масата и питам:

— Майка ти тук ли е?

— Спи.

— Да не е болна?

— Не.

Той отива и слага чайника на котлона, вади от шкафа чаши и ги поставя на плота.

Зоуи прави гримаса зад гърба му и се хили, докато съблича палтото си.

— Тази къща е точно като твоята — оглежда се бързо. — Без двора отзад.

— Сядай — казвам нервно.

Тя взима от масата плика с гъбите, отваря го и подушва:

— Пфу! Сигурен ли си, че са тези?

Адам грабва плика от ръцете й и слага гъбите в каната за чай. Изсипва ги всичките и долива с вряла вода. Зоуи става, отива зад него и наднича през рамото му.

— Струва ми се, че са малко. Всъщност знаеш ли какво правиш?

— Аз няма да пия. Когато ви хване, ще отидем някъде. Ще се погрижа за вас.

Зоуи извърта очи към мен, сякаш това е най-тъпото нещо, което е чувала.

— И друг път съм се друсала. Не мисля, че ще имаме нужда от бавачка.

Гледам гърба му, докато разбърква чая. Тракането на лъжицата по каната ми напомня за времето преди лягане — тогава татко прави какао за мен и за Кал. И бърка сместа със същото усърдие.

— Ама, няма да се смееш, ако започнем да се държим като идиотки — казвам.

Той се усмихва през рамо и отвръща:

— Няма да направите нищо лошо.

— Може и да направим — обажда се Зоуи. — Не ни познаваш. Може да откачим напълно. Теса е способна на всичко заради своя списък.

— Наистина ли?

— Млъквай, Зоуи!

Тя извиква едно „Упс! Извинявай!“, въпреки че не личи да съжалява, и сяда обратно на масата.

Адам донася чашите и ги слага пред нас. Парата, която се вдига от тях, мирише отвратително — на мукава и запарена коприва.

Зоуи се навежда и помирисва.

— Прилича ми на сос за печено.

— Хубаво е — казва той и сяда до нея. — Имайте ми доверие. Сложих и малко канела за вкус.

Което я кара отново да извърти очи към мен.

После отпива предпазливо и гърчи устни.

— Изпий го на екс — казва той. — Колкото по-бързо го поемеш, толкова по-скоро ще полетиш.

Нямам представа какво ще последва, но той излъчва спокойствие и увереност, които ме заразяват. Гласът му е ясен и убедителен. Казва ни да пием и ние седим в неговата кухня, затова изпълняваме нареждането му под зоркия му поглед. Зоуи стиска нос и го поема на няколко големи глътки, като гледа отвратено. Аз го изпивам на екс. Всъщност няма никакво значение какво ям и пия, вече нищо не ми е вкусно.

Известно време седим и си говорим глупости. Аз не успявам да се съсредоточа в разговора. Чакам нещо да се случи, нещо да се промени. Адам обяснява, че човек може да познае гъбите по островърхите им шапки и тънките вретеновидни стебла. Казва, че растат на групи, но ги имало само в края на лятото и през есента. И че били легални, имало определени магазини, откъдето можело да се купят. После, понеже нищо не се случва, ни приготвя нормален чай. Не ми се пие, просто слагам ръце около чашата, за да ги стопля. В тази кухня е много студено, по-студено, отколкото навън. Искам да помоля Зоуи да ми донесе палтото, но когато се опитвам да заговоря, гърлото ми се свива, като че ли две малки ръце го стискат отвътре.

— Трябва ли да те боли гърлото?

Адам клати глава.

— Имам чувството, че трахеята ми се запушва.

— Ще премине.

Но аз виждам в очите му страх.

— Да не би да си ни дал повече? — поглежда го Зоуи.

— Не. Всичко ще се оправи. Просто й трябва малко чист въздух.

Но в гласа му няма увереност. Обзалагам се, че си мисли същото, каквото и аз — че съм различна и организмът ми реагира по друг начин, че може би е допуснал грешка.

— Хайде да излезем навън.

Ставам и той ме повежда по коридора към входната врата.

— Изчакай на стълбите. Ще ти взема палтото.

Пред къщата е сенчесто. Оставам на площадката и се опитвам да дишам дълбоко, без да се паникьосвам. След стъпалата започва тясна пътека, която излиза на големия път при колата на майка му. От двете страни на пътечката има трева. Не знам защо, но днес тя ми изглежда някак особена. Разликата не е в цвета, а в дължината й, толкова е къса, че прилича на обръсната глава. И колкото повече гледам, толкова по-ясно ми става, че стълбата и пътеката са безопасни, но тревата е страшна и зла.

Хващам се за дръжката на вратата, за да съм сигурна, че няма да се свлека на земята. Докато стискам с всички сили, забелязвам, че на вратата има дупка, която прилича на око. Цялата дървена повърхност води към нея, като спирала или фуния, и ми се струва, че вратата се пързаля по себе си, изсипва се и отново се разлива по повърхността си. Движението е бавно, едва доловимо, имам чувството, че минават години, докато завърши едно движение. Долепвам око до дупката, но там всичко е в мъгла, затова влизам в коридора, затварям вратата и поглеждам през нея, но от другата страна. Оттук светът е съвсем различен. Пътеката се стеснява до тънка нишка.

— Как е гърлото ти? — пита Адам и ми подава палтото.

— Поглеждал ли си някога оттук?

— Зениците ти са се разширили — вглежда се в мен той. — Хайде да излезем навън. Сложи си палтото.

Не е палто, а анорак с качулка и пух по края. Адам вдига ципа вместо мен и аз заприличвам на ескимос.

— Къде е приятелката ти?

В първия момент не се сещам за кого говори, после си спомням за Зоуи и сърцето ми се стопля.

— Зоуи! Зоуи! — викам. — Ела да видиш това!

Тя се задава по коридора с отнесена усмивка. Очите й са тъмни и дълбоки като зима.

— Очите ти за огромни.

Тя ме разглежда смаяно.

— Твоите също.

Гледаме се една друга, докато върховете на носовете ни се допират.

— В кухнята има една черга — шепне тя, — и целият свят е върху нея.

— С вратата е същото. Ако погледнеш през ключалката, нещата се променят.

— Покажи ми.

— Извинете — обажда се Адам, — не ми се иска да развалям момента, но иска ли някой да се повози с мен?

Изважда ключове от джоба си и ни ги показва. Те са невероятни.

Той отмества Зоуи от вратата и ние излизаме навън. Насочва ключовете към колата и тя отговаря с писукане. Слизам по стълбите много предпазливо, предупреждавам и Зоуи да внимава, но тя не чува. Танцува върху тревата и изглежда добре, явно за нея нещата стоят по друг начин.

Сядам отпред до Адам. Зоуи се качва отзад.

Изчакваме минутка, после Адам пита:

— Добре, какво изпитвате сега?

Но аз не му казвам нищо от видяното.

Забелязвам колко е внимателен, докато пали мотора, сякаш примамва диво животно да вземе храна от ръката му.

— Обичам тази кола — казва той.

Знам какво има предвид. Да си в нея, е като да седиш във фин часовник.

— Татко ме научи да карам, но мама не ми дава.

— Тогава да останем тук — обажда се Зоуи от задната седалка. — Няма ли да е забавно?

Адам се обръща назад и я поглежда.

— Казах, че ще ви заведа някъде — казва й бавно, като на малоумна. — Просто споменавам, че няма да й е приятно.

Зоуи се просва по гръб на седалката и клати невярващо глава.

— Внимавай с обувките — вика той.

Тя се изправя бързо и го сочи с пръст.

— Виж се само! Приличаш на куче, решило да се промъкне в спалнята на стопаните си.

— Млъквай! — просъсква той и това ме шашка напълно. Никога нямаше да позная, че е той, ако не го гледах.

Зоуи потъва обратно на седалката и измърморва:

— Просто си карай колата, човече.

Вътре е толкова тихо и луксозно, че изобщо не чувам кога завърта ключа и пали колата. Тръгваме по алеята и излизаме на пътя, къщите и градините се изнизват покрай нас и аз се чувствам щастлива.

Това пътуване отваря нови врати пред мен. Татко казва, че музикантите пишат най-хубавите си песни, когато са надрусани. Аз също ще открия нещо невероятно, сигурна съм в това. И ще го отнеса със себе си вкъщи. Като Свещения граал.

Отварям прозореца и подавам глава навън. Ръцете също, изобщо цялата горна част на тялото си. Зоуи прави същото отзад. Вятърът бие в гърдите ми. Чувствам се толкова жива! Виждам невиждани досега неща, пръстите ми се ровят в живота на другите. Симпатично момиче гледа гаджето си и иска от него всичко. Един мъж в автобуса чисти пърхота от косата си, белите люспици се реят във въздуха, преди да паднат и да се разпилеят по цялата земя. Едно бебе срещу него плаче, явно разбира колко преходно и безнадеждно е всичко.

— Зоуи, виж! — соча към една къща с отворена врата. През нея се вижда част от коридор и една майка целува дъщеря си. Момичето се спира на прага, колебае се. Разбирам те, казвам й на ум. Не се страхувай.

Зоуи е изскочила почти цялата от колата и се държи за покрива. Стъпила е на задната седалка, а лицето й се изравнява с моя прозорец. Прилича ми на русалка на носа на кораб.

— Влизай в проклетата кола! — крещи Адам. — И си махни краката от шибаната седалка!

Тя се прибира и се разхълцва от смях. Тази отсечка от пътя се нарича „Мъгър Майл“. Татко не пропуска да прочете всяка статия в местния вестник, свързана с нея. Тук често стават нападения, цари насилие, бедност и отчаяние. Но докато профучаваме по нея, аз гледам през стените на къщите им и виждам колко красиви са хората вътре. Знам, че ще умра преди тях, но и те ще дойдат при мен, всичките, един по един.

Свърваме по задните улички. Планът на Адам е да стигнем до гората. Казва, че там има кафе и парк, и най-важното — никой не ни познава.

— Можеш да си дивееш на воля, без да те види никой. И не е много далеч, така че ще се върнем за чая.

— Ти наред ли си? — крещи Зоуи от задната седалка. — Говориш като Инид Блайтън^[1]. Искам всички да знаят, че съм в облаците, и не ти ща скапания чай.

Отново се показва през прозореца и изпраща целувки на всеки минувач. Прилича на избягалата Рапунцел, косата й плющи на вятъра. Но Адам набива спирачки и тя удря главата си в тавана на колата.

— Божичко! — изписква. — Нарочно го направи!

Свлича се на седалката, разтрива удареното място и охка тихо.

— Извинявай. Трябва да налея бензин — казва спокойно Адам.

— Чекиджия! — поглежда го злобно тя.

Той слиза от колата, отива отзад и налива бензин. На Зоуи й се доспива изведнъж, свива се на седалката и засмуква палеца си. Може да има сътресение на мозъка.

— Добре ли си?

— Той те сваля — шепне тя. — Опитва се да се отърве от мен, за да останете насаме. Но няма да го огрее.

— Не ми се вярва.

— Ти кога ли си забелязвала такива работи!

Набутва отново палеца в устата си и обръща глава на другата страна. Оставям я, излизам от колата и отивам да поговоря с мъжа зад стъклото. Той има дълбок белег като сребърна река, започва от основата на косата му, преминава през челото и завършва при стеснението на носа му. Прилича на покойния ми чичо Бил.

Човекът се навежда към мен през тесния плот на гишето:

— Номер?

— Осем.

Той ме поглежда объркано.

— Не, не е осем.

— Добре, тогава ще бъда три.

— Къде ти е колата?

— Ей там.

— Онзи ягуар ли?

— Не знам.

— Не знаеш ли?

— Не знам марката.

— Боже мой!

Стъклото между нас поема гнева му. Отдръпвам се при колата, възхитена от себе си и от него.

— Мисля, че е магьосник — казвам на Адам, когато приближава и слага ръка на рамото ми.

— Мисля, че си права — шепне той. — Най-добре да се върнем в колата.

По-късно се събуждам в някаква гора. Колата е спряла и Адам го няма. Зоуи спи, разпростряла се е по цялата седалка, като дете. Проникващата между дърветата светлина изглежда призрачна и бледа. Не мога да преценя дали е ден, или нощ. Отварям вратата и излизам навън, обзета от пълно и всеобхватно спокойствие.

Наоколо е пълно с различни дървета, широколистни и вечнозелени. Толкова е студено, че решавам, че сме стигнали до Шотландия.

Вървя известно време между сенките на дърветата, галя кората им, казвам „здравейте“ на листата, но изведнъж усещам, че съм гладна, опасно гладна, като вълк. Ако в този момент пред мен изскочи мечка, съм готова да я тръшна на земята и да й отхапя главата. Вероятно трябва да запаля огън. Да заредя капани, да изкопая големи дупки и следващото животно, което дойде, ще завърши живота си на шиш. Ще си направя колиба от клони и листа и ще остана тук завинаги. Без микровълнови печки и пестициди. Без флуоресциращи пижами и часовници, които светят в тъмното. Без телевизори и без пластмаса. Без лак за коса, боя за коса и цигари. Химическият завод е на километри оттук. В тази гора се чувствам в безопасност. Засмивам се тихо на себе си. Не мога да повярвам. Досега никога не съм мислила за това.

Виждам Адам. Той ми изглежда мъничък и далечен.

— Открих нещо — махам с ръце към него.

— Какво правиш? — Гласът му е слаб, но прекрасен.

Не отговарям, защото е очевидно, а той не е глупак.

Какво друго бих могла да правя в гората, освен да събирам листа, клонки и така нататък?

— Слез долу! — вика той.

Но дървото увива ръце около мен и ме моли да не го напускам. Опитвам се да обясня на Адам, но не съм сигурна, че ще ме чуе. Той сваля якето си. Започва да се катери.

— Трябва да слезеш — продължава да вика отдолу.

Изглежда ми много сериозен, докато си пробива път между клоните и се изкачва все по-нагоре, като монах, който се опитва да ме спаси.

— Баща ти ще ме убие, ако си счупиш нещо. Моля те, Теса, слез долу!

Вече е съвсем близо. Лицето му сякаш е само светлината в очите му. Навеждам се и облизвам студа от него. Кожата му е солена.

— Моля ти се! — повтаря той.

Изобщо не боли. Плуваме заедно надолу, заграбвайки огромни прегръдки въздух. Сядаме в гнездо от листа и Адам ме държи като бебе.

— Какво правиш, по дяволите? — пита той. — Какво правеше горе?

— Събирам материал за колиба.

— Приятелката ти е добре. Съжалявам, не трябваше да ти давам толкова много.

Но той не ми е дал нищо. Като изключим името и калта под ноктите му, не знам почти нищо за него. И не съм сигурна дали мога да му доверя тайните си.

— Искам да ти кажа нещо — започвам тихо. — Но трябва да ми обещаеш, че няма да го издаваш на никого.

Той кима, въпреки че в очите му се чете несигурност. Сядам до него и преди да продължа, го поглеждам, за да се уверя, че ме слуша. Около него танцуват цветове и светлини. Свети толкова ярко, че мога да видя костите и света зад очите му.

— Вече не съм болна. — Толкова се вълнувам, че не мога да говоря. — Но условието е да остана в тази гора. Ако стоя далеч от съвременния свят с неговите машинарии и изкуствени работи, вече няма да съм болна. Ако искаш, може да останеш с мен. Ще си направим колиба и разни други неща, ще заложим капани. Ще отглеждаме зеленчуци.

Очите на Адам се пълнят със сълзи. Гледам го как плаче и имам чувството, че някой ме бута от върха на планината.

— Теса — мълви той.

Горе, в небето над раменете му, има дупка и през нея се чува монотонното бръмчене на сателит, което кара зъбите ми да затракат. Той изчезва и след него зейва огромна празнина.

Слагам пръст на устните му.

— Не. Не казвай нищо.