Джени Даунам
Преди да умра (6)

6.

Татко стиска ръката ми.

— Дай ми болката си — шепне той.

Лежа върху болничното легло, опряла колене в гърдите.

В стаята има двама лекари и една сестра, но аз не мога да ги видя, защото са зад мен. Едната лекарка е студентка. Не говори много, но предполагам, че наблюдава внимателно, докато лекуващият лекар намира точното място в гръбнака и го отбелязва с химикалка. После обработва кожата с антисептик, от което ми става студено. Започва от мястото, където ще вкара иглата, и продължава навън в концентрични кръгове. Накрая обикаля мястото с марля и слага ръкавици.

— Ще използвам игла двайсет и пети размер — обяснява той на студентката. — И петмилилитрова спринцовка.

На стената зад раменете на татко има картина. Тук често сменят картините. Тази не съм я виждала досега. Вторачвам се в нея и започвам да изучавам всеки детайл. През последните години овладях всички техники за отвличане на вниманието.

Картината изобразява късен следобед някъде из английските полета. Слънцето е паднало ниско над земята. Един мъж се бори с тежкия плуг. Птиците около него се стрелкат рязко надолу, после излитат нагоре.

Татко завърта пластмасовия стол, за да види какво гледам, пуска ръката ми и оглежда картината. Долу, в края на полето, тича жена. Държи си полата с ръка, за да може да тича по-бързо.

— „Чумата в Иим“ — прочита той. — Ободряваща картина, точно за болница.

Лекарят се засмива и казва:

— Знаете ли, че дори и сега всяка година имаме около три хиляди случая на бубонна чума?

— Не знаех — отвръща татко.

— Слава Богу, че откриха антибиотиците.

Татко се обръща към мен и скрива ръката ми в своята.

— Слава Богу!

Жената тича към мъжа и струпалите се пред нея пиленца се разбягват панически от пътя й. Чак сега забелязвам, че очите й са пълни с ужас.

Чумната епидемия, големият пожар и войната с холандците — и трите са се случили през 1666 година. Помня го от училище. Жертвите били милиони. Извозвали са ги с каруци и ги хвърляли в безименни гробове. Триста и четирийсет години по-късно преживелите черната смърт отдавна ги няма. От всички неща на картината е останало единствено слънцето. И земята. Тази мисъл ме кара да се чувствам мъничка, мъничка.

— Сега ще усетиш кратко убождане — казва докторът.

Татко гали с палец опакото на ръката ми, а мен ме заливат горещи вълни от статично електричество. Замислям се за думата „завинаги“. Замислям се за факта, че на света има много повече мъртъвци, отколкото живи хора. Ние сме заобиколени от призраци. Това трябва да звучи успокояващо, но не е така.

— Стисни ръката ми — шепне татко.

— Не искам да те заболи.

— Когато майка ти те раждаше, стискаше ръката ми цели четиринайсет часа и нито един пръст не ми счупи. Стискай, Тес, няма да ме нараниш.

Усещането е като при токов удар, сякаш гърбът ми е напъхан във включен тостер и докторът се опитва да го извади с нож.

— Според теб, мама каква работа има днес?

Гласът ми е съвсем различен. Напрегнат. Стържещ.

— Не знам.

— Помолих я да дойде.

— Така ли? — Гласът издава изненадата му.

— Мислех си, че след това двамата може да отидете на кафе.

Той смръщва вежди.

— Откъде ти дойде на ум?

Затварям очи и си представям, че съм дърво под палещото слънце и не мечтая за нищо друго, освен за дъжд. Искам сребърната вода да окъпе листата ми, да напои корените и да изпълни вените ми с животворен сок.

Докторът запознава студентката със статистиката.

— Вероятността при това изследване да бъде засегнато някое от нервните окончания е едно на хиляда. Естествено, съществува известен риск от инфекция, кръвоизлив или нараняване на хрущяла. — С това приключва, вади иглата от мен и казва: — Всичко свърши. Браво, добро момиче!

Очаквам да ме потупа по задницата, като послушен кон. Но той не го прави. Вместо това размахва пред очите ми три стерилни тръбички.

— Сега с тези право в лабораторията!

Дори не казва „довиждане“, просто се изнизва от стаята със студентката по петите си. Като че ли се срамува от това, което направи с мен.

Сестрата обаче е много мила с нас. Не спира да бъбри, докато слага превръзка на гърба ми, после застава пред мен и ми се усмихва.

— Сега трябва да полежиш известно време, миличка.

— Знам.

— Била си и друг път тук, нали? — усмихва ми се отново тя и се обръща към татко: — Вие какво ще правите през това време?

— Ще остана тук. Ще почета малко.

Тя кима.

— Аз ще съм отвън. Нали знаете за какво да следите, когато се върнете у дома?

Той изброява възможните варианти като истински професионалист:

— Треска, температура, схванат врат или главоболие, вкочаненост и изтръпване под мястото на пункцията.

Сестрата е впечатлена:

— Много добре.

Тя излиза и татко ми казва с усмивка:

— Браво, Тес. Всичко свърши.

— Само ако резултатите са добри.

— Ще бъдат.

— Иначе ще идвам тук всяка седмица.

— Шшшт. Опитай се да подремнеш малко. Така времето ще мине по-бързо.

Взима книгата си и сяда на стола.

Пред очите ми играят малки пламъчета, мигат като светулки. Чувам как кръвта ми пулсира в слепоочията, тропа като конски копита по улица. Сивкавият мрак зад прозореца се сгъстява.

Татко обръща една страница.

Зад раменете му е картината: димът се издига невинно от комина на нарисуваната къща и една жена тича — в устрема си е навела главата си рязко напред.