Джени Даунам
Преди да умра (32)

33.

Събуждам се сред цветя. На шкафчето до леглото има вази с лалета, калии като на сватба, диви карамфили. Отварям очи и виждам, че татко все още държи ръката ми.

Всичко в стаята ми се струва прекрасно — каната, онзи стол. Небето отвън е яркосиньо.

— Жадна ли си? — пита ме той. — Искаш ли да пийнеш нещо?

Искам сок от манго. Ама да е много. Той подпъхва още една възглавница под главата ми и ми държи чашата. Очите му са в моите. Отпивам, преглъщам. Той ми дава време да поема дъх и отново доближава чашата до устните ми. Когато засищам жаждата си, изтрива устата ми със салфетка.

— Като бебе — му казвам.

Той кима. Очите му мълчаливо се пълнят със сълзи.

Заспивам. И пак се събуждам. Този път съм гладна.

— Случайно да ти се намира сладолед?

Татко оставя книгата, ухилен до уши.

— Чакай малко.

И наистина не се бави много, скоро се връща с ягодов сладолед на пръчка. Увива пръчката в салфетка, за да не покапе, и аз успявам да я задържа в ръка. Ужасна вкуснотия. Организмът ми се възстановява. Не съм знаела, че все още може да го прави. Но със сигурност знам, че няма да умра с ягодов сладолед в ръка.

— След този ще искам още един.

Татко заявява, че може да изям и петдесет, ако искам. Сигурно е забравил, че не ми е разрешено да ям захар и мляко.

— Имам още нещо за теб.

Бръква в джоба на сакото си и изважда магнит за хладилник с формата на сърце, боядисано в червено и лошо лакирано.

— Кал го направи. Изпраща ти своята любов.

— Мама къде е?

— Дойде да те види няколко пъти. Ти беше на ръба, Теса. Лекарите сведоха посещенията до минимум.

— Значи и Адам не е идвал?

— Не още.

Облизвам сладоледовата пръчка и се опитвам да поема всяка частица от аромата й. Дървото стърже по езика ми.

— Искаш ли да ти взема още един? — пита татко.

— Не. Искам сега да си тръгнеш.

Той ме поглежда объркано.

— Къде да ходя?

— Да посрещнеш Кал от училище, да го заведеш в парка и да поиграеш футбол с него. Да му купиш картофки. После се върни и ми разкажи всичко.

Татко ме гледа учудено, но после се засмива.

— Виждам, че кипиш от енергия.

— Обади се на Адам и му кажи да дойде днес следобед.

— Нещо друго?

— Кажи на мама, че искам подаръци — скъп плодов сок, много списания и нов грим. Ако не друго, може поне да ми купи разни неща.

Татко ме поглежда весело, взима химикалка и лист и записва номера на фон дьо тена и червилото, които искам. Подканва ме да измисля и друго и аз се сещам за кифлички с боровинки, шоколадово мляко и шест шоколадови яйца. Великден наближава.

Той ме целува три пъти по челото и ме уверява, че вечерта ще дойде отново.

Тръгва си и една птичка каца на перваза на прозореца. Не е някаква знакова птица, нито е лешояд, нито феникс, а най-обикновен скорец. Влиза медицинска сестра, оправя завивките ми и пълни каната с вода. Посочвам й птичката, шегувам се, че е страж на смъртта. Тя вдишва през зъби и ме предупреждава да не предизвиквам съдбата.

Птицата гледа право в мен и върти глава.

— Не още — й казвам.

Лекарят минава на визитация.

— Е — казва бодро, — най-после открихме правилния антибиотик.

— Най-после.

— Но беше доста страшно.

— Наистина ли?

— Имам предвид за теб. Силната инфекция е мъчителна за пациента.

Докато преслушва гърдите ми, аз чета името на баджа му. Д-р Джеймс Уилсън. Горе-долу на годините на баща ми, с тъмна коса, оредяла на темето. Но е по-слаб от татко. Изглежда уморен. Преглежда ръцете, краката и гърба ми за подкожни кръвоизливи, после сяда на стола до леглото и записва нещо на картона.

Лекарите очакват от теб да си благодарен и учтив. Това улеснява работата им. Но днес не ми е до любезничене.

— Колко ми остава?

Той ме поглежда изненадано.

— Искаш ли да изчакаме баща ти и заедно да проведем този разговор?

— Защо?

— За да можем да разгледаме вариантите с него.

— Болната съм аз, а не баща ми.

Той връща химикалката в джоба на престилката. Мускулите около челюстта му се стягат.

— Не искам да гадая, да предполагам дати и срокове, Теса. Това няма да помогне никому.

— На мен може да ми помогне.

Не че искам да се подготвя и да посрещна храбро смъртта. Това не е новогодишно решение. Просто виждам венозната банка в ръката си и знам, че губя ценни дни в болничното легло. Изведнъж важните неща започват да крещят в ушите ми.

— Най-добрата ми приятелка ще роди след девет седмици и аз искам да знам дали ще бъда до нея.

Той кръстосва крака и веднага ги отпуска. Малко ми е жал за него. Лекарите не винаги се справят добре със смъртта.

Той казва:

— Ако бъда свръхоптимистичен, ти ще се почувстваш излъгана. Също толкова безполезно ще е, ако дам песимистична прогноза.

— Нищо. Ти имаш повече опит от мен. Моля ти се, Джеймс, кажи ми!

Сестрите нямат право да се обръщат към лекарите с малките им имена и обикновено аз също не си го позволявам. Но сега нещата са различни. Това е моята смърт и аз трябва да знам.

— Няма да те съдя, ако сбъркаш.

Той ме дарява с лека тъжна усмивка.

— Въпреки че успяхме да се справим с инфекцията и ти се чувстваш видимо по-добре, диференциалното броене не показа покачване на левкоцитите, както се надявахме, затова направихме някои изследвания. Когато баща ти се върне, ще ги анализираме заедно.

— Болестта се е разпространила по перифериите.

— Ние с теб не се познаваме много добре, Теса. Би ли почакала, докато дойде баща ти?

— Просто ми кажи.

Той въздъхва дълбоко, сякаш не може да повярва, че се предава.

— Да, открихме ракови клетки и по перифериите. Много съжалявам.

Ето, това е. Ракът е надупчил цялото ми тяло, имунната ми система е сдала багажа и те не могат да направят нищо повече за мен. Всяка седмица ме изследваха, очаквайки това. И ето че се случи.

Представях си, че когато ми го кажат, ще е като удар в корема — остра болка, последвана от тъпа и продължителна. Но се оказа, че последвалата изобщо не е тъпа. Остра е като бръснач. Сърцето ми препуска, адреналинът ме разтърсва.

— Татко знае ли?

Той кима.

— Имахме намерение да ти го съобщим заедно.

— Какви възможности съществуват?

— Имунната ти система е в колапс, Теса. Възможностите са ограничени. Ако искаш, може да продължим с преливането на кръв и на тромбоцити, но вероятно ефектът от тях ще бъде все по-краткотраен. Ако развиваш анемия веднага след процедурата, ще трябва да спрем.

— И тогава какво?

— Тогава ще направим всичко, за да ти осигурим комфорт, и ще те оставим на спокойствие.

— Не може да се прелива кръв всеки ден, нали?

— Не може.

— Значи няма да живея осем седмици, така ли?

Доктор Уилсън ме поглежда директно в очите.

— Ще се радвам, ако успееш.

Разбирам, че приличам на торба с кокали, покрити с тънка кожица. Виждам го в очите на Адам.

— Май не си ме виждал такава, а?

Той се навежда и ме целува по бузата.

— Красива си.

Но според мен винаги се е страхувал именно от това — дали ще продължава да ме харесва дори когато съм грозна и безполезна.

Донесъл ми е лалета от градината. Слагам ги в каната с вода, а той чете картона ми. Известно време говорим празни приказки — как цветята, които купи от градинския център, се съвземат, колко се радва майка му на хубавото време и как стои все повече навън. Той поглежда през прозореца и се шегува за гледката към паркинга.

— Адам, искам да си естествен.

Той въси чело, не разбира.

— Не се преструвай, че ти пука. Не мисля да те ползвам като упойващо средство.

— Какво искаш да кажеш?

— Не искам фалшиво съчувствие.

— Аз не съм фалшив.

— Не те обвинявам. Не знаех, че ще се разболея толкова скоро. И че нататък нещата ще се влошават все повече.

Той остава замислен за момент, после сваля обувките си.

— Какво правиш?

— Нали искаш да съм истински?

Повдига одеялото и ляга до мен. Притегля ме и обвива ръце около мен.

— Обичам те — шепне гневно във врата ми. — Боли ужасно, повече от всичко досега, но продължавам да те обичам. Затова не смей да ми казваш, че не е така! Никога повече не го казвай!

Слагам ръка на устните му и той притиска лице в нея. Изведнъж осъзнавам колко самотен е всъщност.

— Съжалявам.

— Има защо.

Не иска да ме погледне. Опитва се да не заплаче.

Адам остава целия следобед. Гледаме малко MTV, той се зачита в оставения от татко вестник и аз дремвам няколко часа. Сънувам го, въпреки че е до мен. Вървим двамата през снега, но е горещо и ние сме само по бански костюми. Минаваме по пусти алеи, покрай заскрежени дървета по криволичещ път, който сякаш няма край.

Когато се събуждам, отново съм гладна, затова го изпращам за още един сладолед. И започва да ми липсва още с излизането. Сякаш цялата болница се изпразва.

Защо става така? Скривам ръце под одеялото и забивам нокти една в друга, докато се върне и си легне отново до мен.

След малко се връща, маха обвивката на сладоледа и ми го подава. Аз го оставям на масичката до леглото.

— Погали ме.

Той ме поглежда смутено.

— Сладоледът ще се разтопи.

— Моля те!

— Аз съм тук. Докосвам те.

Взимам ръката му и я слагам на гърдите си.

— Ето така.

— Не, Тес. Може да те заболи.

— Няма.

— Ами ако сестрата влезе?

— Ако влезе, ще хвърлим подлогата по нея.

Той покрива нежно с шепа гърдите ми през пижамата.

— Така ли?

Докосва ме, сякаш съм скъпа вещ, сякаш е очарован от мен и тялото ми го изпълва с желание, дори и сега, докато съхне. Кожата му докосва моята и двамата потръпваме.

— Искам да правим любов.

Ръката му застива.

— Кога?

— Когато се върна у дома. Искам, преди да умра, да го направим още веднъж. Обещай ми.

Изразът на очите му ме плаши. Никога не съм го виждала такъв. Толкова дълбок и истински, сякаш вижда неща, които на другите дори не им идват на ум.

— Обещавам.