Джени Даунам
Преди да умра (27)

28.

Сърцето ми препуска като лудо.

— Мога да го направя сама.

— Не — казва Адам. — Нека аз.

Всяко копче изисква цялото му внимание, но той се справя, събува ботушите ми и ги подрежда един до друг. Аз сядам на пода. Взимам поред всеки крак в скута си, развързвам връзките на маратонките му и ги свалям. Галя глезените, ръката ми се плъзва нагоре под панталона и достига до прасците му. Пръстите ми шарят из меката плът, докосват космите на краката му. Не съм очаквала, че ще бъда толкова смела.

Превръщаме го в игра, като покер със събличане, но без карти и зарове. Дърпам ципа на якето му и го оставям да падне на пода. Той разкопчава моето и го сваля от раменете ми. Ръцете му намират в косата ми листо от градината. Аз галя къдриците му, навивам ги стегнато около пръстите си.

Докато ме гледа, нищо не е маловажно, затова разкопчавам внимателно всяко копче на ризата му. Последното — съвършено кръгло и с цвят на мляко — под силата на погледите ни събира в себе си цялата планета.

Звучи невероятно, но и двамата знаем какво да правим. Изобщо не се замислям за това. Не че съм го учила някъде. Нямам опит и не съм много умела. Но двамата заедно откриваме пътя.

Той дърпа пуловера ми нагоре и аз вдигам ръце като дете. Косата ми, новопорасналата ми съвсем къса коса се наелектризира и пращи в тъмното. Това ме разсмива. Кара ме да мисля, че съм силна и здрава.

Върховете на пръстите му докосват гърдите ми през сутиена и понеже се гледаме в очите, той разбира, че ми е приятно. Била съм докосвана, опипвана и оглеждана, изследвана и оперирана от толкова много хора! Мислех, че тялото ми е имунизирано срещу допир.

Целуваме се отново. Минути наред. Малки целувки. Той хапе нежно горната ми устна. Езикът ми докосва ъглите на устните му. Стаята се изпълва с призраци, с дървета, с небе.

Целувките ни стават по-дълбоки. Потъваме един в друг. Сега е като първата ни целувка — яростно, настоятелно.

— Искам те — шепне той.

И аз го искам, искам го веднага.

Искам да му покажа гърдите си. Да сваля сутиена и да застана пред него. Бутам го върху леглото. Все още се целуваме — устни, зъби, гърло. Стаята се пълни с дим, нещо между нас гори.

Лягам до него и повдигам таза си. Бързам да сваля дънките. Искам да му се покажа, искам да ме види.

— Сигурна ли си? — пита той.

— Да.

Всичко е много просто.

Той разкопчава дънките ми. Аз махам колана му с една ръка, като фокусник. Пръстът ми чертае кръг около пъпа му, палецът ми достига ръба на боксерките.

Допира на кожата му до моята, тежестта на тялото му, преминаващата в мен топлина — не съм предполагала, че някога ще преживея всичко това. Нямах представа, че правейки любов, човек всъщност прави любов. Слива се с другия. Въздейства на другия. Въздухът, който излиза от мен, блести. Той го вдишва шумно.

Ръката му се плъзва надолу по бедрото ми. Посрещам я с моята. Пръстите ни се сключват. Не знам чия ръка на кого е.

Аз съм Теса.

Аз съм Адам.

Прекрасно е да не знаеш къде свърваш и къде започваш.

Усещането за „нас“ под пръстите ни. Вкусът ми „е“ по езиците ни.

И нито за миг не преставаме да се гледаме, да се следим с очи, като музика, като танц. Очи в очи.

Желанието ни нараства и узрява. Искам го по-близо, не мога да се приближа достатъчно. Увивам крака около неговите, притискам го към себе си, опитвам се да го приема дълбоко в мен.

Сърцето ми подскача, душата ми пее, нещо избухва в мен и тръпката се разлива по цялото ми тяло. Като падащ в езеро камък любовта чертае концентрични кръгове в мен и тялото ми се люлее на вълните й.

Адам крещи от блаженство.

Прегръщам го и го притискам до себе си, омагьосана от него. От нас. От този подарък.

Той гали косата ми, лицето, целува сълзите ми.

Аз съм жива, благословена съм, че го имам в този момент и на тази земя.