Джени Даунам
Преди да умра (38)

39

Зоуи шие. Не съм подозирала, че може. На коленете й е просната сладка жълта бебешка пелена.

Тя затваря едно око и промушва конеца през игленото ухо, после прави възел между наплюнчените си пръсти. Кой я е учил на това? Гледам я няколко минути как шие, сякаш го е правила цял живот. Русата й коса е вдигната високо, на врата между основата на косата и яката на блузата й се е очертал нежен триъгълник. Тя шие и хапе лекичко долната си устна, съсредоточена в работата.

— Живей — казвам изведнъж. — Ще живееш, нали?

Тя вдига рязко поглед към мен и изсмуква кръвта от убодения палец.

— По дяволите! Не знаех, че си будна.

Става ми смешно.

— Направо цъфтиш.

— Направо съм дебела. — Става от стола и ми завира корема си в лицето като доказателство. — Станала съм истинска мечка.

Искам да бъда онова бебе дълбоко в нея. Да бъда мъничка и здрава.

Инструкции за Зоуи

Не казвай на дъщеря си, че планетата ни умира. Показвай й само прекрасни неща. Бъди за нея стълб, въпреки че твоите родители не са до теб. И не се забърквай никога с момче, което не те обича.

— Мислиш ли, че когато бебето се роди, животът, който водеше преди, ще ти липсва?

Зоуи ме поглежда сериозно, дори строго.

— Трябва да се облечеш. Не е добре за теб да стоиш цял ден по пижама.

Облягам се на възглавниците и поглеждам нагоре. Когато бях дете, исках да живея на тавана. Изглеждаше ми чист и подреден, като връх на торта. Сега ми напомня единствено за болничните чаршафи.

— Имам чувството, че те предавам. Няма да мога да ти помогна с бебето.

Зоуи вдига поглед към прозореца.

— Навън е прекрасно. Искаш ли да помоля Адам или баща ти да те пренесат долу?

На поляната птичките си правят турнир. Парцаливи облаци се събират по краищата на синьото небе. Пейката е топла, събирала е слънце часове наред.

Зоуи чете списание. Адам гали краката ми през чорапите.

— Чуй това — казва Зоуи. — Това печели състезанието за най-смешен виц.

Номер четиринайсет: виц.

— Един мъж отива на лекар и казва: „Докторе, една ягода заседна в задника ми.“ „О — отвръща докторът, — имам специален крем за нея.“

И тримата избухваме в смях. Аз съм един смеещ се скелет. Да чуя смеха си заедно с този на Зоуи и Адам, е като да прескоча през прозореца посред нощ. Всичко може да се случи след това.

Зоуи слага бебето в ръцете ми.

— Казва се Лорън.

Лорън е дебела, лепкава и омазана с мляко. Мирише на хубаво. Размахва ръчички пред мен, загребва лакомо въздух с малките си пръстчета. Приличните й на полумесец нокти попадат в носа ми.

— Здравей, Лорън.

Казвам й, че е голямо и умно момиче, както и всички глупави неща, които си представям, че бебетата искат да чуят. Тя ме поглежда с бездънните си очи и се прозява широко. Виждам всичко, което крие малката й розова уста.

— Харесва те — казва Зоуи. — Знае коя си.

Слагам Лорън Теса Уолкът да подпре главичка на рамото ми и чертая с ръка широки кръгове по гърба й. Заслушвам се в ударите на сърцето й. То бие предпазливо, но уверено. Лорън е невероятно топла.

Под ябълковото дърво танцуват сенки. Лъчите струят през клоните. Някъде отдалече долита бръмчене на косачка. Зоуи продължава да чете списанието си, но когато вижда, че съм будна, го оставя върху коленете си.

— Спа цяла вечност — казва тя.

— Сънувах, че Лорън се е родила.

— Хубава ли беше?

— Разбира се.

Адам ми се усмихва.

— Здравей.

Татко идва към нас по пътеката и ни снима с камерата.

— Недей — викам към него. — Това е отвратително.

Той занася камерата вкъщи, излиза отново с кутията за рециклиране в ръка, оставя я до портата и започва да събира увехналите цветя.

— Татко, поседни при нас.

Но него не го свърта на едно място. Отново влиза вкъщи и ни носи купа с грозде, шоколадови бонбони и чаши с плодов сок.

— Някой иска ли сандвич?

Зоуи клати глава.

— Бонбоните са ми достатъчни.

Харесва ми как цупи устни, докато смуче бонбона.

Магия, която ще държи смъртта надалеч:

Помоли приятелката си да ти прочете най-готиното от списанието си — модата, клюките. Накарай я да седне близо до теб и опипай невероятно наедрелия й напоследък корем. И когато дойде време да си ходи, поеми дълбоко въздух и й кажи, че я обичаш. Защото това е истина. И когато тя се наведе и прошепне в ухото ти същото, я прегърни силно, понеже това не са думи, които си казвате всеки ден.

Когато брат ти се върне от училище, го накарай да седне до теб и да ти разкаже всяка подробност от деня си, всеки урок, всеки разговор, дори какво е ял на обяд, разпитвай го, докато не му омръзне и не започне да те моли да го пуснеш да отиде в парка и да поиграе футбол с приятелите.

Изчакай майка си да си събуе обувките и масажирай краката й, защото новата й работа в книжарницата изисква от нея да стои цял ден на крак и да бъде учтива с непознатите. Усмихни се, когато подарява на баща ти книга. Може да си позволи тази щедрост, защото я е взела с намаление.

Не пропускай да видиш как баща ти я целува по бузата. Гледай ги, докато се усмихват един на друг. Каквото и да се случва, те са твои родители.

Слушай съседката, когато подрязва розите, докато сенките се удължават и шарят поляната в тъмнозелено. Тя си тананика стара песничка, а ти си под одеялото със своя любим. Кажи му, че се гордееш с него, защото се погрижи за градината на майка си и я насърчи да посади цветя.

Изследвай внимателно Луната. Тя е близо и има розов ореол. Гаджето ти казва, че това е оптическа измама, че тя изглежда голяма, защото е под определен ъгъл спрямо Земята.

Сравни размерите си с нейните.

И вечерта, когато те отнесат отново в стаята и този ден отлети, не позволявай на любимия си да легне в походното легло. Кажи му, че искаш да спиш в прегръдките му, и не се страхувай, че той може да не иска, защото, ако все пак го направи, значи те обича, а само това има значение. Вплети крака в неговите. Наблюдавай го как спи. Слушай равномерното му дишане.

И ако чуеш звук, подобен на приближаващо се хвърчило, на бавно въртящи се криле на вятърна мелница, кажи: „Не още, не още.“

Продължавай да дишаш. Само не спирай. Лесно е. Навътре, навън.