Джени Даунам
Преди да умра (33)

34.

Те се сменят като катетри. Татко идва сутрин. Адам идва следобед. Татко се връща вечерта с Кал. Мама идва в различно време и при второто си посещение успява да остане до мен по време на цялата процедура по преливане на кръв.

— Хемоглобинът и тромбоцитите идват всеки момент — ми каза, докато ме бодяха.

Радвам се, че е научила термините.

Минават десет дни. Дори пропускам Великден. Губя прекалено много време.

Всяка нощ лежа в единичното си болнично легло и мечтая за Адам, за преплетените му с моите крака, за топлината на тялото му.

— Искам да си отида вкъщи — казвам на сестрата.

— Не още.

— Сега съм по-добре.

— Но не достатъчно добре.

— На какво се надявате? На чудодейно лекарство?

Всяка сутрин слънцето се вдига и всички светлини в града угасват. Облаците тичат по небето, колите влизат и излизат от паркинга под прозореца, после слънцето поема отново надолу, скрива се зад хоризонта и още един ден си отива. Времето изтича. Животът ми изтича.

Събирам багажа си и се обличам. Сядам на леглото и се опитвам да изглеждам весела. Чакам Джеймс.

— Отивам си вкъщи — му казвам, когато влиза и се лепва за медицинския ми картон.

Той кима, може би го е очаквал.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Ще изпусна пролетта.

И посочвам през прозореца, в случай че е пропуснал да забележи окъпаната в слънце зеленина и преминаващите като вихър облаци в небето.

— Трябва да се спазва точният график за кръвното броене, Теса.

— Не може ли да бъда точна и у дома?

Той ме поглежда сериозно.

— Има лека разлика между живота, който си водила досега, и настоящата медицинска интервенция, с която поддържаме жизнените ти функции. Единствено ти можеш да прецениш. Отказваш ли се вече?

Продължавам да мисля за стаите у дома, за цвета на килимите и завесите, за точното място на всяка мебел. Толкова обичам онова пътешествие от стаята ми надолу по стълбите, през кухнята и в градината! Искам да го направя отново. Искам да седна на шезлонга под ябълката.

— Последното преливане действа само три дни — казвам тихо.

Той кима със съчувствие.

— Знам. Съжалявам.

— Тази сутрин ми направиха ново. Според теб, колко време ще ме поддържа?

— Не знам — въздъхва той.

Прокарвам длан по белия чаршаф.

— Искам да си отида вкъщи.

— Искаш ли да говоря с групата за подпомагане? Ако те гарантират всекидневни посещения, тогава можем да помислим. — Той окачва картона ми на края на леглото и ме поглежда. — Ще говоря с тях и когато дойде баща ти, ще се върна да го обсъдим.

После излиза, аз започвам да броя до сто. Една муха е забила хоботчето си в нещо на масата. Протягам пръст да докосна крехките й крилца. Тя ме усеща, оживява и се понася на зигзаг към светлината, там, където не мога да я достигна.

Обличам якето, загръщам раменете си с шала и хващам чантата. Сестрата не ме забелязва, докато преминавам край кабинета й и се качвам на асансьора.

Стигам до партера и пиша на Адам: „Помни, че ми обеща.“

Искам да умра по моя си начин. Това си е моята болест и моята смърт, следователно изборът е мой.

Ето това означава да приемеш нещата.

Какво удоволствие е да ходиш! Единият крак пред другия, следвайки жълтата линия по пода на коридора до рецепцията. Какво удоволствие е да преминеш през въртящата се врата, да обиколиш с нея два пъти в чест на изобретателя й! И какво удоволствие е да напълниш гърдите си с въздуха на този прекрасен, студен и стъписващ външен свят!

На входа има сергия. Купувам си „Дайъри Милк“ и дъвка. Докато плащам, жената зад сергията ме гледа странно. Може би след всичките облъчвания светя лекичко и може би някои хора виждат това сияние, виждат неоновите отблясъци, докато се движа.

Отивам бавно до стоянката за таксита и поглъщам с очи всеки детайл — окото на охранителната камера, която се полюлява на оста си, непрекъснатите писукания на мобилните телефони около мен. Прошепвам „сбогом“ и болницата сякаш се оттегля в почивка, сянката от чинарите покрива всичките й прозорци с мрак.

Едно момиче минава с танцуваща походка, високите й токчета потракват по асфалта, облизва пръстите си и аз усещам дъх на пържено пиле. Мъж държи за ръка хлипащо дете и крещи в телефона: „Не, мамка му, няма да купя картофи!“

Всички ние създаваме модели, споделяме моменти. Понякога си мисля, че единствено аз забелязвам това.

Докато се борим с обедния трафик, си поделям шоколада с шофьора на таксито. Той ми казва, че днес ще кара две смени и че мрази задръстванията. Докато пълзим през центъра, сочи колите около нас и пита отчаяно:

— Кога ще се оправи това?

За да го разведря, му предлагам дъвка. После пиша съобщение на Адам: „Трябва да си изпълниш обещанието.“

Докато обикаляме с колата, времето се променя, един облак закрива слънцето. Отварям прозореца. Дробовете ми се свиват от студения априлски въздух.

Шофьорът барабани нетърпеливо с пръсти по волана.

— Заседнахме!

Харесва ми подскачането на колите при тръгване и спиране, буботенето на автобусния двигател, нетърпеливите клаксони отзад. Харесва ми да пълзим толкова бавно по „Хай стрийт“, че да имам време да огледам непродадените великденски яйца, останали на витрината на магазинчето за вестници и списания, и събраните на спретната купчинка фасове зад „Чикън Джойнт“. Виждам деца, които носят странни неща — полярна мечка, октопод. Виждам името си под гумите на спрялата пред магазина за детски храни детска количка — вече е избеляло, но все още се забелязва на тротоара по целия път до банката.

Звъня на Адам. Той не вдига, затова оставям ново съобщение: „Искам те.“

Толкова е просто.

На кръстовището има спряла неправилно линейка. Вратите са отворени, отблясъците от синята лампа осветяват улицата. Виждам ги дори и в надвесените ниско над главите ни облаци. На банкета лежи жена, покрита с одеяло.

— Видя ли това? — пита шофьорът.

Всички гледат натам — хората от колите около нас, онези, излезли от офисите да хапнат по един сандвич за обяд. Главата на жената е покрита, но краката й се виждат. Носи чорапогащник и обувките й са под странен ъгъл. Тъмната като дъжд кръв се е събрала на локва до нея.

Шофьорът ме поглежда в огледалото.

— Кара те да осъзнаеш, нали?

Да. Толкова е осезаемо. Да бъдеш и да не бъдеш.

Докато чукам на вратата на Адам, имам чувството, че пръстите на краката ми излъчват животворен сок нагоре по глезените и прасците.

Сали открехва лекичко и наднича. Усещам прилив на любов към нея.

— Адам тук ли е?

— Не трябва ли да си в болницата?

— Вече не.

Тя ме поглежда объркано.

— Адам не каза, че те пускат.

— Защото е изненада.

— Още една? — Тя въздъхва, поглежда часовника си и казва: — Няма да се прибере преди пет.

— Пет?

Тя ме оглежда внимателно.

— Добре ли си?

Не. Пет е много късно. Дотогава анемията ще ме повали.

— Къде отиде?

— В Нотингам с влака. На интервю.

— За какво?

— В университета. Иска да започне от септември.

Градината се завърта пред очите ми.

— Май че и ти си изненадана, колкото мен.

Аз спах в прегръдките му на онова тясно легло в болницата. „Погали ме“, му казах и той го направи. Каза ми: „Обичам те. Не смей да ми казваш, че не е така.“ Обеща ми.

Докато вървя обратно по пътеката към къщи, започва да вали. От небето се сипе красив като паяжина сребърен дъжд.