Джени Даунам
Преди да умра (10)

11.

— Вярно ли е това? — пита Кал, докато вървим към автобусната спирка. — Харесва ли ти да си болна?

— Понякога.

— Затова ли скочи във водата?

Спирам и поглеждам в ясните му сини очи. И те, като моите, са осеяни със сиви петънца. Имам снимки от времето, когато съм била на неговата възраст, и между двама ни няма голяма разлика.

— Скочих, защото си направих списък със задачи, които трябва да изпълня. Днес трябва да казвам на всичко „да“.

Той обмисля чутото, размишлява няколко секунди и на лицето му цъфва широка усмивка.

— Значи, каквото и да те помоля, ти трябва да ми отвърнеш с „да“, така ли?

— Така.

Хващаме първия спрял пред нас автобус и сядаме отзад.

— Добре — казва Кал. — Изплези се на онзи човек.

Аз го правя и той се киска доволно.

— Сега помахай на жената на тротоара. После изпрати целувка на онези момчета.

— Ще е по-забавно, ако и ти го правиш с мен.

И ние се пулим на хората, размахваме ръце и крещим към тях с всички сили „дебелак“, „скелет“ и „кретен“. Когато натискаме звънеца, за да слезем, се оказва, че сме останали сами в задната част на автобуса. Всички ни гледат възмутено, но какво от това?

— Къде отиваме? — пита ме Кал.

— На пазар.

— Носиш ли си кредитната карта? Ще ми купиш ли нещо?

— Да.

Първо купуваме пистолет с перка и с радиоуправление. Перката може да лети на десет метра височина и да бъде насочвана. Кал хвърля опаковката в кошчето пред магазина и докато вървим по улицата, започва да стреля. Запленени от многоцветната перка, ние я следваме чак до магазина за бельо.

Карам Кал да седне на пейката отпред и да чака заедно с цяла тълпа мъже. Прекрасно е да си сваля роклята не за медицински преглед, а за продавачката с нежен глас, която ми помага да премеря един дантелен и много скъп сутиен.

— Нека да е люляк — казвам, когато ме пита за цвета. — Искам и бикини в същия цвят.

Плащам и тя ми ги връчва в луксозен плик със сребърни дръжки.

После купувам на Кал говорещ робот касичка. За себе си взимам дънки. Избирам ги прилепнали по мен и избелели, точно като на Зоуи.

Продължаваме нататък. Кал получава плейстейшън, а аз — рокля. Копринена, в изумрудено и черно, най-скъпата вещ, която съм купувала някога. Пробвам я, оглеждам се в огледалото, оставям мократа рокля в съблекалнята и излизам да се покажа на Кал.

— Супер е! — казва той, като ме вижда. — Останаха ли пари и за електронен часовник?

Купувам му и будилник, който може да проектира триизмерни цифри по тавана.

Следващото са ботуши. Кожени, с цип и малък ток. И голям сак от същия магазин, за да побере всичките покупки.

След посещението в магическия магазин купуваме куфар на колела, за да сложим сака в него. Кал е на седмото небе, но на мен ми минава през ума, че ако вземем още нещо, ще се наложи да си купим кола, за да приберем в нея куфара. И камион за колата. А после пристанище, океан, континент.

Болката в главата започва в „Макдоналдс“. Сякаш някой отваря черепа и бърника с лъжица из мозъка ми. Завива ми се свят, повдига ми се, имам чувството, че целият свят е седнал на главата ми. Гълтам един парацетамол, но знам, че това няма да помогне.

— Добре ли си? — пита Кал.

— Да.

Той знае, че лъжа. Натъпкал се е със сандвичи и е доволен като цар, но в очите му има страх.

— Искам да се прибираме.

Трябва да кажа „да“. И двамата се преструваме, че не е заради мен.

Заставам на тротоара и се подпирам на стената, за да не падна, докато той се опитва да хване такси. Няма да позволя този ден да завърши в залата за кръвопреливане! Няма да им дам да забият в мен гадните си игли!

В таксито хващам ръката на Кал. Тя е малка, приятелска и се побира в моята като в калъп. Опитвам се да се насладя на момента. Той не позволява често да му държа ръката.

— Ще имаме ли неприятности? — пита той.

— Кой би ни ги причинил?

Той се смее.

— Ще си устроим ли още един такъв ден?

— Разбира се.

— Искаш ли следващия път да отидем на ледената пързалка?

— Да.

Той започва да бъбри за рафтинг, сеща се, че обича да язди, но няма нищо против да изпробва и бънджи. Заглеждам се през прозореца. Главата ми пулсира. Светлините пробягват покрай мен, лица и сгради приближават, заслепяват ме и отминават. Сякаш ме пекат на хиляда огньове едновременно.