Никос Казандзакис
Последното изкушение (9)

VIII

Отвъд Генисаретското езеро, в пустинята, сврян пред пепелявочервеникави скали, изграден от пепелявочервеникави камъни, се гушеше манастирът. Полунощ; от небето се изливаха, като порой, неудържимите води; хиените, вълците, чакалите, по-надалеч двойка лъвове, ревяха разярени от безспирните гръмотевици. Мълниите току прорязваха потъналия в непрогледен мрак манастир, сякаш Богът на Синай го бичуваше. Монасите, проснати по очи в килиите си, се молеха на Адонаи да не потопи отново земята. Нали беше дал дума на патриарха Ной? Не беше ли изпънал от земята до небето дъгата, знака на помирението?

Само в килията на игумена седмораменният светилник гореше, игуменът Йоаким седеше на високия си стол от кипарисово дърво; слаб, изнемощял, с дълга бяла брада, скръстил ръце, затворил очи, той слушаше; слушаше насреща си, прав пред един аналой, младия послушник Йоан, който четеше пророк Даниил.

— Нощно видение падна върху ми; видях четирите ветрове на небесата да се нахвърлят върху Голямото море; и четири големи звяра излязоха от морето, и никой не приличаше на другия. Първият приличаше на лъв и имаше крила на орел; гледах го, докато му изтръгнаха крилата и го изправиха на нозете му, сякаш беше човек, и завряха в гърдите му човешко сърце. И ето, втори звяр излезе, и приличаше на мечка; и някой му извика: „Яж много месо!“. Гледах, и ето, трети звяр, и приличаше на леопард, с четири крила на гърба, сякаш беше птица; имаше четири глави този звяр и му се даде властта…^[1]

Послушникът спря за малко, извърна се неспокойно, погледна игумена. Не го чуваше вече да въздиша, нито да впива, развълнуван, нокти в стола си, не чуваше дори дишането му. Ами ако е умрял? Дни наред отказва да сложи залък в устата си, разсърди се на Господа и иска да умре; иска да умре, заяви го ясно на братята, за да се разтовари душата от тялото му, да не й тежи и да може да се качи на небето, да отиде при Господа. Имаше да се жалва от него игуменът Йоаким, трябваше да го види, да му говори; ала олово беше тялото, пречеше му да се изкачи, и тогава реши да го изрита, да го зареже долу в пръстта, и да се изкачи той, истинският Йоаким, на небето и да каже на Господа жалбата си. Негов дълг беше. Та не беше ли един от Отците на Израил? Народът има уста, но говор няма; не може да застане пред Бога и да си каже болката; но Йоаким може и трябва.

Вгледа се послушникът; под седемте пламъка, главата на игумена, съсухрена като старо проядено дърво, сбръчкана от слънцето и постите, колко приличаше на онези, избелени от дъждовете, останали от прастари времена глави на зверове, които понякога керваните намираха в пустинята! Какви ли видения беше познала тази глава, колко ли пъти небесата се бяха разтваряли пред нея, колко ли пъти — мрачините на преизподнята! Като стълбата на Яков беше умът му, по която се качваха и слизаха всички терзания и надежди на Израил.

Игуменът отвори очи; видя, че послушникът стои пред него целият пребледнял; под светлината на масленика, русият мъх по бузите му блестеше девствен; очите му, големи, бяха изпълнени с възбуда и печал.

Строгото лице на игумена се смекчи; много обичаше той този красив младеж, беше го отвлякъл от баща му, стария Зеведей, довел го бе тук и го бе отдал на Бога. Нравеха му се покорството и дивостта му, устните му, които мълчаха, и ненаситните му очи, мекотата и пламът му. „Този — мислеше си той — един ден ще говори с Бога, каквото аз не можах, този ще го може, а двете рани, които имам на плещите си, този ще ги превърне в крила; жив не се изкачих на небето, този ще се изкачи.“

Беше дошъл веднъж с родителите си в манастира да отпразнуват Пасха; игуменът беше далечен роднина на стария Зеведей, посрещна ги радушно и ги сложи да ядат на трапезата му; и докато ядяха, нямаше още шестнайсет години тогава, Йоан почувства, както се беше навел, как погледът на игумена падна върху темето му, как разтвори костите и проникна през шевовете на главата в мозъка му като слънце. Изплаши се, вдигна очи, погледите им се срещнаха, над пасхалната трапеза, във въздуха… От него ден младежа вече не го свърташе нито в рибарската лодка, нито в Генисаретското езеро, въздишаше, вехнеше, и един ден на стария Зеведей му дойде до гуша: „Умът ти не е при рибата — кресна му той, — а при Господа! Хайде тогава в манастира; двама сина имах, Господ пожела да си ги поделим; да си ги поделим тогава, да му стане хатърът!“

Гледаше сега игуменът, че младежът стои пред него, имаше намерение да му се скара, но като го погледна, лицето му се смекчи.

— Защо спря, чедо мое? — попита той. — Остави видението по средата; не бива; пророк е, уважение трябва.

Огненочервен стана младежът, разгъна отново кожения свитък върху аналоя и започна пак с монотонен напевен глас да чете:

— Сетне, в нощното си видение, съзрях четвърти звяр, ужасен, отвратителен, и страшно силен; имаше големи железни зъби, ядеше, натрошаваше, стъпкваше всичко, каквото оставаше; не приличаше на никого от другите зверове и имаше десет рога…

— Спри — извика игуменът, — стига!

Изплаши се младежът, като чу вика, отърколи се свещеният текст върху плочите, вдигна го, опря върху му устни, целуна го, и отиде, и застана в ъгъла, приковал поглед в своя старец; а той беше впил сега нокти в стола си и викаше:

— Всичките тези неща, които предрече, Данииле, станаха; преминаха и четирите звяра връз нас; премина и ни разкъса лъвът с крила на орел; премина и ни изяде мечката, дето се храни с еврейско месо; премина и ни ухапа, Изтока, Запада, Севера и Юга, четириглавият леопард; седи върху нас, не е преминал още, не си е отишъл, подлият звяр с железните зъби, с десетте рога. Всичките позори и ужаси, Господи, които предсказа, че ще ни изпратиш, ни ги изпрати, жив да си! Но предрече и доброто — защо не го изпращаш! Защо се циганиш? Щедро ни дари с беди; дари ни щедро и с милостите си! Къде е Синът человечески, дето ни го обеща? Чети, Йоане!

Младежът пристъпи от ъгъла, където стоеше със свитъка до гърдите си, отиде при аналоя и започна отново да чете; но сега и неговият глас беше станал сърдит, като на стареца.

— Гледах в нощните си видения, и ето, върху облаците небесни дойде един, който приличаше на Сина человечески; пристъпи напред и го отведоха при великия Старец. Дадоха му властта, царуването и славата; и всички народи, и народности, и хората от всички езици му служеха. Властта му е власт вечна, която няма да свърши никога, а царуването му е непоклатимо.

Не можеше да се сдържи повече игуменът; пристъпи от стола си, направи крачка, направи още една, стигна до аналоя, политна да падне, но свари и положи тежко дланите си върху свещения ръкопис, закрепи се.

— Къде е Синът человечески, дето ни го обеща? Каза ли го, или не го каза? Не можеш да го отречеш; тук е написано!

Удряше с яд и ликуване с ръка по пророчеството.

— Тук е написано! Прочети отново, Йоане!

Но послушникът не свари да започне; игуменът бързаше, грабна Писанието, вдигна го високо към светлината и захвана, без да гледа, с тържествуващ глас да чете:

— Дадоха му властта, царуването и славата; и всички народи, и народности, и хората от всички езици му служеха. Властта му е власт вечна, която няма да свърши никога; а царуването му е непоклатимо.

Остави свитъка разтворен върху аналоя; погледна през прозореца в мрака.

— Къде е тогава Синът человечески! — гледаше в мрака и викаше. Не е вече твой, наш е, щом си ни го обещал! Къде е да му дадеш властта, царуването и славата, да управлява твоя народ, народът на Израил, целия свят! Схвана ни се вратът да гледаме небето и да чакаме да се разтвори. Кога? Кога? Да, какво ни го натрапваше? Знаем го; един твой миг — хиляди години за човека; да, но ако си справедлив, Господи, мери времето с мярката на човека, а не с твоята мярка; това ще рече справедливост!

Тръгна към прозореца, но коленете му се подкосиха, поспря се и протегна ръце, сякаш искаше да потърси опора във въздуха; младежът се спусна да го задържи, но игуменът се ядоса, направи му знак да не се докосва до него. Напрегна всички сили, стигна до прозореца, опря се; изпъна врат, погледна: мрак, светкавиците бяха вече намалели, но водите все още громоляха върху скалите, които обграждаха като крепостна стена манастира; а египетските смокини, всеки път, когато ги удряше блясъкът на мълния, се гърчеха, сякаш се преобразяваха, превръщаха се в тълпа от сакати, с отрязани, разкатани от проказа ръце, вдигнати към небето.

Игуменът напрегна душа, тяло, ослуша се: далече отново се чу воят на зверовете в пустинята; не бяха гладни, страхуваха се; един звяр над тях ревеше, приближаваше се в тъмнината, обгърнат в огън и вихри… И както се ослушваше към пустинята, игуменът се стресна; извърна се, погледна; някой невидим влезе в килията му! Разлюляха се седемте пламъка на светилника, за малко да угаснат; а деветте струни на арфата, която беше опряна в ъгъла и си отдъхваше, затрептяха, сякаш някаква невидима ръка ги бе сграбчила, за да ги скъса; игуменът започна да трепери.

— Йоане! — произнесе той тихо и се огледа. — Йоане, ела при мен!

Спусна се младежът от ъгъла си, приближи се към него.

— Заповядай, отче — каза той и опря коляно на пода, за да направи метан.

— Йоане, иди да повикаш калугерите; имам да им кажа нещо, преди да си отида.

— Преди да си отидеш ли, отче? — възкликна младежът и потръпна.

Зад стареца окото му зърна да се размахват две големи черни крила.

— Отивам си — каза игуменът и гласът му изведнъж сякаш идеше отвъд, от другия бряг, — отивам си! Не видя ли как седемте пламъка подскочиха и щяха да се откъснат от фитилите си? Не чу ли как деветте струни на арфата затрептяха до скъсване? Отивам си, Йоане, върви да повикаш калугерите, искам да им говоря.

Сведе младежът глава, излезе. Игуменът остана сам, прав, в средата на килията, под светилника със седемте пламъка; сега вече беше останал съвсем сам с Бога, можеше да му говори свободно, никакъв човек не го чуваше. Вдигна спокойно глава, знаеше, че Бог стои пред него.

— Ида — каза му той, — ида; какво влизаш в килията ми и искаш да угасиш светлината, да строшиш арфата и да ме грабнеш! Ида, не само по твоя, но и по моя воля; ида и държа в ръце плочите, на които са написани жалбите на народа ми; и искам да те видя, да ти говоря. Знам, не чуваш; правиш се, че не чуваш; но ще тропам на вратата ти, докато отвориш; а ако не отвориш — тук няма никой, за да ме чуе, — ще ти говоря свободно; ако не отвориш, ще строша вратата ти! Лют си, обичаш лютите, само тях наричаш свои синове; досега правехме метани, плачехме, казвахме: да бъде волята ти! Но не издържаме повече, Господи; докога ще чакаме? Лют си, обичаш лютите, ще се разлютим; нека бъде вече и нашата воля!

Говореше игуменът и се ослушваше в околния въздух, да чуе; но сега дъждът беше спрял, гръмотевиците се отдалечаваха, избухваха глухо, нататък, на изток, към пустинята; а над побелялата глава на стареца — седемте пламъка не трепваха.

Игуменът замълча, зачака; почака доста време, да се разлюлеят отново пламъците, да се изплаши отново арфата — нищо! Поклати глава старецът.

— Проклето да е човешкото тяло — промълви той, — намесва се и не оставя душата да види и да чуе Невидимия. Убий ме, Господи, та да мога да застана пред теб, без междинната стена на плътта, да ми говориш и да чуя!

В това време вратата на килията безшумно се беше отворила и влизаха един след друг недоспали, облечени в бяло, като призраци, калугерите; застанаха всички край стените и зачакаха; бяха чули последните думи на игумена и им се бе пресякъл духът. „Говори с Бога, кара се с Бога, ей сега ще падне върху ни гръм!“ — казаха си те и стояха разтреперани.

Игуменът гледаше, но очите му бяха другаде, не виждаха, и послушникът се приближи към него, направи метан.

— Отче — произнесе той тихо, за да не го стресне, — отче, дойдоха.

Игуменът чу гласа на духовния си послушник, извърна се, видя. Тръгна от средата на килията, пристъпи бавно, държеше колкото можеше по-изправено грохналото си тяло, стигна до стола; качи се на ниското столче отпред, застана там. Амулетът със свещените слова се развърза от мишницата му; послушникът свари и отново го върза стегнато; не се оскверни — не се допря до земята, по която стъпваме. Присегна се игуменът, взе, досами стола, игуменската патерица с дръжка от слонова кост; и изведнъж, сякаш придоби сила, вдигна високо глава и изгледа наредените покрай стените калугери.

— Е, калугери — каза той, — имам да ви кажа една дума, сетната си; отворете си ушите; комуто му се спи, да си върви! Трудно е това, което ще кажа, всичките ви надежди и всичките ви страхове трябва да се събудят, да наострят уши и да отговорят!

— Слушаме, игумене свети — каза най-старият от всички, отец Авакум, и постави ръка върху сърцето си.

— Това е сетната ми дума, калугери; дебелоглави сте, с притчи ще говоря!

— Слушаме, игумене свети — каза отново отец Авакум.

Сведе глава игуменът, сниши глас.

— Първом станаха крилата, а после ангелът! — каза той и млъкна.

Изгледа с присвити очи, един по един, калугерите, поклати глава.

— Какво ме гледате със зяпнала уста, калугери? Вдигна ръка, помръдна устни, някакво възражение ли имаш да кажеш, отче Авакум?

Калугерът постави длан на сърцето си, заговори:

— Каза: „Първом станаха крилата, а после ангелът“; никога не сме виждали това слово в Писанията, игумене свети.

— Къде ти да го видите, отче Авакум! Мътен е още мозъкът ви, уви! Разтваряте пророците, но очите ви не могат да видят нищо друго освен буквите. Но какво могат да кажат буквите? Те са черните решетки на затвора, където душат духа и той вика. Между буквите и редовете, и наоколо, по неизписаната хартия, се движи свободно духът; движа се и аз заедно с него, нося ви голяма вест: първом станаха крилата, а после ангелът, калугери!

Старият Авакум отново отвори уста.

— Угаснал светилник е умът ни, игумене свети; запали го. Запали го, за да разумеем притчата, да видим.

— В началото, отче Авакум, беше копнежът за свобода; свобода не съществуваше; но изведнъж, на дъното на робията, един човек раздвижи окованите си ръце бързо, силно, сякаш бяха крила; а сетне друг, и друг, и друг, а после цял един народ.

— Народът на Израил ли? — издигнаха се радостни гласове, които питаха.

— Народът на Израил, калугери! Този е великият страшен миг, който преживяваме; копнежът за свобода се разгоря, крилата израснаха, дойде освободителят! Дойде освободителят, калугери; защото, от какво, мислите, е направен този ангел на свободата? От великодушието и милостта Божия ли? От любовта му ли? От справедливостта му ли? Не, направен е от търпението, упоритостта и борбата на човека!

— Непоносимо бреме, голям дълг вменяваш на човека, игумене свети — осмели се да възрази старият Авакум. — Толкова вяра ли му имаш?

Но игуменът отмина възражението, умът му беше прикован в Месията.

— Той е наш син! — извика той. — Затова и Писанията го наричат Син человечески! Поколения и поколения, хиляди мъже и жени на Израил се съединяват, защо мислите? За да се насладят бедрата им ли, за да се обрадва коремът им ли? Не; толкова хиляди пъти любене, докато излезе Месията!

Тропна силно с патерицата си игуменът.

— Опичайте си ума, калугери! Може да дойде посред бял ден; може и посред нощ! Бъдете винаги готови — изкъпани, гладни, будни; тежко ви, ако ви завари немити, заспали и сити!

Притиснаха се калугерите един до друг, не дръзваха да вдигнат очи, да погледнат игумена, чувстваха как, най-отгоре от главата му върху тях се спуска някакъв яростен пламък.

Слезе пътникът за другия свят от стола си, тръгна с крепка крачка, приближи се до изплашените, скупчени отци, протегна патерицата си, докосна ги един по един.

— Опичайте си ума, калугери! — извика той. — Само за миг, ако секне копнежът, отново ще се превърнат във вериги крилата! Будувайте, борете се, дръжте и денем и нощем запален факела — душата си! Размахвайте, укрепвайте крилата. Аз бързам, тръгвам си, отивам да говоря с Господа; тръгвам си, това са сетните ми думи: размахвайте, укрепвайте крилата!

Изведнъж дъхът му секна; игуменската му пастирска тояга се изплъзна от ръцете му; тихо, меко, старецът бавно се свлече на колене, отърколи се безшумно върху плочите. Нададе вик послушникът, спусна се да задържи стареца си; размърдаха се калугерите, наведоха се, положиха го върху плочите, свалиха седмораменния светилник и го поставиха до бледото му, застинало лице. Блестеше брадата му, разтвори се белият хитон, разкри се грубото расо с острите железни шипове, което обгръщаше, целите в кръв, гърдите и слабините на стареца.

Старият Авакум постави ръка върху сърцето на игумена.

— Умря — каза той.

— Отърва се — обади се един калугер.

— Разделиха се, върнаха се в къщите си двете приятелки: плътта — в пръстта, а душата — при Бога — прошепна друг.

И както си говореха и се канеха да стоплят вода, за да го измият, игуменът отвори очи; калугерите се дръпнаха изплашени и го загледаха; лицето му сияеше, тънките дългопръсти ръце се раздвижиха и очите му се впериха възторжено във въздуха.

Коленичи старият Авакум, постави отново ръка върху сърцето на игумена.

— Бие — прошепна той, — не е умрял.

Извърна се към послушника, който беше паднал в нозете на стареца си и ги целуваше.

— Стани, Йоане, яхни най-бързата камила, тичай в Назарет, доведи стария Симеон, равина; той ще го изцери. Бързо, съмва се!

Съмваше се. Облаците се бяха разнесли, блестеше земята, току-що изкъпана, сита, и гледаше небето с благодарност; два скални сокола се издигнаха в небето и закръжиха над манастира, да се изсушат.

Избърса очите си послушникът, избра от обора най-бързата камила, една младичка, стройна, с бяла звезда на челото; накара я да коленичи, яхна я, нададе трептящ гърлен вик и камилата се изтръгна от земята, изправи се и започна, с големи крачки, да тича към Назарет.

 

 

Блестеше утрото върху Генисаретското езеро; искряха водите му под утринната светлина, кални край бреговете от пръстта, довлачена от нощните дъждове, по-навътре — синьо-зелени, още по-навътре — млечнобели. Рибарските лодки бяха прострели мокрите си платна да съхнат; а някои бяха вече излезли на риболов. Розово-бели морски птици се полюляваха блажено върху трептящата вода, по скалите стояха черни корморани, впили кръглите си очи в езерото — може пък случайно в радостта си някоя риба да изскочи и да заиграе в пяната! Край брега Капернаум се пробуждаше подгизнал, изтърсваха се петлите, ревяха магаретата, мучаха нежно телетата, и сред тези различни гласове отмерените разговори на хората придаваха на атмосферата сигурност и сладост.

В един страничен залив десетина рибари, забили яките си крака дълбоко в чакъла, теглеха бавно, умело, саковете и пееха тихо, над главите им стоеше старият Зеведей, господарят, бъбрица и голям хитрец. Преструваше се, че ги обича всички тях като свои деца и го боли за тях, но не им даваше дъх да си поемат; работеха му на надница и не рачеше старият гладник нито за миг да отпуснат ръце.

Хлопки зазвъняха, стадо овце и кози се спускаше към брега, кучета лаеха, някой изсвири; рибарите се извърнаха да видят, но старият Зеведей скочи.

— Филип е бре, момчета, с филипчетата си — каза той ядосано, — а ние да си гледаме работата!

И хвана и той въжетата, ужким да помогне.

От селото непрекъснато излизаха рибари, натоварени с мрежи, отзад жените носеха, като я крепяха на главата си, храната за деня, изпечените от слънцето момчета бяха вече стиснали веслата и отхапваха, през две-три требвания, от сухия си комат хляб. Филип се появи на една скала, изсвири; търсеше приказка, но старият Зеведей се навъси, тури ръце като фуния около устата си, извика:

— Имаме работа, Филипе, да си ми жив и здрав! Хайде, на добър час!

И му обърна гръб.

— Ей там, по-нататък, хвърля мрежите си Йона, да върви да приказва с него; ние тук да си гледаме работата бре, момчета!

И сграбчи отново един възел на въжето и задърпа.

Подхванаха пак тъжната, монотонна и провлечена работна песен рибарите и всички бяха вперили очи в червените кратуни, в шамандурите, които все повече се приближаваха.

Но тъкмо когато вече щяха да изтеглят на брега корема на сака, пълен с риба, проточен ропот се разнесе отвред откъм полето, пискливи викове, като оплакване, старият Зеведей наостри косматите си ушища, ослуша се; а рибарите използваха сгодния случай, спряха.

— Какво е това бре, момчета, плач ли е това, жени нещо оплакват — каза Зеведей.

— Някой големец ще да е умрял, ти да си жив, господарю — отвърна му един възрастен рибар.

Но старият Зеведей се беше вече покачил на една скала, хищните му очи огледаха цялото поле. Различи мъже, жени, които тичаха към нивите, падаха, ставаха и проточваха жални викове. Селото закипя, жени минаха, като пищяха и си скубеха косите, зад тях вървяха мъже, приведени към земята, безмълвни.

— Какво става бре, момчета? — извика старият Зеведей. — Къде отивате? Защо плачат жените?

Но те отминаваха бързо към харманите и не му отвръщаха.

— Къде отивате? Кой е умрял? — крещеше Зеведей и махаше с ръце. — Кой е умрял?

Един нисък дебелан се спря, запъхтян.

— Житото! — отвърна той.

— Говори човешки, аз съм старият Зеведей, шеги не търпя! Кой е умрял?

— Житото, ечемикът, хлябът! — разнесоха се отвсякъде гласове.

Старият Зеведей остана със зяпнала уста; и изведнъж се плесна по бедрата, разбра.

— Пороят е отнесъл зърното от харманите — промълви той. — Ще има да плаче сиромашията!

Виковете сега заляха цялото поле, селото, до последния човек заизлиза, строполяваха се жените по харманите, търкаляха се в калта, мъчеха се да съберат от ямичките и вадичките малкото утаено жито и ечемик. На рибарите им се подсякоха ръцете, нямаха сили да изтеглят мрежите; старият Зеведей се ядоса, като ги видя, че гледат и те към полето, с отпуснати ръце.

— А ние да си гледаме работата, момчета! — извика той, докато слизаше от скалата. — Давай!

Хвана пак въжето, престори се, че го тегли.

— Ние сме рибари, слава богу, не сме орачи. И какво като има потоп? Рибите знаят да плуват, не се давят; две и две правят четири!

Филип заряза стадото си, заскача от скала на скала, търсеше приказка, показа се.

— Нов потоп бре, момчета! — извика той. — Чакайте, за бога, да си поприказваме; краят на света е дошъл! Я бройте бедите: завчера разпънаха голямата ни надежда, Зилот; вчера Господ отприщи небесните водопади тъкмо когато харманите бяха претъпкани, отиде ни хлябът; наскоро една от овцете ми роди агне с две глави… Краят на света е това, ви казвам; оставете, за бога, работата, да си поприказваме!

Но старият Зеведей пламна, нахлу кръвта в голямата му глава.

— Я ни остави на мира, ще ти кажа аз, Филипе! — извика той. — Не виждаш ли? Имаме работа; ние сме рибари, а твоя милост чобанин, нека плачат орачите. Хайде, на работа бре, момчета!

— Не ти ли е жал, дядо Зеведей, за селяните, че ще пукнат от глад? — отвърна му овчарят. — Израилити, божем, са и те, наши братя, едно дърво сме всички; а пък орачите са корените; ако те изсъхнат, ще изсъхнем и ние всичките… И това още, дядо Зеведей: ако дойде Месията и ако ние сме пукнали вече всички, кои ще завари, за да ги спаси, я ми кажи?

Пухтеше като мях старият Зеведей, ако му стиснеха носа, щеше да се пукне.

— Хайде, за бога, хайде, при филипчетата си, дотегна ми вече да слушам за месии; идва един, разпъват го; идва друг, разпъват го и него; ами не си ли чул какво обадил Андрей на баща си Йона? Където и да отидеш, вика, където и да се обърнеш, все кръстове, напълниха се пресъхналите кладенци с месии… Е, стига вече; добре си я караме и без месии, белята си намерихме. Хайде, донеси ми буца сирене, пък аз ще ти дам риба; дай ми, за да ти дам — ето това е месията!

Засмя се, обърна се към слугите си:

— Хайде, бързо ръчички, юначетата ми, ще запалим сетне огън, ще турим котлето, ще хапнем; цяла копраля се изкачи слънцето.

Но тъкмо разперваше крачищата си Филип, за да отиде при стадото си, и спря; по тясната пътека, която обгръщаше, все покрай брега, цялото езеро, се показа едно магаре, натоварено до капване, а зад него — един мъжага, бос, разгърден, червенобрад. Държеше чаталеста пръчка и ръчкаше животното, бързаше.

— А бре, струва ми се, че това е Юда Искариотски, лошата брада! — обади се овчарят и се поспря. — Тръгна пак да обикаля по селата, да прави мотики и да подковава мулета; хайде да видим какво ще каже и той.

— Да го вземат мътните — измърмори старият Зеведей, — не ми харесва косъмът му; такава брада, чувал съм, е имал и прадядо му Каин.

— Роден е в Идумейската пустиня, горкият, където още бродят лъвове, не му връзвай кусур — каза Филип, пъхна два пръста в устата си и започна да свири на магаретаря.

— Юда! — извика му той. — Добре си ни дошъл! Мини насам да те видим!

Червенобрадият се изплю, изруга, никак не му бяха приятни нито Филип овчарят, нито Зеведей дармоедът; но нали беше ковач, сиромах човек, приближи се.

— Какво ни носиш от селата, дето ги обикаляш? Какво става на полето? — попита Филип.

Червенобрадият хвана магарето си за опашката, спря го.

— Всичко върви екстра, всемилостив е Господ, обича си народа, да е жив и здрав! — отвърна, като се засмя сухо той. — В Назарет разпъва пророците, а на полето прави потоп и взема хляба на народа си. Не чувате ли? Ридания се носят, оплакват жените житото като свой син.

— Каквото Господ стори, все е право сторено — възрази му старият Зеведей, ядосан, задето от много приказки му подяждаха кяра. — Каквото и да стори Господ, имам му вяра; Господ ме опазва, когато всички се удавят и само аз се спася; Господ ме опазва и когато всички се спасят и само аз се удавя; имам му вяра, ви казвам; две и две правят четири.

Червенобрадият, като чу тези думи, забрави, че е човек, дето каквото изчука, това ще изпука, и че чака на всички тях, пламна от яд и му изтърси направо:

— Имаш му вяра, дядо Зеведей, защото добре ти нарежда твоите работи Всемогъщият; та нали, божем, твоя милост си имаш пет рибарски лодки да ти работят, имаш и петдесет рибари като твои си роби, храниш ги толкова, колкото да не пукнат от глад и да имат сили да ти работят, а пък ти, чорбаджията, току само тъпчеш сандъците си и коремите си, и килерите си. И затова вдигаш ръце към небето и казваш: „Справедлив е Господ, имам му вяра! Хубав е светът, никога да не се промени!“. Ама я питай и Зилот, дето го разпънаха завчера, защото се бореше да ни освободи; я питай и селяните, дето за една нощ им взе Господ всичкото жито и сега се валят в калта и го събират зърно по зърно и плачат; питай и мен, дето обикалям по селата и виждам, и чувам мъката на Израил! Докога? Докога? Не си ли се питал никога това, дядо Зеведей?

— Да ти кажа правото, нямам вяра на червения косъм; ти си от рода на Каин, дето уби брат си; хайде, добър ти път, приказки с теб не ща! — отвърна му Зеведей и му обърна гръб.

Червенобрадият фрасна с чаталестата пръчка магарето си, а то поприклекна, подскочи и започна да тича.

— Не бери грижа — измърмори той, — не бери грижа, стари готованино, ще дойде Месията да тури ред.

Свърваше вече зад скалите, извърна се.

— Пак ще си поприказваме, дядо Зеведей! — извика той. — Нали все ще дойде един ден Месията? Ще дойде и тогава ще сложи всеки мошеник на мястото му; имам му и аз вяра. Добра среща, чорбаджи, в деня на Божия съд!

— Да се не видиш макар, червеноруний! — отвърна му Зеведей.

Показал се беше вече коремът на сака, пълен беше с платики и барабулки.

Филип стоеше нерешително между двамата. Прави бяха думите на Юда, юнашки; често му идеше и на него да тупне всичко о земи, да му натрие мутрата на стария гладник, но нямаше смелост; голям собственик беше безбожникът му неден, могъщ и на суша, и по море; всичките пасища, където пасяха овцете и козите му, бяха негови, как да се заяде с него? Трябва да си или щур, или юнак; а Филип не беше нито едното, нито другото; беше дърдорко, дебелак и благоразумен.

И затова мълчеше, докато двамата се разправяха, и стоеше все тъй посрамен и нерешителен. Изтеглили бяха вече мрежите, наведе се и той заедно с рибарите, помагаше им да пълнят кошовете, потапяше се и старият Зеведей до кръста във водата, командваше и риби, и хора.

Но тъкмо когато всички предоволни се любуваха на преливащите кошове, от отсрещната скала изведнъж прокънтя дрезгавото гласище на червенобрадия:

— Ей, дядо Зеведей!

Но той се направи на глух; гласът отново загърмя.

— Ей, дядо Зеведей, да прибереш, за твое добро ти го казвам, сина си Яков!

— Яков ли! — извика объркан старият.

Беше си изпатил с по-малкия си син, Йоан, загубил го беше, не искаше да загуби и този; друг син нямаше, а му трябваше за работата му.

— Яков ли? — отново извика той разтревожен. — Какво искаш да кажеш за Яков, проклети червеноруний?

— Видях го на пътя на сладки приказки с разпъвача, сдушва се с него!

— Кой разпъван, трижди прокълнатий?! Не го увъртай!

— Синът на Дърводелеца, дето прави кръстове в Назарет и разпъва пророците… Свърши, горкичкият ми Зеведей, затри се и този; двама сина имаше, единия ти го взе Господ, а другия — Дяволът!

Старият Зеведей остана със зяпнала уста; една летяща риба изскочи от водата, изпляска с перките си над главата на Зеведей, гмурна се отново в езерото и изчезна.

— Лош знак! Лош знак! — промълви старецът крайно изплашен. — Да не би да си отиде така, като летящата риба и синът ми, да изчезне в дълбоката вода?

Обърна се към Филип.

— Видя ли летящата риба? — попита го той. — Нищо не става на този свят, без да си има свой смисъл. Какъв смисъл, казваш, да има това? Вие, овчарите…

— Ако беше агнешка плешка, щях да ти кажа, дядо Зеведей; но с рибите нямам вземане-даване — отвърна кисело Филип.

Беше ядосан, задето не бе имал смелост да му го рекне и той по мъжки, като Юда.

— Отивам да си видя добичетата — каза той.

Прекара над раменете гегата си, заподскача от скала на скала, настигна Юда.

— Чакай, брате! — извика му той. — Трябваш ми!

— Разкарай се, бъзливец такъв! — отвърна му червенобрадият, без да се извърне. — Върви при овцете си и не се завирай при мъжете; и не ми викай „брате“; не съм ти брат!

— Чакай, ти казвам, искам да ти река нещо; не се сърди!

Юда се спря, изгледа го пренебрежително.

— Защо не си отвори и ти устата да се обадиш? Какво се боиш от него? Още ли ще се боиш? Ами че не си ли още разбрал какво става, кой иде, къде отиваме? Настъпва часът, нещастнико, иде царят на юдеите с всичката си слава и тежко им, и горко на бъзливците!

— Юда — изрече умолително Филип, — натрий ми още мутрата, вдигни чаталестата пръчка, дето държиш, удари ме, та да ми се възвърне достойнството, дотегна ми вече и на мен самия да се страхувам.

Юда се приближи бавно, сграбчи го под мишницата.

— Това сърцето ти ли го казва, Филипе — промълви той, — или си приказваш ей тъй на вятъра?

— Дотегна ми, ти казвам; днеска се погнусих от душата си; карай напред, покажи ми пътя, Юда, готов съм.

Червенобрадият се огледа, сниши глас.

— Филипе, можеш ли да убиеш?

— Човек ли?

— Човек я, ами че какво — овца ли?

— Не съм убивал още, но сигурно ще мога; миналия месец повалих и убих само един бик.

— Човек е по-лесно; ела с нас.

Филип се стресна, разбра.

— И ти ли си от ония… зилотите? — попита той и по лицето му се изписа уплаха.

Много беше чувал за това страшно братство, „Свещените убийци“, както се наричаха те и всяваха ужас сред хората от планината Ермон долу до Мъртвото море, и още по-надолу, чак до Идумейската пустиня. Бродят въоръжени с железни лостове, въжета, ножове, прогласяват: „Не плащайте данъци на неверниците, един само е нашият Господар — Адонаи! Убивайте всеки евреин, който престъпва свещения закон, като се смее, говори и работи с враговете на нашия Бог, римляните; бийте, убивайте, проправете път да мине Месията! Прочистете света, пригответе пътищата, иде!“

Влизат посред бял ден в селата и градовете, издават сами присъда, убиват садукея предател, римлянина кръвопиец. Треперят от тях заможните, жреците, главните жреци ги анатемосват, та нали те вдигат бунтовете и докарват римските войници, и току започва клане и се лее като река еврейска кръв!

— И ти ли си от онези… зилотите? — попита отново тихо Филип.

— Страх ли те е, юначината ми? — каза червенобрадият и се засмя пренебрежително. — Не сме убийци, не се бой; за свобода се борим, за да се избави от робство нашият Бог, да се избави от робство душата ни, Филипе. Вдигни се, дойде часът да покажеш и ти дали си мъж; ела с нас!

Но Филип беше свел глава, съжалил беше вече, че бе отворил такива приказки с Юда; хубави са смелите думи, да седиш с някой твой приятел, да ядеш и да пиеш, и да подхванете големите приказки, и да разправяш: „Ще направя това, ще направя онова, ще им покажа аз!“ — ама варда! — не отивай по-нататък; ще си намериш белята.

Юда сега се беше надвесил връз него и му говореше; колко променен беше гласът му и колко нежно тежкото му ръчище докосваше и милваше рамото му.

— Какво е животът на човека, Филипе? — казваше му той. — Какво струва? Нищо не струва, щом не е свободен; за свобода се борим, ти казвам; ела с нас.

Филип мълчеше; да можеше да се измъкне! Но Юда го държеше за рамото.

— Ела с нас, мъж си, реши се. Имаш ли нож?

— Имам.

— Имай го винаги в пазвата си, може всеки миг да ти дотрябва; тежки дни преживяваме, брате мой, не чуваш ли леки стъпки, които се приближават? Това е Месията, не трябва да завари пътя затворен; повече и от хляба помага ножът; на, виж мен!

Разтвори дрехата си; направо на голо в тъмната му пазва проблясваше двуостър къс бедуински нож.

— Онзи серсемин Яков, синът на Зеведей, е виновен, задето не го забих днеска в сърцето на един предател; вчера, преди да тръгна от Назарет, го осъдихме, братята, на смърт…

— Кого?

— … И се падна на мен жребият да го убия.

— Кого? — попита отново Филип, вече ядосан.

— Моя си работа — отвърна неочаквано червенобрадият. — Не се бъркай в работите ни.

— Нямаш ли ми доверие?

Юда се огледа, наведе се, сграбчи сега Филип за мишницата.

— Слушай добре какво ще ти кажа, Филипе, и да не изтървеш нито думичка от устата си, защото е свършено с теб! Сега отивам в манастира, в пустинята, повикаха ме калугерите да оправя сечивата им; след няколко дни, три-четири, отново ще мина през свърталищата ти; премисли хубаво думите, които си казахме, да не се изтървеш и разкриеш на някого тайната ни, вземи решение сам. И ако си мъж, и вземеш решението, което е редно, ще ти открия кого ще ударим.

— Кого? Познавам ли го?

— Не бързай, не си още брат.

Протегна ръчището си.

— Остани със здраве, Филипе — каза той, — незначителен човечец беше досега, живееш ли, не живееш ли, земята и хабер си е нямала; така бях и аз, незначителен човечец, до деня, когато влязох в братството. Не съм вече Юда червенобрадият, ковачът, дето работи като животно и има само една цел — как да нахрани тези крачища и корема, и грозноватата си куфалница; работя за една велика цел, чу ли? За една велика цел; а който работи, дори най-нищожният човек, за една велика цел, става велик. Разбра ли? Нищо повече не ти казвам; остани със здраве!

И като изрече това, Юда сръга магарето и потегли припряно към пустинята.

Филип остана съвсем сам; опря брада на гегата си и се загледа подир Юда, докато той свърна зад скалите и се изгуби.

„Море, добре ги приказва този червенобрадият — помисли си той, — хубави и свети неща; големи думи, ще речеш, но какво от това? Докато сме само на думи, всичко върви екстра; ама ако преминем на дела? Опичай си ума, клети Филипе, помисли и за овчиците си; тази работа трябва да се обмисли; чакай да видим какво ще стане по-нататък.“

Прекара гегата над раменете си, дочул беше звънците на козите и овцете си и пое към тях, като засвири с уста.

 

 

В това време слугите бяха наклали огън и турили котлето; водата вреше, хвърлиха в нея старчуги, миди и морски таралежи, и един зеленовлас камък, та да мирише на море гозбата, след малко щяха да хвърлят и платиките, и барабулките; къде можеха да им стигнат старчугите и мидите! Наклякали всички околовръст, изгладнели и нетърпеливи, рибарите тихо разговаряха. Старият рибар се наведе към съседа си и му пошушна:

— Хубаво му натри мутрата ковачът; търпение, ще дойде ден бедните да отидат на върха, а богатите — на дъното; това ще рече справедливост.

— Мислиш ли, че ще стане това, друже? — отвърна другият, съсипан още от малко дете от гладуване. — Мислиш ли, че това ще стане някога на този свят?

— Има ли Бог? — отговори старецът. — Има; справедлив ли е? Може ли Бог да не е справедлив? Справедлив е; е, значи, ще стане! Търпение трябва само, чедо мое, търпение.

— Ей, какво си шушнете там? — обади се старият Зеведей, който подочу нещо и се усъмни. — Гледайте си работата, оставете Господа, знае си той какво прави. Виж ги ти!

Всички изведнъж млъкнаха; а старецът стана, взе дървената лъжица и разбърка гозбата.