Никос Казандзакис
Последното изкушение (14)

XIII

Наближаваше вече да докосне темелите на небето слънцето, дневната жега понамаля; вятърът стихна, заблестя езерото, розово и синьо; няколко щъркела стояха на един крак върху скалите, впили очи във водата; гладни бяха още.

Дрипльовците бяха приковали поглед върху сина на Мария, чакаха, не искаха да си отидат; какво чакаха? Бяха забравили глада и голотията си, бяха забравили злостта на стопаните, дето нямаха сърце да оставят няколко зърна по обраните си лозя, та да си подслади и сиромашията гърлото. От сутринта обикаляха от лозе на лозе и кошниците им бяха останали празни; същото не стана ли и през жътвата? Обикаляха пак от нива на нива, а торбите им — празни. Ами децата им, дето ги чакаха всяка вечер с отворена уста! Но сега, не знаят защо, не знаят как, сякаш кошниците им изведнъж се бяха напълнили; гледаха този, облечения в бяло пред тях, и не им се щеше да си отидат… Чакаха; какво чакаха? Не знаеха.

И синът на Мария ги гледаше и чакаше и той; чувстваше всички тези души обвесени на шията му. За какво им е? Какво искат от него? Какво може той, който няма нищо, да им даде? Гледаше ги, гледаше ги, за миг се изплаши, понечи пак да си отиде, но се засрами; какво ще стане с Магдалена, която се беше вкопчила в краката му? А и толкова очи, които го гледат с трепетно очакване, как да ги изостави без утеха? Да си тръгне, за да отиде къде? Навред беше Бог и го тласкаше накъдето си искаше милостта му; не милостта му, силата му, всемогъщата. Съзнаваше вече синът на Мария: неговият дом е тази земя; друг дом няма; а неговата пустиня са хората; друга пустиня няма. Сведе глава.

— Да бъде волята ти, Господи — прошепна той и се остави вече на милостта Божия.

Един старец от дрипльовците се промъкна напред и заговори:

— Сине на Мария, гладни сме, но не искаме от теб хляб; беден си и ти като нас; отвори уста, кажи ни една блага дума, та да се наситим.

И един младеж се престраши.

— Сине на Мария — каза той, — неправдата ни души, не може да понесе повече сърцето ни; каза, че носиш някаква блага дума; кажи я благата дума, въздай справедливост!

Гледаше синът на Мария хората, слушаше гласа на свободата и глада, обзе го чувство на ликуване; сякаш бе очаквал този глас от години, и сега ето дойде, позова го по име; обърна се към народа с разтворени обятия:

— Братя — каза той, — да вървим!

И изведнъж народът, сякаш бе очаквал от години това подканване, сякаш за първи път бе чул истинското си име, заликува.

— Да вървим — завикаха всички, — в името Божие!

Застана начело синът на Мария, тръгнаха всички като един човек; тумбест хълм, все още свежозелен сред лятната жега, се извисяваше край брега на езерото; през целия ден го жареше слънцето, и сега, в ласкавата привечер, благоухаеше на мащерка и зрели маслини. Навярно бе имало някакъв древен езически храм на този връх, защото по земята още лежаха отломки от изваяни капители, а през нощта суеверните рибари виждаха, когато ловяха риба в езерото, едно бяло привидение, седнало на мраморните късове; а пък една нощ старият Йона го чул да плаче.

Към този именно хълм вървяха, възторжени, начело — синът на Мария, а зад него, като едно семейство, тълпата бедняци.

Обърна се старата Саломия към малкия си син.

— Дете мое — каза тя, — прихвани ме през кръста; да вървим и ние.

Взе Мария за ръка.

— Мария — каза й тя, — не плачи; не видя ли едно сияние около лицето на сина ти?

— Нямам аз син, нямам вече син — отвърна майката и избухна в ридания. — Всички тези дрипльовци имат, а аз нямам…

Плачеше, вайкаше се и вървеше; беше вече сигурна; синът й я беше изоставил завинаги. Когато се спусна да го прегърне, да го вземе да се приберат вкъщи, той я изгледа изненадано, сякаш не я познаваше; и когато му каза: „Аз съм майка ти“, протегна ръка и я отстрани.

Старият Зеведей видя, че жена му се изкачва и тя с множеството, изкриви мутрата си, стисна тоягата, извърна се към сина си Яков и двамата му другари, Филип и Натанаил, посочи възбудената шумна тълпа.

— Вълци са тези бесни, проклети да са; хайде да завием и ние заедно с тях, да не ни вземат за овце и ни изядат; да вървим подир тях! И си опичайте ума: каквото и да им каже онзи вятърничавият син на Мария, ние ще го освиркваме, чувате ли? Да не го оставим да вдигне глава; напред, всички заедно, а очите ви — на четиринайсет!

И като изрече това, захвана и той, куцук-куцук, да се изкачва.

Тъкмо тогава се появиха двамата синове на Йона; Петър бе хванал брат си за ръка и му говореше спокойно, меко, за да не го разсърди; но той гледаше с тревога тълпата, която се изкачваше, и облечения в бяло, който я водеше.

— Кои са тези? Къде отиват? — попита Петър Юда, който стоеше още нерешително на пътя.

— Синът на Мария — отвърна навъсен червенобрадият.

— Ами тази тълпа подире му?

— Бедняците, дето баберкуват обраните лозя; видели го и се хванали за него, и сега отива, вика, да им говори.

— Какво ще им каже? Та той не може да раздели на две магарета слама!

Юда повдигна рамене.

— Ще видим! — изръмжа той и пое също по нагорнището.

Две мургави мъжкарани се връщаха от лозята капнали от умора, разгорещени, и носеха, крепена в равновесие на главата си, по една голяма кошница с грозде; дощя им се и на тях компания. „Да вървим и ние — казаха си те, — да ни мине времето“, и поеха в опашката.

Старият Йона, метнал на гръб мрежата си, крачеше към бедната си къщурка; гладен беше, бързаше; видя синовете си, видя народа, който се изкачваше нагоре, спря се със зяпнала уста, и загледа с кръглите си риби очи. Не мислеше нищо, не се питаше кой е умрял, кой се е оженил, къде отиват толкова хора заедно; не мислеше нищо, само гледаше със зяпнала уста.

— Хайде, риби пророко Йона — извика му Зеведей, — да вървим, има гуляй; омъжва се, казва, Мария Магдалена, хайде да се повеселим!

Йона раздвижи дебелите си устни, понечи да заговори, но се отказа; разтърси рамо, намести на гърба си мрежата и пое към махалата си, като стъпваше тежко. След доста време, когато наближаваше вече коптора си, подир много родилни мъки, мозъкът му снесе: „Пусти да опустееш дано, Зеведей, зевзек неден!“ — измърмори той, тури една лашка на вратата и влезе вътре.

 

 

Когато старият Зеведей стигна заедно със своите хора на върха на хълма, Исус вече седеше на един капител и още не беше отворил уста, сякаш ги чакаше; пред него, бедняците, насядали на земята с кръстосани крака, а жените им прави, го гледаха. Слънцето беше залязло, ала на север планината Хеврон задържаше все още светлината и не я пускаше да си отиде.

Исус беше скръстил ръце на гърдите си и гледаше как светлината се бореше с мрака; от време на време отместваше бавно погледа си към лицата на хората, обърнати към него — сбръчкани, измъчени, изпити от глад; очите им, приковани на него, го гледаха така, сякаш той беше виновен и му се оплакваха.

Когато видя Зеведей с неговите хора, Исус стана.

— Добре дошли — каза той, — приближете се всички насам, няма сила гласът ми, искам да ви говоря.

Зеведей, като старейшина на селото, мина напред и се нагласи на един камък; от дясната му страна — двамата му синове, а също така Филип и Натанаил; от лявата — Петър и Андрей. По-назад, сред женорята, прави, старата Саломия и Мария на Йосиф; другата Мария, Магдалена, се беше свлякла в краката на Исус, скрила лице в ръцете си. По-настрани, под един измъчен бор, разкривен от ветровете, Юда чакаше; суровите му сини очи стрелкаха през боровите иглички сина на Мария.

А той скришом трепереше и се мъчеше да си придаде смелост; това беше мигът, от който толкова години се боеше, дойде, победи Бог, доведе го насила там, където искаше — пред хората, да говори. И сега, какво да им каже? Като мълнии минаваха през ума му малкото радости в живота му, многото огорчения, борбата с Бога, а сетне, всичко, което беше видял, когато обикаляше съвсем сам — планините, цветята, птиците, овчарите, които носят радостни на раменете си изгубената овца, рибарите, които мятат мрежите си, за да уловят риба, орачите — как сеят, как жънат, как отвяват и носят в дома си зърното… Небето и земята току се разтваряха и затваряха в ума му, всички Божи чудеса, и не знаеше кое първо да избере, всички, всички искаше да разкрие, за да утеши неутешимите… Като Божия приказка се разстла пред него светът, като приказката, която майката на майка му разправяше, за да не плаче, изпълнена с царски дъщери и змейове, и Бог се навеждаше от небето и я разказваше на хората. Разтвори обятията си, усмихна се.

— Братя — каза той, гласът му, неукрепнал още, трепереше, — братя, с притчи ще говоря, прощавайте; прост човек съм, малко ми е четмото и писмото, беден съм и аз и онеправдан, много неща има да каже сърцето ми, но умът ми не може да ги разправи, отварям уста и, без да искам, словото излиза като приказка; братя, прощавайте, с притчи ще говоря.

— Слушаме, сине на Мария — извика народът, — слушаме!

Отвори отново Исус уста:

— Излязъл сеячът да засее семето си. И както си сеел, част от семето паднало на пътя, и дошли птиците и го изкълвали; друго паднало върху камъните, нямало пръст, за да се храни, изсъхнало; трето паднало сред тръните, избуяли тръните и го задушили; и накрая четвърто паднало на хубава земя, пуснало корени, изкласило, дало плод и нахранило хората. Онзи от вас, братя мои, който има уши, за да чуе, нека чуе!

Всички мълчаха, споглеждаха се объркани; но старият Зеведей търсеше повод за кавга, скочи.

— Не разбирам — каза той, — пък да ме прощаваш; имам уши, слава Богу, имам уши и чувам, но не разбирам; какво искаш да кажеш? Я ни го поразчепкай!

Засмя се злорадо, поглади надуто бялата си брада.

— Да не би пък твоя милост да си сеячът?

— Аз съм — отвърна скромно Исус.

— Виж го ти него! — възкликна старият селски първенец, като удари с тоягата си по земята. — А ние, значи, сме камъните и тръните, и нивите, където ти сееш, а?

— Да, вие — отвърна все така спокойно синът на Мария.

Андрей, наострил уши, слушаше; гледаше Исус и сърцето му биеше развълнувано; така биеше и когато за първи път срещна край брега на Йордан-река, изпит от слънчевия пек, обвит в кожа от див звяр, Йоан Кръстител. Всичко му бяха изглождили молитвите, бдението, гладът, всичко, и само две огромни очи, два пламтящи въглена, му бяха останали, и едно гърло, което викаше: „Покайте се! Покайте се!“. Викаше, и вдигаше вълни Йордан-река, и спираха керваните, не можеха да вървят камилите по-нататък… Ала сега този тук пред него се усмихваше, имаше тих и треперещ глас, една неопитна птичка, която се мъчеше да запее, а очите му не горяха, галеха. Пърхаше сърцето на Андрей между двамата, объркано.

Йоан полека се отмести от баща си и се приближаваше към Исус; почти беше стигнал до краката му. Зеведей го видя, ядоса се още повече; дотегнали му бяха вече лъжепророците, всеки ден никнеха все нови и подвеждаха хорицата; и всички, сякаш са се наговорили, се заяждат със стопаните, с жреците, с царете; всичко добро и устойчиво на този свят, те искат да го сринат; и ето ти го сега и този босяк, сина на Мария! А, трябва да му извия врата, преди да е избуял този!

Извърна се да види какво казва и тълпата, та да понабере кураж; видя, че големият му син, Яков, е смръщил вежди, и не можеше да разбере дали беше от притеснение или от гняв, видя, че жена му си бършеше очите и пристъпваше все по-близо до Исус, отправи поглед към дрипльовците, уплаши се, като ги видя, всички те, гладните, гледаха със зяпнала уста сина на Мария, като птички, които майка им храни.

— Да се не видите макар, дрипльовци такива! — измърмори той и се сви до сина си. — Да не се обадя, че ще си намеря белята!

Разнесе се тих прочувствен глас; някой, седнал в краката на Исус, заговори; тези, които се бяха излегнали по-назад, се понадигнаха, за да видят; малкият син на Зеведей се беше примъкнал полека-лека до краката на Исус, изпънал бе шия и говореше.

— Ти си сеячът — казваше той, — а ние камъните, тръните и нивите, но какво е семето, което носиш?

Мъхестото девствено лице гореше; черните бадемовидни очи гледаха Исус с тревога; цялото трептящо, пухкавото му тяло се беше напрегнало и чакаше; от отговора, който щеше да получи, предугаждаше, зависеше животът му, този живот и другият.

Исус се беше навел, за да чуе; помълча известно време; ослушваше се в сърцето си, мъчеше се да намери простото слово, всекидневното, безсмъртното; топла пот ороси лицето му.

— Какво е семето, което носиш? — отново попита с трепетно очакване синът на Зеведей.

И изведнъж Исус скочи, разтвори ръце, наклони се към хората.

— Обичайте се едни други! — изтръгна се от недрата му този вик. — Обичайте се едни други!

И щом го каза, почувства, че сърцето му се опразни и той се свлече върху капитела, изтощен.

Разнесе се шепот, развълнува се народът, мнозина поклатиха глава, някои се изсмяха.

— Какво каза? — попита един старец, който недочуваше.

— Да се обичаме, казва, едни други!

— Тая няма да я бъде! — възкликна старецът и се ядоса. — Гладният не може да обикне сития, онеправданият не може да обикне несправедливия; тая няма да я бъде! Хайде да си вървим!

Юда, опрян на бора, сграбчи ядосано червената си брада.

— Това ли, значи, дойде да ни кажеш, сине на Дърводелеца? — промърмори той. — Тази ли е голямата вест, която ни носиш? Да обичаме, значи, и римляните ли? Да изпъваме врат, както твоя милост подложи бузата си, и да им казваме: „Братко мой, заколи ме.“

Чу шепота Исус, видя, че лицата се навъсиха, а очите потъмняха; разбра; огорчение се разля по лицето му, напрегна всички сили, стана.

— Обичайте се едни други! Обичайте се едни други! — отново прозвуча, умолителен и упорит, гласът му. — Обич е Бог! Някога и аз мислех, че е свиреп, докосва планините и те задимяват; докосва хората и те умират; сврях се в манастира, за да се спася, падах по очи, чаках, сега ще дойде, казвах си, да се стовари върху мен като гръм; и той дойде една сутрин, облъхна ме като свеж ветрец и ми каза: „Стани, дете мое!“. Станах и дойдох; ето ме!

Скръсти ръце и наведе тялото си напред, сякаш поздравяваше хората.

Старият Зеведей се покашля, изплю се, стисна тоягата си.

— Свеж ветрец Бог, а? — изръмжа той тихо, ядосан. — Да се не видиш макар, богохулнико!

Синът на Мария говореше, слезе сега долу, при хората, гледаше ги един по един, молеше ги един по един, сновеше насам-натам, вдигаше към небето ръце.

— Баща е — казваше той, — никоя мъка няма да остави без утеха, никоя рана — неизцерена; колкото повече страдаме на тази земя, толкова, че и повече ще се наситим на небето и ще се радваме…

Умори се, качи се пак на капитела, седна.

— Трай, коньо, за зелена трева! — чу се един глас и наоколо избухна смях.

Ала Исус, увлечен, не чуваше нищо.

— Блажени гладуващите и жадуващите за справедливост… — викаше той сега.

— Не стига само справедливост — обади се един от гладните, — не стига само справедливост; искаме и хляб!

— И хляб — произнесе Исус и въздъхна, — и хляб; тях Бог ще ги насити. Блажени скърбящите; тях Бог ще ги утеши. Блажени бедните, смирените, онеправданите; за тях, за вас, бедни, смирени, онеправдани, Бог е приготвил царството небесно.

Двете мъжкарани, които стояха с кошниците с грозде на главата, се спогледаха бързо и без да продумат нищо, свалиха кошниците и започнаха, едната надясно, а другата наляво, да раздават гроздето на бедните. Магдалена, паднала в краката на Исус, не смееше още да вдигне глава, да видят хората лицето й; но скришом, заровила лице в косата си, целуваше нозете на сина на Мария.

Яков не издържа повече, скочи прав и си отиде; а Андрей се изтръгна от ръцете на брат си, застана пред Исус, разярен.

— Аз ида от Йордан-река, в Юдея — извика му той, — където един пророк прогласява: „Слама са хората, а аз — огънят; дойдох да изгоря, да пречистя земята; дойдох да изгоря, да пречистя душата, да влезе Месията!“. А ти, сине на Дърводелеца, проповядваш любов, така ли? Ами че защо не се обърнеш да видиш навред около себе си? Лъжци, убийци, крадци, подлеци, богати и бедни, несправедливи и онеправдани, книжовници и фарисеи! Всички! Всички! Лъжец и подлец съм и аз, и този ми брат, Петър, и старият охранен Зеведей, дето слуша „любов“ и си мисли за лодките си и за ратаите си, и как да окраде колкото се може повече от пресата!

Като чу това, старият Зеведей побесня; пламна като огън трикатият му врат, издуха се вените на шията му; скочи прав и вдигна тоягата си, за да удари; но старата Саломия свари и му сграбчи ръката.

— Не те ли е срам? — каза му тя тихо. — Хайде да си вървим!

— Няма да командват тук в моя край дрипльовците и голтаците! — извика той високо, за да го чуят всички.

Кипеше и прекипяваше; обърна се към сина на Мария:

— А и твоя милост, майсторе, не ми се прави на Месия, защото тежко ти и горко, нещастнико, ще те разпънат и теб, та да се успокоиш; и не ми е жал за твоя милост, загубеняко, жал ме е за горката ти майка, че си й едничък син!

И като изрече това, посочи Мария, която сега се бе строполила на земята и си удряше главата о камъните.

Ала гневът на стареца не стихваше; току удряше с тоягата си и викаше:

— Любов, казва, всички братя, ела, вълко, изяж ме! Ами че мога ли аз да обичам врага си? Мога ли да обичам бедняка, дето обикаля около къщата ми и иска да ми строши вратата и да ме обере? Любов, вика, чуй го ти празноглавеца! А бре, да са живи и здрави, ще кажа аз, римляните, пък макар и да са езичници, да са живи и здрави, те поддържат реда!

Ропот избухна, надигна се сиромашията, спусна се от своя бор и Юда; изплашена, старата Саломия постави длан върху устата на мъжа си, за да я запуши; извърна се към тълпата, която се приближаваше, възбудена, изпълнена със закана.

— Не го слушайте, деца мои, от яд е това, едно има наум, друго казва.

Обърна се към стария.

— Да вървим — изрече тя повелително.

Направи знак и на любимеца си, който седеше спокоен, щастлив, в краката на Исус.

— Да вървим, дете мое — каза тя, — мръкна се.

— Аз ще остана, майко — отвърна младежът.

Мария се надигна от камъните, върху които се беше строполила, избърса си очите, тръгна, като се олюляваше, да вземе и тя сина си, да си вървят; беше се уплашила, клетата, и от обичта, която проявяваха към него бедните, и от заканите, които бе изрекъл богатият селски първенец.

— Заклевам ви в името Божие — казваше тя на този и на онзи, както си вървеше, — не го слушайте; болен е… болен… болен…

Приближи се, трепереща, към сина си, който, изправен, скръстил ръце, гледаше сега към езерото.

— Ела, дете мое — каза му тя нежно, — ела да се приберем вкъщи…

Чу той гласа й, извърна се, изгледа я изненадан, сякаш се питаше коя е тази…

— Ела, дете мое — отново каза Мария, като го прихвана през кръста. — Защо ме гледаш така? Не ме ли познаваш? Аз съм майка ти. Ела, братята ти те чакат в Назарет, и старият ти баща…

Синът поклати глава.

— Коя майка? — каза той спокойно. — Кои братя? Майка и братя са ми тези…

Протегна ръка и посочи дрипльовците и жените им, и прав, безмълвен, пред бора, Юда червенокосия, който го гледаше гневно.

— А мой баща е…

Вдигна пръст към небето.

— … Бог.

Сълзи рукнаха от очите на клетата, поразена от гръм Мария.

— Има ли по-нещастна майка на този свят от мен? — извика тя. — Един син имах, един, а сега…

Чу старата Саломия сърцераздирателния вик, остави мъжа си, върна се обратно; хвана Мария за ръка, но тя се задърпа; обърна се отново към сина си.

— Няма ли да дойдеш? — извика тя. — Няма ли да дойдеш? За последен път ти казвам: ела!

Зачака; безмълвен, синът отново беше извърнал лице към езерото.

— Няма ли да дойдеш? — нададе покъртителен вик майката.

Вдигна ръка.

— Не се ли боиш от майчината клетва?

— Не се боя от нищо — отвърна синът, без да се извърне. — Не се боя от никого, само от Бога.

Лицето на Мария се изпълни с гняв; вдигна юмрук, отваряше вече уста, за да го прокълне, но старата Саломия свари и постави длан върху устата й.

— Недей! Недей! — извика й тя. — Недей! Прихвана я през кръста, задърпа я насила.

— Да вървим — каза й тя, — да вървим, Мария, дете мое; имам да ти кажа нещо.

Поеха двете жени по надолнището към Капернаум, старият Зеведей вървеше напред ядосан и откъсваше с тоягата си главите на магарешките бодили; а старата Саломия говореше на Мария.

— Защо плачеш, Мария, дете мое? — казваше й тя. — Не видя ли?

Мария я погледна учудено; сдържа риданията си.

— Какво? — попита тя.

— Тъкмо когато той говореше, не видя ли сини крила, хиляди сини крила зад него? Зад него, Мария, кълна ти се, цели пълчища ангели!

Но Мария, отчаяна, клатеше глава.

— Нищо не видях… нищо не видях… — шепнеше тя. — Нищо!

И след малко добави:

— Какво да ги правя ангелите, лельо Саломия? На мен ми се ще да го следват деца и внуци, деца и внуци, а не ангели!

Ала очите на старата Саломия бяха пълни със сини крила; протегна ръка, докосна гръдта на Мария и й пошушна тихо, сякаш й доверяваше някаква голяма тайна:

— Благословена си и благословен е плодът на утробата ти, Мария.

Но тя поклащаше глава, плачеше и вървеше, неутешима.

В това време дрипльовците, разярени, бяха наобиколили Исус, удряха с тоягите си и се заканваха, размахваха празните си кошници, викаха:

— Добро е словото ти, сине на Мария; смърт на богатите!

— Застани начело, да отидем да запалим къщата на стария Зеведей!

— Не, да не я изгорим — възразяваха други, — да я разбием, да си поделим житото му, олиото, виното, сандъците с хубави дрехи… Смърт на богатите!

Исус размахваше отчаяно ръце, викаше:

— Не казах това! Не казах това! Братя, обич!

Но сиромашията, побесняла от глад, къде ти да чуе!

— Прав е Андрей! — викаха бедняците. — Първо огън и секира, а после обич!

А Андрей, застанал до Исус, слушаше, свеждаше глава замислен и мълчеше. „Учителят ми там, в пустинята — мислеше си той, — говореше и думите му строшаваха, като камъни, главите на хората; а този тук раздава словото като хляб на хората… Кой е прав? Кой? Кой от двата пътя води към спасението на света? Насилието ли? Любовта ли?“

И както прехвърляше тези неща в ума си, изведнъж усети върху главата си две ръце; Исус се беше приближил до него и бе поставил нежно ръце върху главата му; пръстите му, много дълги, красиви и гъвкави, обгръщаха всичко, каквото хващаха, и сега се бяха проточили по цялата глава на Андрей. И той не се помръдна; чувстваше как шевовете на главата му се разтварят и как се излива, гъста като мед, и се спуска в мозъка му, как обхваща устата, гърлото, сърцето му, как стига до слабините му и се разстила чак до ходилата му неизразима сладост. Изпитваше дълбока радост, с цялото си тяло, с цялата си душа, до дъното на съществото си, като зажадняло дърво, което поливат; мълчеше; дано никога не се махнат тези ръце от него! Чувстваше, вътре в себе си, след толкова борба, мир и сигурност.

Малко по-настрани, двамата неразделни приятели, Филип и Натанаил, спореха.

— Харесва ми — казваше благодушният дангалак, — сладки са думите му, като мед; ще ми повярваш ли? Слушах го и се облизвах.

— Не ми харесва — възразяваше му овчарят, — не; едно приказва, а друго върши; вика „Любов! Любов!“, а пък прави кръстове и разпъва!

— Свърши тая, Филипе, ти казвам, свърши! През кръстовете трябваше да мине, мина; навлезе сега в Божия път!

— Дела искам! — упорстваше Филип. — Нека първо дойде да благослови овцете ми, дето почна да ги хваща шута, и ако оздравеят, ще му повярвам; иначе, вятър го вее! Какво ми клатиш глава? Ако иска да спаси света, нека почне от овцете ми!

 

 

Нощта се спускаше и покриваше езерото и лозята, и лицата на хората. Колата на Давид се появи на небето; една червена звезда, като капка вино, увисна на изток, над пустинята.

Исус изведнъж почувства, че е уморен, че е гладен и че иска да остане сам. А и хората полека-лека се сещаха за пътя и за къщите си, и за малките си деца, които чакаха, налегнаха ги грижите, мигновение беше това, увлякоха се, мина, грабна ги пак колелото на всекидневните нужди; и крадешком, сякаш дезертираха, един по един, двама по двама се измъкваха и си отиваха.

Огорчен, Исус полегна върху древните мраморни отломки; никой не му подаде ръка да му пожелае „лека нощ“, никой не го попита дали е гладен, или дали има къде да преспи. Беше извърнал лице към земята, която потъмняваше, и чуваше забързаните стъпки, които се отдалечаваха, отдалечаваха се и заглъхваха. И изведнъж — тишина; вдигна глава — никой. Огледа се — мрак; хората си бяха отишли, само звездите бяха над него, а вътре в него — само умората и гладът. Къде да отиде? На коя врата да почука? Свлече се отново долу, жалба изпълни сърцето му: „Лисиците имат леговище, за да спят — прошепна той, — а аз нямам…“ Затвори очи, за да попречи на сълзите да потекат, и се зави плътно с бялото си расо, защото заедно с нощта бе налегнал и хаплив студ, и зъзнеше.

Неочаквано иззад мраморните отломки се разнесе въздишка и тих плач; отвори очи; различи някаква жена, която се влачеше по корем в тъмнината и се приближаваше; разплете косите си и започна да бърше изранените му от камъните крака; позна я по миризмата й.

— Магдалено, сестро моя — каза той и положи ръка върху топлата уханна глава. — Магдалено, сестро моя, върни се вкъщи, и повече не прегрешавай!

— Исусе, брате мой — произнесе тя, като му целуваше краката, — остави ме да следвам сянката ти, докато умра; знам сега, дете мое, какво е любов.

— Върни се вкъщи — отново изрече Исус, — когато дойде часът, ще те повикам.

— Искам да умра за теб, дете мое — каза отново жената.

— Ще дойде часът, Магдалено, не бързай, не е дошъл още; ще те повикам тогава; а сега върви…

Тя понечи да се възпротиви, но сега гласът му прозвуча много строго:

— Върви!

Пое Магдалена по надолнището, за кратко време се чуваха леките й стъпки, а после, полека-лека, заглъхнаха; остана във въздуха само уханието на тялото й; ала повя нощният ветрец, отнесе и него.

Остана сега синът на Мария съвсем сам; над него — Бог с нощното си съвсем тъмно лице, изпъстрено със звезди. Нададе ухо към звездния мрак Исус, сякаш искаше да чуе някакъв глас; зачака, не чу. Искаше да отвори уста и да запита Невидимия: „Доволен ли си от мен, Господи?!“, но не смееше; много неща искаше да каже на Невидимия, но не смееше; внезапната тишина, която настъпи около него, го плашеше: „Сигурно не е доволен, не е доволен от мен — помисли си той изведнъж и потръпна. — Но какво съм виновен аз, Господи? Казвах ти това; колко пъти съм ти го казвал това? Не мога да говоря! Но ти все ме подтикваше, кога засмян, кога ядосан, и тази сутрин дори, в манастира, тъкмо когато калугерите ме гонеха, за да ме направят, мен недостойния, игумен, и бяха залостили всички врати, за да не избягам, ти ми отвори една тайна вратичка, сграбчи ме за косата и ме изхвърли навън, пред толкова хора! «Говори! — заповяда ми ти. — Дойде часът!»“ Ала аз стисках устни, мълчах; ти викаше, но аз мълчах; и тогава ти не издържа повече, спусна се, отвори ми устата, не я отворих аз, ти ми я отвори насила, ти ми я намаза, не с разжарен въглен, както имаш обичай да намазваш устните на пророците си, не с разжарен въглен, а с мед! И заговорих. Яростно бе сърцето ми, подтикваше ме да викам и аз, като пророка ти Кръстителя: „Огън е Бог, иде! Къде ще се скриете, хора беззаконни, несправедливи, безчестни? Иде!“ Това искаше сърцето ми да извикам, но Ти ми намаза устните с мед и извиках: „Любов! Любов!“

„Господи, Господи, не мога да се боря с теб; тази вечер слагам оръжие; да бъде волята ти!“

Изрече това и му олекна; отпусна глава на гърдите си като сънлива птичка, затвори очи и се унесе в сън. И изведнъж му се стори, че уж е извадил от пазвата си една ябълка, разтвори я, взе семето й и го пося пред себе си в пръстта; и щом го посади, семето отхлупи земята, покара кълн, извиси ствол, разклони се, разлисти се, цъфна, върза плод, изпълни се с червени ябълки…

Камъните се разтресоха, чуха се човешки стъпки, изплаши се сънят и избяга; повдигна Исус клепачи; един човек стоеше пред него; не беше вече сам, зарадва се; спокойно, безмълвно, приемаше топлото човешко присъствие.

Нощният гост се приближи, коленичи.

— Гладен си навярно — каза той; — донесох ти хляб и риба, и мед.

— Кой си ти, брате мой?

— Синът на Йона, Андрей.

— Всички ме изоставиха, отидоха си; и наистина съм гладен; как тъй ти, брате мой, се сети за мен и ми носиш тези Божи блага — хляб, риба, мед? Остава само благата дума.

— Нося ти я и нея — каза Андрей.

Мракът му вдъхваше смелост; не видя Исус двете сълзи, които се отърколиха по бледите бузи на младежа; нито треперещите му ръце.

— Нея първо, благата дума, брате мой — каза Исус и му подаде ръка усмихнат.

— Равунѝ… — промълви синът на Йона и се наведе, и му целуна краката.