Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ο Τελευταίος Πειρασμός, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Никос Казандзакис. Последното изкушение

Гръцка. Първо издание

Издателство „Народна култура“, София, 1989

Редактор: Розия Самуилова

Художник: Веселин Дамянов

Художник-редактор: Росица Скорчева

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Йорданка Киркова, Евгения Джамбазова

Рецензент: Марин Жечев

Литературна група — ХЛ.

04/95366794115557-90-89

История

  1. — Добавяне

XVII

Слънцето се появи от пустинята като лъв; потропа по всички врати в Израил и из всички еврейски къщи се възнесе суровата утринна молитва към твърдоглавия Бог на евреите.

„Възхваляваме Те, славословим Те, Боже наш и Боже на бащите ни, Всемогъщий и страшний, Ти, който ни помагаш и ни закриляш; слава на Теб, Безсмъртний, слава на Теб, защитнико на Авраам. Кой може да се мери с Теб по сила, с Теб, Царю, дето убиваш и възкресяваш и носиш избавление? Слава на Теб, Избавителю на Израил! Изтръгни и разгроми и разпръсни, ама по-скоро, докато сме още живи, враговете ни!“

Изгревът завари Исус и Йоан Кръстителя седнали над Йордан, във вдлъбнатината на една стръмна скала; цяла нощ държаха и двамата в ръцете си света, вземаше го ту единият, ту другият, размишляваха какво да го правят; лицето на единия беше строго и решително, и току вдигаше и сваляше ръце, сякаш наистина държеше секира и удряше; на другия лицето беше кротко и нерешително, а очите му — изпълнени с милост.

— Не стига ли любовта? — попита той.

— Не стига, не — отвърна Кръстителя яростно. — Дървото прогни, повика ме Бог и ми даде секирата; донесох я и я положих до дънера на дървото; изпълних си аз дълга, изпълни сега и ти своя; вземи секирата и удряй!

— Ако бях огън, щях да горя; ако бях дървар-секач, щях да удрям; но съм сърце, обичам.

— Сърце съм и аз, затова не мога да понасям неправдата, безсрамието, безчестието; как можеш да обичаш несправедливите, безсрамните, безчестните? Удряй! Едно от задълженията на човека, едно от най-големите, е гневът!

— Гневът ли? — възкликна Исус и сърцето му се възпротиви. — Не сме ли всички братя?

— Братя ли? — извика Кръстителя язвително. — Братя ли? Този ли, мислиш, че е Божият път — обичта? Гледай!

Протегна косматата си костелива ръка, посочи му в далечината смърдящото като мърша Мъртво море.

— Навел ли си се да видиш на дъното му двете блудници, Содом и Гомор? Разгневи се Бог, запрати огъня си, ритна земята, стана сушата море и погълна Содом и Гомор; този е пътят Божи, следвай го. Какво казват пророците? „В деня Господен от дървото ще тече кръв, камъните ще оживеят, ще се вдигнат от къщите, където са вградени, и ще убият стопаните си!“ Тръгнал е денят Господен и иде; аз го съзрях първи и нададох вик, взех секирата Божия, поставих я до дънера на света; виках, виках, теб виках да дойдеш; дойде, отивам си.

Сграбчи ръцете му, сякаш поставяше в тях тежка секира; Исус се отдръпна, изплаши се.

— Имай още малко търпение, моля те — каза той, — не бързай. Ще отида да поговоря с Бога в пустинята; там се чува по-ясно гласът му.

— По-ясно и гласът на Изкушението; опичай си ума; дебне те Сатаната, строява войската си, знае си добре — за него ти си вече живот или смърт; и ще се нахвърли върху теб с цялата си свирепост и ласкавост; опичай си ума; пустинята е пълна със сладостни гласове и смърт.

— Не могат да ме измамят сладостните гласове и смъртта, другарю, имай ми вяра.

— Имам ти; тежко и горко, ако нямах! Върви; говори със Сатаната, говори и с Бога и вземи решение. Ако си този, когото очаквах, решението е вече взето от Бога, няма да се отървеш; ако не си, какво ме е еня мен, дори да се затриеш? Хайде сега, пък ще видим; ама бързо; не искам да оставя света съвсем сам.

— Какво каза онзи див гълъб, дето запърха над мен, тъкмо когато ти ме кръщаваше?

— Не беше див гълъб; ще дойде ден, когато ще чуеш думите, които той изрече; но дотогава ще висят над теб като мечове.

Исус стана, протегна ръка; гласът му трепереше.

— Предтеча любими — каза той, — прощавай; може и завинаги.

Кръстителя прилепи устата си върху устните на Исус, продължително; пламтящ въглен беше устата му и устните на Исус се опариха.

— На теб вече предавам душата си — каза Кръстителя и стисна силно меката му ръка. — Ако си този, когото очаквах, чуй сетните ми заръки, защото, мисля, че няма да те видя отново в този живот; никога вече.

— Слушам — прошепна Исус, като потръпна. — Какви заръки?

— Промени лицето си, заякчи ръцете си, укрепи сърцето си; тежък ще бъде животът ти, кръв и тръни виждам на челото ти, дръж се, брате мой и старши мой, смелост! Два пътя се откриват пред теб — пътят на човека, равният, и пътят на Бога, стръмният; тръгни по по-трудния път, прощавай! И не се огорчавай от разделите; дългът ти не е да плачеш, а да удряш, удряй! Нека не трепери ръката ти; този е пътят ти; и не забравяй: две рожби Божии са и те, но първо се е родил Огънят, а после Любовта; нека почнем от Огъня; хайде, на добър час!

Слънцето се беше вече издигнало, откъм Арабската пустиня се появиха кервани, нови поклонници пристигаха, с пъстроцветни чалми на бръснатите си глави; едни бяха окачили на врата си муски — полумесеци от бели глигански бивни; други — мънички бронзови богини, само слабини; а трети — гердани от зъбите на враговете си. Зверове от Изтока, дошли да бъдат кръстени; видя ги Кръстителя, нададе остър вик и се смъкна от скалата; камилите приклекнаха, коленичиха върху калта на Йордан, и тогава се разнесе безмилостният глас на пустинята: „Покайте се! Покайте се! Дойде денят Господен!“.

В това време Исус завари другарите си да седят мълчаливи, тъжни, на брега на реката и да го чакат. От три дни и три нощи не се беше появил; и Кръстителя три денонощия беше зарязал кръщаването и говореше с него; говореше, говореше, а Исус свеждаше глава и го слушаше; какво му казваше, надвесен връз него като хищна птица? Защо единият беше толкова суров, а другият — толкова печален? Юда пухтеше сърдито и крачеше напред-назад, и щом паднеше нощта, приближаваше се скришом до скалата, за да чуе; говореха си двамата, буза до буза, наостряше ухо Юда, но долавяше само някакъв шепот, бърз шепот, като ромон на ручей, нищо друго; единият даваше, другият поемаше и се пълнеше, сякаш синът на Мария беше стомна, поставена под чешма. И червенобрадият се смъкваше отново от скалата и започваше пак да обикаля в тъмнината, побеснял. „Срам за мен — мърмореше той, — срам за мен, да обсъждат работите на Израил, а аз да липсвам! На мен трябваше Кръстителя да повери тайната си, на мен трябваше да даде брадвата, аз, а не този, мога да я въртя. Защото само мен ме боли за Израил; а този, завеяният, прогласява, пък и не го е срам, че всички сме братя, и несправедливите, и онеправданите, и израилитите, и римляните, и гърците, проклети да са!“

Лягаше в основата на скалата, далеч от другарите си, не ги искаше; унасяше се за миг в сън, сторваше му се, че чува гласа на Кръстителя и отделни, откъслечни думи: „Огън, Содом и Гомор, удряй!“ Скачаше прав; но сега, когато беше буден, не чуваше вече нищо; само нощните птици и чакалите, и ромона на Йордан сред тръстиките… Слизаше на реката, потапяше пламналата си глава във водата, да я угаси. „Нали ще слезе от скалата? — мърмореше той. — Ще слезе, и тогава, ще не ще, ще узная!“

И така, когато го видя сега да се приближава, скочи; скочиха и останалите му другари, радостни, и се затекоха да го посрещнат; докосваха го по раменете, по плещите, милваха го, а очите на Йоан плувнаха в сълзи; гледаха го, не можеха да му се нагледат; ала лицето му им се струваше много умислено; дълбока бръчка прорязваше сега по средата челото му.

Петър не изтрая.

— Рави — обади се той, — какво ти говореше с дни и нощи Кръстителя? Какво ти каза, та те огорчи? Промени се лицето ти.

— Малко са дните му — отвърна Исус, — останете при него; кръстете се, аз тръгвам.

— Къде отиваш, рави? — извика малкият син на Зеведей и го хвана за дрехата. — Ще дойдем с теб, всички.

— Отивам в пустинята сам; пустинята не ще придружители; отивам да говоря с Бога.

— С Бога ли? — възкликна Петър и закри лицето си. — Ами че тогава няма да се върнеш вече!

— Ще се върна — каза Исус и въздъхна. — Трябва да се върна; на косъм виси светът; ще ми даде заръки Бог и ще се върна!

— Кога? Колко дни пак няма да те има? Къде ни оставяш? — завикаха всички и не го пускаха да тръгне.

И само Юда, настрани, безмълвен, ги слушаше и ги гледаше с презрение. „Овце… овце… — измърмори той. — Слава на Бога на Израил — аз съм вълк!“

— Ще се върна, когато Бог пожелае, братя; прощавайте! Останете тук, чакайте ме. Добра среща!

Всички останаха като вкаменени и го гледаха как пое бавно към пустинята; сега не вървеше, както преди, съвсем леко, сякаш едва се докосваше до земята; тежка беше походката му, замислена. Откърши една тръстика, за да се подпира на нея, изкачи се на сводестия мост, застана на върха му, погледна надолу; видя около реката поклонниците, потопени в калната вода, а почернелите им от слънцето лица сияеха, щастливи; срещу тях, на брега, други се блъскаха още по гърдите и изповядваха във въздуха греховете си; и с пламтящи очи гледаха да им направи знак Кръстителя, та да се потопят и те в светата вода. А суровият отшелник, потопен до кръста в Йордан, кръщаваше накуп хората и ги избутваше към брега, без обич, сърдито, а подир тях идеха нови тълпи; блестяха на слънцето клинообразната му катраненочерна брада и къдравите му коси, които никога не бяха видели гребен; а широката му огромна уста, вечно отворена, викаше.

Плъзна Исус поглед по реката, по хората, нататък, към Мъртво море, към арабските планини, пустинята; наведе се, видя сянката си, която течеше заедно с водата към Мъртво море.

„Какво щастие щеше да бъде — мислеше си той — да седя край реката, да гледам как водата тече към морето, да текат, отразени на нея, дърветата, птиците и облаците, а през нощта и звездите, и да тека и аз с нея! И да не ме гризе грижата за света…“

Но се сепна, пропъди от себе си изкушението, откъсна се от моста, слезе с бързи стъпки и се изгуби зад пустите скали. Стоеше на брега червенобрадият и не го изпускаше из очи; видя го как изчезна, изплаши се да не му избяга, запретна дрехата си и тръгна подир него; настигна го, тъкмо когато се готвеше да навлезе в безбрежното пясъчно море.

— Сине Давидов — извика му той, — чакай! Къде ме оставяш?

Исус се извърна.

— Юда, брате мой — изрече той умолително, — не идвай; трябва да остана сам.

— Искам да знам! — отвърна червенобрадият, като пристъпяше към него.

— Не бързай; ще узнаеш, когато дойде часът; само това ще ти кажа, Юда, брате мой, та да бъдеш доволен: всичко върви добре!

— Всичко върви добре, това не ми стига; вълкът не се насища с вести; не го знаеш ти това, но аз го знам.

— Ако ме обичаш, имай търпение; погледни дърветата; бързат ли те да съзреят плода си?

— Не съм дърво, човек съм — възрази червенобрадият, като продължи да върви. — Човек съм, а това ще рече: едно нещо, което бърза; имам си свои закони.

— Законът Божи е един и същ и за дърветата, и за хората, Юда.

Скръцна със зъби червенобрадият.

— И как се казва този закон? — попита той язвително.

— Време.

Юда се спря, стисна юмрук, не приемаше този закон, прекалено бавно се движеше, а той бързаше; имаше душата му свой закон, противен на времето.

— Бог живее много години — извика той, — безсмъртен е; така че може да има търпение, да чака; ала аз съм човек, едно нещо, ти казвам, което бърза; не искам да умра, преди да видя, не само да видя, да видя и да пипна ей с тези тук две мои ръчища, това, което съм намислил!

— Ще го видиш, — отвърна Исус и помаха с ръка, за да го успокои. — Ще го видиш и ще го пипнеш, Юда, брате мой, имай вяра; добра среща! Бог ме чака в пустинята.

— Ще дойда с теб.

— Двама в пустинята не се побират; върни се обратно.

Като овчарско куче, което чува гласа на господаря си, червенобрадият изръмжа, показаха се зъбите му; но сведе глава, върна се обратно. Премина тежко моста, говореше си сам и вървеше; спомни си, когато обикаляше с Варава — да е жив и здрав! — и бунтовниците по планините, какъв дух беше тогава, на суровост и свобода, какъв водач главорез беше Богът на Израил! Такъв водач му трябваше; защо ходи с този тук завеяния, дето се бои от кръв и вика: „Любов! Любов!“, сякаш е неомъжена мома, дето се задушава от мерак? Но нека потърпим още, да видим какво ще донесе от пустинята!

 

 

Беше вече навлязъл в пустинята Исус и колкото повече напредваше навътре, струваше му се, че навлиза в пещерата на лъв; и потръпваше не от страх, а от смътна непонятна радост; радваше се, защо? Не можеше да си го обясни. И изведнъж си спомни; спомни си, преди хиляди години, когато беше още малко дете, не можеше още да говори добре, една нощ сънува — най-първия сън, за който си спомняше в живота си; беше видял в съня си, уж че се вмъква в някаква дълбока пещера и намери една лъвица, която беше родила и кърмеше рожбите си; и щом я видя, уж огладня и ожадня, просна се заедно с лъвчетата и започна и той да суче, а после, уж излязоха всички заедно на една ливада и захванаха да си играят на слънце… Но както си играеха, майка му Мария се появи в съня му, видя го с лъвовете и изпищя; и той се събуди, ядоса се, обърна се към майка си, която спеше до него: „Защо ме събуди? — извика й той. — Бях с братята си и с майка си!“ „Сега разбирам защо се радвам — помисли си той, — влизам в пещерата на майка си лъвицата, в пустинята…“

Тревожно свистене се чуваше от змиите и от палещия вятър, който духаше сред камънаците; и от невидимите духове на пустинята.

— Душо моя — наведе се към душата си Исус и й заговори, — тук ще покажеш дали си безсмъртна.

Чу зад себе си стъпки, наостри уши; поскърцваше пясъкът, някой вървеше, спокойно, уверено, и се приближаваше; Исус потръпна. „Бях я забравил — помисли си той, — но тя не ме забравя, иде с мен, Майката.“ Добре знаеше, Проклятието беше; но отдавна вътре в себе си той го наричаше Майка…

Пое отново, отклони мислите си другаде, сети се за дивия гълъб; някаква дива птица сякаш беше затворена вътре в него, птица ли, или пък беше душата му, която се блъскаше, за да избяга? Да не би да е избягала? Да не би тя да е била дивият гълъб, който хвъркаше и гукаше, и кръжеше над него през цялото време, докато Йоан го кръщаваше? Нито птица, нито серафим; душата му.

Проумя това, успокои се; пое отново, чуваше зад себе си как пясъкът поскърцва, но сега сърцето му беше укрепнало, всичко можеше вече да издържи с достойнство; всемогъща е човешката душа — мислеше си той, — приема какъвто образ й се хареса, превърна се тогава в птица и пърхаше над мен… И както си вървеше, вече успокоен, изведнъж извика и се спря. „Да не би пък да е бил — дойде му наум, — да не би пък този див гълъб да е бил някаква измама на окото, някакво бучене на ухото, някаква вихрушка? Защото, помня, тялото ми блестеше, съвсем леко, всемогъщо, като душа, и каквото исках, да чуя, го чувах; и каквото исках да видя, го виждах; и току ваех вятъра, както ми се щеше… Боже мой, Боже мой, сега, когато ще остана сам, кажи ми истината, не ме мами, не мога повече да слушам гласове във въздуха!“

Вървеше и слънцето с него, беше стигнало вече насред небето, над главата му; краката му изгаряха от нажежения пясък, огледа се да намери някъде сянка; и както се взираше, чу плясък на криле над себе си — ято гарвани се спускаха към една вдлъбнатина, където нещо черно вонеше и се разкапваше.

Запуши си носа, приближи се; гарваните бяха налетели върху мърша, впиваха клюновете си в нея и ядяха; като видяха, че се приближава човек, отлетяха сърдити, всеки с по къс месо в ноктите си, закръжиха във въздуха и закрещяха на пришълеца да се махне. Наведе се Исус, видя зейналия корем, черната полуоскубана кожа, късите възлести рога и разложения врат, с цели нанизи муски…

„Козелът — прошепна той и потръпна, — свещеният козел, връз когото стовариха греховете си хората, прогониха го, от село на село, от планина на планина, в пустинята, и тук псовиса…“

Наведе се, изрови с ръце пясъка, колкото можа по-дълбоко, покри леша.

— Брате мой — изрече той, — непорочен беше, чист, като всички животни; но хората, подлеците, стовариха връз теб греховете си и те убиха; изтлей в мир, не им дръж карез; хора са, клети, слаби твари, нямат мъжеството да изплатят сами греховете си и ги стоварват върху един безгрешен… Плати заради тях, брате мой, прощавай!

Пое отново, но след малко се извърна развълнуван, махна с ръка, извика:

— Добра среща!

Подгониха го гарваните, побеснели, беше им отнел вкусната мърша и сега го следваха, та дано падне и той, да им разтвори корема си, да ядат. Защо се отнесе несправедливо с тях? Не ги ли е създал Бог да ядат мърши? Трябва, тогава, да си плати!

Мръкваше се вече, уморен беше; приседна на един голям камък, кръгъл като воденичен. „Няма да вървя по-нататък — промълви той, — тук, върху този камък, ще се укрепя и ще се боря!“ Тъмнината се спусна изведнъж от небето, издигна се от земята, покри света; и заедно с мрака — и студът. Зъбите му загракаха, загърна се в бялото си расо, сви се на кълбо, и затвори очи; но щом ги затвори, хвана го страх; сети се за гарваните, отвред сега чакалите започваха да вият, гладни, усети около себе си пустинята да мърда като звяр… Изплаши се, отвори отново очи; небето се беше изпълнило със звезди, почувства утеха. „Те са серафимите — помисли си той, — те са шестокрилите сияния, които пеят псалми около престола Господен; ала са далеч, много далеч, не ги чуваме; и излязоха, за да ми бъдат дружина…“ Звездната светлина озари съзнанието му; забрави, че е гладен, че му е студено; живинка беше и той, една мимолетна светулка в мрака, която възпяваше Бога; малка светулка беше душата му, смирена сестра, бедно облечена, на ангелите… Поокуражи се, като се сети за високия си произход и видя душата си да стои и тя редом с ангелите около престола Господен; и тогава, вече успокоен, без страх, затвори очи и заспа.

Събуди се, вдигна лице към изток, видя страшната пещ, слънцето се издигаше над пясъка; това е лицето Божие, помисли си той и постави длан пред очите си, за да не го ослепи. „Господи — промълви той, — пясъчно зрънце съм, различаваш ли ме сред пустинята? Едно пясъчно зрънце, което говори и диша, и те обича; обича те и те нарича Отче; друго оръжие освен обичта нямам; с него тръгнах на борба, помогни ми!“

И като изрече това, стана и очерта с тръстиката един кръг около камъка, където бе спал.

— Няма да изляза от този кръг — изрече той високо, за да го чуят невидимите сили, които го дебнеха, — няма да изляза от този кръг, ако не чуя гласа Божи; но да го чуя ясно, а не като объркан шум, както има обичай, не като чуруликане или гръм; ясно, с човешки думи да ми говори и да ми каже какво иска от мен и какво мога, не какво мога, какво трябва да направя; и само тогава ще се вдигна, ще изляза извън този кръг, ще се върна при хората, ако е такава повелята му; да умра, ако е такава волята му; каквото иска, но да знам. В името Божие!

Коленичи върху камъка, с лице към слънцето, към голямата пустиня; затвори очи, събра мислите си, онези, които бяха останали в Назарет, в Магдала, в Капернаум, при кладенеца на Яков, на Йордан-река, и започна да ги подрежда в боен строй; тръгваше на война.

Изпънал шия, затворил очи, той се вглъби в себе си; бучене на вода, шумолене на тръстики, човешки ридания; на вълни на вълни идат от Йордан-река виковете и ужасите; и далечните, потънали в кръв надежди. Трите дълги нощи, които прекара върху скалата със светия отшелник, първи изплуваха в ума му, в пълно въоръжение, и се втурнаха в пустинята, за да влязат в боя заедно с него.

Като огромен скакалец скочи върху му първата нощ, със сурови пепелявожълти очи, с пепелявожълти крила, със странни зелени букви на корема си; а дъхът му беше като на Мъртво море; вкопчи се в него и крилете му започнаха настървено да стържат въздуха. Нададе вик Исус, извърна се; Кръстителя стоеше до него; беше протегнал мършавата си ръка, в дълбокия мрак, към Йерусалим.

— Погледни, какво виждаш?

— Нищо.

— Нищо ли? Пред теб е свещеният Йерусалим, блудницата, не я ли виждаш? Седи и се кикоти върху дебелите колене на римлянина. „Не я искам! — вика Господ. — Това ли е жена ми? Не я искам!“ Като куче, иззад краката на Господа, лая и аз: „Не я искам!“. Обикалям укрепените му с кули стени и лая: „Блудница! Блудница!“. Четири са широките му крепостни врати: на едната седи Гладът, на другата — Страхът, на третата — Неправдата, на четвъртата, северната — Безчестието. Влизам, снова нагоре-надолу по улиците му, приближавам се, оглеждам хората му; погледни мутрите им; три — тежки, тлъсти, прекалено охранени; три хиляди — сбръчкани от глад. Кога загива един свят? Когато трима господари преяждат, а три хиляди души умират от глад; погледни още веднъж мутрите им; седи върху всички Страхът, треперят ноздрите им, подушват деня Господен; погледни жените; и най-почтената поглежда под око слугата си, облизва устни и му кима: ела! Разкрих покривите на дворците им, гледай! Царят е сложил на коленете си жената на брат си и гали голотата й. Какво казват Свещените Писания? „Който погледне голотата на братовата си жена — смърт!“ Но няма да бъде убит този, кръвосмесителят, ще бъда убит аз, отшелникът, защо? Защото дойде денят Господен.

През цялата онази първа нощ Исус, седнал в краката на Кръстителя, гледаше отворените четири врати на Йерусалим, през които сновяха навън-навътре Гладът, Страхът, Неправдата и Безчестието; и над свещената блудница се трупаха, пълни с гняв и град, облаците.

През втората нощ протегна отново слабата си като клечка ръка Кръстителя, тури една лашка, отмести времето и мястото.

— Наостри уши; какво чуваш?

— Не чувам нищо.

— Нищо ли? Не чуваш ли Беззаконието, кучето, дето има безсрамието да се качи на небето и да лае по вратата Господня? Не мина ли през Йерусалим, не чу ли жреците, първосвещениците, книжовниците, фарисеите да обикалят около Храма и да лаят? Ала Бог не може да търпи повече наглостта на земята; вдига се, стъпква планините, слиза; пред него е Гневът, зад него — трите небесни ловни кучки; Огънят, Проказата, Лудостта. Къде е храмът с гордите, обковани със злато колони, които го крепяха и казваха: „Вечно! Вечно! Вечно!“. Пепел е Храмът, пепел са жреците, първосвещениците и книжовниците, и фарисеите, пепел са свещените им муски, копринените им джубета и златните им пръстени! Пепел! Пепел! Пепел! Къде е Йерусалим? Държа запален фенер, търся сред планините, в мрака Господен, викам: Йерусалим! Йерусалим! Йерусалим! Пустош, пълна пустош, дори гарван не отвръща; наядоха се гарваните, отидоха си; чак до коленете затъвам в черепи и кости, идат риданията и искат да ме обхванат, но аз им крясвам и ги прогонвам, смея се, навеждам се и избирам най-дългите кости, правя от тях кавали и възпявам Господа.

Смееше се през цялата втора нощ Кръстителя и се любуваше, в мрака Божи, на Огъня, на Проказата, на Лудостта; а Исус обгърна коленете на пророка.

— Не може ли чрез любовта да дойде на този свят спасението? — попита той. — Чрез любовта, чрез радостта, чрез милостта?

А Кръстителя, без дори да се извърне да го погледне, отвърна:

— Не си ли чел никога Писанията? Спасителят прекършва кръста, троши зъбите, хвърля огън и опалва нивите, за да засее. Изскубва тръните, бурените, копривата; как можеш да премахнеш на земята лъжата, безчестието, неправдата, ако не премахнеш несправедливите, безчестните, лъжците? Да се прочисти земята, не я жали, да се прочисти земята, да се засее с нови семена!

Мина втората нощ, мълчеше Исус, чакаше третата нощ — дано гласът на пророка се смекчи!

През третата нощ Кръстителя се въртеше върху скалата, неспокоен; не се смееше, не говореше, оглеждаше тревожно и опипваше мишниците на Исус, ръцете му, плещите, коленете, клатеше глава, мълчеше; душеше въздуха. Под звездния светлик се различаваха очите му, които проблясваха кога съвсем зелени, кога съвсем жълти, а по спаруженото му чело се стичаха, размесени, кръв и пот. Най-сетне, на разсъмване, когато върху им падна бялата зора, той хвана ръцете на Исус, погледна го в очите, смръщи вежди.

— Когато те видях за първи път да се появяваш изсред речните тръстики и да идеш към мен, сърцето ми подскочи като теленце; как подскочило сърцето на Самуил, когато за първи път видял рижавокосото голобрадо овчарче Давид? Така подскочи и моето сърце; ала нали е месо, обича месото, нямам му вяра; а тази нощ, сякаш те виждам за първи път, оглеждам те, подушвам те и не намирам покой; гледам ръцете ти, не са това ръце на дървар, не са ръце на спасител; много меки, много жалостиви, как ще въртят секирата? Гледам очите ти, не са това очи на спасител; изпълнени са със състрадание.

Стана, въздъхна.

— Странни, тъмни са пътищата ти, Господи — промълви той. — Ти можеш да изпратиш един бял гълъб да подпали, да превърне в пепел света; ние гледаме небето, чакаме да изпратиш някой гръм, някой орел, някой гарван; а ти изпращаш един бял гълъб! Какво да се ровим? Какво да се опъваме? Прави каквото щеш!

Разтвори ръце, прегърна Исус, целуна го по дясното рамо, после по лявото.

— Ако си този, когото очаквах — изрече той, — друг си те представях, инакъв дойде; напразно ли, значи, донесох секирата и я поставих до дънера на дървото? Или пък, да не би и любовта да може да държи секира?

Потъна в размисъл.

— Не мога да отсъдя — промълви той най-сетне. — Ще умра, без да видя; няма значение, такава е съдбата ми; жестока, но ми харесва.

Стисна ръка на Исус.

— Хайде, на добър час, поприказвай си в пустинята с Бога, но се върни скоро, да не остане светът самичък.

Отвори Исус очи, отскочиха и се стопиха във въздуха и Йордан-река, и Кръстителя, и кръстените, и камилите, и риданията на хората, и се ширна пред него пустинята. Слънцето се бе издигнало, жареше; пара се вдигаше от камъните като от хлябове, и почувства, че гладът разкъсва вътрешностите му. „Гладен съм — прошепна той, като гледаше камъните, — гладен съм!“ Спомни си за хляба, с който ги бе гостила старата самарянка, колко вкусен, сладък като мед беше! Спомни си за меда, с който го гощаваха в селата, през които минаваше, за накиснатите маслини, за фурмите, за светата вечеря, когато, седнали със скръстени нозе на брега на Генисарет, махаха от пиростиите наредените върху скарата благоуханни риби; а после му идеха наум и го разстройваха смокините, гроздето, наровете…

Пресъхна, запуши се гърлото му, жаден беше; какви реки текат на този свят, какви води подскачат от камък на камък, как се лее от единия до другия край на израилската земя Йордан и се влива в Мъртво море, и изчезва — а той няма и капка вода да пие! Сети се за водите и жаждата му нарасна; зави му се свят, клепачите му запримигаха, два лукави духа, като зайчета, се измъкнаха от парещия пясък, изправиха се на задните си крака, заиграха, извърнаха се, видяха отшелника, изпискаха радостно и започнаха да подскачат и да се приближават към него; покачиха се на коленете му, скочиха на раменете му, прохладно едното, като вода, топло другото и уханно, като хляб, и когато той протегна с ламтеж ръце да ги сграбчи, с един скок изчезнаха във въздуха.

Затвори очи, събра отново мислите си, които гладът и жаждата бяха разпилели, насочи ума си към Бога и вече не чувстваше нито глад, нито жажда; насочи ума си към спасението на света. Ах, да можеше да дойде денят Господен с любов! Не е ли всемогъщ Бог? Защо да не стори чудото си, да докосне сърцата, та да разцъфнат? Как докосва всяка година, през Пасха, пъновете, тревите, тръните и те цъфват? Някоя сутрин да се събудят хората и целите им недра да са разцъфнали!

Усмихна се; вътре в него светът беше цъфнал, кръвосмесителят цар се бе кръстил, пречисти се душата му, изгони жената на брат си, Иродиада, и тя се върна при мъжа си; а първосвещениците и големците отвориха килерите и сандъците си и раздадоха благата си на бедните; и бедните си отдъхнаха, прогониха от сърцето си омразата, завистта и страха… Погледна Исус ръцете си; секирата, която Предтечата му беше дал, беше цъфнала; клонче от цъфнал бадем държеше сега в ръцете си.

С тази голяма радост беше минал денят, легна върху камъка и заспа; и през цялата нощ в съня си виждаше води да текат и малки зайчета да играят, и странно шумолене, и влажни ноздри, които го подушваха… Към полунощ, един гладен чакал, така му се стори, се беше приближил до него и го душеше. Псовисал ли е, не е ли псовисал? Постоя за миг нерешително; и Исус, в съня си, го хвана жал за него; понечи да разтвори гърдите си, да го нахрани, но се сдържа, запази плътта си за хората.

Събуди се преди зазоряване; големи звезди бяха обгърнали небето, мъхав беше въздухът, син. В този час се събуждат петлите, помисли си той, пробуждат се селата, отварят очите си хората и виждат на малкото си прозорче светлината, която е дошла; събуждат се и пеленачетата, започват да плачат, и майката пристъпва, като крепи пълната си нянка… Раздвижи се светът, за миг, над пустинята, с хората и къщите си, с петлите, с пеленачетата, с майките — направени всички от утринна роса и въздух; и ще се издигне сега слънцето и ще ги смукне… Сърцето на отшелника се сви. Да можех, помисли си той, да превърна тази роса във вечна! Ала бездна са помислите Божии, страшна пропаст е любовта му; посажда един свят, изкоренява го, тъкмо когато е в плод, посажда друг… „Кой знае, може и любовта да държи секира…“ — спомни си той думите на Кръстителя и потръпна. Погледна пустинята; беше се разлютила, цялата зачервена, помръдна под слънцето, което днес изскочи сърдито, опасано от мътен кръг. Духна вятър, до ноздрите му достигна смрад от катран и сяра; изникнаха в съзнанието му, потънали в катран, с дворците си, театрите, кръчмите и бардаците си, Содом и Гомора… „Милост, Господи! — викаше Авраам. — Не ги изгаряй! Нали си добър? Смили се над създанията си!“ — „Справедлив съм — отвърна му Бог, — ще ги изгоря!“

Този ли е, значи, пътят Господен? Наглост голяма е, значи, да се вдига сърцето, това късче мека кал, и да му вика: „Чакай!“. Какъв е нашият дълг? Да гледаме надолу, да откриваме по пръстта дирите Господни, да ги следваме; гледам надолу, различавам ясно върху Содом и Гомора стъпалото Божие; ходилото Божие е цялото това Мъртво море, стъпил и потънали дворци, театри, кръчми, бардаци, Содом и Гомора! Ще стъпи пак, ще потъне отново земята — царе, първосвещеници, фарисеи, садукеи, всички на дъното!

Без да се усети, беше започнал да вика; разпали се умът му, закипя; забравил бе, че коленете му не го държаха, понечи да стане, да тръгне и да върви подир следите Божии, но се строполи по гръб на земята, изнемощял. „Не мога, не ме ли виждаш? — извика той и вдигна очи към нажеженото небе. — Не мога; защо си избрал мен? Не мога да издържа!“ И както викаше, там пред него се зачерня, изкормен върху пясъка, по гръб, козелът; спомни си, беше се навел към потъмнелите му очи и бе различил в тях лицето си. „Аз съм козелът — промълви той, — аз; Бог го постави на пътя ми, за да видя кой съм и накъде вървя…“ И изведнъж се разплака: „Не искам… не искам… не искам… — прошепна той. — Не искам да съм сам! Помощ!“

И тогава, както се бе привел и плачеше, повя приятен ветрец, отнесе вонята на катран и леш, изпълни се с благоухание светът; и се чуха отдалеч да звънтят и да се приближават гривни и смехове, и води; разхладиха се клепачите, подмишниците, шията на отшелника; вдигна очи; пред него, върху един камък, една змия с женски очи, с женски гърди, се облизваше и го гледаше. Отстъпи назад отшелникът, изплаши се. Змия ли е това? Жена ли? Или лукав пустинен дух? Такава е била и змията, която се увила около забраненото дърво в рая и подмамила първия мъж и първата жена, и се съединили, и родили греха… Разнесе се смях и сладък глезлив женски глас произнесе:

— Стана ми жал за теб, сине на Мария; ти извика: „Не искам да бъда сам, помощ!“. Стана ми жал за теб и дойдох; какво искаш от мен?

— Не те искам, не съм те викал; коя си ти?

— Душата ти.

— Душата ми ли?! — възкликна Исус и закри ужасен очи.

— Душата ти; страх те е да останеш сам; така се страхуваше и праотецът ти, Адам. „Помощ!“ — извика и той, стегнаха се, изстискаха се плътта и душата му и от реброто му излезе жената, да му бъде дружина…

— Не искам! Не искам! Спомних си за ябълката, която ти даде на Адам да я изяде, и ангела с меча!

— Помниш и затова страдаш, и викаш, и не можеш да намериш пътя; аз ще ти го покажа; дай ми ръката си, не гледай назад, не, не си спомняй; гледай гръдта ми как тръгва напред, следвай я, мъжо мой; тя знае безпогрешно пътя.

— Ще ме вкараш и мен в сладкия грях и в ада; няма да дойда; друг е моят път.

Прихна в подигравателно кикотене змията и тогава се видяха острите й зъби с отровата.

— Искаш да следваш дирите Божии, дирите на орела ли, червей такъв? Да поемеш върху себе си, ти, синът на Дърводелеца, греховете на цял един народ? Не ти ли стигат твоите грехове? Каква наглост е да мислиш, че твой дълг е да спасиш света!

„Права е… права е… — помисли си отшелникът разтреперан. — Каква наглост е да искам да спася света!“

— Искам да ти кажа една тайна, любими сине на Мария… — смекчи змията гласа си и очите й заблестяха.

Плъзна се по камъка като вода и започна, цялата изпъстрена с шарки, да лъкатуши и да се приближава; стигна до краката на отшелника, покачи се и се сви на кълбо върху коляното му, после се проточи и обгърна бедрата, кръста, гърдите му и се опря на рамото му, и отшелникът неволно се наведе да я чуе. Близна змията с езика си ухото на Исус и се чу много примамващ далечен глас, сякаш идеше от Галилея, около Генисаретското езеро:

— Магдалена… Магдалена… Магдалена…

— Какво? — възкликна Исус и подскочи. — Какво Магдалена?

— … да я спасиш! — изсъска сега повелително змията. — Не Земята, зарежи Земята, нея, Магдалена, да спасиш!

Тръсна Исус глава, за да прогони от себе си змията, ала тя пъхаше и си играеше в ухото му с езика си и му говореше:

— Хубаво, свежо, много вещо е тялото й, минали са през него всички племена, но Бог ти го е отредил, още от детството си, на теб, вземи го! Бог е сътворил мъжа и жената да си прилягат като ключа с ключалката; отвори я; вътре в нея седят децата ти, вкочанени, накуп, и чакат да им дъхнеш, да се размразят, да станат и да излязат да походят на слънце… Чуваш ли какво ти казвам? Вдигни очи; намигни ми; намигни ми, скъпи, и ще ти донеса още в този миг, върху прохладно легло, жена ти.

— Жена ми ли?

— Жена ти. Ами че как аз, казва Бог, се ожених за блудницата Йерусалим? Минаха през нея всички племена; но аз се ожених за нея, за да я спася. Как пророк Осия се ожени за блудницата Гомер, дъщерята на Дивлаим? Така и сега Бог ти повелява да спиш с Мария Магдалена, да имаш деца от нея, жена ти, да я спасиш.

Змията сега беше опряла гръдта си, твърда, свежа, съвсем кръгла, върху гърдите на Исус и пълзеше бавно, оплиташе го, увиваше се около него; а той пребледня, затвори очи, видя сочното, с висок задник, тяло на Магдалена да пристъпя кръшно по брега на Генисаретското езеро, да се взира към Йордан-река и да въздиша. Протягаше ръка, него търсеше; а лоното й беше пълно с деца, негови; трябваше само да помръдне ъгълчето на окото си, да намигне, и изведнъж, какво щастие! Как щеше да се промени, да се смекчи, да се очовечи животът му! Този е пътят му, този! Щеше да се върне в Назарет, в майчината си къща, щеше да се помири с братята си, младежки щуротии бяха това, да спаси, казва, света, да умре за хората, щуротии бяха, ала да е жива и здрава Магдалена, изцери се, върна се в работилницата си, залови се за старата си любима работа, майстореше пак люлки, корита, рала, народиха му се деца, стана човек. Стопанин. Почитат го селяните, привдигат се, когато минава; работи през цялата седмица, а в събота отива в синагогата, с чистите си дрехи от лен и коприна, изтъкани от жена му Магдалена, със скъпата кърпа-покривало на главата, със златния венчален пръстен на ръката; и ще си има и свой стол в храма, като старейшините, и ще седи, и ще слуша, спокойно, равнодушно, разпалените полупобъркани книжовници и фарисеи как се препират и потят, като тълкуват Свещените Писания… Ще се усмихва под мустак и ще ги гледа съчувствено. Къде са тръгнали да си блъскат главата тези загубени боготълкуватели? Той, спокойно, безпогрешно, тълкува Свещените Писания, като си взе жена, сдоби се с деца, и майстори люлки, корита, рала…

 

 

Отвори очи, видя пустинята. Кога мина денят! Слънцето отново клонеше на заник; гърди до гърди, прилепена о него, прохладната змия чакаше; съскаше тихо, изкусително, жално, нежен приспивен напев се лееше във вечерния въздух и цялата пустиня се люлееше приспивно като майка.

— Чакам, чакам… — съскаше изкусително змията. — Падна нощта, студено ми е; реши се, намигни ми и вратата ще се отвори, за да влезеш в рая… Реши се, любими, Магдалена чака…

Премаляха му слабините на отшелника; и тъкмо когато отваряше уста да каже „да“, почувства, че някой над него го гледа; вдигна изплашен глава; и видя във въздуха две очи, само две съвсем черни очи и две съвсем бели вежди, които се повдигнаха и му направиха знак: Не! Не! Не! Сви се сърцето на Исус; погледна отново умолително, сякаш искаше да извика: „Остави ме, разреши ми, не се сърди!“. Ала сега очите гледаха гневно, а веждите току се вдигаха и спускаха заканително.

— Не! Не! Не! — нададе тогава вик Исус и две едри сълзи се отърколиха от очите му.

И изведнъж змията се отлепи от него, нави се на кълбо и с глух трясък се пукна, и въздухът натежа от вонятай.

Падна по очи Исус, напълниха се устните му, ноздрите му, клепачите му с пясък; не мислеше за нищо, забрави, че е гладен, че е жаден, плачеше; плачеше, сякаш му бяха умрели жена му и всичките му деца, сякаш целият му живот беше отишъл напусто.

— Господи, Господи! — прошепна той, като хапеше пясъка. — Отче, нямаш ли милост? Да бъде волята ти! Колко пъти съм ти го казвал досега, колко пъти ще ти го кажа още? Цял живот ще се мятам, ще се противя и ще го казвам: Да бъде волята ти!

И така, като мълвеше, плачеше, гълташе пясък, Исус заспа; и щом се затвориха очите на тялото му, отвориха се очите на душата му и видя: една змия-призрак, дебела колкото човешко тяло, дълга от единия до другия край на нощта, се беше проснала на пясъка и бе разтворила широко голямата си яркочервена уста; а срещу тази уста, една пъстра яребица пърхаше трепереща, мъчеше се да разпери крилата си и да избяга, но не можеше; пристъпяше, препъваше се, с настръхнала от ужас перушина, издаваше тънки-тънки писукания и пристъпяше…

А змията беше приковала връз нея очи, неподвижна, с разтворена уста, и не бързаше; беше сигурна. Залиташе, преплиташе крака яребицата и вървеше полека-лека право към разтворената уста; а Исус стоеше, гледаше и трепереше и той като яребицата… Призори яребицата беше вече до разтворената уста; замята се за миг, хвърли бърз поглед наоколо, сякаш искаше да потърси помощ — и изведнъж изпъна шия и влезе, с главата напред, със събрани крака, и устата се затвори; и Исус различи как към корема на змията заслиза, бавно-бавно, едно кълбо от пера и месо, и рубинени крака — яребицата…

Исус скочи прав, много изплашен; вълнуваше се пустинята, розова; съмваше се.

— Бог… — промълви той треперещ. — Бог… И яребицата…

Гласът му секна; нямаше сили да довърши гласно мисълта си. Но в себе си си каза: „… човешката душа, човешката душа, яребицата!“ Потъваше, пропадаше в тази мисъл, с часове. Слънцето се изкачваше, подпалваше пясъка, пробиваше темето на Исус, влизаше вътре и изсушаваше мозъка му, шията му, гърдите му; вътрешностите му висяха като остатъци от гроздове в лозята през есента. Езикът му се беше залепил за небцето му; кожата му се белеше, костите му стърчаха; краищата на пръстите му бяха станали тъмносини.

Вътре в него времето беше станало малко, като сърцебиене, голямо като смъртта; не беше вече гладен, нито жаден, не искаше деца и жени; цялата му душа се беше събрала в очите му; виждаше, нищо друго; виждаше. По едно време, към пладне, очите му се замъглиха, изчезваше светът, гигантска уста се разтваряше пред него, долната й челюст беше земята, а горната — небето, и той пристъпяше бавно, тътреше се към разтворената уста, треперещ, с изпъната шия…

Минаваха, бели и черни светкавици, дните и нощите; и веднъж, в полунощ, дойде и застана пред него и разтърси гордо гривата си един лъв; и се чу гласът му, човешки:

— Приветствам с „добре дошъл“ във владенията ми и поздравявам венценосеца отшелник, който победи малките добродетели, малките радости, щастието! Не ни харесват на нас лесните и сигурните неща, поемаме към трудните, не ни побира нас жената Магдалена, искаме да се оженим за жената Земя; въздъхна невестата, Женихо, запали светилниците си небето, пристигнаха поканените, да вървим.

— Кой си ти?

— Ти самият; гладният лъв между сърцето и слабините ти, който броди нощем край кошарите, край царствата земни и се готви да скочи вътре, да яде. Втурвам се от Вавилон в Йерусалим и Александрия, от Александрия в Рим, и викам: „Гладен съм; всичко е мое!“. Настъпва денят, влизам отново в гърдите ти, свивам се, ставам, аз, страшният лъв, агне; правя се на смирен, на отшелник, който не желае нищо, който може уж да преживява само с едно житно зрънце, с една глътка вода, с един благ, доброжелателен Бог, когато нарича, за да му се подмаже, Отче; ала скришом, сърцето ми се изпълва с ярост, със срам, и чака с нетърпение да дойде нощта, да смъкна от себе си и да захвърля овчата кожа, и да започна пак да бродя нощем и да рева, и да стъпвам с четирите си крака върху Вавилон, Йерусалим, Александрия и Рим.

— Не те познавам, никога не съм пожелал царствата земни; стига ми царството небесно.

— Не ти стига; лъжеш, се другарю, не ти стига; но не смееш да надникнеш в себе си, между слабините и сърцето си, да ме видиш… Какво ме гледаш накриво и си слагаш лоши неща наум? Мислиш, че съм нечист дух и съм дошъл, проводен от Лукавия, да те съблазня ли? Празноглави отшелнико, каква сила може да има изкушението, което идва отвън? Крепостта се превзема само отвътре; аз съм най-дълбокият глас на твоята същност, аз съм лъвът вътре в теб, а ти се загърна в овча кожа, та хората да не се боят да се приближат до теб, за да ги изяждаш. Спомни си, когато беше още малко дете, една вълшебница халдейка погледна дланта ти. „Звезди много виждам — каза тя, — кръстове много, ще станеш цар!“ Какво се правиш, че си забравил това? Ден и нощ го помниш; вдигни се, сине Давидов, да влезеш в царството си!

Исус, със сведена глава, слушаше; полека-лека започваше да разпознава гласа, полека-лека си спомняше, че го чуваше понякога в сънищата си, и веднъж, когато го наби, още като дете, Юда, и друг път, когато напусна дома си и обикаляше по цели дни и нощи из нивите, и го налегна гладът, и се завърна посрамен вкъщи, двамата му братя, Симо куцият и Яков набожният, стояха на прага и го освиркаха; тогава, вярно, чу вътре в себе си как лъвът изрева… И онзи ден дори, когато носеше кръста, за да разпнат Зилот, и вървеше през възбудената тълпа, и всички го гледаха с погнуса, и му подвикваха грубо, изскочи отново вътре в него лъвът, и то с такава сила, че го събори на земята.

И сега, в този глух и пуст среднощен час, ето го, излезе и застана пред него вътрешният му лъв и зарева; галеше се о него, изчезваше, пак се появяваше, сякаш сновеше навън-навътре, пляскаше го гальовно с опашката си и си играеше… И все повече чувстваше Исус как сърцето му се изпълва с ярост. Вярно, прав беше лъвът, стига вече; дотегна ми да гладувам, да тъгувам, да се правя на смирен, да подлагам и другата си буза за плесник; дотегна ми да се подмазвам на човекоядеца Бог и да го наричам Отче, за да го накарам, с ласкателствата си, да се смекчи; да слушам братята ми да ме ругаят, майка ми да плаче, хората да се смеят, когато минавам, да ходя бос, да минавам през пазара, да гледам фурмите, меда, виното, жените, и да не мога да си купя; и да се надявам само на съня си да ми ги донесе, да ги вкуся и да прегърна въздуха. Дотегна ми; ще се вдигна, ще препаша прадядовския си меч, нали съм син на Давид? Да вляза в царството си! Прав е лъвът; стига идеи и облаци, и царства небесни; от камъни и пръст, и плът е царството ми!

Изправи се; откъде намери сили да скочи така, и започна да препасва, да препасва, дълго време, един невидим меч, и ревеше като лъв. Препаса се; извика: „Да вървим!“. Извърна се, лъвът беше изчезнал, гръмък смях се разнесе над него и един глас изрече: „Гледай!“. Мълния проряза нощта и застина; под неподвижната мълния — опасани със стени и кули градове; къщи, улици, площади, хора; а наоколо поля и планини, и море; отдясно — Вавилон, отляво — Йерусалим и Александрия, отвъд морето — Рим. И се разнесе отново гласът: „Гледай!“.

Вдигна очи Исус; един ангел с жълти крила падна от небето надолу с главата; ридание се разнесе и в четирите царства, издигаха хората ръце към небето и ръцете им падаха, разядени от проказа; разтваряха устни да извикат „Помощ!“ и устните им падаха, разядени от проказа; изпълниха се пътищата с ръце и носове, и уста.

И тъкмо протягаше Исус ръце да извика на Бога: „Милост, съжали се над хората!“ и втори ангел с пъстри крила, със звънци на краката и врата си, падна от небето с главата надолу; и изведнъж, по цялата земя, избухна гръмък смях и кикот, тичаха прокажените, беше ги обхванала лудост, и каквото им беше останало от тялото, примираше от смях.

Исус си запуши ушите, за да не чува, трепереше; и тогава трети ангел, с червени крила, падна като звезда от небето; четири огнени фонтана се вдигнаха, четири стълба дим, угаснаха звездите; лек ветрец повя, разсея се димът; Исус погледна; четирите царства — четири шепи пепел.

И чу се отново гласът:

— Това са царствата земни, които тръгваш да завладееш, нещастнико; това са тримата мои ангели, любимите ми: Проказа, Лудост, Огън; дойде денят Господен, моят ден! — загърмя гласът и мълнията изчезна.

 

 

Зората завари Исус паднал от камъка, със заровено в пясъка лице; навярно бе плакал много през нощта, защото очите му бяха подути и го смъдяха; огледа се; да не би този безкраен пясък да е душата му? Мърдаше пясъкът, оживяваше; чуваха се пронизителни викове, смехове, подигравки, плачове; малки зверчета, като зайци, като катерици, като белки, подскачаха и се приближаваха към него; и всички имаха червени очи, като рубини… „Тръгнала е лудостта — помисли си той, — тръгнала е лудостта да ме изяде…“ Нададе вик; зверчетата изчезнаха; и един архангел с полумесец, окачен на шията му, с една радостна звезда между веждите му, се изправи пред него и разпери зелените си крила.

— Архангеле! — промълви Исус и постави длан пред очите си, за да не се заслепи.

Прибра архангелът крилата си, усмихна се.

— Не ме ли познаваш? — попита той. — Не ме ли помниш?

— Не, не! Кой си ти? Дръпни се по-надалеч, архангеле, заслепяваш ме.

— Помниш ли, когато беше малко дете, не беше още проходил, хващаше се за вратата на къщата ви, хващаше се за дрехата на майка си, за да не паднеш, и викаше вътре в себе си, викаше силно: „Боже мой, направи ме бог! Боже мой, направи ме бог! Боже мой, направи ме бог!“.

— Не ми припомняй това нагло богохулство; спомням си!

— Аз съм онзи вътрешен твой глас; аз виках. Аз викам още, но се правиш, че не ме чуваш, защото се страхуваш; ала, щеш не щеш, ще ме чуеш, настъпи часът. Още преди да се родиш, аз те избрах; измежду всички хора, теб; работя и светя вътре в теб, не те оставям да изпаднеш в малките добродетели, в малките радости, в щастието. Ето, сега, в тази пустиня, където те доведох, дойде жената, изгоних я; дойдоха царствата, изгоних ги; аз ги изгоних, аз, не ти; за много по-големи неща по-нататък те държа аз, за много по-трудни.

— За по-големи ли, за по-трудни ли?

— За какво ламтеше и викаше, когато беше още дете? Да станеш бог; това ще станеш!

— Аз ли? Аз ли?

— Не се плаши, не охкай; това ще станеш. Дори си станал вече. Какви думи, мислиш, спусна върху теб дивият гълъб при Йордан-река?

— Казвай! Казвай!

— „Ти си мой син, мой единствен син!“ — ето вестта, която дивият гълъб ти донесе; не беше див гълъб; беше архангел Гавриил. Здравей тогава, сине, единствен Божи сине!

Две крила запляскаха в гърдите на Исус; усети, че между веждите му гори голяма бунтовна зорница; един глас се надигна в него: „Не съм човек, не съм ангел, но съм твой роб; аз съм твой син, Адонаи; ще седна на трона ти, за да съдя живи и мъртви; и ще държа в дясната си ръка и ще си играя с едно кълбо, света; стори ми място да седна!“.

Гръмък смях се разнесе във въздуха; стресна се Исус, ангелът беше изчезнал; нададе сърцераздирателен вик:

— Луцифер!

И падна по очи върху пясъка.

— Добра среща отново! — разнесе се подигравателният глас. — Добра среща, един ден, скоро!

— Никога! — изръмжа Исус, заровил лице в пясъка. — Никога, Сатана!

— Добра среща! — чу се отново гласът. — През тази Пасха, нещастнико!

Проточи ридание Исус; едри, горещи капки, сълзите, западаха върху пясъка; измиваше се с плача, промиваше се, пречистваше се душата му; дълги часове. Привечер повя свеж ветрец, слънцето стана ласкаво, порозовяха далечните планини; и тогава се чу милостива повеля и една невидима ръка го докосна по рамото.

— Вдигни се, дойде денят Господен; тичай да отнесеш тази вест на хората; идвам!