Никос Казандзакис
Последното изкушение (8)

VII

Блещукаше небето над него, а отдолу земята го нараняваше с камънаците и тръните си; беше разперил ръце и се мяташе, сякаш цялата земя беше кръст, и той ръмжеше разпнат върху нея.

Минаваше над него нощта, с малката и голямата си свита — нощните птици и звездите; и отвред кучетата, подчинени на човека, лаеха из харманите и пазеха имота на господаря си. Студено беше, зъзнеше; за миг го грабваше сънят, отнасяше го леко в страни, топли и далечни, но изведнъж го захвърляше отново долу, на земята, върху камъните.

Към полунощ чу весели звънци, които минаваха в подножието на хълма, а подир звънците — жална песен на камилар. Разнесоха се приказки, някой въздъхна, женски глас бликна, бистър, свеж, в нощта, но скоро пътят отново се смълча… Яхнала камила със златисто седло, с посърнало от плач лице, с размазани по бузите й шарила, Магдалена минаваше посред нощ. Бяха пристигнали богати търговци от четирите краища на света, не я намериха край кладенеца, нито в къщурката й, проводиха камиларя си с камилата с най-златистата сбруя да я доведе бързо; дълъг много бе пътят им, изпълнен със страхотии, но си мислеха за едно тяло, което се намираше в Магдала, и това им придаваше смелост; не го завариха, изпратиха камиларя и сега седяха наредени в двора й, със затворени очи, и чакаха.

Полека-лека звънците заглъхваха в нощта, ставаха по-ласкави, като нежен смях му се струваха сега те на сина на Мария, като вода, която бликаше от шадраван в просторна градина, бълбукаше и го зовеше гальовно по име; и така, меко, лъстиво, поведен от звънците на камилата, синът на Мария отново потъна в сън.

И видя сън: уж светът беше зелена, цъфнала ливада, а Бог — мургаво овчарче с два вити рога, нежни още, новопокарали; и седеше край едно езерце и свиреше на кавал; такива сладостни, примамващи звуци синът на Мария никога не беше чувал; свиреше овчарчето Бог и на тумби на тумби пръстта започваше да потръпва и да се размърдва, заобляше се, оживяваше, и ливадата се изпълни изведнъж с прелестни, увенчани с рога, елени. Наведе се, погледна водата Бог, и езерцето се изпълни с риби; вдигна очи към дърветата, и листата им се извиха, превърнаха се в птички, които зачуруликаха; усили се, развихри се мелодията на кавала, и две насекоми, големи като човеци, изскочиха от пръстта и веднага започнаха да се прегръщат върху пролетната трева; търкаляха се от единия до другия край на ливадата, съединяваха се, разделяха се, отново се съединяваха, смееха се безсрамно, подиграваха се на овчарчето и съскаха. А овчарчето свали от устата си кавала и загледа наглата, безсрамна двойка; и изведнъж не се стърпя повече; вдигна крак, стъпка с ходилото си кавала, и внезапно земята се отвори и от един път елени, птици, дървета, води и прилепената двойка изчезнаха…

Нададе вик синът на Мария, събуди се; но свари, тъкмо когато се събуждаше, да зърне две прилепени тела, на мъж и на жена, които се сгромолясаха в тъмния отвор на недрата му. Скочи ужасен.

— Такава кал, значи — прошепна той, — е вътре в мен, такава мръсотия!

Разпаса кожения ремък с гвоздеите, стъпка дрехата, която бе облякъл, и започна, безмилостно, безмълвно, да бичува бедрата си, гърба си, лицето си; усети как кръвта бликна и го запръска, олекна му.

Съмваше се; звездите избледняха, студът пронизваше костите му; кедърът над него се изпълни с чуруликане и крила. Огледа се; пуст беше въздухът; бронзовото орлоглаво Проклятие беше станало отново, на дневна светлина, невидимо.

„Да се махна, да се измъкна — помисли си той, — да не стъпя в Магдала, проклета да е! Да поема направо през пустинята, да се свра в манастира; там ще умъртвя плътта и ще я направя дух!“

Опря длан, погали старческия ствол на кедъра, почувства как душата на дървото се изкачва от корените и се разлива до най-високите, най-нежните върхари.

— Остани със здраве, сестро моя — прошепна той, — посрамих се нощес под покрива ти; прости ми.

Изрече това и пое, с тъжни предчувствия, съвсем отпаднал, по надолнището.

Тръгна по пътя, полето се пробуждаше, падаха първите слънчеви лъчи и изпълваха претъпканите хармани със злато.

— Няма да мина през Магдала — прошепна той отново, — страх ме е…

И се спря да определи накъде да пресече напряко, за да стигне до езерото. Откри първия по-къс път отдясно, пое по него; знаеше, че Магдала се пада отляво, езерото отдясно, и закрачи уверено.

Вървеше, вървеше, а мислите му се носеха, тичаха от Магдалена блудницата при Бога, от кръста в рая, от майка си и баща си към далечните морета, към далечните земи, към хилядоликите бели, жълти и черни хора. Никога не бе излизал извън пределите на Израил, но още от малък, в скромната къщурка на баща си, затваряше очи и умът му политаше, като обучен сокол със златни звънчета, от град на град, от море на море, и писукаше радостно. Не гонеше нищо, изнуряваше тялото си, измъкваше се от плътта си, издигаше се в небето; нищо друго не желаеше.

Вървеше, вървеше, пътеката се виеше, навиваше се и се развиваше сред лозята, поемаше сред маслините, тръгваше отново нагоре; и синът на Мария я следваше, така както следваме течащата вода, или проточената, жална песен на камиларя. Като сън му се струваше целия този път, едва докосваше земята, кракът му оставяше съвсем леко човешкия си отпечатък върху пръстта — петте пръста, петата. Поклащаха отрупаните си с плод клони маслините и го поздравяваха, провесваха се гроздовете и се допираха до земята, а зърната им бяха почнали да блестят; блестяха и девойките, които минаваха с белите си забрадки, с изпечените си от слънцето стегнати прасци, и го поздравяваха: „Шалом!“ (Мир!)

Понякога, когато нямаше жива душа на пътеката, тежките ходила отново се чуваха зад него, светваше и угасваше някакво бронзово сияние във въздуха, злъчният смях пак избухваше над главата му; но търпеше синът на Мария, приближаваше се към избавлението, скоро щеше да зърне езерото, и отвъд сините води, сред червените скали, кацнал като орлово гнездо — манастирът…

И както си тичаше умът му и следваше пътеката, изведнъж се спря изплашен: пред него се простираше, под финиковите палми, на завет, в една котловина, Магдала. Връщаше се, дърпаше се назад умът му, не искаше, но краката му го отвеждаха безпогрешно към греховния, изпълнен с благоухания отшелнически дом^[1] на братовчедка му Магдалена.

— Не искам! Не искам! — промълви той изплашено и понечи да се върне назад.

Но тялото му не го слушаше; стоеше там като зайчар и душеше въздуха.

„Ще се махна!“ — отново реши той в себе си, но не се помръдна.

Гледаше прастария кладенец с мраморната ограда околовръст, чистите варосани къщурки, кучетата лаеха, кокошките кудкудякаха, жените се смееха, камилите, натоварени, коленичили около кладенеца, преживяха. „Трябва да я видя, да я видя — прозвуча някакъв нежен глас вътре в него, — да я видя, нужно е. Бог водеше краката ми, Бог, а не умът ми, за да я видя, да падна в нозете й и да й поискам прошка… Аз съм виновен, аз! Преди да вляза в манастира и да облека снежнобялото расо, ще й поискам прошка; иначе няма да мога да се спася… Благодаря ти, Господи, че ме отведе там, където не исках!“

Зарадва се; пристегна колана си и се заспуска към Магдала.

Около кладенеца, тръшнали се по корем, стадо камили се бяха нахранили и сега, бавно, търпеливо, преживяха; още бяха с товара си и навярно идеха от благоуханни далечни страни, защото целият въздух миришеше на подправки.

Спря край кладенеца; една старица вадеше вода, наклони стомната си, даде му да пие; пи, понечи да я попита дали Мария си е вкъщи, но го хвана срам. „Бог ме тласна към къщата й, вярвам му; сигурно е тук“ — каза си той и пое по приятно сенчеста уличка. Имаше много другоземци, едни с бели джелебии като бедуини, други със скъпи индийски шалове. Една вратичка се отвори, една матрона с широк задник, с черни мустачки, се показа, видя го, прихна да се смее.

— А бре, добре дошъл, майсторе! И твоя милост ли отиваш на поклонение? — извика тя и затвори вратата, като се смееше гръмко.

Изчерви се силно синът на Мария, но си даде смелост: „Трябва, трябва — каза си той — да падна в краката й, да й поискам прошка…“

Ускори крачките си, къщата се намираше на другия край на селото, сред градинка от нарови дървета; помнеше я добре; зелена еднокрила врата, и на нея, нарисувани от един бедуин, неин любовник, две змии, едната черна, другата бяла, преплетени; а на горния праг — разпънат голям жълт гущер.

Обърка пътя, обикаляше, въртеше се, срамуваше се да попита; наближаваше пладне, застана под сянката на една маслина, да си отдъхне. Един богат търговец мина, с черна къдрава брадичка, с черни бадемовидни очи, с много пръстени, и миришеше на мускус; синът на Мария тръгна след него.

„Ще да е ангел Господен — помисли си той, като го следваше и се любуваше на господарската му осанка и на скъпия шал, който покриваше раменете му, с извезани на него пъстри цветя и птици — Ангел Господен ще да е, слязъл е да ми покаже пътя.“

Крачеше чуждестранният млад благородник уверено по кривите сокаци, показа се зелената врата с двете преплетени змии. Една бабичка седеше отпред на столче, беше запалила мангал и печеше раци; до мангала, в две дълбоки паници, продаваше и топли кюфтета от нахут, обилно поръсени с пипер, и печени тиквени семки.

Младият благородник се наведе, даде една сребърна монета на старицата, влезе вътре; влезе след него и синът на Мария.

На двора, наредени един след друг, седяха направо на земята, с кръстосани крака, четирима търговци: двама старци, с боядисани нокти и клепки, и двама млади, с чернобоядисани бради и мустаци. Всички бяха приковали поглед в ниската затворена вратичка на стаята на Мария; от време на време отвътре изскачаше някой вик или кикотене като от гъдел, смях, краката на леглото заскърцваха и веднага секваха тънките приказки, които чакащите бяха подхванали, а самите те се попреместваха, със задавен дъх. Много се бавеше да свърши бедуинът, който беше влязъл преди доста време, бавеше се, а всички на двора, и стари, и млади, бързаха. Седна индийското благородниче в редицата, а зад него и синът на Мария.

Едно голямо нарово дърво, отрупано с плод — в средата на двора, а отдясно и отляво на вратата — два високи кипариса, единият мъжки, а другият женски, протегнал широко разтворените си клони; една клетка от ракита беше окачена на наровото дърво, с една шарена яребица, която сновеше насам-натам, кълвеше, подритваше решетката и кудкудякаше.

Изваждаха поклонниците от пояса си фурми и дъвчеха или гризеха индийски орех, та да им мирише на хубаво устата, подхващаха помежду си приказки, за да мине неотминаващото време. Извърнаха се, поздравиха благородничето, изгледаха пренебрежително бедно облечения зад него син на Мария. Първият старец въздъхна и каза:

— Няма по-голямо мъченичество от моето; пред рая съм, а вратата е затворена.

А единият от младите, със златни гривни на глезените си, се засмя.

— Нося подправки от Ефрат и ги карам към голямото море; виждате ли тази яребица пред нас с червените нокти? Ще дам цял товар канела и пипер да купя Мария, да я сложа в златна клетка и да поема на път; така че, каквото ще правите, правете го по-бързо, мераклии такива! Повече целуване няма да има.

— Да си жив и здрав, юначето ми — обади се тогава другият старец с благоуханна снежнобяла брада, с тънкокости благороднически ръце, с боядисани с къна длани. — Да си жив и здрав, думите ти днеска ще направят още по-сладко любенето й.

Младият благородник беше свел тежките си клепачи, полюляваше бавно горната част на тялото си, а устните му мърдаха, сякаш се молеше; беше вече потънал, още преди да влезе в рая, във вечното блаженство. Слушаше кудкудякането на яребицата, слушаше гъделичкането и поскърцването в залостената стая, и до вратата, старицата, която поставяше раците живи и те подскачаха върху жарта…

„Това е раят — мислеше си в премала той, — това е тежкият сън, дето го наричаме живот, и сънуваме рая, друг рай няма; сега мога да стана и да си отида; от друга радост нямам нужда…“

Един мъжага със зелена чалма, пред него, го побутна с коляно и се засмя.

— Благородниче от Индия, какво казва твоят Господ за всички тези неща? — подметна му той.

Младият човек вдигна клепачите си.

— Кои всички тези неща? — попита той.

— Ами на, за мъжете, за жените, за раците, за любовта…

— Че всичко е сън, братко мой.

— Опичайте си ума тогава, юначетата ми! — обади се старецът със снежнобялата брада, който сега прехвърляше зърната на дълга кехлибарена броеница. — Опичайте си ума — да не се събудите!

Вратичката се отвори и се появи, муден, с подути очи, като се облизваше, бедуинът. Старецът, чийто ред беше дошъл, изведнъж скочи прав, чевръст като двайсетгодишен момък.

— Хайде, със здраве, карай по-бързо, дядо, съжали ни! — извикаха му тримата, чийто ред идеше.

Но той вървеше и се разпасваше, къде ти време за приказки! Тури й един на вратата и я затвори след себе си.

Всички гледаха завистливо бедуина и никой не смееше да го заговори; чувстваха — още плуваше той много далеч, в дълбоки води; и наистина, не се и обърна да ги погледне; запристъпя по двора, като се препъваше, стигна до външната врата, замалко не прекатури мангала и се изгуби в страничните улички. И тогава, за да отклони мислите си другаде, пълният мъжага със зелената чалма захвана, ни в клин, ни в ръкав, да говори за лъвове и топли морета, и за далечни острови, направени от корали…

Времето минаваше; от време на време се чуваше протракването на броеницата, бавно, меко, а очите отново се бяха приковали в ниската вратичка; бавеше се, бавеше се да излезе старецът…

Индийското благородниче стана с щастливо изражение; всички изненадано се извърнаха. Защо стана? Няма ли да се люби? Ще си отиде ли? Лицето му сияеше, бузите се бяха леко смалили; пристегна здраво брокатения си шал, постави длан на сърцето и устата си, поздрави и сянката му спокойно прекрачи прага.

— Събуди се… — каза младият човек със златните гривни на глезените и понечи да се засмее.

Но внезапно всички ги бе обхванал някакъв странен страх; и започнаха припряно да говорят сега за робските пазари в Александрия и Дамаск и за загуби, и печалби… Но скоро захванаха отново да приказват безсрамно за жени и момчета и току вадеха език и се облизваха.

— Господи, Господи — шепнеше синът на Мария — къде ме захвърли? В чий двор? Да стоя на опашка с какви хора? Това, Господи, е най-големият срам, дай ми сили да го понеса!

Огладняха поклонниците, един от тях извика, влезе старицата, раздаде на четиримата мъже хляб, раци и кюфтета, донесе и стомна с вино от фурми, седнаха с кръстосани крака, поставиха по средата яденетата и ченетата започнаха да потракват. Един от тях дойде на кеф, запрати една голяма черупка от рак по вратичката, извика:

— Ехей, карай по-бързо, дядо, свършвай вече!

И всички прихнаха да се смеят.

— Господи, Господи — прошепна отново синът на Мария, — дай ми сили да не си отида, докато ми дойде редът!

Старецът с благоуханната брада се извърна, съжали го.

— Ей, юначето ми, не си ли гладен, твоя милост, не си ли жаден? Ела да хапнеш един залък, да се подкрепиш.

— Да се подкрепиш, горкичкият ми — каза със смях и мъжагата със зелената чалма, — та когато ти дойде редът да влезеш вътре, да не ни посрамиш нас, мъжете!

Но синът на Мария се изчерви силно, сведе глава, не отвърна нищо.

— Сънува и този — каза старецът, като отърси брадата си, която беше цялата в трохички и парченца от раци, — сънува, кълна се в свети Велзевул! Помнете ми думата — ей сега ще стане и този и ще си отиде!

Изплаши се синът на Мария, огледа се; ами ако наистина е право индийското благородниче, и всичко това, дворове, нарове, мангали, яребици, хора, е сън? Ами ако се намира все тъй под кедъра и сънува?

Извърна се, сякаш търсеше помощ; и видя на външната врата, до мъжкия кипарис, да стои, в бронзови доспехи, в пълно въоръжение, неподвижна, орлоглавата му спътница; и за първи път почувства, като я гледаше, облекчение и сигурност.

Излезе старецът, капнал, влезе мъжагата със зелената чалма. Минаха часове, дойде ред на младия човек със златните гривни на глезените; дойде ред и на стареца с кехлибарената броеница; в двора остана да чака, съвсем сам, синът на Мария.

Слънцето клонеше към залез, два облака, които плуваха горе по небето, спряха, натежали от злато; рядко златиста слана падна по дърветата, лицата на хората и земята.

Излезе старецът с кехлибарената броеница, постоя за миг на прага, избърса очи, носове, устни, от които течаха сълзи, сополи и лиги, и се затътри прегърбен към външната врата.

Синът на Мария стана; извърна се към мъжкия кипарис, спътницата му вдигаше и тя крак, за да тръгне след него. Понечи да й заговори, да я помоли: чакай ме отвън, пред вратата, искам да бъда сам; няма да избягам — но си знаеше, думите му щяха да отидат на вятъра, не продума нищо. Пристегна ремъка на кръста си, вдигна очи, погледна небето, поколеба се, но един дрезгав, сърдит глас се разнесе откъм стаята:

— Има ли още някой? Да заповяда!

Викаше Магдалена.

Събра всички сили, тръгна, открехната беше вратата, влезе, треперещ.

 

 

Магдалена, изтегната по гръб на леглото, съвсем гола, цялата в пот, с разпилени гарвановочерни коси върху възглавницата, със сплетени зад главата си ръце, беше извърнала лице към стената и се прозяваше. Изморила се беше от зори да се бори с мъжете, на слоеве на слоеве миришеше тялото й, миришеха косите и ноктите й на ухания от всички народности; а мишниците, шията и гърдите й бяха целите в хапаници.

Синът на Мария сведе очи; беше застанал сред стаята и не можеше да пристъпи. Магдалена, с лице към стената, неподвижна, чакаше; но не чуваше нито мъжко ръмжене зад себе си, нито мъж да се съблича, нито задъхано дишане. Изплаши се; извърна изведнъж лице, за да види — и веднага нададе вик, грабна чаршафа и се зави.

— Ти! Ти! — извика тя и закри с длани устните и очите си.

— Мария — промълви той, — прости ми!

Дрезгав, мъчителен, сякаш късаше всичките струни в гърлото й, избухна смехът на Магдалена.

— Мария — повтори той, — прости ми!

И тогава тя скочи, изправи се на колене, плътно закрита с чаршафа, и вдигна юмрук.

— Затова ли си направи труда да дойдеш, юначето ми? Затова ли се смеси с любовниците ми, за да ме измамиш и да стъпиш в къщата ми! За да ми смъкнеш тук, в топлата постеля, Бога, плашилото? Закъсня, много закъсня, юначето ми; а твоя Бог, не го искам; изгори ми сърцето!

Говореше, стенеше, а зад чаршафа гърдите й се издигаха и спускаха сърдито.

— Изгори ми сърцето… изгори ми сърцето… — отново изстена тя и две сълзи бликнаха и останаха кацнали върху дългите й ресници.

— Не богохулствай, Мария; аз съм виновен, не Бог; затова и дойдох, да ти поискам прошка.

Но Магдалена избухна.

— Като мутрата ти е и твоят Бог, едно и също сте и двамата, няма разлика. Когато се случи някоя нощ да се сетя за него — проклет да е този час! — на, ей тъй, с твоето лице иде връз мен в тъмнината; и когато се случи — проклет да е този час! — да те срещна по пътя си, струва ми се, че пак виждам Бог да се нахвърля връз мен.

Вдигна юмрука си във въздуха.

— Зарежи Бога! — извика тя. — Махай се, да не те гледам; само едно убежище и една утеха има за мен — калта! Само една има за мен синагога, в която влизам и се моля, и се пречиствам — калта!

— Мария, чуй ме, остави ме да ти кажа; не се терзай, затова дойдох, сестро моя, за да те измъкна от калта. Много са греховете ми, ще отида в пустинята да ги изкупя; много са греховете ми, но най-тежкият е твоето нещастие, Мария.

Посегна разярена с острите си нокти Магдалена към неканения гост, сякаш искаше да му издере бузите.

— Кое нещастие? — изпищя тя. — От добре по-добре прекарвам, нямам нужда да ми съчувства светинята ти! Боря се сама, съвсем сама, не търся помощ нито от хора, нито от дяволи, нито от богове; боря се да се спася и ще се спася!

— Да се спасиш от какво? От кого?

— Не от калта, както ти си мислиш; благословена да е! На нея се уповавам за всичко; това е за мен пътят на спасението.

— Калта ли?

— Калта! Позорът, мръсотията, това легло, това мое тяло, изпохапаното, омърляното от всичките лиги и потища, и мазнотии на света! Не ме гледай така, с лакомите си овчи очи, не се приближавай, бъзливецо! Не те искам, гнус ме е от теб, не ме докосвай; за да забравя един мъж, за да се избавя от него, се отдадох на всички мъже!

Синът на Мария сведе глава.

— Аз съм виновен — отново произнесе задавено той и сграбчи ремъка, с който се бе препасал, още с пръските от кръв по него. — Аз съм виновен, прости ми, сестро; но ще се издължа.

Див смях отново раздра гърлото на жената.

— Аз съм виновен… Аз съм виновен, сестро… аз ще те спася… Блееш полужалко, а не вдигнеш мъжки глава да си признаеш истината! Копнееш за тялото ми и не смееш да кажеш това и се заяждаш с душата ми; и искаш, уж, да я спасиш! Коя душа, завеяни? Душата на жената е плътта; и ти знаеш това, знаеш го, но не смееш юнашки да вземеш тази душа в ръцете си, да я налюбиш! Да я налюбиш, да я спасиш! Жал ми е за теб и ме е гнус от теб!

— Седем демона те владеят, безсрамнице! — извика сега младият човек и стана огненочервен от срам. — Седем демона; прав е клетият ти баща.

Магдалена скочи, прибра ядосано косата си, усука я, завърза я с червен копринен ширит. Известно време не продума нищо; най-сетне устните й се раздвижиха.

— Не са седем демона, сине на Мария, не са седем демона, а са седем рани; ранена сърна, знай това, е жената, и друга радост няма, горката, освен да лиже раните си.

Очите й овлажняха; вдигна рязко ръка, избърса ги с длан, ядоса се.

— Какво дойде тук и застана до леглото ми? Какво искаш от мен? Върви си!

Младият човек пристъпи още крачка, приближи се към нея.

— Мария, спомни си, когато бяхме още малки деца…

— Не си спомням! Какъв мъж си ти? Още ли ще се лигавиш, не те ли е срам? Никога нямаш смелост да застанеш като мъж, съвсем сам, да нямаш нужда от никого; ту се хващаш за полата на майка си, ту за моята… ту за полата на Господа! Не можеш да останеш сам, защото се боиш; не смееш да погледнеш душата си право в очите, нито тялото си, защото се страхуваш! И отиваш да се завреш в пустинята, да завреш мутрата си в пясъка, защото се боиш! Боиш се, боиш се, нещастнико; гнус ме е от теб, жал ми е за теб, а когато си мисля за теб, сърцето ми се къса.

Не можеше повече, избухна в плач. Бършеше яростно сълзите си, но шарилата й непрекъснато се стичаха заедно със сълзите и цапаха чаршафите.

Сърцето на младия човек потръпна от болка; ах, ако не се боеше от Бога, да я сграбчи в прегръдките си, да й избърше сълзите, да й погали косите, да я приласкае, да я вземе, да заминат.

Наистина, ако е мъж, това трябва да направи, да я спаси; а не молитви и пости, и манастири; какво я е еня нея за тях, как могат да я спасят жената всички тези неща? Да я вземе от това легло, да се махнат, да открие работилница в някое далечно село, да заживеят като мъж и жена, да имат деца, да страдат, да се радват като хора… Този е пътят за спасението на жената, та да се спаси заедно с нея и мъжът, друг път няма!

Мръкваше се вече; чуха се гръмотевици, много далеч, мълния се промъкна през пролуките на вратата, светна и угасна, съвсем бледо беше сега лицето на Мария. Нови гръмотевици се чуха, по-наблизо; снишило се беше небето над земята, задуха.

Младият човек изведнъж почувства голяма умора, коленете му се подкосиха, седна с кръстосани крака на пода; противна миризма, от която му се догади, го удари в носа, стисна с ръка гърлото си, за да не повърне — мускус, пот, пърчовина.

Гласът на Мария се чу в тъмнината.

— Извърни лицето си настрана; ще сляза да запаля светилника, гола съм.

— Ще си отида — каза тихо младият човек, събра всички сили, стана.

Но Мария се направи, че не го е чула.

— Погледни дали няма още някой на двора; кажи му да си върви.

Младият човек отвори вратата, подаде глава; въздухът се беше смрачил, редки, едри капки се стрелваха и тупваха по листата на нара, небето бе увиснало над земята, готово да се стовари. Старицата със запаления мангал се беше вмъкнала в двора и опряла на мъжкия кипарис; едрите капки все повече се сгъстяваха.

— Никой — каза младият човек и затръшна вратата.

Бурята се беше вече разразила.

Магдалена в това време скочи от леглото, наметна се с топъл вълнен шал, извезан с лъвове и елени, който й беше подарил един от любовниците й, арапин, тази сутрин; зарадваха се, потръпнаха раменете и слабините й от приятната топлина на дрехата. Протегна се на пръсти и откачи светилника от стената.

— Никой — отново изрече младият човек, гласът му беше станал по-ласкав.

— Ами старицата?

— Под кипариса е; бурята се разрази.

Мария изскочи на двора, различи запаления мангал, отправи се към него.

— Бабо Ноеми — каза тя и посегна към мандалото на външната врата, — вземи мангала и раците си, върви си; ще туря мандалото; тази вечер — никой!

— Имаш ли си любовник вътре? — изсъска старицата ядосана, понеже губеше нощните клиенти.

— Да — отвърна Магдалена, — вътре е; върви си!

Надигна се старицата, като мърмореше, прибра си нещата.

— Халал да ти е хубостникът, дрипльото… — изфъфли тя тихо.

Но Мария я избута, бързаше; залости външната врата; небето се беше отворило, изливаше се цялото в двора й; тя изписка радостно, както някога, като дете, когато гледаше първите дъждове; когато влезе вътре, шалът й беше вир-вода.

Младият човек стоеше нерешително сред стаята. Да си отиде ли, да не си ли отиде? Каква е волята Божия? Хубаво беше тук, топло, а пък и свикна с миризмата, от която му се гадеше; навън — дъжд и вятър, и студ. Не познава никого в Магдала, а Капернаум е далеч. Да си отиде ли? Да не си ли отиде? Душата му се люшкаше като камбана.

— Исусе, вали като из ведро; струва ми се, че днеска цял ден не си ял; помогни ми да наклада огън, да сготвим…

Гласът й беше нежен, загрижен, като на майка.

— Ще си отида — каза младият човек и се обърна към вратата.

— Седни да хапнем заедно — произнесе Магдалена повелително. — Гнус ли те е? Боиш се да не се омърсиш, като ядеш с една блудница ли?

Младият човек се наведе към огнището, пред двете предпазни решетки; взе от ъгъла дърва и подпалки, накладе огън.

Усмихваше се Магдалена, умирило й се беше сърцето; наля в едно гърне вода и го постави върху решетките; а от една торбичка, окачена на стената, взе две пълни шепи сушен египетски грах и ги хвърли в него. Коленичи с двата крака пред запаления огън, ослуша се; навън небесните водопади се бяха отприщили.

— Исусе — каза тя тихо, — попита ме дали помня, когато бяхме деца и си играехме…

Но младият човек, коленичил и той пред огнището, гледаше огъня и умът му беше далеч. Сякаш беше вече стигнал в манастира в пустинята, сякаш беше вече облякъл снежнобялото расо, разхождаше се в пустошта, а сърцето му, малка щастлива златна рибка, плуваше в спокойните дълбоки Божии води. Навън — краят на света; а вътре в него — мир, любов, сигурност.

— Исусе — отново се разнесе до него гласът й, — попита ме дали помня, когато бяхме деца и си играехме…

Лицето на Магдалена проблясваше пред пламъците, съвсем червено, като нажежено желязо. Но младият човек, потънал в пустинята, не я чу.

— Исусе — отново произнесе жената, — ти беше на три години, а аз — една година по-голяма от тебе. Три стъпала имаше пред вратата на къщата ми и аз седях на най-високото и те гледах как се мъчиш с часове, как падаш и ставаш, и не можеш да се изкачиш на първото стъпало. А аз не ти подавах ръка да ти помогна; исках да дойдеш и да ме достигнеш, но първо да се измъчиш много… Помниш ли?

Един от демоните, един от седемте й демони, я подбуждаше да говори и да дразни мъжа до нея.

— И чак след цели часове успяваше да се изкачиш на първото стъпало, напъваше се сега да се изкачиш на второто… А след това — на третото, където седях аз, неподвижна, и те чаках. А после…

Младият човек скочи; протегна ръка.

— Мълчи! — извика той. — Не продължавай по-нататък!

Но блестеше и играеше лицето на жената, лижеха пламъците веждите й, устните, брадичката, разголената й шия. Взе шепа дафинови листа, хвърли ги в огъня, въздъхна.

— А после ме хващаше за ръка, хващаше ме за ръка, Исусе, и влизахме вътре и лягахме върху чакъла на двора; долепяхме си ходилата, усещахме как топлината на телата ни се слива, как се изкачва от прасците към бедрата, от бедрата към слабините, затваряхме очи…

— Мълчи! — извика отново младият човек и се присегна да й запуши устата, но се сдържа, побоя се да докосне устните й.

Сниши сега глас жената, въздъхна.

— По-голяма наслада не съм изпитвала никога през живота си — прошепна тя.

И след малко добави:

— Тази наслада оттогава търся от мъж на мъж, тази наслада, Исусе, и не я намирам…

Младият човек свря лице между коленете си.

— Адонаи — прошепна той. — Адонаи, помощ!

В топлата тиха стая се чуваше само как огънят поглъщаше дърветата и пращеше; и гозбата, която къкреше и ухаеше; а навън мъжките води с бучене се изливаха от небето, а земята разтваряше слабините си и кудкудякаше.

— Исусе, за какво мислиш? — попита Магдалена и сега не смееше да погледне мъжа в очите.

— За Бога — отвърна той задавено, — за Бога, за Адонаи.

И веднага щом изрече това, той се разкая, че бе произнесъл в тази къща светото му име.

Магдалена скочи, закрачи напред-назад от огъня до вратата, закипяха мислите й.

„Той е — помисли си тя, — той е големият враг; той се намесва винаги, зъл е, ревнува, не ни оставя да се порадваме…“

Застана пред вратата, ослуша се; ревеше небето, беше се извил вихър, наровете на двора щяха да се пречупят от блъскане.

— Дъждът спря — каза тя.

— Ще си отида — произнесе младият човек и стана.

— Наяж се по-напред, да понабереш сили; къде ще вървиш по това време? Тъмно като в рог, вали.

Откачи от стената една кръгла рогозка, простря я на пода, сне гърнето, отвори едно долапче, свряно в стената, извади един сухарен ечемичен кравай и две глинени паници.

— Това е яденето на блудницата — каза тя. — Ако не те е гнус, богобоязливий, яж.

Младият човек беше гладен, протегна бързо ръка; жената се изкиска.

— Така ли ще ядем — изсъска тя, — така ли, без молитва? Няма ли да благодариш на Бога, че изпраща хляба, граха и блудниците?

Приседна му залъкът в гърлото на младия човек.

— Мария — каза той, — защо ме мразиш? Защо ме обиждаш? Ето, споделям тази вечер хляба с теб, помирихме се; станалото станало; прости ми. Затова дойдох.

— Яж и не хленчи; вземи си сам прошката, ако не ти я дават; мъж си.

Присегна се, раздели хляба, засмя се.

— Благословено името — изрече тя — на Онзи, който изпраща хляба, граха и блудниците на този свят; и богобоязливите гости!

Седнали с кръстосани нозе един срещу друг, озарени от светилника, те не продумаха нищо повече; гладни бяха и двамата, много се бяха блъскали днеска и двамата, ядяха да наберат сили.

Навън дъждът започна да стихва; облекчи се небето, насити се земята, чуваха се само радостните ручейчета, които се стичаха по селския калдъръм и бълбукаха.

Наядоха се; в долапчето имаше и по глътка черно вино, изпиха го; имаше и няколко медени фурми, подсладиха си устата. Стояха и двамата известно време загледани мълчаливо в огъня, който започваше да гасне; мислите им се възнасяха и спускаха, танцуваха заедно с последните пламъчета.

Младият човек стана, сложи още дърва в огнището, студено беше; взе отново шепа дафинови листа Магдалена, хвърли ги в огъня, благоухание изпълни стаята. Отиде при вратата, отвори я; беше се вдигнал вятър, облаците се бяха вече разнесли; току-що окъпани, съвсем чисти, две големи звезди блещукаха над двора на Мария.

— Вали ли още? — попита младият човек, застанал отново сред стаята нерешително.

Но Магдалена не отвърна; разгъна една рогозка, извади от сандъка си дебели вълнени одеяла и чаршафи, дарове от любовниците й, постла пред огъня.

— Тук ще спиш — каза тя, — студено е, вятър се е вдигнал, наближава полунощ; къде ще ходиш? Ще измръзнеш; тук ще спиш, край огъня.

Младият човек потръпна.

— Тук ли? — възкликна той.

— Страх ли те е? Не се бой, невинното ми гълъбче, няма да те закача; няма да посегна на девствеността ти, гиздавецо мой, халал да ти е!

Сложи още дърва в огъня, намали фитила на светилничето.

— Спи си безгрижно — каза тя; — утре и двамата имаме много работа; ти ще поемеш отново пътя да дириш спасението си; а пък аз ще поема по друг път, моя си, да диря и аз спасението си. Всеки с пътя си, никога вече няма да се срещнем; лека нощ!

Изтегна се в леглото си, зарови лице във възглавницата; хапеше цяла нощ завивките и едва се сдържаше да не извика, да не се разплаче и да я чуе мъжа, който спеше край огъня, та да се изплаши и да избяга. Слушаше го цяла нощ как диша спокойно, отморено, като накърмено пеленаче; а тя будуваше и плачеше тихо в себе си, провлечено, нежно, и го люлееше като майка.

И на сутринта, призори, през полусведените си клепачи, го видя, че стана, притегна кожения ремък на кръста си и отвори вратата. Там се спря; и искаше, и не искаше да си тръгне. Извърна се, погледна към леглото, пристъпи колебливо една крачка, приближи се; наведе се; не беше станало още достатъчно светло в стаята, наведе се, сякаш искаше да види жената, да я докосне. Лявата си ръка беше пъхнал под ремъка, с дясната стискаше брадичката и устата си.

Изтегната по гръб, неподвижна, със закрита от косите й гола гръд, тя го гледаше през клепките си и цялото й тяло трепереше.

Устните му помръднаха.

— Мария…

Но щом чу гласа си, той се изплаши; с един скок се озова на прага, прекоси бързо двора, дръпна мандалото на външната врата…

И тогава Мария Магдалена скочи от леглото, отметна настрани завивките и започна да плаче.