Никос Казандзакис
Последното изкушение (26)

XXV

Раздвижиха се темелите на света, защото се раздвижи и човешкото сърце. Тежко притиснато беше то от тези камъни, дето ги викат Йерусалим, и от пророчествата, и Вторите пришествия, и анатемите, от фарисеите и садукеите, и от богатите, дето ядяха, и от бедните, дето гладуваха, и от Бога Йехова, по чиито брада и мустаци се стичаше от веки веков кръвта на хората в бездната. Откъдето и да го докоснеше човек, ръмжеше; една блага дума да му речеше, вдигаше юмрука си; искам месо, му викаше; и ако му принасяше в жертва агне или първородния си син, не искам месо, викаше, не разкъсвайте дрехите си, разкъсвайте сърцето си, превърнете плътта си в дух, а духа в молитва и го разпръснете във въздуха!

Тежко притиснато беше сърцето под 613-те писани заповеди на еврейския закон и от хилядите неписани, и не се помръдваше; под Битиетата, под Левитите, Числата, Съдиите и Царствата, и не се помръдваше.

И изведнъж, в най-неочаквания миг, повя лек ветрец, не от небето, а отдолу, от земята, и всички листенца на човешкото сърце затрептяха; и изведнъж клюмнаха, откъснаха се и започнаха да падат, отначало вътре в сърцето, после в ума, и след това върху земята — камъните, дето ги викат Йерусалим, и пророчествата, и анатемите, и фарисеите, и садукеите, и Съдиите, и Царствата — и надменният Йехова препаса пак кожената си престилка на Първомайстор, взе отново нивелира и метъра, слезе на земята и започна да събаря и той отминалите неща и да гради, заедно с хората, бъдните; и най-напред започна от Храма на евреите в Йерусалим.

Стоеше всеки ден Исус на изпръскания с кръв под от плочи, гледаше този претрупан Храм и чувстваше как сърцето му го удря като чук и го събаря; блестеше все още изправен под слънцето, като увенчан, златорог бик; чак догоре стените бяха покрити с бял мрамор със светлосини отблясъци, сякаш Храмът плуваше сред развълнувано море; една над друга, три тераси в подножието му; долната, най-ширироката — за идолопоклонниците; средната — за народа на Израил, а най-горната — за двайсетте хиляди левити, които миеха, стържеха, запалваха и угасяваха, чистеха Храма… Ден и нощ горяха седем вида тамян, и димът беше толкова гъст, че козлите кихаха от седем мили далеч.

Скромният праотцовски Ковчег, който прадедите чергари носеха из пустинята и в който беше Законът, хвърли котва на този връх Сион, пусна корени, извиси ръст, облече се в кипарисово дърво, злато и мрамор и стана Храм. А суровият Бог от пустинята отначало не благоволяваше да влезе да обитава къща; ала толкова много му се хареса уханието на кипарисовото дърво и на тамяна, и миризмата на печено месо от жертвените животни, че прекрачи един ден прага и влезе.

Два месеца вече от деня, когато дойде от Капернаум, Исус стоеше пред Храма всеки ден и го гледаше; и всеки ден сякаш го виждаше за първи път, сякаш очакваше, всяка сутрин, да го завари рухнал, да стъпи отгоре му, да мине; не го искаше вече, не се боеше от него; той се беше вече сгромолясал в сърцето му. Веднъж, когато старият равин го попита защо не влиза и той в Храма да се поклони и помоли, тръсна глава и отвърна:

— Години обикалях около Храма; сега Храмът обикаля около мен.

— Голяма дума изрече, Исусе — възрази му равинът и свря старческата си глава сред раменете. — Не те ли е страх?

— Когато казвам „аз“ — отвърна Исус, — не говори това тяло, то е пръст; не говори синът на Мария, пръст е и той, само с една малка искра огън; „аз“ в моята уста, стари равине, ще рече: Бог.

— Още по-страшно богохулство! — извика равинът и закри лицето си.

— Аз съм Светият Богохулник, не забравяй това — отвърна Исус и се засмя.

А веднъж, когато видя учениците си да се любуват със зяпнала уста на гордата сграда, Исус се ядоса.

— Възхищавате се на Храма ли? — каза им той язвително. — За колко години са го построили? За двайсет години, десет хиляди работници, така ли? А аз, за три дни ще го срутя; гледайте го добре за последен път, простете се с него; камък върху камък няма да остане!

Стъписаха се учениците, изплашиха се. Да не би да му е мръднал умът на учителя? Беше станал напоследък рязък и особен; и опърничав. Странни променливи ветрове го облъхваха; лицето му ту светеше като изгряващо слънце, около което всичко се разсъмваше; ту лицето му беше само мрак и очите му пълни с отчаяние.

— Рави — дръзна Йоан, — не ти ли е жал за него?

— За кого?

— За Храма; защо искаш да го събориш?

— За да построя нов; за три дни ще построя нов; но преди това трябва този да ми освободи мястото.

Държеше гегата, която Филип му беше подарил, и удряше с нея по плочите; вятърът на гнева вееше сега върху му; гледаше фарисеите, които минаваха и току се блъскаха в стените и се нараняваха, уж заслепени от безмерния блясък на Бога.

— Лицемери — викаше им той, — ако Бог вземе нож и разреже сърцето ви, от него ще изскочат змии и скорпиони, и мръсотии!

Слушаха фарисеите, побесняваха; и скришом решаваха да запушат с пръст безстрашната уста.

Присегна се старият равин и постави длан върху устата на Исус, за да не вика.

— Смъртта си ли търсиш? — сопна му се той веднъж и очите му се наляха със сълзи. — Току влизат и излизат книжниците фарисеи при Пилат и искат смъртта ти, не знаеш ли това?

— Знам го, отче — отвърна Исус, — знам го; но знам и други неща още, и други неща…

Нареждаше на Тома да изсвири с волския рог, качваше се на обичайното си място, на патара под Соломоновата колонада, и започваше отново да прогласява:

— Дойде, дойде денят Господен!

Викаше всеки ден, от сутрин чак до залез-слънце, за да накара небето да се отвори и да изсипе огъня си; защото, добре си го знаеше той, всемогъщо заклинание е човешкият глас, викаш на огъня и на прохладата, на ада и на рая: „Ела! Ела!“, и идва. По същия начин викаше и той Огъня; той щеше да пречисти света, щеше да проправи път, за да дойде Любовта; радват се винаги краката на Любовта, когато стъпват върху пепелища…

— Рави — каза му един ден Андрей, — защо вече не се смееш, не се радваш както преди? Защо ставаш все по-суров?

Но той не отвърна. Какво да каже и как можеше да разбере наивното сърце на Андрей? Този свят трябва из основи да бъде изтръгнат, да се засади нов, старият Закон да бъде сринат, и аз ще го срина; нов Закон да се издълбае върху плочите на сърцето, и аз ще го издълбая. Ще разширя Закона, за да побере врагове и приятели, юдеи и идолопоклонници, и десетте заповеди ще разцъфтят! Затова дойдох тук, в Йерусалим; тук ще се разтворят небесата; какво ще слезе от небето ли? Великото чудо или смъртта ли? Каквото Бог пожелае; готов съм да се кача на небето или да пропадна в ада; вземи решение, Господи!

Наближаваше Пасха; неочаквана пролетна ласкавост се бе разляла върху суровото лице на Юдея; пътищата по суша и по море се бяха отворили и пристигаха поклонници от четирите еврейски краища на света; терасите на Храма мучаха, смърдяха от закланите животни и от лайната, и от хората.

Пред Соломоновата колонада се бяха събрали днес много дрипльовци и сакати, бледи изгладнели лица, горящи очи; гледаха накриво охранените садукеи и богатите засмени стопани и жените им, с тежките златни накити.

— Докога ще се смеете? — изръмжа един. — Скоро ще им прережем гърлото; учителят го каза: бедните ще убият богатите и ще си поделят имането им.

— Лошо си го чул това, Манасий — обади се един бледен човек с овчи очи и коси. — Няма да има вече бедни и богати, всички ще бъдат едно; това ще рече царство небесно.

— Царство небесно ще рече — подхвърли един дангалак, — да се махнат римляните; царство небесно с римляни не става.

— Нищо не си разбрал, Аарон, от думите на учителя — каза един старик със заешка уста, като поклати проскубаната си глава. — Няма евреи и римляни, гърци и халдейци, нито бедуини; всички са братя.

— Всички са пепел! — извика друг един. — Това разбрах аз, чух го с ушите си, учителят каза: „Ще се разтворят небесата, първият потоп е бил от вода, а този — от огън; всички, богати и бедни, евреи и римляни — пепел!“

— Маслиновото дърво ще се отърси, но ще останат две-три маслини на върха; три-четири — на края на клоните — казал го е пророк Исайя; кураж, момчета, ние ще бъдем маслините, които ще останем; само да държим учителя изкъсо, да не ни избяга! — обади се един черен като опушен тиган човек с опулени очи и впери поглед в побелелия от прах път към Витания. — Бави се днеска — прошепна той, — бави се… Опичайте си ума бре, момчета, да не ни избяга!

— Къде ще отиде? — каза старикът със заешката уста. — В Йерусалим му казал Бог да воюва; тук ще воюва!

Слънцето беше сред небето, пара се вдигаше от плочите, усили се жегата и вонята. Яков, фарисеят, мина, отрупал с муски мишниците си, като разгласяваше достойнствата на всяка муска — тези церят сипаницата, бодежите, червения вятър; тези прогонват злите духове; най-голямата, най-скъпата, убива враговете ти… Видя дрипльовците и сакатите, позна ги; жлъчната му уста се усмихна ехидно.

— Пфу, да пукнете дано! — и плю три пъти във въздуха.

И както спореха дрипльовците и всеки натъкмяваше думите на учителя според мераците на сърцето си, един грамаден достолепен старец, с дълга тояга, изскочи пред тях, изпотен, потънал в прах, широкото му още несбръчкано лице сияеше.

— Мелхиседек! — извика старикът със заешката уста. — Какви добри вести от Витания? Лицето ти блести!

— Радвайте се и се прегръщайте, момчета! — извика старият първенец и запрегръща разплакан всички. — Възкръсна мъртвец, видях го с очите си, стана от гроба; проходи! Дадоха му вода и пи, дадоха му хляб, и яде, проговори!

— Кой? Кой го възкреси? Кой възкръсна?

Струпаха се всички около стария първенец и го заразпитваха, дочуха от съседните галерии мъже и жени, дотичаха и те, приближиха се и неколцина левити и фарисеи, тъкмо минаваше и Варава, долови ухото му глъчката, лепна се и той. Зарадва се Мелхиседек, че толкова народ го гледа в устата, подпря се на тоягата си и захвана важно да разправя:

— Лазар, синът на Елиаким, кой го познава? Умря завчера, погребахме го; мина ден, минаха два, три, забравихме го; и ето ти на четвъртия ден, чуваме викове на улицата, изскачам навън, гледам Исус, сина на Мария от Назарет, и двете сестри на Лазар, паднали в краката му, целуват го и оплакват брат си.

„Ако ти беше с него, рави, нямаше да умре… — пищяха те и току си скубеха косите. — Върни го обратно от другия свят, рави; повикай го и ще дойде!“

А Исус ги хвана и двете за ръка, вдигна ги.

„Да вървим“ — каза той.

Хукнахме всички след тях, стигнахме при гроба; спря се Исус, цялата му кръв нахлу в главата му, очите му се завъртяха, обърнаха се, остана само бялото им; и започна да издава нещо като мучене, сякаш вътре в него имаше същински бик; всички се изплашихме. И изведнъж, както си стоеше и трепереше цял, нададе див вик, особен вик, от друг свят; така навярно викат архангелите, когато са ядосани. „Лазаре, излез навън!“ И изведнъж чухме как вътре в гроба пръстта се размърда и се пропука, надгробният камък взе да се размества и полека-лека да се надига; ужас и безумие; никога не ме е било толкова страх от смъртта, както при това възкресение. Кълна се, ако ми речеха — какво искаш повече да видиш: един лъв или едно възкресение? — щях да кажа — един лъв.

— Господи помилуй! Господи помилуй! — викаше народът и плачеше. — Разправяй, разправяй, дядо Мелхиседек!

— Жените пищяха, много от мъжете се скриха зад камъните, тези, които останахме, треперехме; а надгробният камък полека-лека се надигаше; и видяхме две жълти ръце, а сетне — една позеленяла глава, напукана, цялата в пръст; а после — мършавото тяло, обвито в саван… Изпъна единия крак, след това другия, излезе; беше Лазар.

Старият първенец замълча; избърса с широкия си ръкав потта; около него народът ревеше; едни плачеха, други танцуваха, Варава вдигна косматото си ръчище.

— Лъжа! Лъжа! — извика той. — Подучен е от римляните; нагласил е всичко с Лазар, долу предателите!

— Млък! — разнесе се един суров глас зад него. — Какви римляни?

Извърнаха се всички и изведнъж се стъписаха; центурионът Руф пристъпваше към Варава с вдигнат бич; една бледа девойка, русокоса, го беше хванала под ръка; през цялото време тя стоеше и слушаше стария Мелхиседек и сълзи течаха от големите й зелени очи; Варава се шмугна в навалицата и изчезна. След него забърза Яков, фарисеят с муските, настигна го зад една колона, и там, опрели глави, двамата подхванаха тънък разговор; разбойник и фарисей се побратимиха; Варава заговори пръв.

— Мислиш ли, че е истина? — попита неспокойно той.

— Кое?

— Че е възкресил, казва, мъртвец…

— Слушай добре какво ще ти кажа: аз съм фарисей, а ти — зилот; досега аз разправях, че Израил ще се спаси само с молитви, пости и със Свещения Закон; ами сега…

— Ами сега? — произнесе Варава и очите му блеснаха.

— Сега и аз идвам, зилоте, на твоя акъл; не стига молитва и пост; тук трябва да заиграе нож; разбра ли?

Варава се изкиска.

— На мен ли го казваш? По-добра молитва от ножа няма. И тъй?

— Да започнем с този!

— С кого? Говори без заобикалки!

— С Лазар; на всяка цена трябва да го смъкнем отново в пръстта; докато го гледа, народът ще казва: „Умрял беше и го възкреси синът на Мария; и славата на лъжепророка ще расте… Прав си, Варава; подучен е от римляните и вика: «Хич да не ви е грижа за царството земно, небето гледайте!».“ И така, докато ние ще зяпаме небето, римляните ще ни седят на гърба; разбра ли?

— И тъй? Да го очистим и него ли, макар че ти е брат?

— Не ми е брат, не го ща! — извика фарисеят и се престори, че си раздира дрехите. — Предавам ти го!

И след като изрече това, фарисеят се отдели от колоната и захвана отново да се перчи с муските си; хубаво курдиса този Варава, доволен беше.

Сиромашта пред колонадата на Соломон се отчая да чака Исус, започна да се разотива; а старият Мелхиседек купи два бели гълъба, за да ги принесе в жертва, да благодари на Бога на Израил, че най-сетне се бе смилил над народа си и му пращаше, след толкова години, нов пророк.

Напекли се бяха камъните; лицата на хората, сред силната светлина, се изличиха; и неочаквано по пътя за Витания се вдигна прах, чуха се радостни викове, цялото село се бе вдигнало и идеше; първи се появиха децата с върбови и лаврови вейки, след върбите и лаврите — Исус, лицето му сияеше, зад него — учениците, възбудени, сякаш всеки от тях беше възкресил по един мъртвец; и последни, съвсем прегракнали от викове — витанийците; и всички тичаха към Храма. По две наведнъж изкачи Исус стъпалата, премина първата тераса, стигна до втората, от лицето и ръцете му се излъчваше някаква сурова светлина и никой не можеше да се приближи до него; по едно време старият равин, който също подтичваше изнемощял след него, понечи да прекрачи невидимия кръг около учителя; но веднага се отдръпна, сякаш го бяха лизнали пламъци.

Ето, току-що беше излязъл от Божията пещ и кръвта му още вреше; не можеше още да повярва това, не искаше. Толкова голяма ли беше, значи, силата на душата? Може ли да заповяда на планините: „Елате!“ и планините да дойдат? Да разтвори земята и да извади мъртвите? Да срине за три дни света и за три дни да го изгради отново? Ами че ако е толкова всемогъща силата на душата, тогава цялата тежест на гибелта за спасението на света пада върху плещите на човека; Божията и човешката граница се сливат… Страшна, опасна мисъл, слепоочията на Исус бучаха.

Остави Лазар, увит в савана си, прав върху гроба, и тръгна със странна припряност към Йерусалимския Храм; съзнаваше, за първи път така непоколебимо, че трябваше да се сложи край на този свят тук и от гробовете да се въздигне един нов Йерусалим. Настъпил е часът, това беше очакваният знак; Лазар беше разкапаният свят, дойде часът да извика: „Свете, стани!“. Негов дълг беше; и най-страшното, сега го чувстваше: имаше и сила за това! Няма как вече да се измъкне, като каже: „Не мога!“. Може, и ако светът не се спаси, върху него трябва да падне целият грях.

Кръвта нахлу в главата на Исус; видя около себе си дрипльовците и онеправданите, гледаха го и на него възлагаха всичките си надежди; нададе див вик, скочи върху патара, струпа се около него народът, спряха се и богатите, и охранените, като скришом се подсмиваха, да чуят; извърна се, видя ги Исус, вдигна юмрук.

— Чуйте, богати! — извика той. — Чуйте, господари на този свят, не може повече да продължи неправдата, безчестието, гладът! Бог натри устните ми с разжарен въглен, викам: Докога ще се изтягате върху легла от слонова кост, върху меки постели? Докога ще ядете месото на бедняка и ще пиете потта и кръвта, и сълзите му? Не мога да ви търпя повече! — вика моят Бог; иде огънят, възкръсват мъртвите, дойде краят на вековете!

Двама грамадни дрипльовци го грабнаха, вдигнаха го на ръце, струпа се тълпата, като размахваше върбовите клонки; пара се вдигаше от пламтящата глава на пророка.

— Не дойдох — извика той — да донеса мир на света, а нож! Ще всея раздор в домовете, ще вдигне ръка синът на баща си, дъщерята — на майка си, снахата — на свекърва си, заради мен. Онзи, който ме следва, зарязва всичко; онзи, който иска да спаси на този свят живота си, ще го загуби; а онзи, който загуби заради мен този преходен свой живот, печели го във вечността.

— Какво казва Законът, бунтарино? — разнесе се един груб глас. — Какво казват Свещените Писания, Сатана?

— Какво казват големите пророци, Йеремия, Йезекиил? — отвърна Исус и очите му заблестяха. — Ще отменя Закона, който е издълбан върху плочите на Мойсей и ще издълбая нов Закон в човешкото сърце; ще извадя каменното сърце, което имат сега хората, и ще им сложа сърце от плът; и вътре в това сърце ще посадя една нова Надежда! Аз издълбавам в новите сърца новия Закон и аз съм новата Надежда! Разпростирам любовта, отварям и четирите големи Божи врати — Изтока, Запада, Севера и Юга, за да влязат всички народи; не е еврейско лоното Божие, побира целия свят! Не е израилтянин Бог, а безсмъртен Дух!

Старият равин закри лицето си с ръце; искаше да извика: „Исусе, мълчи; това е голямо богохулство!“, но не свари; диви ликуващи викове избухнаха, ревяха от радост бедните, дюдюкаха левитите, а Яков, фарисеят, разкъса дрехите си и плюеше във въздуха; и тогава равинът пое накъдето му видят очите. „Погуби се — мълвеше той, плачеше и вървеше, — погуби се! Кой демон, кой бог е вътре в него и вика?“

Вървеше, краката му се преплитаха от умора, през всичките тези дни и седмици, дето тичаше подир Исус и се мъчеше да разбере кой е той, грохналото му тяло се беше съвсем стопило, бяха му останали само кости, покрити със спаружена кожа; вкопчила се беше в него душата и чакаше. Този ли е, не е ли този Месията, когото Бог му беше обещал? Чудесата, които вършеше, всички тях можеше да ги извърши и Сатаната; той и мъртъвци може да възкреси; не бяха достатъчни чудесата, за да отсъди старият равин. И пророчествата, и те не бяха достатъчни; могъщ и много лукав е Сатаната, може да натъкми до съвършенство словата и делата си със свещените пророчества, за да изиграе хората. Затова равинът не можеше да спи нощем и молеше Бога да се смили над него и да му даде сигурен знак… Какъв знак? Равинът го знаеше добре — смъртта, смъртта му; мислеше си за този знак и потръпваше.

Бързаше сред праха, препъваше се; показа се на върха на хълма, цялата разядена от слънцето, Витания; пое задъхан по нагорнището.

Отворена беше къщата на Лазар и селяните влизаха и излизаха, за да видят и да пипнат възкръсналия, да се ослушат дали диша, дали говори, дали наистина е жив, или пък е призрак? А той седеше в най-вътрешния ъгъл на къщата, понеже светлината го дразнеше, уморен, и почти не говореше; краката, ръцете, коремът му бяха подути, позеленели, като на четиридневен мъртвец; лицето му, подпухнало, беше цялото напукано и от него течеше някаква жълтобелезникава течност и цапаше белия саван, в който беше още увит; саванът беше залепнал о него и не можеха да му го махнат. В началото много смърдеше и всички, които се приближаваха до него, си стискаха носа; но полека-лека вонята намаляваше, сега той миришеше само на пръст и на тамян. От време на време раздвижваше ръце и измъкваше треволяците, които се бяха вплели в брадата и косата му; а сестрите му, Мария и Марта, го почистваха от пръстта и от малките земни червейчета, които се бяха полепили по него. Една жалостива съседка му беше донесла една кокошка и сега старата Саломия, клекнала пред огнището, я вареше, та да изсърба възкръсналият чорбата, да закрепне. А селяните идваха, поседяваха малко, разглеждаха го внимателно и му говореха; а той отговаряше отегчено, да, не, с няколко думи, а после идваха други, от селото и от околните села… Дойде днеска и слепият старейшина, протегна стръвно ръка, опипа го, засмя се.

— Как прекара на оня свят, добре ли? — запита го той. — Блазе ти, Лазаре, сега знаеш всички тайни на долния свят, ама не ги разкривай, нещастнико, та да не пощурее горният свят…

Наведе се към ухото му.

— Червейчета, а? Нищо друго, а? — попита го той полушеговито, полутреперещ.

Почака известно време, но Лазар не отговори; ядоса се слепият, взе тоягата си и си отиде.

Магдалена стоеше на прага и се взираше в далечината на пътя, който водеше за Йерусалим; сърцето й плачеше като малко дете. Лоши сънища виждаше през всичките тези нощи, сънуваше, че Исус се жени, а това ще рече смърт, а снощи го сънува, че уж е летяща риба, разпери крилата си, изскочи от водата и падна на сушата; мяташе се върху крайбрежния чакъл, мъчеше се да разпери отново крилата си, не можеше, задушаваше се; очите му започнаха да потъмняват, извърна се, погледна я; а тя се втурна да го хване и да го пусне отново в морето, но когато се наведе и го взе в ръцете си, той беше вече умрял. Ала както го държеше и го оплакваше, и сълзите й капеха върху него, той нарастваше, изпълваше обятията й, превръщаше се в мъртъв човек.

— Няма да го пусна повече да отиде в Йерусалим… няма да го пусна… — въздъхна тя и продължи да се взира в белия път — дано се покаже.

Но вместо Исус, на пътя за Йерусалим се появи, прегърбен, залитащ, старият й баща, равинът. „Горкото старче — помисли си Магдалена, — какво му трябва, на неговия хал, да върви като вярно старо куче подир нашия рави, където и да отиде! Чувам го как става през нощта, излиза на двора, прави метани и вика на Господа: «Помогни, дай някакъв знак!». Но Господ го оставя да се терзае, измъчва го, казва, защото го обича, и с това се утешава, горкият…“

Гледаше го сега как се изкачва, като се подпираше на патерицата си, и час по час се поспираше, поглеждаше назад към Йерусалим, разтваряше ръце, за да си поеме дъх… През всичките тези дни във Витания, когато бяха заедно, баща и дъщеря, и двамата забравиха миналите неща, говореха си сега, видя старецът, че дъщеря му беше оставила лошия път и й прости; сълзите измиваха всички грехове, знаеше това старият равин, а Магдалена беше плакала много.

Старецът пристигна съвсем капнал, отмести се от вратата Магдалена, за да мине, но той се спря и я хвана умолително за ръка.

— Магдалено, дете мое — каза й той, — жена си, голяма сила имат сълзите ти, голяма сила имат ласките ти, падни в краката му, моли го да не ходи повече в Йерусалим; още повече са се разлютили книжовниците и фарисеите, видях ги, разговаряха помежду си скришом, отрова капеше от устните им, смърт кроят.

— Смърт ли? — възкликна Магдалена и й премаля в гърдите. — Смърт ли! Но нима той може да умре, тате?

Старият равин погледна дъщеря си, усмихна се горчиво.

— Така казваме винаги за хората, които обичаме — промълви той и замълча.

— Но рави не е човек като нас, не е! — извика отчаяно Магдалена. — Не е! Не е! — повтаряше тя непрекъснато, за да прогони страха си.

— Откъде знаеш това? — попита старецът и сърцето му потръпна, защото той вярваше в женските догадки.

— Знам го — отвърна Магдалена, — не ме питай откъде; сигурна съм. Не се бой, татко; кой смее да го закачи сега, след като възкреси Лазар?

— Сега, след като възкреси Лазар, побесняха още повече; преди това го слушаха да проповядва и повдигаха рамене; но сега, когато се разчу за чудото, народът придоби смелост, този е Месията, вика, възкресява мъртъвци, силата му е от Бога дадена, да вървим с него! Днеска мъже и жени взеха върбови вейки и тръгнаха след него, а сакатите вдигнаха патериците си и се заканват, и бедняците вдигнаха глава… Гледат всичко това книжовниците и фарисеите и побесняват, ако го оставим, казват, още малко, загубени сме; и сноват от Анна при Каяфа, и от Каяфа при Пилат и му копаят гроба… Магдалено, дете мое, прегърни коленете му, не го пускай да влезе в Йерусалим, нека се върнем в Галилея!

Пред очите му се появи една сипаничава, мрачна мутра.

— Магдалено — каза той, — сега, когато идвах, видях Варава да обикаля насам, а лицето му беше мрачно като смъртта! Щом чу стъпките ми, скри се в храстите; лош знак!

Изнемощялото му тяло се преви; дъщеря му го обгърна през кръста, вкара го вътре; донесе му столче, старецът седна; а тя коленичи до него.

— Къде се намира? — попита тя. — Къде го остави, тате?

— При Храма; вика, огън изскача от очите му, ще подпали свещената сграда! И какви думи, Боже мой, какви богохулства! Ще отменя, казва, Мойсеевия Закон, ще туря нов! Няма да отида да се срещна с Бога на Синайския връх, ще го срещна в сърцето си!

Сниши глас старецът.

— По някой път, дете мое — произнесе той треперещ, — по някой път ме е страх да не му мръдне умът; да не би пък Сатаната…

— Мълчи! — възкликна Магдалена и постави и двете си длани върху устата на стареца.

Двамата още си говореха, когато на прага се появиха, един след друг, учениците; Магдалена скочи, изгледа ги, Исус не беше сред тях.

— Ами рави? — попита тя с треперещ глас. — Къде е рави?

— Не се бой — отвърна й Петър намръщен, — не се бой, сега ще дойде.

Скочи и Мария от нозете на брат си, приближи се неспокойна към учениците; мрачни и разтревожени бяха лицата им, мътни — очите им; опря се на стената.

— Ами рави? — попита тя премаляла.

— Сега ще дойде, Мария, иде… — отговори Йоан. — Ако беше в беда, щяхме ли да го изоставим?

Пръснаха се из къщата учениците, начумерени; далеч един от друг.

Измъкна Матей от пазвата си книжата и се накани да пише.

— Кажи ти, Матей — обади се старият равин, — казвай, жив да си!

— Отче — отвърна Матей, — сега, като се връщахме всички заедно, на входа на Йерусалим ни настигна центурионът Руф. „Чакайте! — извика. — Имам заповед!“ Омръзнахме се от страх; но рави протегна спокойно ръка на римлянина. „Добре дошъл, приятелю! — каза му той. — За какво ти трябвам?“ — „Не аз — отговори Руф, — Пилат те вика; моля те, ела с мен!“ — „Ще дойда“ — каза несмутимо Исус и извърна лице към Йерусалим. А ние се струпахме около него. „Къде отиваш, рави? — викахме. — Няма да те пуснем!“ Намеси се центурионът. „Не се бойте, за добро е — каза ни той. — Давам ви думата си!“ — „Вървете! — нареди ни учителят. — Не се бойте; не е дошъл още часът!“ Ала Юда се обади. „Аз ще дойда с теб, учителю Няма да те оставя!“ — „Ела — каза му учителят. — И аз не те оставям.“ Поеха към Йерусалим, двамата отпред, а Юда — зад тях, като овчарско куче.

Докато Матей говореше, учениците се приближиха, седнаха на пода с кръстосани крака, безмълвни.

— Лицата ви са мрачни — произнесе равинът. — Нещо криете.

— Други грижи имаме, отче — измърмори Петър, — други…

И пак замълча.

И наистина, тъмни демони се бяха вмъкнали в тях, сега, като идваха насам, по пътя; та нали мъртвите бяха вече почнали да възкръсват, наближаваше денят Господен, щеше да се възкачи рави на престола, идеше време, значи, да си поделят длъжностите; и тогава, при разпределението, учениците започнаха да се карат.

— Аз ще седна от дясната му страна — казваше един, — мен ме обича най-много.

— Не, мен!

— Мен!

— Мен!

Скочиха всички, развикаха се.

— Аз първи го нарекох рави! — каза Андрей.

— На мен най-често ми се явява насън! — възрази им Петър.

— Мен ме нарича „любими“… — обади се Йоан.

— И мен!

— И мен!

— И мен! — отново се разнесоха и други гласове.

Кръвта на Петър закипя.

— Махайте се оттук всички! — извика той. — Не ми ли каза онзи ден: „Петре^[1], ти си камък и върху теб ще изградя новия Йерусалим!“

— Не каза новия Йерусалим! Записал съм му думите! — обади се Матей и потупа тефтера в пазвата си.

— Ами какво ми каза тогава, драскачо? Аз това чух! — възкликна ядосано Петър.

— Каза: „Ти си Петър и върху този камък ще построя Църквата си.“ Църквата си, а не Йерусалим; има голяма разлика!

— И какво още ми обеща? — извика Петър. — Защо спря? Не ти изнася да караш по-нататък, а? За ключовете… Хайде, казвай!

Матей взе неохотно тефтера, отвори го, зачете:

— И каквото вържеш на земята, ще бъде вързано на небето, и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небето… Заповядай, това е всичко!

— И малко ли ти се вижда? — възкликна Петър, изгледа отвисоко учениците и се изпъчи като петел. — Малко ли ти се вижда? Аз, чухте го всички, ще държа ключовете; аз отварям и затварям рая; ако искам, ще ви пусна вътре, ако не искам, няма да ви пусна!

Тогава вече учениците кипнаха; и щяха сигурно да се сбият, ако вече не наближаваха Витания; беше ги срам от селяните и затова потиснаха яда си; но лицата им бяха още съвсем мрачни.