Никос Казандзакис
Последното изкушение (33)

XXXII

Минават дните, месеците, годините; множат се в къщата на майстор Лазар синовете и дъщерите; надпреварват се Марта и Мария коя да роди повече. А мъжът, кога в работилница се бори с бора, с дъба, с кипариса, поваля ги и ги принуждава да станат оръдия на човека; кога на нивите се бори с ветровете, с къртиците, с копривата и се прибира капнал привечер, и сяда на двора си; и идват жените му и му измиват ходилата, и прасците, и му наклаждат огън, и му застилат софрата, и му разтварят прегръдките си. И той, така както обработва дървото и освобождава вътре от него люлките, така както обработва земята и освобождава вътре от нея гроздовете и класовете, така обработва и жените, и освобождава вътре от тях Бога.

Какво щастие е това само, мислеше си Исус, каква дълбока съгласуваност между тяло и душа, между човек и земя! А Марта и Мария протягаха ръце, докосваха да видят истина ли е цялата тази радост и блаженство и мъжът, когото обичат, и децата, които излизат от тях двете и приличат на него? Прекалено голямо им се струваше цялото това щастие, и трепереха. И една нощ Мария видя ужасен сън; стана, излезе на двора, видя Исус, който се беше измил и седеше на земята, опрял длани на нея, щастлив. Приближи се, седна до него.

— Рави — каза му тя тихо, — какво са сънищата? От какво са направени? Кой ги изпраща?

— Не са нито ангели, нито дяволи — отвърна й Исус. — Когато Луцифер вдигнал бунт срещу Бога, сънищата застанали нерешително между дяволите и ангелите; и Бог ги запратил в мрачните бездни на съня… Защо ме питаш? Какъв сън сънува, Мария?

Но Мария избухна в плач; мълчеше. Исус я погали по ръката.

— Докато го държиш в себе си, Мария, ще ти гризе вътрешностите; извади го на светло, та да се махне!

Мария понечи да започне, дъхът й се пресече; помилва я Исус, поокуражи се.

— През цялата тази нощ имаше много луна, не можех да заспя; но на разсъмване ще да съм се унесла в сън, защото видях една птичка, не, не беше птичка, имаше шест огнени крила, ще да е бил един от серафимите, които са около престола Божи… Дойде, похвърча безшумно около мен и изведнъж се спусна, обгърна с крилете си главата ми… Пъхна човката си в ухото ми и ми заговори… Рави, падам, целувам краката ти; заповядай ми да млъкна.

— Смелост, Мария; нали съм с теб, от какво те е страх? Заговори ти и какво ти каза?

— Че всичко това, рави, е…

Секна й отново дъхът; обгърна коленете на Исус и ги стисна силно.

— Че всичко това е… Какво е, Мария, обична?

— Сън… — промълви тя и избухна в плач.

Исус се стресна.

— Сън ли? — възкликна той.

— Да, рави, сън било всичко това…

— Кое всичко това?

— Ти, аз, Марта, и прегръщането през нощта, и децата… Всичко, всичко е лъжа. Създал ги е Лукавия, за да ни измами; взел сън и смърт, и въздух, и ги сътворил… Рави, помощ!

Строполи се на земята, замята се за миг и изведнъж се вдърви. Изтича Марта, донесе оцет от рози, разтри слепоочията й, съвзе се. Отвори очи, видя Исус, вкопчи се в него.

— Мърда устните си, рави — каза Марта, — наведи се, иска да ти каже нещо.

Наведе се Исус, повдигна главата й; а тя мърдаше устни и говореше…

— Какво каза, Мария, обична? Не чух.

Мария напрегна всички сили.

— И че ти, рави — прошепна тя, — ти, рави…

— Че аз?… Кажи!

— Че те разпнаха! — изрече тя и отново се строполи на земята в несвяст.

Сложиха я да легне в постелята й, Марта остана до нея, а Исус отвори вратата, пое през нивята; задушаваше се. Чу стъпки зад себе си, извърна се; беше арапчето.

— Какво искаш? — извика му той ядосан. — Искам да остана сам!

— Не искам да те оставя сам, Исусе Назаретянино — отвърна арапчето и очите му блеснаха. — Труден е този миг; може да ти мръдне умът.

— Това искам, да мръдне; има мигове, когато умът, проклет да е, ми пречи да видя.

Арапчето се засмя.

— Жена ли си? — каза то. — Вярваш ли на сънищата? Остави жените да плачат; жени са, не могат да издържат на голямата радост и плачат; ала ние издържаме. Не издържаме ли?

— Издържаме; мълчи!

Вървяха бързо; изкачиха един зелен хълм; сред тревата — анемони и жълти маргаритки; земята миришеше на мащерка. Исус различи през маслиновите дървета къщата си; дим се издигаше спокойно над покрива; душата на Исус се посмекчи; съвзеха се жените, помисли си той, приклекнаха край огнището, запалиха огън.

— Да се връщаме — каза той на арапчето, — и си дръж устата; жени са, съжали ги.

Минаха дни; една привечер мина някакъв странен пътник, полупиян; беше събота, Исус не работеше, седеше на прага, беше сложил на коленете си най-малкия си син и най-малката си дъщеря и си играеше с тях. Сутринта беше валяло, следобед времето се беше оправило; и сега към запад плуваха редки вишневи облаци, а между тях небето беше съвсем зелено, като ливада. Два гълъба гугукаха на плоския покрив; Мария седеше до него, с тежки провиснали гърди.

Пътникът спря, хвърли кос поглед на Исус, засмя се.

— Ей, мастор Лазаре — каза му той, езикът му се заплиташе, — ей, майстор Лазаре, кой като теб! Минават и отминават пред вратата ти годините, а ти си седиш като патриарха Яков с двете му жени, Лия и Рахил, с двете си жени и твоя милост, Марта и Мария. И едната, както съм чувал, има грижата за къщата, а другата — грижата за теб, а ти — грижата за всичко: за дървото, за земята, за жената; и за Бога. Ами че излез навън, подай си носа от вратата, засенчи очите си с ръка и погледни какво става там по света… Чувал ли си за Пилат, за Пилат Понтийски, кокалите му да не останат дано?

Исус, който беше познал пияния пътник, се усмихна.

— Симоне Киренеецо — каза той, — човече Божи и на виното, добре си ни дошъл; вземи едно столче, седни. Марта, паница вино за стария приятел.

Седна на столчето пътникът, пое с две ръце паницата.

— Всички ме познават мен — каза той гордо, — всички са минали през кръчмата ми да се поклонят; ще да си минал и твоя милост, майстор Лазаре. Ама не отклонявай приказката; питам те, чувал ли си за Пилат, за Пилат Понтийски? Виждал ли си го някога?

Арапчето се показа, облегна се на рамката на вратата, заслуша.

— Като рехав облак — отвърна Исус и се мъчеше да си спомни, — като рехав облак ми се върти нещо в ума; две студени очи, сиви като на сокол, и смях, изпълнен с присмех, и един златен пръстен; нищо друго не си спомням. И един сребърен леген, дето му го донесоха и си изми ръцете; нищо друго. Сън е било навярно, слана на ума, изгря слънцето, изчезна. Ала сега, Киренеецо, като ме подсети за това, си спомних; насън много ме измъчи тогава Пилат.

— Проклет да бъде! Чувал съм, че в Божиите очи сънят тежи повече от дневната истина. Ала Бог наказа Пилат; разпнаха го!

Исус извика:

— Разпнаха ли го?

— Защо се изплаши? Така му се пада! Вчера на разсъмване го намериха разпнат. Та нали умът му беше мръднал; не можел да мигне, ставал, вземал леген; миел си по цяла нощ ръцете и викал: „Измивам си ръцете, невинен съм!“. Ала кръвта не се махала от ръцете му, вземал отново вода, пак се измивал… Излизал, обикалял по Голгота, не намирал покой; имал двама предани роби арапи, заповядвал им всяка вечер: „Вземете бича ми, бийте ме!“. Събирал тръни, правел от тях венци, забивал ги на главата си, руквала кръв.

— Спомням си… Спомням си… Спомням си… — мълвеше Исус и хвърляше от време на време крадешком поглед към арапчето, което, опряно на рамката на вратата, надаваше ухо.

— Удари го след това на пиене, обикаляше кръчмите, идваше и в моята кръчма, пиеше, перчеше се като петел, ставаше свиня… Жена му се погнуси от него и го заряза, и дойде заповед от Рим, уволниха го… Майстор Лазаре, слушаш ли? Защо въздишаш?

Исус беше навел глава към земята, не отвърна; арапчето напълни отново паницата на Симон Киренееца.

— Мълчи — пошушна му то на ухото, — върви си!

Но Симон се ядоса.

— Защо да мълча? Но да не се разпростираме много-много; вчера призори намерили този ти хубостник Пилат, на върха на Голгота, разпнат!

Исус изведнъж почувства като удар с нож в сърцето, сякаш го прободоха с копие; и четирите синкави белега на ръцете и краката му се подуха и се зачервиха.

Мария го видя, че пребледнява, приближи се, погали го по коленете.

— Любими — каза тя, — измори се; влез вътре да полегнеш.

Слънцето беше вече залязло, въздухът захладя. Арапчето сграбчи Симон под мишницата, беше вече съвсем пиян, уморил се бе и да говори, унесе се в сън; напъна се, вдигна го, дотътри го извън селото.

— Премного говори — каза му то ядосано, — махай се!

И му посочи пътя, който водеше за Йерусалим.

Арапчето се върна неспокойно в къщата; Исус, излегнат в работилницата си, беше вперил очи в прозорчето; Марта приготвяше вечерята, а Мария кърмеше последното новородено и гледаше безмълвно мъжа. Арапчето влезе; очите му святкаха все тъй сърдито.

— Отиде си — каза то, — беше съвсем пиян, не знаеше какво говори.

Исус се извърна, погледна арапчето с тревога, прехапа устни, да не би да проговорят.

Извърна се отново към арапчето, сякаш търсеше от него помощ; но то сложи пръст на устните си, усмихна му се.

— Спи — каза то, — спи…

И Исус затвори очи, устните му се отпуснаха, челото му се отбърчи; потъна в сън. И на другия ден, призори, когато се събуди, почувства радост и облекчение, сякаш беше избегнал голяма опасност. Арапчето също се беше събудило, подреждаше работилницата и тихо се смееше.

— Защо се смееш, арапче? — обади се Исус и му намигна.

— Смея се на хората, Исусе Назаретянино — отвърна то тихо, за да не го чуят жените. — Какви ли ужаси преживява горкият ви ум всеки миг! Отдясно пропаст, отляво пропаст, отзад пропаст, и само отпред едно изпънато въже над хаоса!

— За миг — каза Исус и също се засмя — умът ми се олюля на въжето, дето казваш, и за малко да падне в хаоса; но се спасих!

Жените влязоха, промениха се приказките, запламтя огнището, започна денят; юрнаха се на двора цяла сюрия деца, смееха се, заиграха на сляпа баба.

— Мария — каза Исус със смях, — колко деца имаме? Марта, напълни се дворът; трябва да разширим къщата или да спрем да раждаме.

— Да разширим къщата — отвърна Марта.

— Още малко и ще почнат да се катерят по стените и дърветата на двора като невестулки и катерички. Обявихме война на Смъртта, Мария; благословена да бъде утробата на жената; пълна е с яйца като на рибите, и всяко яйце е и един човек. Няма да ни тръшне Смъртта.

— Няма да ни тръшне Смъртта, любими; ти да си жив и здрав! — отвърна Мария.

Исус беше в настроение, искаше да се пошегува с нея; а пък и днес Мария много му се харесваше, такава една неразсънена още, както стоеше пред него и се решеше.

— Мария — каза й той, — не мислиш ли никога за смъртта, не молиш ли Бога за милост, не се ли тревожиш какво ще стане с теб на другия свят?

Мария тръсна дългата си коса, засмя се.

— Мъжки грижи — отвърна тя. — Не, не моля Бога за милост, жена съм, моля за милост мъжа; нито пък тропам по Божията врата да прося райските радости; аз прегръщам мъжа, когото обичам, и друг рай не искам. Вечните радости — за мъжете.

— Вечните радости за мъжете ли? — възкликна Исус и погали голото рамо на Мария. — Тясно кътче е земята, жено любима. Как можеш да се затвориш там, вътре, и да не искаш да излезеш?

— Само в граници е щастлива жената, знаеш това, рави; щерна, божем, е жената, не е извор.

Марта влезе тичешком.

— Един човек търси къщата ни — каза тя — и иде; нисък, дебел, гърбушко, главата му гола като гулия, като яйце; преплита кривите си крака клечки и иде.

Влезе и арапчето, запъхтяно.

— Не ми харесва видът му, ще му затръшна вратата; ще дойде и този да ни обърка всичко.

Исус се изблещи на арапчето.

— Какво се боиш? — каза той. — Кой е той, та да му се боиш? Отвори вратата!

Арапчето му намигна.

— Изгони го! — прошепна му то.

— Защо? Кой е той?

— Изгони го — повтори арапчето — и не питай.

Исус се ядоса.

— Не съм ли свободен? Не правя ли каквото си искам? Отвори вратата!

В това време на улицата се чуха стъпки; спряха; на вратата се почука.

— Кой е? — попита Исус и изскочи на двора.

— Един пратеник Божи, отворете! — чу се тънък пресеклив глас.

Вратата се отвори, един нисък и дебел гърбушко, плешив, млад още, стоеше на прага; очите му горяха. Двете жени, които бяха изтичали да го видят, се дръпнаха назад.

— Радвайте се и ликувайте, братя! — каза гостът, като отвори обятията си. — Нося ви Добрата Вест!

Исус го гледаше, мъчеше се да си спомни, беше го виждал някъде, студени тръпки полазиха по тялото му.

— Кой си ти? Някъде, струва ми се, съм те срещал; в двореца на Каяфа ли? На някое разпъване ли?

Арапчето, свито в един ъгъл на двора, се изкиска:

— Ами че той е Савел, Савел кръволокът!

— Савел ли си? — попита Исус ужасен.

— Бях, не съм вече Савел кръволокът; видях истинската светлина, аз съм Павел. Прославено да бъде Божието име, спасих се и тръгнах да спася света, не Юдея, не Палестина, а целия свят. За Добрата Вест, която нося, са нужни морета и далечни градове, голям простор; не клати глава, майстор Лазаре, не се усмихвай, не се присмивай; ще го спася!…

— Аз ида оттам, където ти отиваш, юначето ми! — отвърна Исус. — Когато бях млад, като твоя милост, помня, бях тръгнал и аз да спасявам света. Ами че нали това значи да си млад? Да искаш да спасиш света! Обикалях бос, дрипав, препасал ремък с пирони, като някогашните пророци, и виках: „Любов! Любов!“, и много други такива, дето не искам вече да си ги спомням; подбраха ме с лимонови кори, строшиха ме от бой, замалко да ме разпнат; същото ще си изпатиш и твоя милост, момчето ми!

Беше се разпалил, забрави, че се правеше на майстор Лазар, разкриваше тайните си на чужд човек.

Арапчето се уплаши, намеси се, за да отклони разговора на другаде.

— Не му говори, господарю, и аз искам да му кажа нещо, остави ме да му поговоря.

Обърна се към новодошлия.

— Не си ли твоя милост, проклетнико, дето уби безчестно, безчестно, Мария от Магдала? Кръв капе от ръцете ти! Пръждосай се от този почтен двор!

— Ти ли? Ти ли? — възкликна Исус настръхнал.

— Аз — отвърна Павел и въздъхна тежко. — Удрям се по гърдите, раздирам дрехите си, викам: „Прости ми! Виновен съм! Получих указания да убивам всеки, който престъпваше Мойсеевия Закон, убих, когото можах.“ И се завръщах в Дамаск; но ето че, изведнъж, от небето падна гръм и ме събори на земята; силният му блясък ме заслепи, не виждах; и над главата си чух изпълнен с жалба глас: „Савле, Савле, защо ме гониш? Какво ти сторих?“ — „Кой си, Господи?“ — извиках. „Аз съм Исус, този, когото гониш; вдигни се, иди в Дамаск, и там моите верни хора ще ти кажат какво да правиш.“ А аз скочих прав, треперещ, очите ми бяха отворени, но не виждах; хванаха ме другарите ми за ръка и ме отведоха в Дамаск. И в къщурката, където отидох да отседна, дойде един ученик на Исус, Ананий, да е жив и здрав! Сложи ръка на главата ми и се помоли: „Христе, върни му светлината, да обикаля света, да разгласява Добрата Вест!“. И щом изрече това, люспите паднаха от очите ми, видях светлината, кръстих се; кръстих се, станах Павел, Апостолът на Езичниците, разгласявам по суша и море Добрата Вест. Какво блещиш очи и ме гледаш? Защо стана, майстор Лазаре, такъв един възбуден?

Крачеше Исус напред-назад из двора, със стиснати юмруци, с пяна на уста; видя жените, които стояха пребледнели в ъгъла, видя децата, които плачеха, хванали се за майките си.

— Махайте се — заповяда им той, — оставете ни сами!

Арапчето се приближи раздразнено, за да го заговори, но той го отстрани ядосано.

— Не съм ли свободен? — каза му той. — Не издържам повече, ще говоря!

Извърна се към Павел, гласът му трепереше.

— Каква Добра Вест? — изръмжа той.

— Исус Назаретянина, чувал си навярно за него, не беше син на Йосиф и Мария, беше син Божи, слезе на земята, прие човешка плът, за да спаси човека; а безчестните жреци и фарисеи го хванаха, отведоха го при Пилат, разпнаха го; но на третия ден възкръсна и се възнесе на небето; победена бе Смъртта, братя, опростени бяха греховете, отвориха се вратите на рая!

— Ти видя ли го възкръснал Исус Назаретянина? — изръмжа Исус. — Видя ли го с очите си? Какъв беше?

— Светкавица, светкавица, която говореше!

— Лъжец!

— Видели са го учениците му; събрали се, след разпъването, в един таван, вратите били затворени; и изведнъж той дошъл и застанал пред тях и казал: „Мир вам!“. Всички го видели и очите им се заслепили. Тома не повярвал, турил пръст в раните му, дал му да изяде и една риба…

— Лъжец!

Но Павел се беше разпалил, прегърбеното му тяло се беше изправило, очите му блестяха.

— Не е роден от мъж, а майка му е била девица; слязъл ангел Гавриил от небето и й казал: „Здравей, Мария!“, и словото паднало като семе в утробата й; така е роден.

— Лъжец! Лъжец!

Павел замълча учудено; стана арапчето, мандалоса вратата; съседите бяха чули виковете, открехнаха вратите си и нададоха ухо, двете жени отново бяха излезли на двора, изплашени; но арапчето пак ги запря вътре. Исус се беше разгорещил, не можеше вече да удържи сърцето си; приближи се до Павел, сграбчи го за рамото, разтърси го.

— Лъжец! Лъжец! — извика му той. — Аз съм Исус Назаретянина, никога не съм бил разпнат, никога не съм възкръсвал, син съм на Мария и Йосиф Дърводелеца от Назарет, не съм син Божи, и аз съм, като всички, син человечески. Какви са тези богохулства? Какви срамотии? Какви лъжи? И с такива лъжи ти се осмеляваш да спасиш света, безбожнико?

— Ти ли? Ти ли? — прошепна Павел смаян.

Докато майстор Лазар говореше и се пенеше, той беше забелязал на ръцете и краката му синкави белези, като от гвоздеи, и още една рана, върху сърцето му.

— Какво въртиш очи? — извика Исус. — Какво гледаш ръцете и краката ми? Тези белези, дето виждаш, ми ги наби Бог — Бог или Лукавия? — още не мога да разбера — насън; сънувах, че съм разпнат и ме заболя, но нададох вик, събудих се; и се успокоих. Каквото трябваше да изстрадам наяве, изстрадах го насън, и се отървах!

— Мълчи! Мълчи! — изръмжа Павел и стисна слепоочията си, за да не се пръснат. — Мълчи!

Ала къде ти да замълчи Исус! Сякаш с години му се бяха трупали в сърцето му тези слова, и сега разтворило се бе сърцето, изливаха се. Арапчето увисна на мишницата му.

— Мълчи! Мълчи! — казваше му то, но той с един замах го запрати на земята, обърна се към Павел.

— Да, да, всичко ще кажа, да ми олекне! Каквото трябваше да изстрадам наяве, изстрадах го насън, отървах се, и дойдох в това селце под друго име, с друго тяло, и живея човешкия живот — ям, пия, работя, правя деца, стихнаха големите пожари, станах и аз един кротък, спокоен огън, свих се край огнището, а жена ми сготвя яденето за децата ни. Тръгнах да завладея света и хвърлих котва в това домашно корито; това е, не се оплаквам; син человечески съм, ти казвам, не съм син Божи; и не обикаляй по света да разгласяваш лъжи; ще се вдигна и ще кажа високо истината!

Сега вече и Павел избухна.

— Запуши вече тази безсрамна уста! — извика му той и се нахвърли върху него. — Мълчи, да не те чуят хората, че ще им се пукне жлъчката! В този свят на разложение, на неправда и бедност, Исус Разпнатия, Исус Възкръсналия, е единствената утеха за честния и онеправдан човек. Лъжа или истина — какво ме е еня мен? Стига да бъде спасен светът!

— По-добре светът да се погуби чрез истината, отколкото да се спаси чрез лъжата; в сърцевината на такова спасение седи великият Червей — Сатаната.

— Какво ще рече истина? Какво ще рече лъжа? Истина е това, което придава криле на човека, което ражда велики дела и велики души, и ни издига с цял ръст над земята; а лъжа — това, което подрязва крилата на човека!

— Няма ли да млъкнеш, сине на Сатаната! Такива са, като твоите, и крилата на Луцифер!

— Няма да млъкна; не ме е еня мен за истини и лъжи, видял ли съм го, не съм ли го видял, разпнат ли е бил, или не е бил разпнат; аз, с упорството, с копнежа, с вярата, създавам истината, не се мъча да я открия, изкалъпвам я. Измайсторявам я по-голяма от ръста на човека, и така правя човека по-голям. Нужно е, чуваш ли, много е нужно, за да се спаси светът, да бъдеш разпнат — и аз ще те разпна, щеш не щеш; нужно е да възкръснеш, и аз ще те възкреся, щеш не щеш; а пък твоя милост седи си тук, в селцето си, майстори си люлки и корита, и деца. Ще накарам, да го знаеш, въздуха да приеме твоя образ, твоето тяло, трънения венец, гвоздеите, кървищата; всички тези неща се включиха в оръдията на спасението, не може вече без тях. И безброй очи, чак от края на света, ще се вдигнат и ще те виждат разпнат във въздуха; ще плачат, и сълзите им ще пречистват душата им от всички грехове. Но на третия ден ще те възкреся; защото без възкресение, няма спасение. Последният, най-ужасният враг, е смъртта; ще я затрия! Как ли? Като те възкреся, Исусе, сине Божи, Месия!

— Това не е вярно! Ще се вдигна и ще извикам: Не съм бил разпнат, не съм възкръснал, не съм Бог! Защо се смееш?

— Викай, като си нямаш работа; не ме е страх от теб, нито пък ми трябваш вече; търкулна се колелото, което ти завъртя, кой може сега да го спре? Вярно е, че по едно време, когато ти говореше, дойде ми да се нахвърля върху теб, да те удуша, да не би да разкриеш кой си и горките хора да видят, че не си бил разпнат; но бързо се успокоих; викай, като щеш! Ще те сграбчат твоите хора и ще те качат на кладата, задето богохулстваш, и ще те изгорят!

— Аз изрекох само едно слово, само една вест донесох: Любов, Любов, нищо друго.

— Казал си Любов и си отприщил всички ангели и демони, които дремят в недрата на човека; това не е, както си мислиш, проста, кротка дума; в нея има много кръв, и войски, които се избиват едни други, и горящи градове. Реки от кръв, реки от сълзи, промени се лицето на земята; дери си сега гърлото колкото си щеш и викай: Не исках да кажа това, не е това любов, не се избивайте, братя сме всички, спрете! Къде ти да спрат, нещастнико! Свърши вече!

— Смееш се като демон.

— Смея се като апостол; аз ще стана твой апостол, щеш не щеш; аз ще измайсторя и теб, и живота ти, и учението ти, и разпването ти, и възкресението ти, както си искам; не те е родил Йосиф, дърводелецът от Назарет, родих те аз, Павел, писачът от Тарс в Киликия.

— Не искам! Не искам!

— Кой те пита? Нямам нужда от твоето разрешение. Какво се бъркаш в делото ми?

Исус се тръшна върху патара на двора; свря отчаян глава между коленете си. Как можеше да се бори с този демон?

— Как може да бъде спасен светът от теб, майстор Лазаре? — Павел застана над сломения Исус и му заговори пренебрежително. — Ами че какъв възвишен пример му даваш, та да те последва, да надмогне природата си, да окрили душата си? Мен ще слуша светът, ако иска да се спаси, мен!

Огледа се; пуст беше дворът, арапчето, свито в един ъгъл, въртеше белите си очи и виеше като вързано овчарско куче; жените се бяха скрили, съседите си бяха отишли; но на Павел дворът му се стори сякаш безкраен, като някакъв голям площад, изпълнен с хора, скочи, качи се на патара и започна да проповядва на невидимото множество:

— Братя, вдигнете очи, погледнете; от една страна — майстор Лазар, от другата — аз, Христовият слуга; изберете! Ако тръгнете с този, майстор Лазар, животът ви ще мине сиромашки, впрегнат на долапа, ще живеете и ще умрете, както живеят и умират овцете, оставят след себе си малко вълна, малко блеене и много тор; ако дойдете с мен, любов, борба, война, ще завладеем света! Избирайте; от едната страна — Христос, син Божи, спасението на света, от другата страна — майстор Лазар!

Беше се разпалил; оглеждаше с кръглите си орлови очи невидимото множество; кръвта му кипеше; сгромоляса се дворът, арапчето и майстор Лазар изчезнаха. Чу глас във въздуха:

— Апостоле на Езичниците, велика душа, ти, който създаваш с кръвта и сълзите си лъжата и я превръщаш в истина, застани начело, води! Докъде ще отидем?

И Павел протегна ръце, прегърна света, извика:

— Докъдето стига човешкото око; и още по-далеч; докъдето стига човешкото сърце! Голям е светът, слава Богу! Отвъд земята на Израил — Египет, Сирия, Финикия, Изтокът, Гърция и големите й богати острови Кипър, Родос, Крит. И още по-нататък — Рим; и още по-нататък — варварите, с дългите си руси плитки, с двойните си секири… Каква радост е само да тръгваме рано-рано, да ни шиба планинският вятър към морето и да носим Кръста, да го побиваме в камъните и сърцата и да завладяваме света! Каква радост е да ни прогонват с крясъци, да ни бият, да ни хвърлят в пресъхналите кладенци, да ни убиват заради Христос!

Дойде на себе си, успокои се, невидимото множество се стопи във въздуха; извърна се и видя, че сега Исус, облегнат на стената, го слуша крайно изплашен.

— Заради Христос, не заради теб, майстор Лазаре, а заради истинския, моя!

Исус не можа да издържи повече; избухна в ридания.

Арапчето се приближи до него.

— Исусе Назаретянино — каза му то тихо, — плачеш ли? Защо плачеш?

— Как може, тайни мой друже — прошепна Исус, — човек да гледа по какъв начин само може да бъде спасен светът и да не се разплаче?

Сега Павел слезе от патара, пара се вдигаше изсред редките му косми на главата. Събу сандалите си, изтупа ги, за да ги отърси от праха, извърна се към външната врата.

— Отърсих от сандалите си праха от твоята къща, сбогом! — каза той на Исус, който стоеше вцепенен сред двора. — Хубаво ядене, хубаво вино, хубаво любене, майстор Лазаре, хубави старини! И да не посмееш да се бъркаш в делото ми, затрих те! Чуваш ли, майстор Лазаре, затрих те! Ала, да не мислиш, много се радвам, че се срещнах с теб; отървах се! Това исках, да се отърва от теб; отървах се; сега съм свободен, нямам никого над главата си. Сбогом!

И след като изрече това, дръпна мандалото на вратата, с един скок се озова навън и пое по главния път към Йерусалим.

— Колко бърза, как се запретна и тича като гладен вълк; отива да изяде света… — каза арапчето, излезе на прага и го гледаше ядосано.

Извърна се, за да обае Исус и да прогони опасния небесен дух, който бе дошъл да го изкуши; но Исус беше вече прекрачил прага, стоеше сред пътя и гледаше с тревога, с ламтеж суровия апостол, който се отдалечаваше тичешком; заплахи, съвсем забравени спомени изникваха в него, и копнежи…

Арапчето се изплаши; сграбчи го под мишницата.

— Исусе — произнесе то тихо, повелително. — Исусе Назаретянино, мръдна ти нещо умът! Какво гледаш? Влизай вътре!

Но Исус, безмълвен, бледен, рязко отхвърли от себе си ръката на ангела.

— Влизай вътре! — повтори му той ядосано. — Слушай какво ти казвам! Добре знаеш кой съм!

— Остави ме! — изръмжа Исус, вперил очи в Павел, който вече изчезваше на края на пътя.

— С него ли искаш да отидеш?

— Остави ме! — изръмжа отново Исус и зъбите му тракаха; изведнъж го бяха обхванали тръпки.

— Мария! — извика арапчето. — Марта!

И стисна здраво през кръста Исус, за да не избяга.

Чуха го двете жени, изтичаха, а зад тях цялата сюрия деца. Околните врати се отвориха, излязоха съседите, наобиколиха Исуса; а той, жълт като восък, стоеше сред пътя; и изведнъж обърна нагоре очи, и тихо, полека, се свлече на земята.

Усети, че го вдигнаха, положиха го на леглото му, наквасиха с розова вода слепоочията му, дадоха му да помирише оцет от рози, отвори очи, видя двете си жени, усмихна се, видя арапчето, присегна се, хвана го за ръката.

— Дръж ме здраво — промълви той, — не ме оставяй да избягам; добре съм си тук.