Никос Казандзакис
Последното изкушение (12)

XI

Синът на Мария се опря на стената, затвори очи; устата му горчеше като отрова; а равинът отново бе сврял старческата си глава между коленете си и мислеше за ада, и за демоните, и за човешкото сърце… Не, не са адът и демоните долу в земните мрачини, а вътре в човешките гърди — и на най-добродетелния, и на най-праведния. Бездна е Бог, бездна е и човекът, и не смееше старият равин да отвори сърцето си и да види какво има вътре.

Мълчаха доста време; дълбока тишина; двете черни кучета също се бяха уморили да оплакват умрелия и се бяха унесли в сън; и изведнъж нежно, пронизително съскане се разнесе на двора.

Първи го чу полупобърканият Йеровоам и скочи на крака; всеки път, когато се вдигнеше вятърът на Йехова, това нежно съскане се разнасяше на двора и калугерът скачаше радостно. Слънцето залязваше, но дворът беше още залят от светлина и очите на калугера различиха върху плочите, до пресъхналия кладенец, една голяма змия, черна, на жълти петна, която беше изправила издутата си шия, изплезваше трептящия си език и съскаше. По-лъстива овчарска свирка от тази змийска шия Йеровоам не беше чувал никога; от време на време, през лятото, когато сънуваше и той жена, такава я виждаше, като змия, изпълзяваше на рогозката, на която той спеше, пъхваше език в ухото му и засъскваше.

Изскочи и тази вечер Йеровоам от килията си, пристъпи, притаил дъх, към разпалената змия, която свиреше; гледаше я, гледаше я, свиреше и той и се разпалваше. И полека-лека от пресъхналия кладенец и от околните египетски смокини и из пясъка се появиха една качулата синя змия и още една, с два рога, и други, жълти, пъстри, съвсем черни… Пълзяха бързо, като струйки вода, събраха се с първата змия, глашатая, преплетоха се всички наедно, триеха се една о друга, и се лижеха взаимно. Змийски грозд провисна сред двора, а Йеровоам отваряше уста и лигите му течаха; това е любовта, така се съединява мъжът с жената, мислеше си той, затова ни е изгонил Господ от рая… И прегърбеното му нелюбено тяло се полюляваше и то насам-натам заедно със змиите.

Чу старият равин примамливото свирене, вдигна глава, ослуша се. „Съединяват се змиите — помисли си той — под миросания Божи вятър; Той духа и иска да изгори света, а змиите се вдигат и се любят…“ За миг умът на стареца се унесе, прилъстен; равинът изведнъж потръпна. „Всичко е от Бога дадено — каза си отново той, — всичко има двояк смисъл, единият — явен, другият — скрит; простият народ проумява само явния смисъл; казва: това е змия, по-нататък умът му не отива; но боговдъхновеният ум вижда отвъд зримата змия и скрития й смисъл; днес, в този миг, след изповедта на сина на Мария, змиите, които изпълзяха и съскат пред вратата на килията, имат, навярно, някакъв дълбок скрит смисъл… Какъв смисъл?“

Сви се на пода, слепоочията му бучаха; какъв смисъл? Студена пот обля набръчканото му спечено лице и той ту хвърляше кос поглед към бледия младеж, ту, затворил очи, отворил уста, се вслушваше в змиите навън. Какъв смисъл?

Старият му наставник, великият заклинател Йосафат, който беше игумен, когато равинът се беше покалугерил в този манастир, го беше научил на езика на птиците; знаеше старият равин какво казват лястовиците, гълъбите, орлите; обещал му беше да го научи да разбира какво казват и змиите, но не свари; умря и отнесе тайната със себе си… Навярно тези тук змии носят някаква вест тази вечер! Каква вест?

Сви се отново, стисна главата си, мозъкът му бучеше; дълго време се въртеше и въздишаше, и чувстваше как бели и черни светкавици прорязваха мозъка му. Какъв смисъл? Каква вест?

И изведнъж нададе вик; стана от пода, взе патерицата на игумена, опря се на нея.

— Исусе — каза той с нисък глас. — Исусе, как чувстваш сърцето си?

Но младежът не го чу; беше потънал в неизразимо блаженство; за първи път тази вечер, след толкова години, сега, когато бе взел решение да се изповяда и да говори, различаваше в тъмата на сърцето си отчетливо всяка една от змиите, които съскаха вътре в него, даде им име, и щом им даде име, стори му се, че излязоха от недрата му, изпълзяха навън, и му олекна.

— Исусе — отново попита старецът. — Как чувстваш сърцето си? Олекна ли му?

Наведе се, улови го за ръка.

— Ела — каза му той нежно и постави пръст на устните си.

Отвори вратата, държеше го за ръка, прекрачи прага; сега змиите, разпалени, прилепени, се опираха на земята само на опашките си, изправили се бяха като сплит и танцуваха сред нажежената пясъчна вихрушка натам, накъдето ги отвяваше Бог; а понякога се вдървяваха и заставаха неподвижно, премалели.

Синът на Мария отстъпи назад, когато ги видя; но равинът му стисна ръката; протегна патерицата, докосна леко змийския грозд.

— Ето ги — каза той тихо и погледна усмихнат младежа. — Отидоха си.

— Отидоха ли си? — възкликна младежът учудено. — Отидоха ли си? Откъде?

— Ами че не чувстваш ли сърцето си олекнало? От сърцето ти!

Синът на Мария изблещи очи, гледаше ту равина, който му се усмихваше, ту змиите, които, всички вкупом, се придвижваха сега, танцувайки, и се отправяха към сухия кладенец; сложи ръка на сърцето си и почувства, че бие бързо, ликуващо.

— Да отидем вътре — каза старецът и пак го хвана за ръка.

Влязоха, затвори равинът вратата.

— Слава богу — произнесе той развълнуван и погледна със странен смут сина на Мария.

„Чудо е това — мислеше си той, — само чудеса е животът на този младеж, който стои сега пред мен…“ И му идеше ту да простре над него ръце, да го благослови, ту да се наведе и да му целуне краката… Но се сдържа; колко пъти досега го беше излъгал Бог! Колко пъти, като гледаше пророците, които се появяваха в последно време от планинските склонове или от пустинята, си беше казвал: „Този е Месията! Този!“. Но Бог го мамеше и сърцето на равина, което беше готово да разцъфне, оставаше пак пън без цветове. И затова се сдържа. „Нека го изпитам по-напред — помисли си той. — Това бяха змиите, дето го разяждаха отвътре, махнаха се, очисти се; сега може да стане и да говори на хората; и тогава ще видим.“

Вратата се отвори, влезе архондарят Йеровоам; носеше сиромашката вечеря на двамата гости — ечемичен хляб, маслини и мляко; обърна се към младежа.

— Постлах ти рогозката за спане в друга килия тази вечер; ще имаш и другар.

Но умът и на двамата гости беше другаде, не го чуха; от дълбините на сухия кладенец отново се чуха змиите, капнали вече, още съскаха.

— Женят се — ухили се калугерът, — духа вятърът Божи, а те — да се не видят макар! — не се боят, женят се.

Погледна стареца и му намигна; но той беше почнал да топи хляба в млякото и да дъвче, да набере сили, да превърне хляба, маслината и млякото в ум, та да може да говори на сина на Мария; хвърляше поглед гърбушкото ту към единия, ту към другия, дотегна му, отиде си.

Ядяха сега и двамата, седнали с кръстосани крака, един срещу друг, безмълвни. В килията се беше смрачило; пейките, игуменският стол, аналоят с още разтворен върху него пророк Даниил, блестяха мъхнати в тъмнината; а въздухът в килията още миришеше на тамян; навън вятърът стихваше.

— Кротна се вятърът — каза по едно време равинът, — отмина Господ.

Младият човек не отвърна. „Отидоха си, отидоха си — мислеше си той, — отидоха си змиите вътре от мен… Дали това е искал Бог? Дали затова ме доведе тук, в пустинята, за да се изцеря? Задуха, чуха го змиите, излязоха от сърцето ми, отидоха си. Слава Богу!“

Равинът се нахрани, вдигна длани, благодари на Бога; обърна се към младежа.

— Исусе — каза той, — умът ти тук ли е? Аз съм старият равин на Назарет, чуваш ли ме?

— Чувам те, чичо Симеоне — обади се младежът и изскочи от голямата глъбина.

— Дойде часът, дете мое; готов ли си?

— Готов ли? — възкликна младежът и потръпна. — Готов, за да извърша какво?

— Знаеш добре какво, мен ли питаш? Да се вдигнеш и да говориш.

— На кого?

— На хората.

— И какво да кажа?

— Не бери грижа; отвори си устата, нищо друго не иска от теб Бог. Обичаш ли хората?

— Не знам; гледам ги и ме боли за тях; нищо друго.

— Стига и това, дете мое, стига; вдигни се и им говори. Може тогава мъката ти да нарасне, но тяхната мъка ще се облекчи; може затова Бог да те е изпратил на този свят; ще видим!

— Може затова Бог да ме е изпратил на този свят ли? Откъде знаеш това, отче? — възкликна младежът и с цялата си душа зачака да чуе.

— Не знам това, никой не ми го е казал, но може. Видях поличби; когато беше още дете, взе веднъж глина и направи една птичка; и както я галеше и й говореше, стори ми се, че на глинената птичка й израснаха крила и хвръкна от шепата ти… Може тази глинена птичка да е човешката душа, Исусе, дете мое, човешката душа в твоите ръце.

Младежът стана; отвори предпазливо вратата, подаде навън глава, ослуша се; змиите бяха занемели напълно; зарадва се. Обърна се към стария равин.

— Дай ми благословията си, отче — каза той, — не ми говори вече, не мога повече, стига.

И след малко добави:

— Уморих се, чичо Симеоне; отивам да си легна; понякога Бог идва през нощта и разяснява деня; лека нощ, чичо Симеоне!

Пред вратата го чакаше архондарят.

— Да вървим — каза той, — да ти покажа къде съм ти постлал; как те казват, юначето ми?

— Син на Дърводелеца.

— А мен — Йеровоам; викат ми и Перко; викат ми и Гърбушко; нека си викат! Аз си гледам работата; гложда сухия комат, дето ми го е дал Господ.

— Какъв комат?

Гърбушкото се засмя.

— Не разбираш ли, серсемино? Душата ми. И когато я довърша, лека нощ! Идва смъртта и ме изяжда и мен.

Спря, отвори една ниска вратичка.

— Влез вътре — каза той — на, ей там наляво, в ъгъла, е рогозката ти!

Избута го, като се смееше гръмко, вкара го вътре.

— Приятни сънища, юначето ми; това го има в манастирския въздух — ще сънуваш жени!

Изкиска се и затръшна вратата.

 

 

Синът на Мария се спря; мрак; отначало не различаваше нищо. Полека-лека варосаните стени започнаха слабо да светлеят, в една ниша в стената проблесна стомна, а в ъгъла искряха, впити в него, две очи.

Пристъпи бавно, пипнешком, с протегнати ръце; кракът му се препъна в разгънатата рогозка; спря. Двете очи се движеха и го следяха.

— Добър вечер, друже — поздрави синът на Мария.

Но никой не отвърна.

Юда, свит на кълбо, с брадичка върху коленете, се беше опрял на стената и го гледаше; тежко, задъхано се чуваше дишането му. „Ела… ела… ела… — шепнеше той в себе си и стискаше ножа в пазвата си. — Ела… ела… ела… — шепнеше той, докато гледаше как синът на Мария идва и се приближава — ела… ела… ела…“ и го примамваше.

Там, в родното му село, Кариот в Идумея, по същия начин, помнеше, братът на майка му, заклинателят, примамваше чакалите, зайците и яребиците, които искаше да убие. Лягаше на земята, очите му горяха, впиваше ги в дивеча и започваше да свири — само копнеж, молба и повеля: „Ела… ела… ела…“ и зверчето се замайваше и със сведена глава, останало без дъх, изнемощяло, се повличаше към устата, която свиреше…

И изведнъж Юда започна да свири; отначало много тихо, нежно; но свиренето непрекъснато се усилваше, разпалваше се, заплашваше, и синът на Мария, който си беше легнал да спи, се стресна изплашен. Кой беше до него? Кой свиреше? Усети лъх на разпасан звяр във въздуха, разбра.

— Юда, брате мой, ти ли си? — попита той тихо.

— Разпъвачо! — изръмжа Юда и тупна гневно с пета по пода.

— Юда, брат мой — отново изрече младежът, — разпъвача го боли повече от разшития.

Червенобрадият се извърна рязко с цялото си тяло, обърна се с лице към сина на Мария.

— Заклех се пред моите братя зилоти, заклех се пред майката на разпнатия да те убия; добре си дошъл, разпъвачо; изсвирих и ти дойде.

Скочи прав, сложи мандалото на вратата, върна се и отново се сви в ъгъла, с лице към Исус.

— Чу ли какво казах? Да не почнеш да ревеш, приготви се!

— Готов съм.

— Да не се развикаш; бързо! Докато е още тъмно, да си отида.

— Добре съм те заварил, Юда, брате мой; готов съм. Не изсвири ти, Бог изсвири и дойдох; всичко е нагласила добре Милостта му, дойде, тъкмо когато трябваше, Юда, брате мой; тази вечер сърцето ми се пречисти, олекна му, мога да се представя на Бога; уморих се да живея и да се боря със себе си. Изпъвам врат, Юда, готов съм.

Изръмжа ковачът, смръщи вежди; никак не му харесваше, гнус го беше да се докосне до врат, който му се подлагаше беззащитен, като на агне. Той искаше съпротива, да се вкопчат тяло с тяло, да се разпали кръвта им и да дойде, както прилича на мъже, най-накрая, справедливата отплата за борбата — убиването.

Изпънал беше синът на Мария врат и чакаше; но ковачът протегна ръчището си, блъсна го настрани.

— Защо не се противиш? — изръмжа той. — Какъв мъж си ти? Стани да се борим!

— Ама не искам, Юда, брате мой; да се противя ли? Защо? Каквото искаш ти, това искам и аз; това, сигурно, иска и Бог. Затова и е нагласил всичко толкова добре. Видя ли? Аз тръгнах за този манастир, по същото време си тръгнал и ти; пристигнах и сърцето ми изведнъж се пречисти, приготвих се да бъда убит; взел си и ти ножа, сврял си се в този ъгъл, приготвил си се да убиеш; и ето, отвори се вратата и влязох… Какви други поличби искаш, Юда, брате мой?

Но ковачът хапеше яростно мустаците си и мълчеше, кипеше кръвта му, нахлуваше в главата му, обагряше се, побеляваше, отново се обагряше мозъкът му.

— Защо правиш кръстове? — избухна накрая Юда.

Младежът сведе глава; това именно беше тайната му; как да я разкрие? Как можеше да има вяра ковачът на сънищата, които Бог му изпраща, на гласовете, които чува, когато е сам, на острите нокти, дето се впиват отгоре в главата му и искат да го вдигнат на небето? А той не ще, противи се и се хваща за греха, за да не си отиде от земята!

— Не мога да ти обясня това, Юда, брате мой, прости ми — каза той съкрушено, — не мога…

Примъкна се ковачът, за да различи в тъмнината лицето на младежа; изгледа го хищно и бавно се оттегли, и отново се опря на стената. „Какъв човек е този, не мога да разбера — помисли си той, — демон ли е някакъв, или Бог го направлява? Безпогрешно, проклет да е, го направлява… Не се противи, а пък това е най-голямата съпротива; не мога да коля аз агнета; хора мога, агнета не мога…“

И избухна:

— Страхливец си ти, нещастнико, да се не видиш макар! Удрят ти шамар по едната буза, а ти извръщаш веднага и другата буза; видиш ли нож, веднага изпъваш врат; гнусно е за един мъж да те докосне.

— Бог не го е гнус — прошепна синът на Мария спокойно.

Ковачът въртеше нерешително в ръката си ножа. По едно време му се стори, че в тъмнината някаква светлина трепти около сведената глава на младежа; отмаляха му ръцете, изплаши се.

— Дебела ми е главата — каза той, — но говори, ще разбера. Кой си ти? Какво искаш? Откъде идеш? Какви са тези басни, с които си заобиколен — разцъфнала тояга и светкавици, и припадъците, дето те хващат, както си вървиш, и гласовете, дето чуваш, уж, в тъмнината? Каква е тайната ти, я ми кажи?

— Болката, Юда, брате мой.

— За кого? За кого те боли? За твоята несрета и сиромашия ли? Или пък да не би да те боли за Израил? Говори тогава! За Израил ли? Това да ми кажеш, чу ли? Това, нищо друго; болката за Израил ли те разяжда?

— Болката за човека, Юда, брате мой.

— Остави хората; хора са и гърците, дето ни клаха толкова години; хора са и римляните, дето ни колят още и мърсят Храма и Бога ни; какво те е еня за тях? Израил гледай; ако те боли, за Израил да те боли — всички останали, проклети да са!

— Мен и за чакалите ме боли, и за врабчетата, Юда, брате мой; и за тревата.

— Охо! — възкликна подигравателно червенобрадият. — И за мравките ли?

— И за мравките; всички са от Бога, надвесвам се връз мравката, виждам в лъскавото й съвсем черно око Божието лице.

— Ами ако се надвесиш и връз моето лице, сине на Дърводелеца?

— И там ще видя, много надълбоко, Божието лице.

— Ами не те ли е страх от смъртта?

— Защо да ме е страх от нея, Юда, брате мой? Смъртта е врата, която се затваря, врата, която се отваря; отваря се и влизаш вътре.

— Къде вътре?

— В лоното Божие.

Юда въздъхна ядосан… „Не се хваща този — помисли си той, — не се хваща, защото не се бои от смъртта…“ Опря брада на ръката си, загледа го, мъчеше се да вземе решение.

— Ако не те убия — каза той най-сетне, — какво имаш намерение да правиш?

— Не знам; каквото реши Бог; мисля да се вдигна и да говоря на хората.

— Какво ще им кажеш?

— Откъде искаш да знам, Юда, брате мой? Аз ще си отворя устата, а Бог ще говори.

Светлината около главата на младежа се усили, лицето му грееше, изпито, печално, а очите му, големи, съвсем черни, привличаха Юда с неизразима ласкавост. Червенобрадият сведе очи, смутен. „Ако знам, че ще излезе да говори и да разпали сърцата на Израил, та да се нахвърлят върху римляните, няма да го убия.“

— Защо се бавиш, Юда, брате мой? — попита младежът. — Да не би Бог да не те е проводил да ме убиеш? Да не би друга да е волята му и дори ти да не я знаеш и ме гледаш и се мъчиш да я откриеш? Аз съм готов да бъда убит, готов съм и да живея; вземи решение.

— Не бързай — отвърна Юда тежко. — Дълга е нощта, имаме време.

Замълча.

— Не може човек да говори с теб! — извика той след малко, побеснял. — Белята си намира; едно те питам, друго ми отговаряш, не се хващаш; по-уверен беше умът ми, по-уверено беше сърцето ми, преди да те видя и да те чуя… Остави ме, извърни нататък лицето си, спи; искам да бъда сам, да прехвърля всичко, да видя какво да правя.

И като каза това, червенобрадият се извърна с ръмжене към стената.

Легна синът на Мария върху рогозката си, скръсти ръце, спокоен.

„Каквото е рекъл Господ, това ще стане“ — помисли си той и затвори с упование очи.

Една кукумявка се измъкна от кухината на отсрещната скала, видя, че Божият вихър беше преминал, попрехвръкна безшумно насам-натам и започна да кряска нежно и да зове еша си: „Отиде си Господ! — викаше му тя. — Пак се отървахме, любов моя! Ела!“. Високо горе прозорчето на килията се изпълни със звезди. Отвори синът на Мария очи, видя звездите, зарадва се, местеха се бавно, изчезваха, изкачваха се други, минаваха часовете.

Юда се въртеше, все още с кръстосани крака, върху рогозката си, пухтеше, мърмореше, от време на време ставаше, отиваше до вратата, отново се връщаше. През клепките си синът на Мария го гледаше и чакаше. „Каквото е рекъл Господ, това ще стане“ — мислеше си той и чакаше. Часовете минаваха.

В съседния обор една камила изстена уплашено; навярно бе видяла вълк в съня си или пък лъв. Нови звезди се изкачваха на изток, големи, застрашителни, строени като войска.

Изведнъж, в дълбокия още мрак, един петел пропя; Юда скочи прав; само с една крачка се озова до вратата; отвори я рязко, затвори я отново. Тежко се разнесоха стъпките му по плочите.

И тогава синът на Мария се извърна; видя в отсрещния ъгъл, в тъмнината, права, будна, вярната си спътница.

— Прощавай, сестро моя — каза й той, — не е дошъл още часът.