Никос Казандзакис
Последното изкушение (31)

XXX

Клепачите му затрепкаха радостно, учудено; не беше това кръст, а грамадно дърво, от земята до небето, и беше пролет, и дървото цялото бе цъфнало; и на всеки клон, съвсем накрая, над бездната, беше кацнала по една птичка и чуруликаше… А той, изправен, се опираше с цялото си тяло върху разцъфналото дърво, и беше вдигнал глава, и ги броеше; една, две, три…

— Трийсет и три — промълви той, — колкото са и годините ми; трийсет и три птички, и чуруликат.

Очите му се разшириха, преляха, покриха лицето му; и сега виждаше навред, без да се извръща, целия свят разцъфтял. Ушите му, две усукани раковини, поемаха глъчката, ругатните и риданията на света и ги превръщаха в песен; и едно копие пронизваше сърцето му, и от него течеше кръв.

Един по един, състрадателно, без повей, цветовете окапваха върху заплетените му с тръни коси и върху окървавените му ръце; и докато се мъчеше, от дълбините на птичата песен, да си спомни кой беше и къде се намираше, изведнъж въздухът се завихри, сгъсти се — и пред него застана един ангел. И в този миг се съмна.

Много ангели беше виждал и насън, и наяве; но такъв ангел не беше виждал никога. Каква топла човешка красота беше това, какъв къдрав, нежен мъх по бузите и по горната му устна! А очите му как само проблясваха игриво, изпълнени със страст, като на влюбена жена, като на влюбен юноша. Тялото му беше стройно и крепко, а прасците му и закръглените му бедра бяха покрити чак догоре с възбуждащ, синкав мъх; а подмишниците му ухаеха на любимия мирис на човешка пот.

Исус се развълнува.

— Кой си ти? — попита го той, а сърцето му биеше силно.

Ангелът се усмихна и цялото му лице се смекчи по човешки, сви широките си зелени крила, сякаш искаше да не изплаши твърде много Исус.

— И аз съм като теб — отвърна той. — Твоят ангел-хранител; имай ми вяра.

Дълбок и гальовен беше гласът му, съчувствен и близък, като на човек; досега гласовете на ангелите, които беше чувал, бяха строги и все му се караха; зарадва се; погледна умолително ангела и зачака да заговори отново.

А той се досети за това и склони да изпълни желанието на мъжа, усмихна се.

— Изпрати ме Бог да подсладя устните ти; с много горчилки те напои и небето, страда, бори се, и дори ден сладост през целия си живот не видя; майка ти, братята ти, учениците ти, бедните, сакатите, онеправданите, всички, всички, в сетния страшен миг, те изоставиха; остана съвсем сам, беззащитен, върху една скала, сред мрака. И тогава Бог Отец те съжали: „Ей, какво седиш — извика ми той. — Не си ли ти неговият ангел-хранител? Слез и го спаси; не искам да бъде разпнат, стига вече!“. — „Господи на Силите — отвърнах му аз треперещ, — не го ли изпрати на земята, за да бъде разпнат? Да спаси хората? Затова си стоях тук спокойно; мислех си, че такава е волята ти.“ — „Нека бъде разпнат насън — отвърна ми Бог, — все същия ужас ще изпита, все същата болка.“

— Ангеле-хранителю — извика Исус и се хвана с две ръце за главата, за да не му се откачи. — Ангеле-хранителю, момчето ми, ще се побъркам! Не бях ли разпнат?

Ангелът постави снежнобялата си ръка върху развълнуваното сърце на Исус, за да го умири.

— Успокой се, любими — каза му той и игривите му очи го загледаха гальовно, — не се вълнувай; не си бил разпнат!

— Сън ли са били, значи, кръстът, болките потъмнялото слънце?

— Сън; преживял си насън всичките си страдания; качиха те на кръста, приковаха те насън, отвориха се петте рани на ръцете, на краката и на сърцето ти с такава сила, че погледни, още тече кръв от тях…

Исус се огледа като обезумял. Къде се намираше? Какво е това поле и разцъфналите дървета, и водите? Ами Йерусалим? Ами душата му? Извърна се към ангела, докосна го по рамото, колко свежа беше плътта му, колко стегната!

— Хранителю мой, ангеле, момчето ми — каза му той, — докато говориш, плътта ми олеква, кръстът се превръща в сянка на кръст, гвоздеите — в сенки на гвоздеи, а разпъването се рее над мен, в небето, като облак…

Ангелът го прихвана през кръста.

— Да вървим — каза той и взе да крачи, като подхвръкваше по обсипаната с цветя трева, — големи радости те очакват, Исусе Назаретянино; Бог ми даде право да те накарам да изпиташ всичките радости, за които си копнял скришом през живота си, любими… Хубава е земята, ще видиш, хубаво е и виното, и смехът, и устата на жената и подрусването на първия син на коленете ти… А ние, ангелите, ще повярваш ли, често се навеждаме от небето, гледаме земята и въздишаме.

Размаха големите си зелени крила, прегърна го.

— Извърни глава — каза му той, — погледни зад себе си.

Извърна Исус глава и какво да види? В далечината, високо горе, хълмът на Назарет блестеше под изгряващото слънце; отворени бяха крепостните врати и през тях излизаше хиляден народ, все благородници и благороднички, облечени в злато, яхнали бели коне, а във въздуха се вееха снежнобели копринени знамена със златни лилии. Спускаха се сред потънали в цвят планини, минаваха през царски крепости, обикаляха, заобикаляха, обгръщаха хълмовете, преброждаха реките, чуваше се смесена глъчка от смехове, тънки приказки и сладки, иззад най-гъстите дървета, въздишки…

— Ангеле-хранителю мой, момчето ми — произнесе Исус смаян, — какво е това благородническо гъмжило? Кои са тези царе и царици? Къде отиват?

— Царско сватбено шествие — отвърна с усмивка ангелът. — Отиват на сватба.

— Кой се жени?

Закачливите очи на ангела заиграха.

— Ти — отвърна той. — Това е първата радост, която ти доставям.

Кръвта нахлу в главата на Исус; и веднага се досети коя е невестата; цялата му плът заликува. Бързаше сега.

— Да вървим — каза той.

И изведнъж видя, че и той яздеше бял кон със златни седло и юзда; огледа себе си. Кога се беше превърнала сиромашката му, безброй пъти кърпена дреха в кадифе и златна сърма? И едно синьо перо се развяваше горе на главата му.

— Това ли е царството небесно — попита той, — което възвестявах на хората? Това ли е, момчето ми?

— Не, не — отвърна със смях ангелът. — Това е земята.

— Как се е променила така!

— Не се е променила; ти се промени; сърцето ти, едно време, не я искаше, сърцето ти се опъваше на желанието си; сега я иска; това е цялата загадка. Съгласие между земя и сърце, Исусе Назаретянино, това е царството небесно… Но защо си губим времето в думи? Да вървим; невестата чака.

Сега и ангелът яздеше един бял кон, поеха на път; зад тях цвилеха планините от царската конница, която се спускаше по тях; а и женските смехове бяха станали още по-силни. Птиците размахваха криле във въздуха, летяха всички на юг и пееха: „Иде! Иде! Иде“. Птичка беше станало и сърцето на Исус, кацнала беше на главата му и пееше: „Ида! Ида! Ида!“.

Изведнъж, както препускаше сред всеобщото ликуване, се сети за учениците си. Извърна се назад, заоглежда благородническото множество, затърси ги, не ги откри; погледна учудено спътника си.

— Ами учениците ми? — попита той. — Не ги виждам; къде ли се намират?

Отвърна му подигравателен смях.

— Пръснаха се.

— Защо?

— Страх.

— И Юда ли дори?

— Всички! Всички! Завърнаха се при лодките си, скриха се в избите си, кълнат се, че не са те виждали, че не те познават… Не гледай назад, не мисли за тях; гледай напред.

Опияняващ мирис на лимонови цветчета изпълни до задушаване въздуха.

— Стигнахме — каза ангелът и се спеши.

Конят се превърна в светлина, изчезна.

Дълбоко, жално мучене се разнесе изсред маслиновата гора, изпълнено с мъка и нежност; развълнува се Исус, сякаш неговите недра викаха; погледна; вързан за ствола на една маслина, венцерог, с мощна задница, с изправена опашка, блестеше черен белочел бик; никога досега не беше виждал Исус такава сила и такъв блясък, такива яки рога и толкова тъмни очи, изпълнени с мъжественост! Изплаши се; не е бик това, помисли си той, това е едно от тъмните, безсмъртни лица на Всемогъщия Бог.

Ангелът стоеше до него и се усмихваше лукаво.

— Не се плаши, Исусе Назаретянино, бик е, младичко биче, девствено; погледни; току вади език, облизва влажните си ноздри, навежда глава и блъска маслината, за да се бори с нея; мята се, за да скъса въжето и да избяга… Погледни там долу, на ливадата, какво виждаш?

— Юници, юнички… Пасат.

— Не пасат; чакат бичето да скъса въжето. Чуй го как мучи! Каква нежност, каква молба, каква сила! Наистина, като тъжен и ранен бог… Защо стана такова свирепо лицето ти? Исусе Назаретянино, защо ме гледаш с такива мрачни, невесели очи?

— Да вървим — измуча тихо Исус и гласът му беше изпълнен с нежност, молба и сила.

— Да развържа по-напред бичето — отвърна ангелът със смях. — Не ти ли е жал за него?

Пристъпи, развърза въжето, за миг девственият звяр застина; и изведнъж разбра, беше свободен, подскочи буйно и се втурна към ливадата.

И тъкмо в този миг откъм лимоновата градина се разнесе нежно звънтене на гривни и гердани; извърна се Исус: Мария Магдалена, срамежлива, трепереща, с венец от лимонови цветчета, стоеше пред него.

Исус се спусна, сграбчи я в прегръдките си.

— Магдалена, любима! — извика той. — Колко, колко години копнях за този миг! Кой се намесваше и ни пречеше? Бог ли? Защо плачеш?

— От много радост, любими, от силен копнеж; да вървим!

— Да вървим; води!

Извърна се да се сбогува със спътника си; ангелът беше изчезнал във въздуха; отзад, голямото царско шествие — благородници, благороднички, царе, бели коне, бели лилии — беше изчезнало; долу, на ливадата, бикът покриваше юниците.

— Кого търсиш, любими? Какво гледаш назад? Само ние двамата останахме на този свят. Целувам петте ти рани, на краката ти, на ръцете ти, на сърцето ти; каква радост само, каква Пасха! Възкръсна светът! Ела!

— Къде? Дай ми ръката си, води; имам ти вяра!

— В една просторна градина; гонят те, за да те хванат; всичко беше готово — кръстът, гвоздеите, народът, Пилат… И изведнъж дойде един ангел и те грабна. Ела, преди да се е вдигнало високо слънцето и да те видят; побесняха, искат смъртта ти.

— Какво съм им сторил?

— Доброто им искаше, спасението им; как искаш да ти простят някога това? Дай ми ръка, любими, следвай жената; тя винаги безпогрешно намира пътя.

Хвана го за ръка; булото й, огненочервено, се издуваше, докато вървеше забързана под цъфналите и вързали лимонови дървета; пръстите й, преплетени с пръстите на мъжа, горяха; а устата й миришеше на лимонов лист.

Спря се за миг, задъхана, погледна Исус, и той потръпна; видя как очите й заиграха закачливо, лукаво, като очите на ангела. Но тя му се усмихна.

— Не се бой, любими, — каза му тя. — От години и години едно нещо все ми се въртеше в устата, но нямах смелост да ти го кажа; но сега ще ти го разкрия.

— Какво нещо? Говори без страх вече, любима.

— Ако си на седмото небе и някой минувач ти поиска чаша вода, слез от седмото небе, за да му я дадеш; ако си свят отшелник и някоя жена ти поиска една целувка, слез от светостта си, за да й я дадеш; иначе няма да се спасиш.

Сграбчи я Исус, наведе главата й назад, целуна я в устата.

Пребледняха силно и двамата, подкосиха им се коленете, не можеха да вървят по-нататък; отърколиха се под едно цъфнало лимоново дърво.

Слънцето дойде и застана над тях; повя вятър, западаха върху двете голи тела лимонови цветчета; едно зелено гущерче се беше залепило срещу тях върху един камък и ги гледаше с кръглите си неподвижни очи. От време на време, отдалеч, се чуваше мученето на бика, сега спокойно, утолено. Заръмя тихо; падаха капките и двете пламнали тела се разхлаждаха; пръстта замириса.

Мария Магдалена прегръщаше мъжа, не го пускаше да се откъсне от нея, гугукаше.

— Никога не ме е целувал мъж, никога не съм усещала върху устните и бузите си мъжка брада и между коленете си мъжки колене; днес се родих! Дете мое, плачеш ли?

— Не знаех, жена любима, че светът е толкова хубав и плътта толкова свята, дъщеря и тя Божия, прелестна сестра на душата; и че телесната радост не е грях!

— Защо тръгна да завладяваш небето и въздишаше, и търсеше живата вода? Аз съм живата вода, наведе се, успокои се. Дете мое, въздишаш ли още? Какво мислиш?

— Йерихонска роза повехнала, която се съживява и се разтваря във водата, е сърцето ми; извор жива вода, о жена, сега разбрах.

— Какво, дете мое?

— Този е пътят.

— Пътят ли? Какъв път, Исусе любими?

— Как смъртният става безсмъртен; как Бог слиза на земята с човешки образ. Бях се заблудил; търсех пътя извън плътта; в облаците, в дълбоките размишления, в смъртта; жена, скъпа сътруднице на Бога, прости ми! Навеждам се и ти се покланям, Майко на Бога; сина, който ще добием, как ще го наречем?

— Отнеси го на Йордан-река и го кръсти както искаш; твой е.

— Нека го наречем Утешител^[1]!

— Мълчи; чувам, че някой иде насам през дърветата; навярно е моето предано арапче; поставих го да варди наоколо да не дойде някой; ето го!

— Господарке, Савел…

Арапчето въртеше белите си очи, а цялото му закръглено тяло беше потънало в пяна, като на дълго препускал кон. Магдалена скочи, протегна ръка, затули устата му.

— Мълчи!

Извърна се към Исус.

— Любими мой мъжо — каза тя, — умори се, поспи си; скоро ще се върна.

Но той беше вече затворил очи, сладък сън се бе разлял върху клепачите и слепоочията му, и не видя как Магдалена се отдалечи сред лимоновите дървета и се изгуби по пустия път.

Но умът му скочи, остави долу плътта да спи и тръгна след Магдалена. Къде отиваше? Защо плувнаха изведнъж в сълзи очите й и светът потъмня? Като сокол летеше над нея и гледаше да не я изтърве.

Арапчето се кършеше отпред, изплашено; преминаха маслиновата градина, слънцето не беше още залязло, навлязоха в ливадата, юниците, полегнали върху тревата, преживяха; спуснаха се в сенчест дол, само камънаци; чуха се викове и кучешки лай, и запъхтяно човешко дишане. Страх обхвана арапчето.

— Отивам си! — каза то и забърза.

Магдалена остана сама; погледна наоколо — камъни, кремъчни камънаци; малко тръни, една безплодна дива смокиня, наклонена над стръмнината, два гарвана на най-високата скала, караул; щом зърнаха Магдалена, започнаха да грачат силно, сякаш викаха другарите си.

Разклатиха се камъните, хора се заизкачваха по урвата, едно черно куче с червени петна се появи, изплезило език. Изпълни се долът с кипариси и върби, като гробище; и се чу глас, спокоен, доволен:

— Добре дошла!

Магдалена се огледа.

— Кой заговори? Кой ме поздрави?

— Аз.

— Кой си ти?

— Бог.

— Бог ли! Покривам косите си, потулям гърдите си, извърни лицето си, за да не видиш голотата ми, Господи; срам ме е. Защо ме доведе в тази дива пустош? Къде се намирам? Виждам само кипариси и върби.

— Това е, което е нужно за смъртта и безсмъртието. Доведох те, Великомъченице, там, където исках; приготви се да умреш, Магдалена, да станеш безсмъртна.

— Не искам да умра, не искам да стана безсмъртна, да живея искам на земята, а после ме превърни в пепел.

— Керван, натоварен с подправки и благоухания е смъртта, не се бой; качи се на черната камила и влез в небесната пустиня, Магдалена.

— О, кои са тези побеснели странници, дето се появиха иззад кипарисите?

— Не се бой, Магдалена, това са моите водачи; засенчи очите си с длан; не виждаш ли черната камила със самар от червено кадифе, дето я водят, за да я яхнеш? Не се противи.

— Господи, не се боя от смъртта, но ме хваща жал. За първи път им бе дадена милостта да имат същата уста плътта и душата ми, за първи път бяха целунати ведно и двете — и да умра!

— Добър е този миг, за да умреш, Магдалена, по-добър няма да намериш, не се противи.

— О, какви са тези викове и заплахи, и гръмки смехове, които чувам? Господи, не ме изоставяй; ще ме убият.

И тогава се чу, този път от много далеч, все тъй спокоен и доволен, гласът:

— Ти стигна, Магдалена, до върховната радост в живота си; повече не можеш; добра е смъртта. Добра среща, Първомъченице!

Изгуби се гласът и иззад една извивка на дола се появи шайката — побеснели левити и кръвопийци слуги на Каяфа, с ножове и секири. Видяха Магдалена, нахвърлиха се върху нея — брадви, кучетата и хора.

— Мария Магдалена, блуднице! — крещяха те и се смееха гръмко.

Черен облак закри слънцето, светът потъмня.

— Не съм аз! Не съм аз! — извика клетницата. — Бях, не съм, днес се родих!

— Мария Магдалена, блуднице!

— Бях, не съм, кълна се; не ме убивайте, милост! Кой си ти, с плешивата глава, с големия корем, с кривите крака, гърбавият? Не ме докосвай!

— Мария Магдалена, блуднице, аз съм Савел, изпрати ме Богът на Израил от Дамаск и ме овласти да го убия!

— Кого?

— Любовника ти!

Обърна се към тайфата си:

— Дръжте я, момчета, тази е любовницата му, сигурно знае; казвай, безсрамнице, къде си го скрила?

— Няма да кажа!

— Ще те убия!

— Във Витания!

— Лъжкиня! Оттам идем; някъде тук си го скрила; казвай истината!

— Не ме сграбчвай за косата! Защо искаш да го убиеш? Какво ти е сторил?

— Който вдигне глава срещу Свещения Закон — смърт!

Говореше гърбавият и я гледаше жадно, и пристъпяше към нея, дъхът му пареше. Очите на Магдалена заиграха хитро.

— Савле — каза тя, — погледни гърдите ми, мишниците ми, шията ми; не е ли жалко да се затрият? Не ги убивай!

Савел се приближи още повече; гласът му беше задавен, дрезгав.

— Разкрий ми къде е и няма да те убия; харесват ми гърдите ти, мишниците ти, шията ти; съжали се над хубостта си, кажи къде е! Какво ме гледаш? Какво мислиш?

— Мисля си и въздишам, какво чудо щеше да сториш, Савле, ако изведнъж Бог засияеше вътре в теб и ти видеше истината! Такива ученици като теб трябваше да има моят любим, за да завладее света; а не рибари, праматари и овчари; пламъци като теб, Савле!

— Да завладее света! Искал е да завладее света ли? Как? Кажи, Магдалена! И аз искам.

— Чрез любовта.

— Чрез любовта ли?

— Савле, слушай какво ще ти кажа; разкарай другите, за да не ни слушат. Този, когото гониш и искаш да го убиеш, е син Божи, Спасител на света, Месията; да, кълна се в душата си, която ще предам Богу!

Един слаб, охтичав левит с рядка сива брадичка, изсъска:

— Савле, Савле, капан за ловене на вълци са мишниците й; опичай си ума!

— Махай се!

Обърна се отново към Магдалена:

— Чрез любовта ли? И аз искам да завладея света, отивам на пристанищата, гледам заминаващите кораби и сърцето ми изгаря от мъка; искам да тръгна по безкрайния свят, но не като роб и просяк евреин, а като цар, с меча си. Но как? Не мога, и ми иде да се убия от мъка; и затова убивам, за да ми олеква.

Помълча, и след малко пристъпи още по-близко до жената.

— Къде е учителят ти, Магдалена? — попита той с ласкав глас. — Кажи ми, за да отида да го намеря, да поговоря с него, да ми каже какво е любовта. Коя е тази любов, дето ще завладее света. Чуваш ли какво ти казвам? Защо плачеш?

— Защото искам да ти разкрия къде се намира, да се срещнете двамата, той е самата благост, ти си самият плам, двамата ще завладеете света; но ти нямам доверие. Нямам ти доверие, Савле, и затова плача.

Тя още говореше, когато един камък процепи със свистене въздуха и строши челюстта й.

— Братя, в името на Бога на Авраам, Исаак и Яков, удряйте! — изкрещя охтичавият левит.

Той първи беше грабнал камък и бе ударил.

Гръмотевици закънтяха на небето; в далечината, западът стана кървав.

— По безброй пъти целуваната й уста! — изкрещя един от слугите на Каяфа.

И зъбите на Магдалена се разпиляха по земята.

— А аз в корема!

— А аз в сърцето!

— А аз между веждите!

Магдалена свря глава между раменете си, за да я предпази; кръв течеше от устата, от гърдите, от корема й; започна предсмъртното хъркане.

 

 

Плесна криле соколът, кръглите му очи обхванаха всичко, нададе пронизителен крясък и се върна назад; намери тялото си, което лежеше още под лимоновите дървета, влезе в него. Потрепнаха клепачите на Исус, едра дъждовна капка падна върху устните му, събуди се. Приседна на тежката пръст, умислен; не помнеше съня, който беше видял; само някакви камъни бяха останали в паметта му, и една жена, и кървища… Да не би тази жена да е била Магдалена? Образът й трептеше, течеше като вода, не можеше да се закрепи, за да го види. И докато се мъчеше да го различи, камъните и кървищата се превърнаха уж в стан, и жената сега седеше на стана и тъчеше, и пееше: меден, само жалба беше гласът й.

Сред тъмния листак над главата му проблясваха златистите лимони; опря длани върху влажната земя, почувства прохладата и пролетната й топлина, хвърли бърз поглед наоколо, никой не го гледаше, наведе се, целуна земята.

— Майко — каза й той тихо, — дръж ме здраво, и аз те държа здраво; Майко, защо да не си ти моят Бог?

 

 

Лимоновите листа потрепнаха, леки стъпки се чуха по влажната земя, един невидим кос изсвири; вдигна очи Исус и видя, застанал пред него, доволен, засмян, ангелът-хранител със зелените крила; къдравият мъх по тялото му проблясваше под косите лъчи на залязващото слънце.

— Добре дошъл — каза Исус. — Лицето ти сияе; каква нова добра вест ми носиш? Имам ти вяра: крилата ти са зелени като земната трева.

Ангелът се засмя, сви крилата си, приседна до него; стри един лимонов цвят и жадно го вдъхна; погледна в далечината към залеза — беше станал вишнев; приятен ветрец се вдигна от земята и всички листа на лимоновите дървета зашумоляха радостно; затанцуваха.

— Колко ли щастливи трябва да сте вие, хората — каза той. — Направени сте от пръст и вода, а всичко на земята е направено от пръст и вода и затова си допадате — мъже и жени, и меса, и треви, и плодове… Нали сте от същата пръст? От същата вода? Всички искате да се слеете. На, сега като идвах, чух, че една жена те викаше.

— Защо ме вика? За какво съм й?

Ангелът се усмихна.

— Нейните вода и пръст викат твоите вода и пръст; седи на стана, тъче и пее; преминава планините песента й, разлива се из полето и те търси; ето, сега ще стигне чак дотук, до лимоните. Мълчи, ето я, чуваш ли? Мислех, че пее; не пее, проточила е жалба; ослушай се, какво чуваш?

— Чувам как птиците се завръщат в гнездата си, свечери се.

— Нищо друго ли? Напрегни всички сили, остави душата си да се измъкне от тялото ти, да чуе.

— Чувам! Чувам! Един женски глас, много надалеч, много надалеч, и плаче; но не различавам думите.

— Аз ги чувам съвсем ясно; чуй ги и ти; какво оплаква?

Надигна се Исус, напрегна всички сили, душата му литна, стигна в селото, влезе в къщата, спря се на двора.

— Чувам… — произнесе Исус и постави пръст на устните си.

— Казвай.

— Плоча сребърна, плоча златна,

плоча от злато тежко,

устни алени не преяждай,

черни очи не поглъщай,

не поглъщай и езичето му,

славейногласното…

— Позна ли гласа й, Исусе Назаретянино?

— Да.

— Мария на Лазар; още тъче прикята си; мисли, че си умрял и плаче. Разголена е снежната й шия, тежък гердан от тюркоази пада връз гърдите й, цялото й тяло е влажно от пот, мирише. Мирише като току-що изваден хляб, като зряла дюля, като земя, връз която ръми; ставай, да вървим да я утешим.

— Ами Магдалена? — извика Исус изплашено. — Магдалена?

Ангелът хвана Исус за мишницата, накара го да седне отново.

— Магдалена ли? — произнесе той спокойно. — Вярно, забравих да ти кажа, умря.

— Умря ли?

— Убиха я. Ей, къде отиваш, Исусе Назаретянино, със стиснати юмруци? Кого отиваш да биеш? Бога ли? Той я уби. Сядай долу! Метна Всеблагият стрела, прониза я на най-високия връх на щастието, и Магдалена остана там, горе, безсмъртна. Има ли по-голяма радост от тази за жената? Няма да види любовта да повяхва, сърцето да става страхливо, плътта й да се скапва. Бях там, тъкмо когато я убиваше, видях, вдигна ръце към небето и извика: „Благодаря ти, Боже, това исках!“.

Ала Исус беше пламнал.

— Такава жажда за покорство — извика той — имат само кучетата и ангелите; не съм куче, не съм ангел, човек съм и викам: „Несправедливо е, несправедливо е, Всемогъщи, несправедливо е да я убиеш! И най-грубите дървари треперят и не смеят да отсекат дърво в разцвета му; а Магдалена беше разцъфнала от корена до върха!“

Ангелът го прегърна, започна да го гали по косите, по раменете, по коленете; говореше му тихо, нежно; смрачи се вече, повя ветрец, облаците се разсеяха и се показа една голяма звезда; навярно беше Вечерницата.

— Търпение — казваше му ангелът, — покорство, не се отчайвай; само една жена има на този свят, една, с безброй лица; едното пада, другото се издига, умря Мария Магдалена, жива е Мария на Лазар, чака ни, чака те, тя е самата Магдалена, с друго лице, слушай: пак въздъхна. Да вървим да я утешим. Тя носи в пазвата си, носи за теб, Исусе Назаретянино, най-голямата радост, сина, твоя син. Да вървим!

Милваше ангелът нежно и повдигаше от земята, съвсем полека, приятеля си; сега и двамата стояха прави под лимоновите дървета; Вечерницата се надвеси връз тях и се засмя.

И сърцето на Исус полека-лека се смекчаваше, лицата на Мария Магдалена и на Лазаровата Мария се сливаха във влажния полумрак, превръщаха се в едно… Дойде нощта, изпълнена с ухания, и ги покри.

— Да вървим! — изгугука ангелът и прекара заоблената си мъхната ръка около кръста на Исус.

На мокра пръст и на индийско орехче ухаеше дъхът му; и Исус се облегна на него, затвори очи, за да вдишва дълбоко, да прониква до недрата му дъхът на ангела-хранител.

Усмихна се ангелът, разпери едното си крило, заедно с нощта се беше спуснал и силен мраз, и обгърна с гъстите си зелени пера Исус, за да не му е студено; и отново се разнесе, във влажния въздух, като тих, ситен пролетен дъждец, жалбата на жената: „Плоча сребърна, плоча златна…“

— Да вървим — каза Исус и се усмихна.