Никос Казандзакис
Последното изкушение (20)

XIX

Големи неща стават, когато Бог и човек се свържат; Бог без човека нямаше да има на тази земя един ум, който да отразява най-смислено създанията му и да изследва с наглост и страх мъдрото му всемогъщество; нямаше да има на тази земя едно сърце, което да го боли за чуждите грижи и да се мъчи да създаде добродетели и огорчения, които Бог не е пожелал или е забравил, или се е страхувал да сътвори; духнал обаче връз човека и му придал силата и дързостта да продължи сътворението.

А пък и човекът, без Бога, човекът, такъв, какъвто се ражда беззащитен, бездруго щяха да го съсипят гладът, страхът и студът; но и да се бе спасил, щеше да пълзи като плужек сред лъвовете и въшките; и дори ако успееше, чрез безспирна борба, да застане на задните си крака, нямаше никога да може да се измъкне от топлата, нежна и плътна прегръдка на майка си, маймуната… — разсъждаваше Исус и за първи път почувства днес, толкова дълбоко, че Бог и човек могат да се слеят в едно.

Беше поел рано-рано по пътя за Йерусалим и докосваше с лактите си Бога отдясно и отляво, вървяха заедно и имаха и двамата една и съща грижа: земята се беше отклонила от правия път, вместо да се изкачва към небето, спускаше се надолу към ада; трябваше заедно и двамата, Бог и син Божи, да се борят да я възвърнат в правия път; затова толкова бързаше и Исус, сечеше пътя с големи крачки, копнееше да се срещне с другарите си, да започне борбата. Слънцето, което се издигаше от Мъртво море, и птиците, които, облени от светлината, пееха, и трептящите листа на дърветата, и белият път, който се разстилаше чак до стените на Йерусалим и го притегляше, всичко му викаше: „Карай по-бързо! Карай по-бързо! Загиваме!“ — „Знам това, знам това — отвръщаше Исус, — знам това, ида!“

Рано-рано и другарите му се промъкваха край стените, пусти бяха още сокаците на Йерусалим; и не всички заедно, а пръснати, двама по двама, Петър и Андрей, Яков и Йоан, а Юда, съвсем сам, най-отпред; страхуваха се, хвърляха коси погледи на всички страни, да не би да са тръгнали подире им, тичаха; възправи се пред тях Давидовата крепостна врата, поеха наляво по първата тясна уличка и се вмъкнаха крадешком в кръчмата на Симон Киренееца.

Трътлестият кръчмар, с червен подут нос, със зачервени подпухнали очи, махмурлия, току-що беше станал от сламеника си; посръбвал си бе до среднощ с неколцина къркачи, негови клиенти, пяха, караха се, легна си много късно, и сега, неохотно, кисел, почистваше с гъба тезгяха от остатъците от гуляя; стоеше прав, но не се беше още разсънил; струваше му се, че сънува — ужким държи гъба и почиства тезгяха… Но както се измъчваше между съня и будността, чу, че някакви запъхтени хора влизат в кръчмата му, извърна се; очите му го смъдяха, устата му беше тръпчива, брадата му — пълна с люспи от печени тиквени семки.

— Кои сте вие бре, проклетници недни? — изръмжа дрезгаво той. — Я се разкарайте оттук, ще кажа аз! Домъкнахте ми се да ядете и да пиете рано-рано, а? Нямам кеф, ай, чупете се!

Разсънваше се, като викаше, и полека-лека започна да разпознава стария си приятел Петър и другарите му, галилейците; пристъпи напред, изгледа ги отблизо, прихна да се смее.

— А бре, какви са тия мутри? Приберете си езиците, та да не висят, натиснете си пъпа, че ще ви се развие от страх. Пу, да не ви е уроки, юначаги галилейци!

— За бога, Симоне, ще вдигнеш на крак целия свят с виковете си — отвърна му Петър и се присегна да му запуши устата. — Затвори вратата; царят уби пророка, Кръстителя, не си ли чул това? Отрязал му главата и я турил на една тепсия…

— Така му се пада; проглушил му беше ушите, че бил взел, казва, братовата си жена. Карай да върви! Цар е, прави каквото си ще; и после, да ви кажа правичката, и на мен ми проглуши ушите: „Покайте се! Покайте се!“ Уф, братко!

— Ама щял, вика, да избие всички кръстени, щял да ги прекара под нож; а ние се кръстихме, разбра ли?

— Ами че кой ви каза, серсеми такива, да се кръстите? Така ви се пада!

— Ама и твоя милост, къркач неден, се кръсти! — нахока го Петър. — Нали ни каза? Какво викаш тогава?

— Друго нещо е това, мръсен рибар такъв, аз не съм се кръстил; кръщение ли е това? Накиснах се във водата, изкъпах се; и всичко, дето ми дрънкаше онзи лъжепророк, ми влизаше през едното ухо и излизаше през другото; така правят всички, дето имат пипе; ала вие, празноглавци такива… Където има лъжепророци, които обещават големи работи, първи търчите там! Скочете, ви казват, във водата, и вие — пляс! — скачате и зъзнете; не убивайте въшките си в събота, защото е, казва, голям грях; и вие не ги убивате и тогава те ви убиват; не си плащайте поголовния данък, и вие не си го плащате; и — храс! — вземат ви главата; така ви се пада! Седнете сега да пийнете по една, да дойдете на себе си; пък да се разсъня и аз!

Две дебели бъчви се чернееха във вътрешната част на кръчмата; върху едната беше нарисуван, с червена боя, един петел; върху другата, с пепелявочерни бои, една свиня; напълни Симон една кана с вино от бъчвата с петела, взе четири чаши, натопи ги в едно ведро с мръсна вода да ги измие, удари го миризма на вино, разсъни се.

Влезе един слепец, застана до вратата на кръчмата; пъхна тоягата си между краката си и захвана да настройва една много стара лютня, да се покашля сухо и да плюе, за да прочисти гърлото си. Камилар беше на младини Елиаким, и веднъж, по пладне, като минавал през пустинята, видял под една финикова палма, в яма с вода, една гола жена, която се къпела, и вместо да извърне, безсрамникът му с безсрамник, лице настрани, впил очи в красивата бедуинка; за зла участ, мъжът й, клекнал зад една скала, бил наклал огън, за да сготви; видял как камиларят се приближавал и поглъщал с очи голотата на жена му, нахвърлил се върху него, взел два разжарени въглена и ги угасил в очите на камиларя… От него ден клетият Елиаким го ударил на псалми и песни; обикаля по кръчмите и къщите в Йерусалим с лютнята си и кога пее псалми за благостта Божия, кога възпява женската голота, дават му някой сух къшей хляб, шепа фурми, две маслини, и поема по-нататък.

Настрои лютнята си, прочисти гласа си, изпъна шия и захвана да тананика любимия си псалм: „Помилуй ме, Господи, в голямата си милост и в безкрайното си състрадание прости прегрешението ми…“ Но тъкмо в този момент кръчмарят дойде с каната с вино и чашите; чу псалмопението, побесня.

— Стига! Стига! — изкрещя той. — Проглуши ми и ти ушите; все същата песен: „Помилуй ме, та помилуй ме…“ Да пукнеш дано! Аз ли, бре, съгреших? Аз ли вдигнах очи да гледам чуждите жени, когато се къпят? Господ ни е дал очите, за да не гледаме, още ли не си разбрал това? Така ти се пада тогава! Хайде, разкарай се!

Взе отново тоягата си слепецът, стисна лютнята под мишница и, без да каже гък, пое надругаде.

— „Помилуй ме, Господи… Помилуй ме, Господи…“ — тананикаше си кръчмарят ядосан. — Погледнал Давид любовно чуждите жени, погледнал любовно и този тук, кьоравият, чуждите жени, а ние си намерихме белята… Ох, братко!

Напълни чашите с вино, пиха; напълни отново своята, пи.

— Отивам сега да ви сложа във фурната една агнешка главичка, екстра мезе! Такова, че майката да яде и на детето си да не дава!

И като каза това, изскочи чевръсто на двора, където си беше измайсторил сам малка пещ, донесе съчки и лозови пръчки, запали я, пъхна вътре в нея тепсията с агнешката главичка и се върна при компанията си; умираше за вино и приказки.

Но другарите нямаха настроение; сврени край огъня, те бяха вперили очи във вратата, седяха като на тръни, искаха да си вървят; разменяха с половин уста по някоя дума и веднага пак занемяваха. Юда се надигна, застана на вратата; гнус го беше да гледа тези бъзливци, дето бяха загубили и ума и дума от страх, как само търчаха, кога свариха да стигнат до Йордан-река в Йерусалим и дойдоха, останали без дъх, та се свряха в тази отдалечена кръчма! И сега, наострили уши като зайци, треперят и току повдигат пети, за да хукнат… Да пукнете дано, галилейски юначаги! Благодаря ти, Боже на Израил, че не си ме направил като тези тук мутри; роден съм в пустинята и не съм направен от мека галилейска пръст, а от бедуински гранит. И всички вие, дето се лигавехте с него, и току, хайде клетви и целувки, а сега — беж, крачета, та да си отървете кожата! Ала аз, дивакът, загубенякът, главорезът, няма да го изоставя, ще го чакам тук, докато се върне от пустинята при Йордан-река, да видя какво носи; и тогава ще взема решение; защото мен не ме е еня за кожата ми; само едно нещо ме гори: мъката на Израил!

Дочу вътре в кръчмата полугласни караници, извърна се.

— Аз казвам да се върнем в Галилея, там сме на сигурно място; спомнете си за езерото ни бре, момчета! — казваше Петър и въздишаше.

Видя зелената си лодка да се полюшва върху сините вълни и сърцето му го заболя; видя крайбрежния чакъл, лавровите дървета, претъпканите с риба мрежи, очите му овлажняха.

— Хайде, да си вървим бре, момчета! — каза той. — Да тръгваме!

— Дадохме му дума да го чакаме в тази тук кръчма; честно е да си удържим на думата — обади се Яков.

— Ще заръчаме на киренееца — предложи Петър, за да уреди работата — да му каже, ако дойде.

— Не, не! — възрази Андрей. — Как ще го оставим съвсем сам в този суров град? Тук ще го чакаме.

— Аз казвам да се върнем в Галилея — отново повтори упорито Петър.

— Братя — обади се Йоан и хвана умолително другарите си за ръцете и раменете, — братя, замислете се над последните думи на Кръстителя; протегна ръце под меча на палача и извика: „Исусе Назаретянино, зарежи пустинята, аз си отивам, ела при хората; ела, за да не остане светът самичък!“. Дълбок смисъл имат тези думи, другари; Бог да ми прости, ако изрека някое богохулство, ала…

Духът му секна; Андрей го хвана за ръката.

— Казвай, Йоане, за какво страшно нещо се догаждаш и не смееш да го разкриеш?

— … ала, ако учителят ни е… — заекна той.

— Кой?

Тих, отпаднал, изпълнен с ужас, прозвуча гласът на Йоан:

— … Месията!

Всички подскочиха. Месията ли?! Толкова време са с него и да не им мине това през ума! Отначало го вземаха за добър човек, за светец, който носи любовта на този свят; а после, за пророк, но не суров като някогашните, а усмихнат и кротък; сваляше той на земята царството небесно, ще рече, благоденствието и справедливостта. А праотцовският, твърдоглав Бог на Израил, Йехова, той го нарече Отче, и веднага щом му каза Отче, и се смекчи, и всички станахме негови деца… Ами сега какво ще рече тази дума, дето му се изплъзна от устата на Йоан — Месия! Това значи: меч Давидов, всемогъщество на Израил, война! А те, учениците, първите, които го последваха, големи сановници, тетрарси^[1] и патриарси^[2] около престола му! Както Бог на небето има около себе си ангелите и архангелите! Така и те — етнарси^[3] и патриарси тук, на земята! Очите им блеснаха.

— Вземам си думите назад, момчета! — обади се Петър и силно се изчерви. — Аз няма да го изоставя никога!

— Нито пък аз!

— Нито пък аз!

— Нито пък аз!

Юда се изплю сърдито, удари с юмрук по рамката на вратата.

— А бре, юначаги! — извика им той. — Докато го мислехте за неспособник, беж да ви няма! А сега, като подушихте разкош и слава: никога няма да го изоставя аз! Море, всички съвсем ще го зарежете един ден, помнете ми думата, и аз, само аз, няма да го предам, на, Симон Киренееца за свидетел!

Кръчмарят, който ги слушаше и се смееше под провисналите си мустаци, намигна на Юда.

— Брей, виж ги ти! — каза той. — А пък искат да спасят света!

Ала носът му подуши миризмата от пещта.

— Ще изгори главичката! — извика той и с един скок се озова на двора.

Другарите се гледаха един друг объркани.

— Затова, значи, Кръстителя, щом го видя, се вцепени! — обади се Петър, като се плесна по челото.

Разпалиха се, разбъбриха се.

— Ами видяхте ли гълъба над главата му, тъкмо когато го кръщаваха?

— Не беше гълъб, беше светкавица!

— Не, не, гълъб беше, и гукаше!

— Не гугукаше, ами говореше; с ушите си го чух; и казваше: „Свят! Свят! Свят!“.

— Това беше Свети Дух! — каза Петър и очите му се изпълниха със златни криле. — Свети Дух се спусна от небето и всички се вдървихме, не си ли спомняте? Аз исках да си помръдна крака, за да се приближа, но беше изтръпнал, не можех да шавна! Реших да извикам, но устните ми се сковаха; вятърът спря, тръстиките, реката, хората, птиците, всички, всички се вкамениха от страх, и само ръката на Кръстителя се движеше бавно-бавно и кръщаваше…

— Нищо не видях, нищо не чух! — обади се Юда раздразнено. — Очите ви, ушите ви са били пияни!

— Не си видял, червенобради, защото не си искал да видиш! — тросна му се Петър.

— А пък твоя милост, папуробради, си видял, защото си искал да видиш; Свети Дух ти се е дощяло да видиш, и Свети Дух си видял! И си седнал сега да накараш и тези завеяни глави да го видят, като ги подвеждаш!

Яков досега слушаше, не казваше нищо; гризеше си ноктите и мълчеше; но накрая не се сдържа.

— Я, чакайте бре, момчета! — каза той. — Да не пламваме като прахан; елате, нека обмислим добре тази работа; смятате ли, че наистина Кръстителя е казал тези думи, преди да му вземат главата? Нещо не ми изглежда много ясна тая; и първо на първо, кой от нас е бил там, та да чуе това? И после още нещо: дори да ги е имал наум тези думи Кръстителя, пак е нямало да ги изрече, защото щеше да научи за това царят, щеше да изпрати шпиони да научат кой е този Исус в пустинята, щеше да го хване и да му отреже и на него главата; две и две правят четири, както казва баща ми; нека не хвърчим много нависоко!

Но Петър се ядоса.

— Две и две правят четиринайсет, казвам аз! Пък нека умът си казва каквото си ще, да се не види макар! Налей, Андрей, да пием, да удавим ума, па да видим!

Един дангалак, със сбръчкани бузи, бос, загърнат с бял чаршаф, с цели нанизи муски на врата си, нахълта в кръчмата, постави длан на гърдите, поздрави.

— Сбогом, братя! — извика той. — Заминавам; отивам при Господа; имате ли да ми дадете някаква заръка?

Без да дочака отговор, той си тръгна тичешком и влезе в съседната къща.

Тъкмо в този миг кръчмарят влизаше с тепсията и светът замириса на хубаво; окото му зърна смахнатия дингил.

— На добър час! — извика му той. — И много здраве! Друг чешит е и тоя! — добави Киренееца и прихна да се смее. — Абе, наистина вече е дошъл краят на вековете, напълни се светът с побъркани; видял, казва, и той Господа онази нощ, като отивал да пусне една вода; и оттогава къде ти вече да склони да живее! Не иска вече да яде, поканен съм, казва, на небето, там ще ям; уви се, значи, в савана си, тръгна да обикаля по вратите, приема заръки, сбогува се и поема… Така си пати всеки, който се доближава много до Бога; варда, момчета, за ваше добро ви го казвам, не се примъквайте много до него; прекланям се пред милостта му, ама отдалеч! Сторете място!

Постави сред масата тепсията с димящата главичка; устните му, очите му, ушите му се смееха.

— Прясна главичка! — извика той. — Йоан Кръстителя! Да ви е сладко!

На Йоан му се догади и се отдръпна; а Андрей, който тъкмо се присягаше, остана така, с увиснала във въздуха ръка; главичката, положена върху тепсията, с отворени, неподвижни мътни очи, ги оглеждаше един по един.

— Симоне, проклетнико! — възкликна Петър. — Ще ни накараш да се погнусим и да не се докоснем до нея; как да й извадя сега очите, дето толкова ги обичам за мезе? Ще ми се струва, че ям очите на Кръстителя!

Кръчмарят примираше от смях.

— Не се тревожи, Петре — каза той. — Ще ги изям аз; ама най-напред езичето му — да ми е сладко! — дето все дрънкаше: „Покайте се! Покайте се! Дойде краят на света!“. Ама по-напред дойде твоят край, нещастнико!

И като каза това, измъкна ножа, отряза езика и го глътна на един залък; изпи и една пълна чаша, погледна с гордост двете си бъчви.

— Както и да е бре, момчета, жал ми е за вас; ще променя приказката, да ви излезе от ума главичката на Кръстителя, та да можете да изядете агнешката… И така, къде ти да ви мине през ума кой е изписал тези картинки, на които не можете да се нагледате, върху бъчвите — петела и свинята? Моя милост, с ей тия ръце, ам’чи к’во си мислите! И догаждате ли се защо петел и свиня? Отде да знаете вие, тъпанарите галилейци! Да ви поясня тогава, та да ви се отвори мозъчето!

Петър гледаше главичката и се облизваше на сухо, но още не смееше да се присегне да й извади очите и да ги изяде; все тъй му беше в ума Йоан Кръстителя; така си блещеше и той очите и гледаше хората.

— Слушайте тогава — продължи кръчмарят, — та да ви се отвори мозъчето. Когато Господ завършил света — за какво ли са му били притрябвали тези бели и на него, горкия! — и захванал да си мие ръцете от калищата, повикал при себе си всички новородени и ги попитал горделиво: „А бре, птици и живинѝ, как ви се вижда светът, дето го измайсторих, намирате ли му някакъв кусур?“ Всички започнали веднага да реват, да мучат, да мяукат, да врещят, да блеят и да чуруликат: „Никакъв! Никакъв! Никакъв!“ — „Благословията ми да имате — рекъл Господ, — и аз, на кълна се във вярата ми! — не му намирам никакъв кусур; златни ми ръце!“ Но окото му зърнало петела и свинята, които стояли с наведени глави и не казвали ни дума. „Мари, свиньо — извикал Господ, — и твоя милост, превъзходителството петелът, защо мълчите? Не ви харесва, значи, светът, който сътворих? Липсва ли му нещо, санким?“ Ала те — ни гък! Та нали дяволът ги бил подучил, като им прошепнал на ухото: „Липсва му един нисък корен — ще му кажете — дето дава грозде, намачкваш го, туряш го в бъчви и правиш вино.“ — „Защо не говорите бре, живинѝ?“ — викнал отново Господ и вдигнал ръчището си; и тогава вече двете живинѝ — дяволът им вдъхнал смелост — вдигнали глава: „Какво да ти кажем, Първомайсторе? Златни ти ръце, добър е светът ти, пу, да не му е уроки! Ала му липсва един нисък корен, дето дава грозде, намачкваш го, туряш го в бъчва и правиш вино.“ — „Така ли, а? Сега ще ви покажа аз на вас, маскари недни! — креснал Господ и го хванали дяволите. — Вино ще ми искате и пиянства, и кавги, и бълвочи, а? Да се роди гроздето!“ Запретнал ръкави, взел кал, направил лоза, посадил я. „Проклета да е от мен! — рекъл. — Който препие — на петела акъла да има и на свинята зурлата!“

Прихнаха да се смеят другарите, забравиха Кръстителя, нахвърлиха се лакомо на печената главичка; и най-първи Юда, който разцепи на две черепа и напълни шепата си с агнешки мозък. Като видя как опустошават всичко, кръчмарят се уплаши; и кокалчетата й няма да ми оставят, каза си той.

— А бре, момчета! — извика Киренееца. — Хубаво ядете и пиете, ама не забравяйте и покойния Йоан Кръстителя. Олеле, главичката му!

Всички останаха със залък в уста; а пък Петър, който беше сдъвкал и се канеше да глътне окото, се смръзна; да го глътне, гнус го беше; да го изплюе, жал го беше; какво да прави? Само Юда пет пари не даваше за нищо; кръчмарят напълни чашите.

— Вечна му памят! Язък за главичката му! Хайде, да ви се връща бре, момчета!

— И на теб, шмекер неден! — обади се Петър, напъна се и глътна окото.

— Не бери грижа, не ме е страх мен — отвърна кръчмарят. — Не се бъркам в Божиите работи и хич не ме е еня да спасявам света! Кръчмар съм, не съм нито ангел, нито архангел като ваша милост, отървах се! — каза той и грабна остатъка от главичката.

Тъкмо отваряше Петър уста да каже нещо, но гласът му секна; един мъжага, сипаничав, див, се беше спрял на вратата и гледаше навътре; отдръпнаха се другарите към ъгъла, а Петър се скри зад широките рамене на Яков.

— Варава! — изръмжа Юда и смръщи вежди. — Влез вътре!

Наведе Варава дебелия си врат, различи в полумрака учениците, грубата му мутра се ухили саркастично.

— Добре съм ви заварил, овчиците ми! — каза той. — Обиколих цялата земя, за да ви открия.

Надигна се кръчмарят, замърмори, донесе му купа.

— Само твоя милост ни липсваше, капитан Варава — изломоти той.

Яд го беше на него, защото всеки път, когато идваше в кръчмата му, се напиваше, подхващаше кавга с римските войници, които минаваха, а пък той, Симон, си намираше белята.

— Не започвай пак със старите си привички, свинъо-петльо!

— А бре, докато онези гадове тъпчат земята на Израил, аз няма да се дам, набий си го това в главата! Донеси мезе, стари негоднико!

Кръчмарят избута към него тепсията с кокалите.

— Яж — рече той, — кучи зъби имаш, трошат кокали!

Изпразни на един дъх купата си Варава, засука мустаците си, извърна се към другарите.

— Ами къде е добрият овчар, овчици мои? — каза той и очите му засвяткаха. — Имам една стара сметка с него.

— Напи се, още преди да си пил — сопна му се строго Юда. — Много поразии ни сториха досега твоите юначества, стига!

— Какво си се заял с него? — осмели се и Йоан. — Свят човек е той, и когато ходи, гледа надолу, да не настъпи някоя мравка.

— Страх го е да не го настъпи някоя мравка, казваш. Мъж ли е това?

— Спаси от ноктите ти Магдалена и ти не можеш да преглътнеш това! — дръзна сега и Яков.

— Посрами ме! — изръмжа Варава и погледът му помътня. — Посрами ме, ще ми плати за това!

Но Юда го сграбчи за ръката, дръпна го настрана; заговори му тихо, припряно, сърдито.

— Какво правиш тук? Защо заряза галилейските планини? Там определи убежището ти братството; тук, в Йерусалим, други командват.

— Нали се борим за свобода? — възрази Варава сърдито. — Свободен съм тогава да правя каквото си ща; дойдох да видя и аз какъв е този Кръстител, дето прави разни чудесии; да не би пък той да е Този, когото очакваме? Да дойде вече, да застане начело, да започне сечта. Но не го сварих; бяха му отрязали вече главата; какво ще кажеш и твоя милост, Юда, вожде мой?

— Аз казвам да станеш и да си вървиш, не се бъркай в чуждите работи.

— Да си вървя ли? С целия си ли ми го казваш? Дойдох за Кръстителя, попадам на сина на Дърводелеца. От колко време го гоня! И сега, когато Бог ми го изпрати под носа ми, да го изтърва ли?

— Върви си! — отсече заповеднически Юда. — Моя работа е това, не се присягай!

— Какви намерения имаш? Братството иска да го затрие, знаеш това; поставен е от римляните, плащат му да вика за царството небесно, за да се залъгва народът, да не гледа земята и робията си; и сега твоя милост… Какви намерения имаш?

— Никакви; моя си работа; върви си!

Варава се извърна, хвърли последен поглед към другарите, които бяха наострили уши, за да чуят.

— Добра среща, овчиците ми! — извика им той злостно. — Никой не може да се отърве лесно от Варава, пак ще си приказваме! — добави той и изчезна към вратата на Давид.

Кръчмарят намигна на Петър.

— Даде му нареждания — каза му той тихо. — Братство, ти казват; като убият един римлянин, да бъдат избити десет евреи; десет, че и петнадесет; опичайте си ума бре, момчета!

Наведе се, пошепна на ухото на Петър:

— И слушай, какво; не се доверявайте на Юда Искариотски; тези червенобрадите…

Но замълча; червенобрадият отново си седна на столчето.

Йоан се изправи разтревожен, застана на вратата, погледна нагоре-надолу, никъде го нямаше учителя. Денят беше настъпил, изпълниха се улиците с хора; а отвъд вратата на Давид — пустош, чакъл, пепел, нито едно зелено листенце; само бели настърчали камъни, надгробни камъни; смърдеше въздухът от кучешките и камилските лешове… Изплаши се Йоан от толкова дивотия; всичко тук беше камък, от камък и мутрите на хората, камък и сърцата им, камък и Бога, комуто се кланяха; къде е Бог, Отеца, състрадателният, когото им бе довел техният рави? Ах, кога най-сетне ще се появи любимият им учител, та да се завърнат в Галилея!

— Братя, да си вървим! — обади се Петър, който не можеше повече да трае. — Няма да дойде!

— Чувам го, че иде… — прошепна плахо Йоан.

— Къде го чуваш, перко неден? — обади се Яков, комуто не се нравеха небивалиците на брат му и също бързаше вече да се завърне при езерото и лодките си. — Къде го чуваш, я ми кажи?

— Вътре в сърцето си — отвърна малкият му брат. — То първо чува, първо вижда…

Яков и Петър повдигнаха рамене; но кръчмарят се намеси.

— Право е момчето — каза той. — Не повдигайте рамене; чувал съм, че, какво мислите, е бил Ноевият Ковчег, дето го казват? Човешкото сърце! Там вътре седи Бог с всичките си създания; всички, казва, се удавили и отишли на дъното, и само то плува върху водата с товара си; то знае всичко, така е, не се смейте, то, човешкото сърце!

Заехтяха тръби, хората на улицата се отдръпнаха настрани, надигна се глъчка; догадиха се другарите, изскочиха на вратата.

Красиви юноши, левити, крепяха украсена със злато носилка, и вътре в нея, изтегнат, гладеше брадата си, облечен в коприна, с тлъсто охранено лице, със златни пръстени, един много дебел големец.

— Каяфа! — възкликна кръчмарят. — Онзи пръч попът, първосвещеникът! Стиснете си носа бре, момчета, от главата се вмирисва рибата!

Стисна си носа, изплю се.

— Отива пак в градината си да яде, да пие и да си играе с жените си и с момчетата си. Ех, мо’ре, да бях Господ! На един косъм, разправят, виси светът; щях да го отрежа този косъм, да, на, кълна се във виното, щях да го отрежа, та да отиде светът по дяволите!

— Хайде, да си вървим — каза пак Петър. — Тук не сме добре; и моето сърце има уши и очи — бягай! — вика ми то, бягайте, нещастници!

Каза, че беше чул сърцето си, но едва изрече това и наистина го чу, изплаши се, скочи прав, взе една тояга, която му попадна в ъгъла; скочиха и всички останали, видяха уплахата на Петър, изплашиха се и те.

— Ако дойде, Симоне, познаваш го, кажи му, че сме тръгнали за Галилея — заръча Петър.

— Ами кой ще плати? — попита неспокойно кръчмарят. — Главичката, виното…

— Вярваш ли в другия живот, Симоне Киренеецо? — запита го Петър.

— Вярвам, божем.

— Е, давам ти дума, ако щеш, ще ти я дам и писмено, там ще ти платя.

Кръчмарят се почеса по куфалницата си.

— Какво? Не вярваш ли в другия живот? — възкликна строго Петър.

— Вярвам бре, Петре, вярвам, ама не чак пък толкова…