Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ο Τελευταίος Πειρασμός, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Никос Казандзакис. Последното изкушение

Гръцка. Първо издание

Издателство „Народна култура“, София, 1989

Редактор: Розия Самуилова

Художник: Веселин Дамянов

Художник-редактор: Росица Скорчева

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Йорданка Киркова, Евгения Джамбазова

Рецензент: Марин Жечев

Литературна група — ХЛ.

04/95366794115557-90-89

История

  1. — Добавяне

IV

Вървеше майката, вървеше, бързаше да се измъкне, да се изгуби в тълпата. Чуваше, отпред, как жените пищяха, а отзад, разярени, пъхнали късите ножове в пазвата си, немити, чорлави, боси, пъхтяха мъжете, по-назад — старците, още по-назад — куците, слепите, сакатите. Стриваше се земята под човешките ходила, на облаци се вдигаше прахът, смърдеше въздухът, а слънцето отгоре беше започнало вече да жари.

Обърна се една старица, видя Мария, изрече някакво проклятие; две съседки извърнаха лице настрани и плюха, за да прогонят злото от лошата среща; а една младоженка придърпа настръхнала дрехата си, за да не я докосне майката на разпъвача, която тъкмо минаваше. Въздъхна Мария, закри се плътно с теменужната си забрадка, само устата й се виждаше, затворена, огорчена, и бадемовидните й очи, изпълнени с жал. Вървеше съвсем сама, препъваше се в камъните, бързаше да се свре, да се изгуби сред множеството; около нея се разнасяше шушукане, но тя крачеше с твърдо сърце. „Синът ми, галеникът ми — мислеше си тя, — синът ми, галеникът ми, докъде стигна!“ — и хапеше края на забрадката си, за да не избухне в плач.

Настигна тълпата, задмина мъжете, навлезе, свря се сред жените; беше сложила ръка на устата си, само очите й се виждаха сега, никоя съседка нямаше да я познае вече, успокои се.

Изведнъж зад нея се надигна вой, юрнаха се мъжете, избутваха жените, за да излязат отпред, наближаваха казармата, където беше затворен Зилот, бързаха да разбият вратата й и да го освободят. Мария се отдръпна встрани, скри се под една сводеста врата, загледа. Дълги мазни бради, дълги мазни коси, запенени уста, старият равин, качен на раменете на един мъжага с диво изражение, размахваше ръце към небето и викаше. Какво викаше? Нададе ухо Мария, заслуша.

— Имайте вяра, чада мои, в народа на Израел — викаше той, — напред, всички заедно, не се бойте; дим е Рим, ще духне Бог и той ще се разнесе! Спомнете си за Макавеите, спомнете си как прогониха и посрамиха властелините на света — гърците; по същия начин ще изгоним и ние и ще посрамим римляните; един е Господът на Силите, нашият Бог!

Възбуден до крайност, подскачаше старият равин и играеше хоро върху широките рамене на мъжагата; нямаше сили да тича, остарял бе, разяли го бяха постите и метаните, и големите надежди; грабна го грамадният планинец и сега тичаше с него пред народа и го размахваше като знаме.

— Ей, Варава — викаха му хората, — ще го изтървеш!

Но той безгрижно подхвърляше и люлееше върху раменете си стареца и крачеше.

Зовяха Бога и въздухът над главите на хората се нажежи, пламъци избухнаха и съединиха небето със земята, загубиха си ума хората. Този свят, направен от камъни и треви, и месо, се разреди, стана прозрачен, и зад него се появи другият, направен от пламъци и ангели.

Разпали се Юда, протегна ръце, грабна от плещите на Варава стария равин, метна го като на кон на раменете си и започна да реве:

— Днес, не утре, днес!

А и равинът, пламна и той, и захвана с тънкия си угасващ глас да пее победния псалм, и целият народ му заприглася:

— „Обградиха ме народите; в името на моя Бог аз ги разпръсвам! Обкръжиха ме народите; в името на моя Бог аз ги разпръсвам! Обкръжиха ме като оси; в името на моя Бог аз ги разпръсвам!“

Но както пееха и разпръсваха наум народите, възправи се пред тях, в самото сърце на Назарет, с дебели зидове, четвъртита, с четири ъгли, с четири кули, с четири огромни бронзови орли, крепостта на врага — казармата. На катове, на катове вътре в нея обитаваше демонът: високо на кулите — жълти и черни, с орли на тях, знамената на Рим; по-долу, кръвожадният центурион на Назарет, Руф, с войската си; още по-долу, конете, кучетата, камилите, робите. И още по-долу, сврян в един дълбок пресъхнал кладенец, с дълга коса, трезв, девствен, бунтовникът Зилот[1]; той щеше да тръсне глава и всички тези прокълнати катове над него, хора, роби, коне, кули, щяха да се сгромолясат; така винаги Бог, дълбоко в основата на неправдата, закопава малкия презрян вик на справедливостта.

Този Зилот беше последният потомък на големия род на Макавеите; прострял бе десницата си над него Богът на Израил и не даваше това свещено семе да изчезне. Четиридесет юноши беше намазал с катран развратният старик цар Ирод една нощ и ги бе запалил като факли; защото бяха смъкнали златния орел, който този предател цар на Юдея беше заковал на неосквернения дотогава горен праг на Храма. Четиридесет и един бяха заговорниците; бяха хванали четиридесетте, но водачът им се бе изплъзнал; сграбчил го беше за косата Богът на Израил и го бе спасил — голобрадо момче беше още този Зилот, праправнукът на Макавеите.

Оттогава години наред бродеше по планините и се бореше да освободи свещените земи, които Бог беше дарил на Израил. „Само Адонаи е нашият господар — разгласяваше той, — не плащайте на земните управници поголовен данък, не оставяйте орлинообразните им идоли да сквернят Храма Божи, не колете волове и овце за жертвоприношения на тиранина император! Един е Бог, нашият Бог; един е народът, народът на Израил; един е плодът на цялото земно дърво — Месията!“

Но неочаквано оттегли ръката си от него Богът на Израил и центурионът на Назарет, Руф, го залови; селяни, работници, стопани се бяха стекли от всички околни села, дойдоха и рибарите от Генисаретското езеро; от много дни насам прескачаше от къща на къща, от рибарска лодка на рибарска лодка, сграбчваше минувачите по улиците една мрачна, кривогледа, двусмислена вест: „Ще разпънат на кръст Зилот; отиде и той, загина!“ — викаше им тя; или пък понякога: „Да сте живи и здрави, братя, дойде Спасителят, вземете големи палмови клони и хайдете, всички заедно, в Назарет, да го посрещнете с «добре дошъл»!“

Изправи се на колене върху раменете на червенобрадия старият равин, протегна ръка към казармата, завика отново:

— Дойде! Дойде! Вътре в пресъхналия кладенец стои прав Месията и чака! Кого чака? Нас, народа на Израел! Напред, строшете вратата, спасете Спасителя, за да ни спаси!

— В името на Бога на Израел! — изрева с дивото си гласище Варава и вдигна брадвата, която носеше.

Зарева народът, размърдаха се късите ножове в пазвите, дечурлигата приготвиха прашките, втурнаха се всички, с Варава начело, към желязната врата. Всички очи се бяха заслепили от многото Божия светлина, не видяха една ниска странична вратичка, която се открехна и от нея излезе, като бършеше просълзените си очи, съвсем бледа, Магдалена. Съжалила беше от душа осъдения на смърт и беше слязла през нощта в сухия кладенец да го дари със сетната радост, най-сладката, която ТОЗИ свят можеше да даде. Но осъденият на смърт беше от суровата дружина на Зилотите и беше дал клетва, докато Израил не се освободи, да не реже косите си, да не сложи вино в устата си, да не спи с жена. И цяла нощ Магдалена седеше срещу него и го гледаше; ала той, отвъд, много надалеч, иззад черните коси на жената, виждаше Йерусалим, не днешния, покорения, блудния, а бъдещия свещен Йерусалим, със седемте триумфални крепостни врати, със седемте ангели хранители, със седемдесет и седемте народа на тази земя, паднали по очи в нозете му. Докосваше осъденият на смърт свежата гръд на бъдния Йерусалим и смъртта изчезваше, светът ставаше ласкав, закръгляше се, изпълваше шепата му; затваряше очи, държеше гръдта на Йерусалим в дланта си и мислеше само за едно — за Бога, за неостригания, трезвия, девствения Бог на Израил. През цялата нощ държеше Зилот върху коленете си Йерусалим и изграждаше вътре в душата си такова, каквото той го искаше, не от ангели и облаци, а от хора и земя, топло през зимата, прохладно през лятото, царството небесно.

Видя старият равин да излиза от казармата опозорената си дъщеря и извърна лице; това беше големият му срам в живота; как беше излязла от чистата му, богобоязлива утроба тази блудница? Кой зъл дух или каква неизлечима горест я бе поразила, та бе поела по пътя на позора? Веднъж се завърна от панаира в Кана и избухна в плач, искаше да се убие, а после избухна в смях, и започна да се шари, да се кичи, да обикаля навън; сетне напусна бащиния си дом и отиде да вдигне шатрата си в Магдала, на кръстопътя, откъдето минаваха керваните на търговците…

Пазвата й беше още отворена; отправи се безстрашно към хората, червилото по устните и по бузите й се беше изтрило, очите й бяха помътнели — цяла нощ бяха гледали мъжа и бяха плакали; видя, че баща й извърна лице посрамен, и се усмихна горчиво; беше надмогнала този срам и страха от Бога, и бащината обич, и хорското мнение; злословеха, че имала седем зли духа; нямаше седем зли духа, седем ножа имаше забити в сърцето си.

Старият равин отново завика, та всички да отправят поглед към него и да не видят дъщеря му; достатъчно беше, че я бе видял Бог, той да съди. Въртеше се върху раменете на червенобрадия.

— Отворете очите на душата си — викаше той, — погледнете небето; Бог е застанал над нас, разкъса се небето, появи се ангелското войнство, изпълни се въздухът с червени и сини крила!

Пламна небето, вдигна очи народът, видя над себе си Бог да се спуска въоръжен; вдигна Варава брадвата:

— Днес, не утре, днес! — извика той.

Втурна се народът към казармата; нахвърлиха се върху желязната врата, подложиха лостове, домъкнаха стълби, донесоха огън; и изведнъж желязната врата се отвори и се появиха двама бронзови конници; въоръжени до зъби, с неподвижни лица, изпечени от слънцето, охранени, самоуверени. Пришпориха конете, вдигнаха копията, и изведнъж улиците се изпълниха с пети и гърбове, които бягаха с писъци към хълма на разпъването.

Плешив, само кремъчен камънак, този прокълнат хълм беше пълен с тръни. Който и камък да повдигнеше човек, щеше да намери под него засъхнали капки кръв; всеки път, когато евреите вдигаха глава и искаха свобода, изпълваше се този хълм с кръстове и на тях се гърчеха и ревяха бунтовниците; през нощта идваха чакалите и им ръфаха краката, а на другия ден, сутринта, гарваните им изкълваваха очите.

В подножието на хълма народът спря задъхан; налетяха и други бронзови конници, закръжаха, изблъскаха еврейската тълпа и застанаха като преграда. Наближаваше вече пладне, а кръстът още не беше донесен; двама цигани на върха на хълма държаха чуковете и гвоздеите и чакаха; селските кучета довтасаха, изгладнели; лицата, извърнати към хълма, под нажеженото небе, изгаряха маслиненочерни очи, гърбави носове, спечени бузи, усукани, мазни, сплетени бакенбарди; а дебелите жени, с потънали в пот подмишници, с намазани с лой коси, се топяха под слънцето и миришеха.

Една тайфа рибари, мутри, и гърди, и ръце, разядени от слънцето и ветровете, с глуповато удивени детски очи, бяха също дошли от Генисаретското езеро да видят чудото — как Зилот, тъкмо когато онези безчестници ще го поведат да го разпнат, ще хвърли дрипите си и изведнъж ще изскочи един ангел с меч. Бяха пристигнали още снощи, с пълни кошове с риба; продадоха я изгодно и бързо, нагласиха се в една кръчма, пиха, напиха се, забравиха защо се бяха домъкнали в Назарет, сетиха се за жената и запяха за нея, после се сбиха, сдобриха се, и на разсъмване си спомниха отново за Бога на Израил, измиха се и тръгнаха, махмурлии, да видят чудото.

Чакаха, чакаха, дотегна им; изядоха и по няколко маждрака по гърба, съжалиха, че дойдоха.

— Аз казвам да се върнем на лодките си бре, момчета — обади се един с прошарена къдрава брада, здравеняк, с чело като черупка на мида. — Помнете ми думата, и този ще го разпнат и небесата няма да се разтворят, край нямат нито гневът Божи, нито човешката неправда. Какво ще кажеш и твоя милост, сине на Зеведей?

— Край няма и лекомислието на Петър — отвърна другарят му, един с остра четинеста брада и див поглед рибар, и се засмя. — Да прощаваш, Петре, бели косми вече ти покараха, но умът ти още не ти е дошъл; за миг пламваш и угасваш, като съчки. Ами че не беше ли ти, хубостнико, дето ни подбуди, тичаше като побъркан от камък на камък и викаше: „По-бързо, братя, веднъж в живота си вижда човек чудо; да вървим в Назарет да го видим!“. А сега, като изяде два маждрака по гърба и веднага се сащиса, промени тропара: „По-бързо, братя, хайде да си вървим!“. Добре ти викат Ветропоказател!

Двама-трима от рибарите, които чуха думите му, се разсмяха; а един овчар, който смърдеше на пръч, вдигна тоягата си.

— Не го ругай, Якове — каза той, — макар и да е Ветропоказател, той е най-добрият от всички нас; сърце — злато!

— Сърце злато, имаш право, Филипе — обадиха се всички и протегнаха ръце да погалят и успокоят Петър.

Но той се беше задъхал от яд; всичко друго както и да е, но да му викат Ветропоказател, това не искаше; може и да беше такъв; може и да тръгваше по всеки подухнал ветрец; но не го вършеше от страх, не; вършеше го от добросърдечие.

Яков видя, че Петър се нацупи, притесни се; съжали, че говори така сурово с по-възрастен от него, и каза, за да отклони разговора:

— Я ми кажи, Петре, какво прави брат ти Андрей? Още ли е в пустинята край Йордан река?

— Още, още — отвърна Петър и въздъхна. — Кръстил се е дори, божем, яде и той скакалци и див мед, като учителя си; и дано Господ да ме изкара лъжец, ама скоро ще го видим да обикаля из селата и да вика и той: „Покайте се! Покайте се! Дойде царството небесно!“. Кое царство небесно? Не ни ли е срам, ще кажа аз!

Яков поклати глава; смръщи дебелите си вежди.

— Струва ми се, че същото го прихвана и непрокопсания ми брат Йоан — каза той. — Отиде и той в манастир, там далече, в Генисаретската пустиня, да се покалугери; не бил, казва, роден за рибар; и ме остави мен съвсем сам с двама старци и пет лодки да си блъскам главата.

— Ами че какво му липсваше на този хубостник? Всички Божи блага имаше, какво му стана в разцвета на младостта му? — попита Филип овчарят и скришом се радваше вътрешно, че и богатите си имат някакъв червей, който ги гризе.

— Изведнъж се съкълдиса — отвърна Яков, — въртеше се по цяла нощ в постелята си, като онези момчурляци, на които им се е дощяло женитба.

— Ами че да се беше оженил тогава! Булки, на, колкото си щеш!

— Не искал, казва, да се ожени за жена.

— Ами какво тогава?

— За царството небесно и той, като Андрей. Рибарите прихнаха да се смеят.

— Честито! — рече един стар рибар и потри злорадо мазолестите си ръце.

Петър тъкмо отваряше уста да заговори, но не свари; разнесоха се дрезгави викове:

— Разпъвачът! Разпъвачът! Ето го!

Като една се извърнаха, раздразнено, всички глави: отвъд, на пътя, се появи синът на Дърводелеца, изкачваше се, залиташе и пъшкаше, нарамил кръста.

— Разпъвачът! Разпъвачът! — изрева множеството. — Предателят!

Двамата цигани видяха от върха на хълма, че кръстът иде, скочиха радостни, напекло ги беше слънцето, плюха си на ръцете, взеха казмите и започнаха да копаят дупка; бяха поставили наблизо, върху един камък, гвоздеите, дебели, с широки глави; три им бяха поръчали, пет бяха изковали.

Мъже, жени бяха изплели верига с ръцете си, за да не пуснат разпъвача да мине; Магдалена се отдели от тълпата, впи очи в сина на Мария, който се изкачваше. Сърцето й се изпълни с мъка; спомни си игрите им, когато бяха още малки деца, той — на три години, а тя — на четири; какви дълбоки, неизказани радости бяха тогава, каква неизразима сладост! За първи път и двамата, много дълбоко, много смътно, почувстваха, че единият е мъж, а другият — жена; две тела, които някога са били сякаш едно цяло и някакъв безмилостен Бог ги бе разделил, и сега парчетата се бяха отново намерили и искаха да се съберат, да станат пак едно цяло. И колкото повече порастваха, толкова по-ясно съзнаваха какво чудо е това единият да е мъж, а другият — жена, и се гледаха с безмълвен ужас; чакаха, като два звяра, да нарасне гладът, да дойде часът, да се нахвърлят един на друг, и каквото Бог бе разделил, да го съберат отново. И една привечер, на един панаир в Кана, тъкмо когато протягаше ръка да й даде, като годежен пръстен, роза, връхлетя връз тях безмилостният Бог и пак ги раздели; и оттогава вече…

Очите на Магдалена се наляха със сълзи; пристъпи крачка, носачът на кръста тъкмо минаваше край нея.

Наведе се към него, докоснаха се намазаните й с благоуханно масло коси до голите му разкървавени рамене.

— Разпъвачо! — изръмжа тя задавено, дрезгаво, като трепереше.

Извърна се младежът, впи за миг големите си тъжни очи в нея; около устните му заигра гърч, устата му се разкриви; но наведе рязко глава и Магдалена не свари да различи — болка ли бе това, ужас ли, или усмивка? Все тъй надвесена връз него, задъхана, тя му заговори:

— Не те ли е срам? Не помниш ли? Докъде изпадна!

И след малко, сякаш бе чула гласа му да й отговаря:

— Не, не — извика му тя, — не е Бог, нещастнико, не е Бог, Демонът е!

В това време народът се бе втурнал да му препречи пътя; един старец вдигна тоягата си и го удари; двама говедари, които бяха слезли от планината Табор, за да присъстват и те на чудото, протегнаха и те остените си И го ръчнаха; а Варава усети, че брадвата заигра в ръката му. Старият равин видя, че племенникът му е в опасност, свлече се от врата на червенобрадия и се спусна да го защити.

— Чакайте, чада мои — извика той, — не преграждайте пътя на Бога, голям грях е! Не пречете на писаното да мине! Нека мине кръстът, Господ го изпраща, нека циганите приготвят гвоздеите, нека бъде качен пратеникът на Адонаи на кръста, не се бойте, имайте вяра! Такъв е законът Господен: да опре ножът до кокала, иначе чудо не става! Слушайте вашия стар равин, чада мои, истина ви казвам; ако не стигне човекът до ръба на пропастта, не израстват на плещите му криле!

Отдръпнаха говедарите остените си, паднаха камъните от стиснатите юмруци, отстраниха се хората, за да освободят пътя на Господа; и синът на Мария, нарамил кръста, мина, като залиташе. Отвъд, откъм маслиновата гора, се чуха щурците, които стържеха въздуха; едно гладно касапско куче горе на хълма лаеше радостно; и там, сред тълпата, една жена с лилава забрадка изпищя и припадна.

Петър сега стоеше със зяпнала уста, изблещени очи, и гледаше сина на Мария. Познаваше го; бащината къща на Мария в Кана беше срещу бащината къща на Петър; и старите й родители, Йоаким и Ана, бяха стари близки приятели на родителите му; свети хора, и ангелите току влизаха и излизаха от бедната им къщурка, а веднъж съседите видяха и самия Господ, преобразен като просяк, да прекрачва през нощта прага им; разбраха, че е бил Господ, защото къщата на Йоаким и Ана се разлюля, сякаш в нея беше влязъл земетръс. И след девет месеца стана чудото: старата Ана, шейсетгодишната, роди Мария. Нямаше още пълни пет години Петър, но помнеше какви празненства бяха станали, как се вдигна цялото село и се стекоха всички, мъже, жени, да изкажат честитките си; и едни носеха брашно и мляко, други — фурми и мед, а трети — бебешки дрешки, подаръци за лехусата и детето; а майката на Петър избабува бебето, стопли вода, сипа в нея сол и изкъпа новороденото, което плачеше… И ето сега синът на Мария, ей го на, минава край него, нарамил кръста, и хората го заплюват и го замерят с камъни… Гледаше го, гледаше го и сърцето му възнегодуваше; злочеста беше орисията му, на този тук, сина на Мария, избра го безмилостно Богът на Израил да прави кръстове, та да разпъват на тях пророците! „Всемогъщ е — помисли си Петър и потръпна, — всемогъщ е, можеше да избере и самия мен, но се отървах; избра сина на Мария.“ И неочаквано, възнегодуващото сърце на Петър се успокои; и той изпита изведнъж дълбока признателност към сина на Мария, който бе поел и понесъл върху своите рамене греха.

И докато Петър прехвърляше всички тези неща в ума си, синът на Мария се спря, капнал.

— Изморих се, изморих се… — промълви той и се огледа, за да намери някой камък да приседне, някой човек, да се опре.

Но видя само хиляди очи, които го гледаха с омраза, и вдигнати юмруци; стори му се, че чува пърхане на крила на небето, сърцето му подскочи; може Бог, в последния миг, да се смили над него и да изпрати ангелите си; вдигна очи; не бяха ангели, бяха гарвани. Ядоса се; обзе го упорство; протегна решително крак, за да стъпи, да изкачи хълма, но камъните пропаднаха под стъпалото му; олюля се, политна напред; но Петър свари, спусна се и го задържа; взе му кръста, нарами го.

— Чакай да ти помогна — каза му той, — умори се.

Извърна се синът на Мария, изгледа го, не го позна; като сън му се струваше целият този път, на раменете му изведнъж им беше олекнало и сега летеше във въздуха, както летим в сънищата. „Не ще да е бил кръст — помисли си той, — не ще да е бил кръст; крила са били!“ Избърса потта и кръвта от лицето си и пое с крепка врачка подир Петър.

Огън беше въздухът, лижеше камъните; охранените овчарски кучета, които циганите водеха, за да излочат кървищата, се бяха излегнали под една скала около дупката, изкопана от господарите им; дишаха тежко, а потта течеше от провесените им езици. Чуваше се, под слънчевия пек, как главите пращят, а мозъците кипят; при такава жега всички межди се размърдват и се разместват — благоразумие и безумие, кръст и крило, Бог и човек.

Няколко състрадателни жени помогнаха на Мария да се съвземе, отвори очи, видя сина си бос, измършавял, Наближаваше вече върха, а пред него един мъж му носеше кръста. Въздъхна, огледа се, сякаш търсеше помощ; видя съселяните си, рибарите, понечи да се приближи, да се опре на тях; но не свари; тръба изсвири, там в казармата, появиха се нови конници, вдигна се прах, юрна се народът, и докато свари Мария да се качи на някой камък, за да види, конниците бяха вече налетели, с бронзовите си шлемове, с червените си хламиди, с охранените си нагли коне, които стъпкваха хората.

С вързани отзад ръце, с разкъсани окървавени дрехи, със сива, на четинести фъндъци брада, с дълги коси, полепнали по раменете му от пот и кръв, пристъпяше, втренчил право пред себе си очи, бунтовникът Зилот.

Народът, когато го видя, се изплаши; човек ли беше това, този потънал в дрипи, ангел ли, или демон, който криеше зад стиснатите си устни някаква страшна неизразима тайна? Бяха се уговорили, старият равин и народът, щом се появи Зилот, да подемат всички заедно, високо, военния псалм „Разпилени бяха враговете ми!“, за да вдъхнат смелост на бунтовника; но сега гърлата им се задавиха; всички почувстваха, че този мъж тук нямаше нужда от смелост; той стоеше по-високо от смелостта, непобедим, несломим, и държеше във вързаните си отзад ръце свободата. Гледаха го изплашени и мълчаха.

Центурионът, изпечен от слънцето на Изтока, яздеше най-отпред и теглеше с въже, вързано отзад на седлото му, бунтовника. Беше се съвсем отвратил от евреите, от десет години вече все издига кръстове и ги разпъва; десет години им запушва устата с камъни и пръст, за да не викат; напразно! Един разпъва, а хиляди се нареждат на опашка и с нетърпение чакат реда си, пеят безсрамните псалми на някакъв някогашен свой цар и не се боят от смъртта. Имат си свой Бог кръволок, който пие кръвта на първородните мъжки деца; имат си свой закон, звяр човекоядец с десет рога. Откъде да ги хванеш? Как да ги тръшнеш долу? Не се боят от смъртта, а онзи, който не се бои от смъртта, често си беше мислил за това центурионът тук, в Изтока, който не се бои от смъртта, е безсмъртен.

Дръпна юздите на коня си, спря; плъзна поглед наоколо по еврейската сбирщина, по изпитите лица, по хитрите пламтящи очи, по мазните бради, по сплъстените косища… Изплю се с погнуса; да се махне, да се махне оттук, да се върне вече в Рим с многото бани, с театрите, амфитеатрите и изкъпаните жени. Отвратил се бе от Изтока, от вонята и мръсотията му и от евреите.

Кръстът беше вече забит на върха на хълма, циганите изтръскваха потта си върху камъните, синът на Мария беше седнал на една скала, гледаше циганите, кръста, народа, центуриона, който се спеши пред тях, гледаше, гледаше и виждаше само море от черепи и над тях — нажеженото небе. Петър се приближи към него, наведе се да го заговори, заговори го, но в ушите му се блъскаше цяло кипящо море, не чу нищо.

Даде знак центурионът, развързаха Зилот, а той се протегна спокойно, за да се отърси от изтръпването, и започна да се съблича. Магдалена се промъкна през краката на конете, разтвори прегръдките си и понечи да се приближи към него; но той махна с ръка, отпъди я. Една старица с благородническа външност, стройна, безмълвна, си проправи път през множеството, сграбчи го в обятията си, а той се наведе, целуна и двете й ръце, продължително, държеше я в прегръдките си и я притискаше до гърдите си — а после извърна лице, старицата постоя още малко, безмълвна, без сълзи, и го гледаше.

— Бъди благословен — прошепна тя и отиде да се облегне на скалата, при циганските кучета, които, изтегнати под рядката сянка, се задъхваха.

Центурионът скочи, метна се отново на коня си, за да го виждат и да го чуват всички, вдигна бича си към множеството, за да престанат виковете, заговори:

— Евреи, чуйте думите ми, Рим говори; тишина! — Посочи с палеца си Зилот, който беше вече смъкнал дрипите си, стоеше под слънцето и чакаше. — Ей този, дето стои сега гол пред Римската империя, вдигна глава срещу Рим; смъкна, още като младеж, императорските орли, хвана балкана, закле народа да хване също балкана, да развее знамето — дошъл бил, казва, денят, в който из недрата ви щял да излезе Месията, за да повали Рим! Мълчете, не викайте; бунтовник, убиец, предател, това са престъпленията му; а сега слушайте, евреи; питам, отсъдете сами: какво наказание му се полага?

Замълча, огледа тълпата под себе си, зачака. Ръмжеха възбудено хората, блъскаха се, полюшваха се вкупом, втурваха се към центуриона, стигаха до краката на коня му и изведнъж бързо отстъпваха изплашени, и пак налитаха като вълни.

Центурионът се ядоса; пришпори коня си, отправи се към тълпата.

— Питам — изрева той, — бунтовник, убиец, предател, какво наказание?

Червенобрадият скочи побеснял; не можеше да сдържи повече сърцето си; искаше да извика: „Да живее свободата!“. Отваряше вече уста, но другарят му Варава свари, сграбчи го и му запуши устата.

Доста време се чуваше само някакво бучене, като на море; никой не дръзваше да заговори, но всички ломотеха тихо, дишаха задъхано, въздишаха. И изведнъж, над безразборната глъчка, се разнесе тънък младежки глас; всички се извърнаха с възторг и ужас; върху раменете на червенобрадия отново се бе покатерил старият равин; вдигна и двете си мършави ръце, сякаш се молеше, сякаш проклинаше, и извика:

— Какво наказание ли? Царска корона!

Изрева народът, за да заглуши гласа му, жал му стана за равина; центурионът не го чу; постави като фуния ръка на ухото си.

— Какво каза, хахамино? — извика той и пришпори коня си.

— Царска корона! — с все сила извика отново равинът.

Лицето му сияеше, целият пламтеше, мяташе се върху врата на ковача, подскачаше, танцуваше, сякаш искаше да литне.

— Царска корона! — отново извика той, щастлив, че бе станал глас на своя народ и на своя Бог, и разпери ръце, сякаш го разпъваха във въздуха.

Центурионът побесня; скочи от коня си, откачи от седлото бича, тръгна към народа; пристъпяше тежко, разместваше камъните, пристъпяше мълчаливо, като масивен звяр, бивол или глиган. Притихна народът, притаи дъх; сега пак се чуваха само щурците в маслиновата гора, и гарваните, които бързаха.

Направи още две крачки, после още една, спря; удари го вонята от отворените уста и от немитите изпотени тела — еврейщината. Пристъпи още, стигна до стария равин; покачен на врата на ковача, той гледаше отвисоко центуриона и цялото му лице се усмихваше блажено; дошъл бе мигът, за който цял живот бе копнял — да го убият и него, като пророците.

Центурионът притвори очи, изгледа го косо; напрегна всички сили, задържа ръката си, която се бе вдигнала, за да разбие, само с един юмрук, размирната старческа глава. Обузда яростта си, не беше изгодно за Рим да убие стареца, щяха да скочат отново всички на крак и пак щеше да подхване хайдушката война този проклет непокорен народ, не беше изгодно за Рим да пъхне отново ръката си в това еврейско гнездо на оси. Овладя силата си, намота бича около мишницата си; обърна се към равина, гласът му беше станал дрезгав.

— Личността ти, старче — каза той, — е почитана само защото аз я почитам; аз, Рим, желая и й придавам някакво достойнство; достойнство от само себе си тя няма; затова и няма да вдигна бича. Чух, ти отсъди; сега ще отсъдя и аз.

Обърна се към двамата цигани, които стояха от двете страни на кръста и чакаха.

— Разпнете го! — изрева той.

— Аз отсъдих — каза със спокоен глас равинът, — отсъди и ти, центурионе; но остава да отсъди още един, най-големият.

— Императорът ли?

— Не, Бог!

Центурионът се засмя.

— Аз съм в Назарет гласът на императора; императорът е за целия свят гласът на Бога; Бог, император, Руф — отсъдиха!

И като изрече това, размота от мишницата си бича и се запъти към върха на хълма, като удряше яростно камъните и тръните по земята.

— Бог да ти го върне, трижди прокълнати, на децата ти и на децата на децата ти! — прошепна един старец и вдигна ръце към небето.

Бронзовите конници в това време бяха обкръжили кръста, а долу народът кипеше от гняв, повдигаше се на пръсти, за да види, трепереше от тревога — ще стане ли, няма ли да стане чудото? Мнозина оглеждаха небето — кога ще се разтвори; жените бяха вече зърнали пъстроцветни крила във въздуха; равинът, коленичил върху широките рамене на ковача, се мъчеше да види през краката на конете и червените хламиди на конниците какво ставаше там горе, около кръста. Гледаше към върха на надеждата, към върха на отчаянието, гледаше и не проронваше дума; чакаше. Знаеше си го старият равин, добре си го знаеше той Бога на Израил, безмилостен беше, имаше си свои закони, свой Декалог, даваше, да, думата си и я удържаше, но не бързаше; имаше си своя мярка и мереше времето с нея, поколения и поколения минаваха и думата му стоеше бездейна във въздуха и не слизаше на земята; а пък когато слизаше, тежко му и трижди горко му на човека, когото избираше да му я повери! Колко пъти, от единия до другия край на Светото писание, избраниците Божии биваха убивани и Бог не простираше десницата си да ги спаси! Защо? Защо? Не бяха ли изпълнили волята му? Да не би пък волята му да е била всичките му избраници да бъдат убивани? — питаше се равинът, но не смееше да тласне ума си по-нататък. Бездна е Бог — мислеше си той, — бездна, по-добре да не се приближавам!

Синът на Мария седеше все още настрани на един камък, стискаше силно, с две ръце, треперещите си колене и гледаше. Двамата цигани бяха сграбчили Зилот, дошли бяха и от римските стражи и го дърпаха, и се боричкаха с него, смееха се гръмко, ругаеха и се мъчеха да го качат на кръста. Кучетата видяха борбата, разбраха и скочиха на крака.

Достолепната старица-майка се отдели от скалата, на която се беше опряла; пристъпи напред.

— Смелост, дете мое! — извика тя. — Да не изстенеш, да не се посрамиш!

— Това е майката на Зилот — прошепна старият равин, — майка му, благородничката от рода на Макавеите!

Бяха прекарали сега дебело въже, двойно, под мишниците на Зилот, опряха стълби на ръцете на кръста, и започнаха да го издигат полека; снажен човек беше Зилот, тежък, по едно време кръстът се наклони, щеше да падне; тури един ритник центурионът на сина на Мария и той стана, като се олюляваше, взе теслата и отиде да закрепи с камъни и клинове кръста, да не падне.

Мария, майка му, не издържа повече; засрами се, когато видя сина си, галеника си, заедно с разпъвачите; заглуши сърцето си, проправи си с лакти път, за да мине; на рибарите от Генисарет им стана жал за нея, престориха се, че не я виждат, и тя се втурна през конете да грабне сина си и да се махнат оттук.

Една старица, нейна съседка, я съжали; хвана я за мишницата.

— Мария — каза й тя, — не прави тъй, къде отиваш? Ще те убият!

— Отивам да измъкна сина си оттам — отвърна Мария и избухна в плач.

— Не плачи, Мария — каза пак старицата. — Виж другата майка, дето стои, без да се помръдне, и гледа как разпъват сина й; погледни я, да ти вдъхне смелост!

— Не плача само за сина си, съседке; плача и за тази майка.

Но старицата, която навярно беше много патила през живота си, поклати проскубаната си глава.

— По-добре майка на разпъвача — промълви тя, — отколкото на разпнатия.

Но Мария не я чу, бързаше; пое по нагорнището и потъмнелите й очи търсеха навсякъде сина й; но и светът също беше помътнял, потъмнял беше, и майката различаваше сред гъстата мъгла само коне и бронзови доспехи, и един огромен, от земята до небето, новоиздялан кръст.

Един конник се извърна, видя я, вдигна копието си и й направи знак да се махне; спря се майката, наведе се и изпод коремите на конете видя сина си, коленичил, да размахва теслата, за да закрепи кръста сред камъните.

— Дете мое! — извика тя. — Исусе!

Толкова сърцераздирателен беше викът на майката, че заглуши цялата глъчка от хората, от конете и от кучетата, които лаеха изгладнели. Синът се извърна, видя майка си, лицето му помръкна, отново захвана яростно да удря.

Циганите, покатерени на стълбите, бяха вече изпънали Зилот на кръста, държаха го вързан с въжета, да не се изтърколи долу, и тъкмо вземаха гвоздеите, за да му приковат ръцете. Тежки капки кръв, топли, изтръскаха лицето на сина на Мария; изплаши се, остави теслата, оттегли се зад конете, озова се до майката на осъдения. Разтрепера се, зачака да чуе как плътта ще се разкъса: цялата му кръв се сбра точно сред дланите му, вените му се издуха, забиха силно, сякаш щяха да се пръснат; почувства как върху дланите му се появи по един белег, съвсем кръгъл, като глава на гвоздей, и който го болеше.

— Дете мое — разнесе се отново гласът на майка му. — Исусе!

Дълбок стон се чу горе на кръста, див рев от недрата не на човека, а от недрата на земята: „Адонаи!“.

Чу го народът, разкъса се сърцето му — самият той ли извика, земята ли? Или пък разпнатият, комуто забиваха първия гвоздей? Всичко се бе сляло в едно, разпъваха всички, народ, земя, Зилот, и те ревяха. Кръвта бликна, изтръска конете, една едра капка падна върху устните на сина на Мария, топла, солена, и разпъвачът се олюля; но майката свари и го сграбчи в прегръдките си, не падна.

— Дете мое — прошепна тя, — Исусе.

Но той беше затворил очи, чувстваше в ръцете, в краката, в сърцето си непоносими болки.

Достолепната старица, неподвижна, гледаше как синът й се гърчи върху двете кръстосани греди, хапеше устни и мълчеше; но чу зад себе си сина на Дърводелеца и майка му, закипя в нея гневът, извърна се; този е отстъпникът юдей, дето направи кръста за сина й, тази е майката, която го е родила; изпълни я роптание — такива синове предатели да живеят, а синът ми да се гърчи и да реве горе на кръста! Протегна и двете си ръце към сина на Дърводелеца, пристъпи, застана пред него; той вдигна очи, видя я, бледа, сурова, безмилостна; видя я и наведе глава. Устните й се раздвижиха.

— Проклет да си от мен — произнесе тя бавно, дрезгаво, — проклет да си от мен, сине на Дърводелеца, и както ти разпна, така да те разпнат!

Обърна се към майка му.

— А мъката, която ме гори, Мария, и теб да те изгори!

Каза това, извърна лице и впери отново очи в сина си. Магдалена сега беше обгърнала основата на кръста, докосваше нозете на Зилот и го оплакваше; а косите и ръцете й бяха потънали в кръв.

Циганите накъсваха с нож, поделяха си сега дрехите на разпнатия; хвърлиха жребий, поделиха си дрипите му; беше останала само бялата му кърпа за глава, с големи петна кръв по нея.

— Хайде да я дадем на сина на Дърводелеца — казаха те, — добре поработи и той, горкият.

Завариха го да седи превит на две на слънце и да зъзне; подхвърлиха му окървавената кърпа.

— Паят ти, майсторе — каза единият. — Хайде, до следващия път, по живо, по здраво!

Засмя се и другият циганин.

— Да ти се връща, майсторе! — подкачи го той и го потупа приятелски по гърба.

Бележки

[1] „Зилотис“ на гръцки означава „ревнител, радетел“. — Бел.прев.