Никос Казандзакис
Последното изкушение (7)

VI

Светлееше синьо-бяло небето, Назарет още спеше и сънуваше, полюляваше се над възглавието му Зорницата, а лимоните и финиковите палми бяха още обвити в розово-синьо було; дълбока тишина; дори черният петел не беше още пропял; отвори синът на Мария вратата, тъмноморави кръгове бяха опасали очите му, но ръката му не трепереше; отвори вратата и без да се извърне назад да погледне майка, баща, без да затвори вратата, напусна бащината си къща завинаги. Направи две крачки, трета, спря; стори му се, че чу как две тежки ходила тръгнаха след него; извърна се — никой. Пристегна кожения си обкован колан, върза на косата си кърпата за глава с червените петна, пое по тесните криволичещи улици, едно куче го залая жално, една кукумявка усети, че светлината вече наближава, и прелетя, тихо, изплашено, над главата му. Исус премина бързо край залостените врати, излезе при зеленчуковите и овощните градини, започваха вече да чуруликат първите пойни птички; в един бостан старец се беше впрегнал и въртеше колелото на долапа; денят започваше.

Нито торба, нито тояга, нито сандали; а пътят — дълъг. Да мине през Кана, през Тибериада, Магдала, Капернаум, да заобиколи Генисаретското езеро, да навлезе в пустинята… Беше чувал за един манастир там някъде, за хора добродетелни и прости, облечени в снежнобели дрехи. Не ядели месо, не пиели вино, не докосвали жена; само се молели на Бога и познавали билки, и лекували болестите на тялото; знаели тайни заклинания и лекували душата от демоните. Колко пъти му беше говорил за този свят манастир чичо му равинът и бе въздишал! Единадесет години беше прекарал като монах там, славословял беше Господа и лекувал хората; но един ден — уви! — яхнало го изкушението, всемогъщо е, божем, и то, видял една жена, зарязал целомъдрения живот, съблякъл бялото расо, оженил се и му се родила — така му се пада! — Магдалена; справедливо наказал Бог отстъпника!

— Там ще отида, там вътре ще се свра, под крилото му… — прошепна синът на Мария и ускори крачките си.

Каква радост беше само, колко време беше копнял, откакто беше станал на дванайсет години, да зареже и дом, и родители, да хвърли камък подире си, да се отърве от наставленията на майка си, от мученето на баща си и от унизителните, дето разяждат душата, всекидневни грижи! Да отърси човешкия прах от краката си и да се махне, да потърси убежище в пустинята. И днес най-сетне тури един ритник, запрати всичко зад себе си, излезе от колелото на хората, вкопчи се целият в колелото на Бога, избави се!

Бледото печално лице просветна за миг; може би Божиите нокти да са го сграбчвали толкова години, за да го отведат там, където сега, без впити в него нокти, по своя воля отива! Започва ли тогава да се слива желанието му с желанието Божие? Не е ли това най-големият, най-трудният дълг на човека? Не ще ли рече тъкмо това щастие?

Почувства, че на сърцето му олеква; нито нокти вече, нито борба, нито викове; много състрадателно дойде Бог на разсъмване, като лек, свеж ветрец, и му каза: „Да вървим!“. И отвори вратата; и сега, какво помирение само е това, какво щастие! „Не мога да трая повече — каза той, — ще вдигна глава и ще запея псалма на избавлението: «Ти, покрив и убежище мое, Господи…»“ Радостта му не се побираше в сърцето му, преливаше; вървеше под меката светлина на зазоряването, сред големите Божии блага — маслините, лозята, житата, — и псалмът на радостта изскачаше от слабините му и искаше да се възнесе в небето. Вдигна глава, отвори уста, но изведнъж дъхът му се пресече; в този миг ясно чу зад себе си двете ходила, които тичаха; стъпките се приближаваха; ослуша се; позабавиха тичането си и ходилата. Коленете му се подкосиха; спря, спряха и ходилата.

— Знам кой е — промълви той разтреперан, — знам…

Но стори сърцето си камък, извърна се рязко, за да свари да види — никой!

Към изгрев-слънце небето беше станало вишневочервено, вятър не повяваше, налети, класовете свеждаха глава и чакаха сърпа. Никой — нито животно, нито човек, а полето — ширнало се открито; само отзад, в Назарет, над една-две къщи вече започваше да се издига дим; жените се събуждаха.

Дойде му малко сърце на място. „Да не губя време — помисли си той, — да си плюя на петите, да свърна там, зад хълма, да ме изгуби…“ И започна да тича.

От двете му страни посевите бяха цял ръст високи, тук, в това поле на Галилея, се бе родило житото; и лозята, тук пълзяха още по планинските склонове диви лози. Далече някъде се чу поскърцването на волска кола; магаретата с един скок ставаха от земята, подушваха въздуха, навирваха опашка и зареваваха. Първите жътварки се появиха; смехове, приказки, блестяха наточените сърпове; видя ги слънцето, издигна се и се стовари върху мишниците им, върху гърлата и прасците им.

Видяха отдалеч сина на Мария, че тича, прихнаха да се смеят.

— Кого гониш, бре? — извикаха му те. — Кой те гони?

Но когато се приближи, видяха го отблизо, познаха го; млъкнаха всички, скупчиха се една до друга.

— Разпъвачът! — прошепнаха те. — Разпъвачът, проклет да е! Видях го вчера как разпъва…

— Погледни кърпата, дето си е сложил на главата; цялата е в кръв!

— Тя му е паят от дрехите на разпнатия; кръвта на невинния върху главата му!

Поеха по-нататък; но сега гърлото им се беше свило; не се смееха.

Отмина ги синът на Мария, остави зад себе си жътварките, прекоси житата, пое през лозята по ниския планински склон; видя една смокиня, понечи да се спре, да откъсне един лист, да го помирише, много обичаше миризмата на смокиновия лист, напомняше му на човешка подмишница. Като малък още затваряше очи, миришеше го и му се струваше, че отново се напъхва в майчината си пазва и суче. Но тъкмо когато спря и протягаше ръка да откъсне листа, обля го студена пот; двете ходила, които тичаха подир него, изведнъж също спряха. Косите му настръхнаха; с все тъй вдигната във въздуха ръка, той се огледа — пустош, само Бог; мокра беше пръстта, капки падаха от листата, една пеперуда, във вдлъбнатината на един камък се мъчеше да разпери измокрените си крилца, за да литне.

— Ще извикам — реши той, — ще извикам, та да ми олекне!

Когато оставаше сам горе, в планината, или по пладне в пустото поле — преливаше от радост ли, от огорчение ли? Или, над всичко друго, преливаше от страх? Чувстваше, че отвред го обграждаше Бог и надаваше див вик, сякаш искаше да направи излаз и да се измъкне. Кога кукуригаше като петел, кога виеше като гладен чакал, и кога пък скимтеше като бито куче. Но тъкмо отваряше уста да извика и погледът му зърна пеперудата, която се мъчеше да разпери крилцата си; наведе се, вдигна я полека и я положи високо върху един смокинов лист, който слънцето беше започнало да огрява.

— Сестро моя — прошепна той, — сестро моя…

И я гледаше съчувствено.

Остави пеперудата да се грее и пое отново на път; и веднага по мократа пръст се разнесоха глухо, на няколко крачки зад него, стъпките на ходилата. Отначало, когато тръгнаха от Назарет, тропотът им сякаш идеше от много далеч, и то много лек; постепенно ставаха все по-дръзки, приближаваха се; след малко, мислеше си синът на Мария настръхнал, след малко щяха да го настигнат. „Господи, Господи — шепнеше той, — помогни ми да стигна бързо в манастира, преди да свари да се нахвърли върху мен.“

Сега слънцето обхващаше полето, стоварваше се върху птиците, животните, хората, от земята се въззе смесен шум, овце и кози се разшетаха из планинския склон, овчарче засвири с кавала си, кротна се светът. След малко, щом стигнеше там, вляво, до голямата топола, щеше да зърне любимото си приветливо село — Кана. Когато беше още голобрад момък и не го беше сграбчил в ноктите си Бог, колко пъти беше идвал с майка си на шумни панаири! Колко пъти се бе любувал и той на девойките от околните села, когато играеха хоро под гъстия листак на същата тази голяма топола и земята радостно кънтеше! Но веднъж, когато беше на двайсет години, и стоеше стаил дъх под тополата и държеше една роза…

Потръпна. Появи се изведнъж пак Онази пред него, скришом любената, хиляди пъти любената, а в пазвата си бе скрила, отдясно — слънцето, отляво — луната, и под прозрачната й дреха се издигаха и спускаха денят и нощта…

— Остави ме! Остави ме! Обрекли са ме на Бога и отивам да го срещна в пустинята! — извика той и пое отново.

Отмина тополата, разстла се пред него Кана — ниските варосани къщи, четвъртитите тераси, целите в позлата от окачените царевици и тикви, които се сушаха. Провесили голите си крака от парапетите, девойчетата нанизваха на памучен конец огненочервени чушки и окичваха като с гердани къщите.

Премина със сведени очи край тази клопка на Сатаната, като бързаше да не го види някой, да не види никого; ходилата зад него сега шляпаха силно по калдъръма, бързаха и те.

Слънцето се беше изкачило, покриваше вече света; въртяха сърпа жътварките, пееха и жънеха; ръкойките бързо ставаха наръчи, снопове, кръстци, и се извисяваха край харманите. „Жито и торба!“ — пожелаваше забързан синът на Мария на стопаните и продължаваше да върви. Кана беше изчезнала зад маслините, сенките се сгушваха до дънера на дърветата; наближаваше пладне. И както се любуваше синът на Мария на света и умът му беше отправен към Бога, сладка миризма на току-що изваден от пещта хляб раздразни ноздрите му; и изведнъж почувства, че е гладен; и щом усети това, цялото му тяло потръпна; колко години беше гладувал, но не бе изпитал свещения ламтеж за хляба! А сега…

Подушиха ноздрите му въздуха, тръгна по миризмата, прекрачи един ров, прехвърли една ограда, навлезе в едно лозе, зърна под една изкорубена маслина схлупена къщурка-колиба, над сламения й покрив се издигаше и виеше дим. Една чевръста старица, остроноса, наведена над малка зидана пещ до входа на колибата, се мъчеше с фурната; до нея едно куче, черно с жълти петна, беше опряло предните си лапи на малката пещ, и разтворило уста, дълбока, гладна, пълна със зъби. То чу стъпки в лозето и се спусна с лай към чуждия човек. Извърна се изненадана старицата, видя младежа; очите й, малки, без мигли, блеснаха; зарадва се, че вижда мъж в усамотението си; спря с лопата в ръка.

— Добре дошъл — каза тя, — гладен ли си? Откъде с добром идеш?

— От Назарет.

— Гладен ли си? — попита отново старицата и се засмя. — Ноздрите ти играят като на зайчар.

— Гладен съм, стрино, прощавай.

Тежко ухо имаше бабата, не чу.

— Какво? — рече тя. — Говори високо.

— Гладен съм, прощавай, стрино.

— Да ти простя ли? Защо? Срамота не е, момчето ми, нито гладът, нито жаждата, нито любовта! Всички тези неща са от Бога дадени; заповядай тогава, не се срамувай.

Засмя се отново, видя се единственият й зъб.

— Тук ще намериш — каза тя — хляб и вода; любов — по-нататък, в Магдала.

Зашепи един самун, поставен върху пезула на пещта, отделно от другите.

— На, това е хлябът, дето го оставяме при всяко вадене от пещта; казваме го хляба на щуреца, за странниците; не е мой; твой е, отчупи си и яж.

Седна синът на Мария до дънера на старата маслина и започна да яде спокойно; колко вкусен беше този хляб, колко студена водата, а двете маслини, дето старицата му даде за катък, колко сладки бяха, с малка костилка, месести като ябълки! Дъвчеше спокойно, ядеше, чувстваше как тялото и душата му се сливаха, бяха станали в този миг едно цяло, поемаха с една уста хляба, маслината, водата и се радваха и двамата, и се хранеха. Старицата, опряна на малката пещ, му се любуваше.

— Гладен беше — каза му тя и се засмя, — яж, млад си, път още много пред теб, грижи много; яж, да набереш сила, да издържиш.

Отчупи му още един крайшник, даде му още две маслини, привърза припряно чембера си, който се бе смъкнал от главата й и беше разкрил проскубания й череп.

— Закъде с добром, момчето ми? — попита го тя.

— За пустинята.

— Закъде? Какви ги приказваш!

— За пустинята.

Старицата сбърчи беззъбата си уста, погледът й стана сърдит.

— За манастира ли? — изкрещя тя с неочаквана ярост. — Защо? Какво ще търсиш там? Не ти ли е жал за младостта ти?

Младият човек мълчеше; старицата поклати проскубаната си глава; изсъска като змия.

— За да намериш Бога ли? — попита тя саркастично.

Чу се, почти безплътен, гласът на младежа:

— Да…

Старицата тури един ритник на кучето, което се мотаеше в слабите й като клечка крака, пристъпи към младежа.

— Ех, нещастнико — извика тя, — ами че Бог не се намира в манастирите, намира се в къщите на хората! Там, където има мъж и жена, там е и Бог; там, където има деца и грижи, и готвене, и кавги, и сдобрявания, там е и Бог. Не слушай какво разправят скопците; като не стига до гроздето, лисицата казва, че било зелено! Този, дето ти викам аз, домашният, а не манастирският, е истинският Бог; на него да се кланяш; а другият е за скопците и дембелите!

Говореше старицата, и колкото повече говореше, толкова повече се разпалваше; приказва, крещя, изкара си яда, успокои се, побутна младия човек по рамото.

— Прощавай, момчето ми — каза тя, — но имах един син, голям колкото теб, една сутрин умът му мръдна, отвори вратата, замина, отиде в манастира в пустинята, при Лечителите, зло да ги сполети дано и никога да не се изцерят! И го загубих. И сега току слагам-вадя от пещта, но кого да нахраня? Децата ми ли, да речеш? Внуците ми ли? Останах като изсъхнало дърво.

Помълча малко, избърса очите си, поде отново:

— Години вдигах ръце към Господа, виках: „Защо се родих? Имах един син, защо ми го взе?“. Виках, виках, но къде ти да чуе! Само веднъж, на празника на пророк Илия, видях среднощ как небето се отвори. „Викай, като си нямаш работа!“ — чух един гръмък глас, и небето пак се затвори; оттогава не виках повече!

Синът на Мария стана; подаде ръка, за да се сбогува със старицата, но тя си отдръпна своята; и започна пак да съска като змия.

— Пустиня, така ли, пустиня ти се е дощяла на твоя милост? Ами че нямаш ли очи, момчето ми? Не виждаш ли слънцето, лозята, жените? Хайде, ти казвам, в Магдала, и си гледай здравето! Не си ли чел никога Писанията? Аз не ща, казва Господ, не ща молитви и пости; искам месо! Което ще рече: искам да ми правите деца!

— Остани със здраве, стрино — каза младият човек. — Господ да ти плати за хляба, с който ме нахрани.

— Господ да ти плати и на теб, дете мое — отвърна старицата по-меко. — Господ да ти плати и на теб за доброто, което ми стори; отдавна не е минавал край съборетината ми мъж; и ако пък минеше някой, той биваше старец…

Прекоси отново лозето, прескочи оградата, излезе на пътя.

— Не мога да гледам хора — промълви той, — не искам; и хлябът, дето ти го дават, горчив. Един е пътят към Бога, този, по който поех днес; минава сред хората, не се докосва до тях и извежда в пустинята. Ах, кога ще стигна?!

Думите му още звучаха, когато зад него избухна смях; извърна се изплашен; един смях без уста бе разбунтувал въздуха, съскащ, злъчен, недоброжелателен.

— Адонаи! — изтръгна се от свитото му гърло вик. — Адонаи!

И гледаше с настръхнала коса въздуха, който се смееше гръмко; хукна като обезумял; и веднага се разнесоха стъпките на двете ходила, които пак тичаха подире му.

— Всеки миг ще ме настигнат… Всеки миг ще ме настигнат… — мълвеше той и тичаше.

Жънеха още жените, носеха мъжете снопите на хармана, а малко по-нататък други отвяваха; горещ ветрец духаше, подхващаше сламата, поръсваше с позлата земята и оставяше тежкото жито да се трупа на хармана. Грабваха минувачите шепа жито, целуваха го и пожелаваха на стопаните: „И догодина!“.

Отвъд, между два хълма, се появи Тибериада; голяма, новоизградена, езичница, изпълнена със статуи и театри, и кръчми, и нашарени жени. Синът на Мария, само като я видя, се изплаши; веднъж, още като дете, беше ходил с чичо си, равина, когото бяха повикали да прогони злите духове от една знатна римлянка; яхнал я беше, божем, демонът на къпането, излизаше навън по улиците чисто гола и гонеше минувачите. Влязоха в двореца й и тъкмо по това време благородничката пак я бяха хванали бесовете, и тичаше, дибидюс гола, към външната врата, а робините търчаха подир нея да я хванат. Препречи й с тоягата си пътя равинът, спря я; а тя, щом видя момчето, се нахвърли върху него; изпищя синът на Мария и припадна; и оттогава, щом си спомнеше за този безсрамен град, и се разтреперваше.

— От Бога прокълнат град, чедо мое — казваше му равинът. — Когато минаваш оттук, минавай бързо, гледай надолу към земята и мисли за смъртта; или гледай нагоре към небето и мисли за Бога; жив да си, когато отиваш в Капернаум, хвани по друг път.

Смееше се под слънцето безсрамницата, хора влизаха и излизаха през вратите й, пешаци, конници, знамена с двуглави орли се вееха на кулите й, блестяха бронзовите оръжия. Веднъж синът на Мария беше видял, проснат в един зелен мочур, извън Назарет, подут леш на кобила; от зейналия й, пълен с черва и мръсотии търбух, влизаха и излизаха цели пълчища раци и торни бръмбари, а над него бръмчаха облаци едри златистозелени мухи; а два гарвана бяха заврели острите си човки в двете големи очи с дълги клепки, и смучеха… Блестеше лешът, гъсто заселен, съживен, сякаш се търкаляше радостно върху пролетната трева, изпълнен с доволство, навирил четирите си подковани крака към небето.

— Такова е, като мършата на кобилата, и Тибериада… — прошепна синът на Мария и не можеше да откъсне очи от нея. — Такива са били и Содом, и Гомор; такава е и грешната човешка душа…

Един як старик мина, яхнал магаренцето си; видя го, спря.

— Какво зяпаш, момчето ми? — каза той. — Не я ли познаваш? Това е новата ни знатна дъщеря, Тибериада, блудницата; гърци, римляни, бедуини, халдеи, цигани и евреи все я яхат, ала насита в яхането тя няма. Чуваш ли какво ти казвам? Насита в яхането тя няма; две и две правят четири!

Извади от дисагите си шепа орехи, почерпи го.

— Добър човек ми се виждаш — каза той, — и беден; вземи ги да ги дъвчеш по пътя; и да казваш: да е жив и здрав старият Зеведей от Капернаум!

Снежнобяла чаталеста брада, дебели лакоми устни, къс врат като на бик, очите му черни, бързи, грабливи; навярно много нещо беше изяло това трътлесто тяло през живота си, много нещо изпило, много нещо любило; и все още къде ти да се насити!

Един мъжага, разгърден, кривокрак, целият само косми, с качулата гега, мина, спря се, и възбудено, без да поздрави стареца, се обърна към сина на Мария.

— Не си ли, твоя милост, синът на Дърводелеца от Назарет? Не си ли ти, твоя милост, този, дето прави кръстове и ни разпъва?

Чуха разговора две старици жътварки от близката нива, приближиха се.

— Аз — промълви синът на Мария, — аз…

И понечи да си тръгне.

— Къде отиваш? — каза и го сграбчи за мишницата овчарят. — Няма да се отървеш така! Разпъвач, предател, ще те затрия!

Но якият старик сграбчи гегата, изтръгна я от ръцете му.

— Филипе — каза той, — чакай, чуй и мен, стареца. Я ми кажи, става ли нещо на този свят без волята Божия?

— Не, дядо Зеведей, не става…

— Е, значи, воля Божия е да прави и този тук кръстове, остави го; нека не се бъркаме, за твое добро ти го казвам, в Божиите работи; две и две правят четири.

В това време синът на Мария се беше откопчил от клещите на овчаря и беше поел отново; крещяха подире му двете старици и яростно размахваха сърповете си.

— Дядо Зеведей — обади се мъжагата, — да вървим да си измием и двамата ръцете, понеже се допряхме до него, разпъвача; да вървим да си измием устните, понеже говорихме с него.

— Зарежи това — отвърна старецът, — хайде да вървим, да ми бъдеш другар в пътя; бързам, синовете ми ги няма, единият отиде, казва, в Назарет да види разпъването, а пък другият отиде, казва, в пустинята, та да стане светец; останах самичък с рибарските си лодки; да отидем да изтеглим мрежите; сигурно са се напълнили с риба; ще ти дам и на теб за едно готвене.

Поеха по пътя, в настроение беше старецът, засмя се.

— А бре, какво си пати и самият Господ — каза той. — Намери си белята с нас. Викат рибите: „Да не ни окьоравиш, Господи, та да влезем в мрежите!“. Викат рибарите: „Окьорави рибите, Господи, та да влязат в мрежите!“. Кого от двамата да послуша Господ? Кога слуша рибите, кога рибарите, и така върви светът!

В това време синът на Мария беше поел по една стръмна козя пътека, за да не мине през греховното селце Магдала и да се омърси. То лежеше, прелестно, простодушно, сред палмите, на големия кръстопът, през който денонощно минаваха кервани, едни от Ефрат и Арабската пустиня към Голямото море, други от Дамаск и Финикия към свежозеленото легло на Нил. Има и кладенец със студена вода при входа на селото, а на оградата му седи една жена, разгърдена, нашарена, и се усмихва на търговците… Да избяга, да тръгне по друг път, да пресече направо към езерото, да навлезе в пустинята! Там, край един пресъхнал кладенец, седи Бог и го чака.

Спомни си за Бога, преля сърцето му, ускори крачките си. Слънцето се смили най-сетне над девойките, дето жънеха, наклони се накъм заник, смекчи се; изтегнаха се жътварките по гръб на кръстците, да си поемат дъх, да си кажат и по някоя неприлична шега, да се поразсеят; цял ден на слънце, разгърдени, изпотени, редом до мъжете, които също се потяха, девойките се бяха разпалили, и сега, с шегата и смеха, се поразхладиха.

Слушаше синът на Мария смеховете и закачките им, изчервяваше се, бързаше да не чува повече хората. Насочваше мислите си другаде, прехвърляше думите на грубоватия в приказките си овчар Филип, въздишаше.

— Не знаят те колко страдам — прошепна той, — не знаят защо правя кръстове, не знаят с Кого се боря…

До една колиба двама селяни изтърсваха от брадите и косите си паспала от сламата и се миеха; навярно бяха братя, а старата им майка слагаше на пезула сиромашката вечеря, печеше на жаравата царевици и въздухът ухаеше.

Видяха двамата селяни сина на Мария, изнемощял, потънал в прах, стана им жал за него.

— Ей, къде търчиш, бре? — извикаха му те. — Отдалеко ще да идеш, торба не носиш, чакай да хапнеш с нас парче хляб.

— Да хапнеш и една царевица — каза майката.

— Да пийнеш и глътка вино, та да ти се зачервят бузите.

— Не съм гладен, не ща, да сте живи и здрави! — отвърна той и отмина.

„Ако научат кой съм — помисли си той, — ще ги хване срам, че са влезли в досег с мен и са ме заговорили.“

— Да ти е жив и здрав инатът! — извика му единият от братята. — Не рачи да ни почетеш!

„Аз съм разпъвачът!“ — понечи да му отвърне той, но се уплаши. Наведе глава и продължи пътя си.

Като меч падна вечерта, не свариха хълмовете да порозовеят, земята стана теменужна и веднага черна; а светлината, която се беше покатерила по върховете на дърветата, скочи на небето и изчезна. Мракът завари сина на Мария горе, на хълма; един стар кедър бе впил разкривените си корени там, на високото, брулен от ветровете, измъчен много; но се държеше здраво, корените му бяха прояли камъните; от полето се изкачваше мирис на жито и на горящо дърво; от пръснатите къщурки се издигаше вечерният дим.

Гладен беше синът на Мария, жаден, за миг завидя на работните хора, дето бяха завършили надницата си; и сега се завръщат, капнали от умора и гладни, в сиромашката си къщурка и отдалеч виждат огъня накладен, издига се димът, а жена им приготвя вечерята.

Изведнъж почувства, че беше по-самотен и от лисиците, и от кукумявките, дето си имат и те едно гнездо и същества топли и любими, които ги чакат; а той си нямаше никого, нито дори майка си. Сгуши се до дънера на кедъра, сви се на кълбо, започна да зъзне.

— Благодаря ти, Господи, за всичко — прошепна той. — За самотата, за глада, за студа; нищо не ми липсва.

И щом изрече това, сякаш осъзна неправдата спрямо него, огледа се като сгащен звяр, а слепоочията му запращяха от гняв и страх; повдигна се на колене, впери поглед в тъмната пътека, откъдето още се чуваше как ходилата разбутваха камъните и се изкачваха; стигаха вече върха. Дрезгав глас се изтръгна от гърлото му, без да ще; сам се изплаши, като го чу:

— Заповядай, Господи, не се крий, мръкна се, никой не те гледа, покажи се!

Затаи дъх, зачака.

Никой не отвърна; само гласовете на нощта възлизаха, спокойни, нежни, вечни — щурци и щурчета, нощни птици, които въздишаха, и много далеч, кучета, дето различаваха в мрака това, което хората не могат да видят, и лаеха… Изпъна врат, беше сигурен, някой стоеше под кедъра, пред него; сега шепнеше тихо, изплашено: „Господарке моя… Господарке моя…“, за да примами невидимия, и зачака. Не зъзнеше вече, по челото и под мишниците му изби пот.

Гледаше, гледаше, ослушваше се; струваше му се ту че чува тихо кикотене в мрака, ту че вижда как въздухът се извива на вихър и се сгъстява, и се превръща в тяло, и отново се разсейва и изчезва…

Топеше се синът на Мария, мъчеше се да закрепи тъмния въздух; не викаше вече, не умоляваше, чезнеше; коленичил, изпънал врат, под кедъра, чакаше.

Израниха се коленете му от камъните, опря се на ствола на кедъра, затвори очи; и тогава, спокойно, без да извика, изпод клепачите си, я видя; друга я очакваше, инаква дойде; очакваше злощастната жалейна майка, с протегнати над главата му ръце, да го прокълне; а сега! Съвсем бавно, разтреперан, отвори очи: страшно женско тяло блестеше пред него, плътно облечено от горе до долу в доспехи от дебели бронзови люспи; но главата не беше човешка, а глава на орел, с жълти очи и закривен клюн с къс месо; и гледаше спокойно, безмилостно сина на Мария.

— Друга те очаквах — прошепна той, — а инаква дойде; не си Майката… Милост, кажи ми, коя си ти?

Питаше, чакаше, питаше отново; само съвсем кръглите жълти очи блестяха в мрака.

И изведнъж синът на Мария разбра.

— Проклятието! — извика той и се строполи по очи на земята.