Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ο Τελευταίος Πειρασμός, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Никос Казандзакис. Последното изкушение

Гръцка. Първо издание

Издателство „Народна култура“, София, 1989

Редактор: Розия Самуилова

Художник: Веселин Дамянов

Художник-редактор: Росица Скорчева

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Йорданка Киркова, Евгения Джамбазова

Рецензент: Марин Жечев

Литературна група — ХЛ.

04/95366794115557-90-89

История

  1. — Добавяне

XVIII

Кога премина пустинята и стигна до Мъртво море, и свърна, та навлезе отново в обработена земя и в гъстия от човешки дихания въздух! Не вървеше той, откъде да намери сили? Две невидими ръце го крепяха под мишниците. Рехавият облак, който се беше появил в пустинята, се сгъсти, почерня, обхвана небето, разнесоха се гръмотевици, западаха първите капки; потъмня земята, пътищата изчезнаха; и изведнъж се отвориха небесните водопади, сви шепите си Исус, напълниха се с вода, пи; спря се; накъде да поеме? Раздираха светкавиците небето, проблясваше за миг лицето на земята, синьо, жълто, съвсем бледо; и веднага отново потъваше в мрака. Накъде ли се пада Йерусалим? Накъде — Йоан Кръстителя? Ами другарите му, които го чакаха сред речните тръстики? „Боже мой — промълви той, — просвети ме; блесни с мълния, покажи ми пътя!“ И едва изрече това и светкавица проряза точно пред него небето, направи му знак Бог и той пое отново уверено по посока на светкавицата.

Валеше силно; бликаха мъжките води на небето, изливаха се и се сливаха с женските води на земята, реки и езера. Земя, небе, дъжд се наговориха, подгониха го и го подкараха към хората. Газеше в калта, заплете се в някакви храсти, спускаше се и се изкачваше по ровове; под светлината на мълния видя над себе си отрупан с плод нар; протегна ръка, откъсна един нар, изпълни се шепата му с рубини, поразхлади се гърлото му; откъсна си още един, и още един, наяде се, благослови ръката, която бе посадила нара, укрепна плътта, пое отново на път. Вървеше, вървеше; ден ли беше, нощ ли? Мрак. Натежаха краката му от калищата, сякаш вдигаше цялата земя, и вървеше; изведнъж под блясъка на светкавиците различи пред себе си, високо на един хълм, малко селце; пламваха и угасваха под мълниите къщите му, съвсем бели; подскочи радостно сърцето му; хора живееха в тези къщи, братя, дощя му се да докосне човешка ръка, да усети човешки дъх, да яде хляб, да пие вино, да говори. Толкова години колко страстно обичаше самотата, бродеше по полята и планините, говореше с птиците и зверовете, не искаше хората; а сега, каква радост е само това — да докосне човешка ръка!

Ускори крачка, пое по каменистото нагорнище, възвърнаха му се силите, знаеше сега къде отиваше, къде го отвеждаше пътят, който Бог му беше посочил. Колкото по-нагоре се изкачваше, толкова по-рехави ставаха облаците, разкри се малко небе, показа се слънцето, в изгрева си; чу се кукуригането на селските петли, кучетата лаеха, върху плоските покриви жени кряскаха; синкав дим се издигаше над покривите, миришеше на горящо дърво.

— Благословено да бъде семето човешко… — промълви Исус, когато минаваше край първите селски къщи и чуваше вътре в тях човешки говор.

Камъни, води, къщи — блестяха; не блестяха, смееха се; жадната земя утоли жаждата си; слънцето, което беше изчезнало, се появи отново; същински потоп беше това, хора и животни се изплашиха, но започнаха облаците да се разсейват, показа се, яркосиньо, небето, дойде си отново сърце на място. Целият подгизнал, щастлив, Исус вървеше по тесните улички, които бълбукаха; показа се едно девойче, теглеше бяла едровиместа коза, водеше я на паша.

— Как го казват, девойче, селото ви? — попита го Исус и му се усмихна.

— Витания.

— Ами на коя къща мога да потропам, за да пренощувам? Не съм тукашен.

— Която врата намериш отворена, влез! — отвърна девойчето и се засмя.

Която врата намериш отворена, влез; добросърдечно е това село, обича чуждѝнците — мислеше си Исус и вървеше, за да намери отворена врата. Не бяха това сокаци, превърнали се бяха в реки, най-големите камъни се подаваха из водата, прескачаше от камък на камък и така продължаваше пътя си. Вратите — затворени, съвсем черни от дъжда; свърна зад първия ъгъл, една ниска врата, сводеста, синьо боядисана, зееше широко отворена; една девойка, закръглена, с едра брадичка, с дебели устни, стоеше сред двора, престилката й беше пълна със зърно, което тя щедро хвърляше и хранеше кокошките; още една девойка се виждаше вътре, в смътната светлина на къщата; седеше на стана, тъчеше и тихо пееше.

Исус се приближи, застана на прага; постави ръка на сърцето си, поздрави.

— Чуждѝнец съм — каза той, — галилеец; гладен съм, нямам къде да спя и ми е студено; добър човек съм, пуснете ме да преспя тази нощ в дома ви; видях, че е отворен и влязох; прощавайте.

Девойката се извърна, шепата й беше пълна със зърно, изгледа го спокойно, от глава до пети, усмихна се.

— На главата ни отгоре — каза тя. — Добре си дошъл.

Тъкачката се измъкна от стана, излезе на двора; бледа и крехка, с черни плитки, намотани на двоен венец на главата й, с големи, кадифени, тъжни очи; на тънката си шия носеше гердан от тюркоази, за да не я лови лошо око; погледна госта, изчерви се.

— Самички сме — каза тя, — брат ни Лазар го няма; отиде на Йордан-река да се кръсти.

— И какво пречи, като сме самички? — обади се другата. — Няма да ни изяде. Заповядай вътре, човече, не я слушай; страхливка е. Ще повикаме съселяните ни да ти бъдат дружина, ще дойдат и старейшините да те поразпитат кой си, къде отиваш и какво ни носиш; и тъй, заповядай в сиромашката ни къща… Какво ти стана? Студено ли ти е?

— Студено ми е и съм гладен, и ми се спи — отвърна Исус и прекрачи прага.

— И за трите ще се намери цяр — каза девойката, — не се тревожи; и за да знаеш, мен ме викат Марта, а сестра ми — Мария; ами теб?

— Исус от Назарет.

— Добър човек ли? — подкачи го Марта и се засмя.

— Добър — отвърна той със сериозно изражение. — Добър, доколкото мога, Марта, сестро моя.

Влезе в къщурката; запали Мария светилника, сложи го на поставката му, освети се къщата; варосани, блестящи от чистота стени, дълъг дървен нар покрай стената с дюшеци и възглавници; два сандъка от кипарисово дърво, украсени с шарки, няколко ниски столчета; в единия ъгъл станът, в другия — две малки делви за зърното и олиото; и вдясно от вратата — стомната със студена вода върху поставката, и до нея, един дълъг ленен пешкир висеше на дървен клин; къщата миришеше на кипарисово дърво и дюли; в дъното — широко огнище, угасено, а около него бяха окачени готварските прибори.

— Ще ти запаля огън, да се поизсушиш, седни — каза Мария, постави му едно столче досами решетката на огнището и изтича бързо на двора, донесе наръч лозови пръчки и лаврови съчки, и два дебели маслинови пъна; приклекна, натъкми като колибка подпалките, запали огън.

Приведен, Исус беше обхванал с две ръце главата си и, опрял лакти на коленете, гледаше. „Какъв свещен обред е това — мислеше си той, — да натъкмиш дървата, да запалиш огън, да е студено и да идва пламъкът, като състрадателна сестра, да те сгрее! И да влизаш в чужда къща, гладен, уморен, и да излязат други две непознати сестри да те утешат!“ Очите му овлажняха.

Вдигна се Марта, влезе в килера, донесе хляб, маслини, мед и едно медно канче вино и ги постави в краката на госта.

— Това е за първо ядене — каза тя, — да ти се отвори охота; сега ще сложа гърнето, да хапнеш топла храна, да дойдеш на себе си; идеш от много далеч, види се.

— От края на света — отвърна той и посегна пощеливо към хляба, маслините и меда.

Какви чудеса само са тези неща, каква радост, колко щедро ги праща Бог на хората! Ядеше, ядеше и благославяше Господа.

През това време Мария, изправена до него, досами поставката на светилника, гледаше, мълчаливо, ту огъня, ту неочаквания гостенин, ту сестра си, която просто хвърчеше, радостно възбудена, че в къщата й има мъж и му прислужва.

Вдигна Исус канчето с вино, погледна двете девойки.

— Марта и Мария, сестри мои — каза той, — чували сте навярно, че когато станал потопът по времето на Ной, всички хора били грешни, всички се удавили; ала малцината добродетелни влезли в Ковчега и се спасили; Мария и Марта, давам ви клетва: ако отново стане потоп и ако се случи тъй, че да зависи от мен, ще ви повикам да влезете, сестри мои, в новия Ковчег, защото тази вечер дойде един непознат, зле облечен, бос гостенин, и му накладохте огън да се стопли, дадохте му хляб да се наяде, казахте му една блага дума и царството небесно слезе в сърцето му; пия за ваше здраве, сестри мои, добре съм ви заварил!

Мария се приближи и седна в краката му.

— Не се насищам да те слушам, чуждѝнецо — каза тя и цялата се изчерви силно. — Говори още.

Сложи Марта гърнето, застла софрата, извади студена вода от кладенеца на двора; сетне изпрати едно съседче да обади на тримата големи селски старейшини, ако им е, казва, приятно, да заповядат в дома й, защото им е дошъл гост.

— Говори още — отново каза Мария, като видя, че Исус мълчи.

— Какво искаш да ти кажа, Мария? — попита Исус и докосна леко черните й плитки. — Добро е мълчанието; то казва всичко.

— Не й стига мълчанието на жената — отвърна Мария. — Иска, горката, и една блага дума.

— И благата дума не й стига на жената, не я слушай — обади се изведнъж Марта, която тъкмо наливаше олио в светилника, за да изкара тази вечер, когато щяха да благоволят да дойдат старейшините и да подхванат тежките приказки. — И благата дума не насища горката жена; тя иска и мъж, който да тропа с крак, та къщата да се тресе; иска и едно бебе, да суче от нея, та да й олеква на гърдите… Много неща иска жената, Исусе Галилеецо, много неща, ама откъде да ги знаете вие, мъжете!

Понечи да се засмее, но не можа; беше на трийсет години и неомъжена.

Замълчаха; слушаха как огънят поглъщаше маслиновите пънове и лижеше глиненото гърне, което къкреше; погледът и на тримата беше потънал в пламъците; най-сетне Мария заговори:

— По време когато жената седи и тъче, да знаеш само колко неща й минават през ума! Ако знаеше, щеше да я съжалиш, Исусе Назаретянино.

— Знам — каза Исус, като се усмихна. — Някога и аз бях жена, в друг живот, и тъчех.

— И за какво си мислеше?

— За Бога; за нищо друго, Мария, за Бога; ами ти?

Мария не отвърна, но гръдта й се изду; слушаше Марта разговора, мълвеше нещо, въздишаше, но се сдържаше, не говореше; ала накрая не издържа.

— И Мария, и аз — каза тя и гласът й изведнъж беше станал възгруб, — и Мария, и аз, и всички неомъжени на този свят, за Бога си мислят, не бери грижа; но го слагат на коленете си, като мъж.

Сведе Исус глава, не отвърна нищо; свали Мария гърнето, готова беше вечерята; влезе в килера да донесе глинените паници, да сипе яденето.

— Ще ти разкрия нещо, което ми дойде наум веднъж, когато тъчех — произнесе Мария тихо, за да не я чуе сестра й в килера. — Мислех си него ден и аз за Бога, и казах: „Боже мой, ако някой път благоволиш да влезеш в бедния ни дом, ти ще бъдеш домакинът, а ние — гостите“. А сега…

Гърлото й се задави, замълча.

— А сега? — попита Исус и се приведе да чуе.

Марта се появи с паниците.

— Нищо… — промълви Мария и стана.

— Заповядайте да ядем — обади се Марта. — Старейшините ще довтасат всеки миг; да не ни заварят да ядем.

Седнаха с кръстосани крака и тримата, взе Исус хляба, вдигна го високо и произнесе молитвата, толкова пламенно, с такава страст, че двете сестри, изненадани, се извърнаха и го погледнаха; и щом го погледнаха, се изплашиха; лицето му сияеше, зад главата му въздухът се беше нажежил и трептеше; протегна Мария ръка.

— Господи — извика тя, — ти си домакинът, а ние гостите; заповядай ни!

Сведе Исус глава, за да не видят вълнението му; това беше първият вик, първата душа, която го позна.

Ставаха от софрата тъкмо когато вратата притъмня и един грамаден старец застана на прага, с дълга до пояс брада, с едри кости, ръцете му бяха изкорубени и възлести, гърдите му космати, като на коч-водач. Стискаше качулата гега, по-висока от ръста му, не за да се подпира, а за да удря и да вкарва в ред хората.

— Старейшино Мелхиседек — казаха и двете девойки и се поклониха, — добре си дошъл в бедния ни дом.

Влезе, опразни се прагът, появи се друг дълголетник; този пък тънък, с продълговата конска глава, беззъб; ала от малките му очи изскачаха пламъци и човек не можеше да издържи да ги гледа дълго време; на змията, казват, отровата й е зад очите; а този тук зад очите си имаше огън; а зад огъня — повратлив и злонамерен ум.

Приведоха се девойките, поздравиха го с „добре дошъл“, влезе и той вътре; а зад него се появи третият старец, този пък сляп, нисък, много тлъст; протягаше напред тоягата си, тя имаше очи и го водеше безпрепятствено; беше шегаджия и добросърдечен, и когато съдеше съселяните си, не му даваше сърце да накаже някого. „Не съм аз Бог — казваше той, — който съди, ще бъде съден; помирете се бре, деца, че да не си намеря и аз на другия свят белята!“ И кога плащаше от собствената си кесия, кога той влизаше в затвора, за да отърве виновника. Едни го наричаха побъркан, други — светец, а старият Мелхиседек не искаше да го види пред очите си; но какво да прави, като беше най-могъщият собственик в селото и от жреческия род на Аарон!

— Марта… — каза Мелхиседек и гегата му стигна чак до гредите на тавана. — Марта, кой е чуждѝнецът, дето е дошъл в селото ни?

Исус стана от ъгъла си край огнището, където се беше спотаил до огъня.

— Твоя милост ли? — попита старейшината и го изгледа от глава до пети.

— Аз — отвърна Исус, — от Назарет.

— Галилеец ли? — изфъфли вторият старец, онзи злъчният. — Нищо добро не може да излезе от Назарет, Писанията го казват.

— Не го докачай, дядо Самуиле — обади се слепият. — Вярно, глуповати са галилейците, дърдорковци, недодялани са, селяндури; ама са добри хора; добър човек е и тазвечерният ни гостенин; познавам това по гласа му.

Обърна се към Исус.

— Добре дошъл, чедо мое — каза той.

— Праматарин ли си? — попита старият Мелхиседек. — Какво продаваш?

Говореха старейшините, а през отворената врата влизаха по-видните мъже на селото, добрите стопани; научиха, че е пристигнал чуждѝнец, сложиха си хубавите дрехи и дойдоха да го поздравят с „добре дошъл“, да видят откъде иде, какво разправя и той, та да мине времето; влязоха, значи, и седнаха с кръстосани крака долу, на пода, зад тримата старейшини.

— Не продавам нищо — отвърна Исус. — В моя край бях дърводелец; но зарязах работата си, напуснах майчината си къща, обрекох се на Бога.

— Добре си сторил, чедо мое — каза слепият, — отървал си се от света; ала опичай си ума, нещастнико; с лош дявол си се забъркал сега, с Бога; как ще се отървеш от него?

И като изрече това, прихна да се смее.

Старият Мелхиседек, като го чу, идеше му да се пръсне от яд; но не каза нищо.

— Калугер ли? — изсъска вторият старец подигравателно. — Левит ли си твоя милост, зилот ли, лъжепророк ли?

— Не, не, старейшино — отвърна Исус притеснено. — Не, не.

— Какво тогава?

В този момент завлизаха жените, натъкмени, да видят чуждѝнеца; да ги види и чуждѝнецът. Стар ли е? Млад ли? Красив ли? Какво продава? Има си хас да е някой жених за хубавите стари моми Марта и Мария? Време им е вече да ги прегърне мъж, ще се побъркат, горките; да отидем да видим. Накичиха се, дойдоха, наредиха се зад мъжете, прави.

— Какво тогава? — попита отново злъчният старец. Исус протегна длани към огъня; изведнъж го бяха обхванали студени тръпки; дрехите му бяха още мокри, пара се вдигаше от тях; помълча известно време. „Подходящ е този миг — помисли си той, — за да заговоря; да разкрия словото, което Бог ми довери; в тези мъже и жени, които се пилеят в празни грижи, ще пробудя Бога, който спи вътре в тях. Какво продавам ли? Царството небесно, ще им отвърна, спасението на душата, вечния живот; нека дадат всичко, което имат, за да купят този Голям Бисер.“ Хвърли бърз поглед, плъзна го, под светлината на масленичето, по лицата около себе си, хищни, лукави, проядени от унизителните човекоядни грижи, сбръчкани от страха. Стана му жал за тях; понечи да стане да заговори, но много уморен беше тази вечер, от много нощи не беше лягал под човешки покрив, да отдъхне главата му върху възглавница; спеше му се, опря се на опушената стена на огнището и затвори очи.

— Уморен е — осмели се тогава да се обади и Мария, като погледна умолително старейшините, — уморен е, старейшини мои, не го измъчвайте…

— Права си! — изръмжа Мелхиседек, опря се на тоягата си и понечи да стане да си върви. — Право казваш, Мария; говорим му така, сякаш го съдим; забравяме — обърна се той към втория старец, — забравяш, дядо Самуиле, че често ангелите слизат на земята, облечени като хора сиромаси, с някаква проста дреха, боси, без тояга, без торба, като този тук, добре е санким да си опичаме ума, да се държим с чуждѝнеца, сякаш е ангел; това казва благоразумието.

— Това казва и щуротията — обади се отново слепият, като се разсмя гръмко, — това казвам и аз; не само чуждѝнеца да го вземаме за ангел, ами всеки човек, на, и дядо Самуил дори!

Побесня злъчният старик, понечи да отвори уста, но се разколеба. „Богат е кьоравият — каза си той, — един ден може да имаме нужда от него; да се направим на глухи; това казва благоразумието.“

Мекият светлик на огъня падаше върху косата и умореното лице, и разкритите гърди на Исус, и хвърляше синкави отблясъци в гарвановочерната му къдрава брада.

— Хубавеляк е — шушукаха си жените помежду си, — пък макар и да е беден. Видя ли очите му? Не съм виждала по-нежни очи през живота си! И на мъжа ми не са такива, дори когато ме държи в прегръдките си.

— Аз пък не съм виждала по-сурови — обади се друга. — Страх да те хване! Иде ти да зарежеш всичко и да хванеш балкана.

— Ами видя ли, мари, как го поглъщаше с очи Марта: ще се побърка, горката, тази вечер.

— Ама пък той Мария поглеждаше скришом — каза друга една. — Ще се степат двете сестри, помнете ми думата; съседки сме, ще чуем виковете им.

— Да вървим! — изкомандва старият Мелхиседек. — Напразно си направихме труда да дойдем, спи му се на гостенина; ставайте, старейшини, да си вървим!

Протегна тоягата си, за да отстрани мъжете и жените и да мине. Но тъкмо когато беше стигнал до прага, бързи стъпки се чуха на двора, един човек, бледен, изнемощял, се втурна вътре и се строполи пред огъня; спуснаха се към него двете сестри и го запрегръщаха изплашени.

— Братко мой — викаха те, — какво те е сполетяло? Кой те гони?

Първият старейшина се поспря; побутна новодошлия с тоягата си.

— Лазаре — каза той, — сине на Манахим, ако носиш някаква лоша вест, да си отидат жените, да останат само мъжете да я чуем.

— Царят залови Йоан Кръстителя и му отряза главата! — извика Лазар на един дъх.

Изправи се, цял трепереше; нисък, жълтеникав, с провиснали подпухнали бузи; а очите му, избеляло зелени, проблясваха край огъня като на див котарак.

— Не си загубихме вечерта — обади се доволен слепият. — От сутринта, когато се събудихме, до този час, когато отиваме да спим, нещо се случи все пак, светът се поразмърда; да се разположим тогава на столчетата и да чуем; харесват ми на мен новите хабери, пък макар и да са лоши.

Наведе се към Лазар.

— Разправяй, жив да си, юначето ми; кога и как, и защо се случи лошото; всичко да разкажеш, подред, не бързай; та да ни мине времето, поеми си дъх, слушаме.

Исус беше скочил прав, гледаше Лазар и устните му трепереха; ново знамение е това, изпращаше му го Бог, отиде си от този свят Предтечата, не беше нужен повече, подготви пътя, изпълни си дълга, отиде си… Дойде моят час… дойде моят час… — помисли си Исус и потръпна, но мълчеше, приковал поглед в пребледнелите, позеленели устни на Лазар.

— Уби ли го? — изръмжа старият Мелхиседек и удари гневно с тоягата си по земята. — Докъде изпаднахме! Кръвосмесителят да убива светеца, развратникът — отшелника! Дойде краят на света!

Ужас обхвана жените, започнаха да пищят; на слепия му стана жал за тях.

— Като че ли нещо много се изсили, дядо Мелхиседек — обади се той. — Добре стои на краката си светът, не се бойте бре, жени!

— Прерязаха му гърлото на света, угасна гласът на пустинята, кой ще вика вече на Бога за нас, грешните? — хленчеше Лазар и от очите му течаха сълзи. — Осиротя светът!

— Не бива да вдигаш глава срещу властта — изсъска вторият старец. — Каквото и да вършат силните, затваряй си очите, не гледай; Бог гледа, ти не се меси; така му се пада!

— Роби, значи, така ли? — изрева Мелхиседек. — Ами че тогава защо, я ми кажи, му е дал на човека Господ главата? За да я вдига срещу тираните; това казвам аз!

— Старейшини, замълчете, за да чуем как е станала бедата! — обади се слепият ядосано. — Казвай сега, чедо мое, Лазаре!

— Отивах да се кръстя и аз, та дано ми се възвърне отново здравето — подхвана Лазар. — Та нали напоследък не бях добре, ставах все по-зле, виеше ми се свят, очите ми се подуха; а пък бъбреците ми…

— Добре, добре, знаем ги тия — прекъсна го слепият. — По-нататък!

— Отидох на Йордан-река, долу, под моста, там, където се събира народът и се кръщава; чух викове и плач, казах си, няма нищо, навярно хората си изповядват греховете и затова плачат; продължих по-нататък, стигам, и какво да видя? Мъже и жени се бяха проснали по очи в речната кал и ридаеха… Питам: „Какво става, братя? Защо плачете?“ — „Убиха Пророка!“ — „Кой?“ — „Онзи безчестният, дето престъпва законите, Ирод!“ — „Как? Кога?“ — „Напил се, затанцувала пред него чисто гола онази безсрамница, доведената му дъщеря, Саломия, сащисал се мръсникът му неден от хубостта й. «Какво искаш да ти дам? — рекъл й той и я турил да седне на коленете си. — Половината ми царство?» — «Не» — отвърнала тя. «Какво искаш тогава?» — «Главата на Йоан Кръстителя!» — «Вземи я!» — отговорил й той и й я донесъл върху сребърно блюдо.“

Отпадна Лазар, не можеше повече да говори, строполи се отново долу; всички мълчаха; пращеше светилникът, потрепваше, готов да угасне, стана Марта, наля му олио, дойде на себе си.

— Това е краят на света… — отново каза старият Мелхиседек след дълго мълчание и стисна брадата си.

Претегляше през цялото това време в ума си света, припомняше си беззаконията, безчестията, току пристигаха от Йерусалим вестите: езичниците оскверняват свещения Храм, жреците колят всяка сутрин един телец и две овци и ги принасят в жертва не на Бога на Израил, ами на онзи прокълнат безбожник римския император; богатите отварят сутрин вратата си, виждат пред прага си хора, умрели от глад през нощта, повдигат копринените си дрехи, прекрачват труповете и отиват под колонадите около Храма да се поразходят… Претегли всичко в ума си старият Мелхиседек и отсъди: дошъл е краят на света. Обърна се към Исус.

— Какво ще кажеш и твоя милост? — попита го той.

— Идвам от пустинята — отвърна Исус и гласът му изведнъж беше станал много дълбок и всички се извърнаха да го погледнат. — Идвам от пустинята и видях — трима ангели вече са тръгнали от небето, за да връхлетят на земята, видях ги с очите си, появиха се от края на небето, идат! Първият е Проказата, вторият е Лудостта, третият, най-жалостивият, е Огънят. И чух глас: „Сине на Дърводелеца, изработи един Ковчег, сложи в него всички добродетелни, които намериш, бързо! Дойде денят Господен, моят ден; ида!“

Тримата старейшини нададоха вик; мъжете станаха от пода, където бяха седнали с кръстосани крака, челюстите им тракаха; а жените, изгубили и ума и дума, се юрнаха всички наведнъж към вратата, за да избягат; Мария и Марта отидоха при Исус и застанаха до него, сякаш търсеха от него закрила; нали се беше заклел да ги вземе в Ковчега? Дойде часът.

Старият Мелхиседек избърса потта, която се стичаше по побелелите му слепоочия.

— Истина казва този чуждѝнец — извика той, — истина! Чуйте, братя, чудото: тази сутрин, като станах, разгънах, както съм свикнал, Свещените Писания и попаднах на дните на пророк Йоил: „Затръбете с тръбите на Сион, нека заехти свещената планина; всички, които обитавате земята, треперете; защото иде денят Господен с тъма и облаци; пред него огън, зад него огън; като коне да препускат надолу, като бойни колесници да кънтят връз камъните; а по планинските върхове пламъците пращят, като живи същества връхлитат и поглъщат тръстиките… Такъв е денят Господен! Препрочетох два-три пъти страшното предизвестие и започнах, сред двора си, да го пея, бос; а след това се проснах по очи и завиках: «Ако ще дойдеш скоро, Господи, изпрати ми знамение; да се приготвя, да се смиля над бедните, да разтворя килерите си, да изкупя греховете си… Изпрати ми някоя светкавица, някакъв глас, някой човек, да ми го каже, да сваря!»“

Обърна се към Исус.

— Ти си това знамение — изрече той. — Бог те провожда; ще сваря ли, няма ли да сваря? Кога ще се разтвори небето, чедо мое?

— Всеки изминал миг, старейшино — отвърна Исус, — е едно готово да се разтвори небе; всеки миг Проказата, Лудостта, Огънят пристъпват крачка и напредват; крилете им вече докосват косите ми.

Лазар беше изблещил избелелите си зелени очи и гледаше Исус; пристъпи крачка, като се олюляваше.

— Да не би твоя милост да си Исус от Назарет? — попита той. — Разправят, че тъкмо когато палачът грабнал балтията, за да отсече главата на Кръстителя, протегнал пророкът ръка към пустинята и извикал: „Исусе Назаретянино, зарежи пустинята, ела при хората; ела, за да не остане светът самичък!“. Ако твоя милост си Исус от Назарет, благословена е земята, по която стъпваш; домът ми е осветен, кръстен съм, изцерих се; падам в краката ти и ти се покланям! — каза той и падна на колене да целуне изранените нозе на Исус.

А хитрият и обигран старейшина Самуил бързо се съвзе; за миг умът му се обърка, но скоро се окопити отново. „Каквото ти сърце сака — помисли си той, — можеш да намериш у пророците; на една страница Господ се гневи на народа си, вдига юмрук, за да го унищожи; до нея, на другата страница, мед и масло. Според сутрешния ни кеф намираме и пророчеството, което ни допада; да не си разваляме тогава лезета…“ Поклати конската си глава и се усмихна скришом, дълбоко под мустака и брадата си; но не отвори уста да каже нещо; остави народа да се плаши, добре е за него, ако не е страхът, бедните са повече и по-яки, загубени сме!

И тъй, мълчеше и гледаше презрително Лазар, който целуваше краката на госта и му говореше.

— Ако галилейците, тези, с които се запознах на Йордан-река — казваше му той, — са твоите ученици, рави, дадоха ми една заръка, ако се случи да те срещна: ще си отидат, казаха, и ще те чакат в Йерусалим, при вратата на Давид, в кръчмата на Симон Киренееца. Изплашили са се, тъй де, от убийството на Пророка и бягат да се скрият; започнало е гонение.

В това време жените дърпаха мъжете си да си вървят; добре усетиха те това, очи на усойница има този чуждѝнец; гледа те и умът ти се побърква; говори ти и светът се сгромолясва; да вървим да си ходим!

На слепия пак му стана жал за хората.

— Смелост, деца! — извика той. — Големи работи чувам, но не се бойте; всичко пак ще се уреди с добро, ще видите; крепък е светът, здрави темели има; докато държи Господ, ще държи и той. Не слушайте окатите, мене слушайте; аз съм сляп, затова виждам по-добре от всички ви: безсмъртно е племето на Израил, подписало е договор с Бога, турил е печата си Бог, дал ни е в дар цялата земя. Така че не се бойте, наближава полунощ, да вървим да спим! — завърши той, протегна напред тоягата си и тръгна право към вратата.

Застанаха начело тримата старейшини, поеха след тях мъжете, подире им — жените, опразни се къщата.

 

 

Двете сестри постлаха на гостенина да спи на дървения патар; извади Мария от сандъка си ленено-копринените чаршафи, булчинските си; донесе и Марта пухения си атлазен юрган, дето го пази непокътнат толкова години в раклата си и чака дългожеланата нощ, когато ще завие с него мъжа си; донесе и благоуханни треви, босилек и джоджен, и напълни възглавницата му.

— Ще спи тази нощ като жених — каза Марта и въздъхна.

Въздъхна и Мария, но не продума нищо. „Господи — каза си тя наум, — не ме слушай, добър е светът, пък макар и да си въздишам; добър е, само от самотата се боя; а този гостенин много ми харесва.“

Прибраха се във вътрешната стаичка двете сестри, легнаха на твърдите си постели; двамата мъже — на дървения нар, един срещу друг на двата му края, а ходилата им се допираха. Лазар беше щастлив; какъв дух само, каква святост, какво блаженство витае из цялата къща! Дишаше спокойно, дълбоко, опираше съвсем лекичко ходилата си до светите ходила и чувстваше как се изкачва и се разлива по цялото му тяло някаква тайнствена сила, някаква Божествена увереност, и не го боляха вече бъбреците, не риташе бунтовно сърцето му, усмирена, щастлива, течеше кръвта му от ходилата към главата и напояваше болнавото измъчено тяло. „Това ще рече кръщение — мислеше си той, — тази вечер се кръстих; кръсти се и къщата, кръстиха се и сестрите ми; дойде Йордан-река в дома ми.“

Ала двете сестри къде ти да мигнат! От години не беше спал чужд мъж в къщата им; пътниците отсядаха винаги при някой големец, къде ти да се унижат да дойдат в къщурката им, дето хем беше настрани, хем схлупена, а брат им болнав и чудак, не обичаше компаниите; а тази вечер, какво неочаквано добро само! Потрепваха ноздрите им, душеха въздуха; как се бе променил, колко благоухаеше, не на босилек и джоджен, не! Миришеше на мъж!

— Изпрати го, казва, Бог да изкове Ковчег, и ни даде дума, че ще ни тури и нас в него… Чуваш ли какво ти казвам, Мария, или спиш?

— Не спя — отвърна Мария и стискаше с две ръце гърдите си, които я боляха.

— Господи — продължи Марта, — нека дойде по-бързо краят на света, да влезем в Ковчега заедно с него; аз ще му прислужвам, не ме е еня за това, а ти ще му правиш компания; и щял да плува, казва, Ковчегът по водите вечно; и аз вечно ще му прислужвам, а ти вечно ще седиш в краката му и ще му правиш компания; така си представям аз рая; ами ти, Мария?

— И аз — отвърна Мария и затвори очи.

Говореха си и въздишаха, а Исус спеше дълбоко и си отдъхваше; и сякаш това не беше сън, сякаш беше навлязъл с цялото си тяло, с цялата си душа, в Йордан-река, разхлаждаше се, олекваше му на тялото от пустинния пясък, олекваше и на душата му от добродетелите и лошотиите на хората, възвръщаше си девствеността. И по едно време, в съня си, му се стори, че излезе, уж, от Йордан-река и пое по една неотъпкана зелена пътека и влезе в просторна, цялата в цвят и плод градина; и, уж, не беше вече той, Исус, синът на Мария от Назарет, а Адам Първосътворения. И беше току-що излязъл от Божиите ръце, плътта му беше още хладна глина, и се беше излегнал върху обсипаната с цветя трева, на слънце, за да изсъхне; да се уплътнят костите му, да придобие цвят лицето му, да се стегнат седемдесет и двете стави на тялото му, та да може да стане и да проходи. И както си лежеше на слънце и съзряваше, птици запърхаха над главата му, прехвръкваха от дърво на дърво, разхождаха се по пролетната трева; приказваха си помежду си и чуруликаха, гледаха и оглеждаха с любопитство чудноватото ново създание, което лежеше на тревата, и всяка от птиците си казваше думата и отминаваше.

А той, уж, разбираше езика на птиците и се радваше, като ги слушаше: паунът, разперил опашката си като ветрило, се надуваше, обикаляше нагоре-надолу, хвърляше коси кокетни погледи към изтегнатия на земята Адам и му обясняваше: „Аз бях кокошка, залюбих един ангел и станах паун; има ли по-красива птица от мен? Няма!“

Гургулицата прехвръкваше от дърво на дърво, вдигаше шия към небето и викаше: „Любов! Любов! Любов!“. А дроздът: „Аз единствен от всички птици и в най-силния мраз пея и се сгрявам!“. Лястовицата: „Ако мен ме нямаше, дърветата никога нямаше да цъфнат!“. А пък петелът: „Ако не бях аз, никога нямаше да се съмне!“. А пък чучулигата: „Когато се издигам сутрин в небето, за да пея, сбогувам се с децата си, защото не знам дали ще се върна жива от песента си!“. Славеят: „Не ме гледай, че съм бедно облечен; имах и аз големи лъскави криле, но ги превърнах в песен!“. А един жълтонос кос дойде и кацна на рамото на Първосътворения, наведе се към ухото му и му заговори тихо, сякаш му доверяваше голяма тайна: „Долепени са вратите на рая и на ада; съвсем еднакви са и двете, зелени и двете; прекрасни и двете; опичай си ума, Адам! Опичай си ума, Адам! Опичай си ума, Адам!“.

И тъкмо тогава, при приказките на коса, той се събуди, на зазоряване.