Никос Казандзакис
Последното изкушение (21)

XX

Но както си говореха, някаква синя сянка падна върху прага; всички изведнъж отстъпиха: Исус стоеше на прага, с разкървавени крака, с потънали в кал дрехи и неузнаваемо лице. Кой беше това? Благият учител или суровият Кръстител? Усукани като плитки, косите му падаха върху раменете му, кожата му беше изпечена и загрубяла, бузите — хлътнали, а очите му бяха станали по-големи, обхващаха лицето му; дясната му ръка беше силно стисната в юмрук. Такъв, съвсем същият, беше и юмрукът на Кръстителя, такива и косите му, бузите, очите; учениците, зяпнали, безмълвни, го гледаха; да не би двамата да са се слели в едно?

„Този уби Кръстителя — мислеше си Юда и се отдръпна, за да мине смущаващият гост, — този… този…“ Гледаше как Исус прекрачва прага, как впива строго очи връз всеки един, как прехапва устни… „Всичко, всичко негово е взел — мислеше си червенобрадият, — ограбил му е тялото. Ала душата? Ала суровото слово? Сега ще отвори уста и ще видим…“

Известно време всички мълчаха; промени се атмосферата в кръчмата, и кръчмарят се беше спотаил в един ъгъл и гледаше Исус с облещени очи. Исус пристъпяше бавно, хапеше устни, вените на слепоочията му се бяха издули; и неочаквано прозвуча гласът му, дрезгав, суров; другарите потръпнаха; не беше това неговият глас, а гласът на страшния пророк, на Кръстителя.

— Отивате ли си?

Никой не отвърна; бяха се спотулили един зад друг.

— Отивате ли си? — отново попита Исус, гневно. — Казвай, Петре!

— Рави — отвърна той с неуверен глас, — рави, Йоан чу в сърцето си стъпките ти и станахме да те посрещнем…

Исус смръщи вежди; обзе го огорчение и гняв, но се сдържа.

— Да вървим — каза той и се извърна към вратата.

Видя Юда, който, застанал прав по-настрани, го гледаше със суровите си сини очи.

— Идваш ли и ти, Юда? — попита го той.

— Не те оставям аз, знаеш това; до смъртта.

— Не е достатъчно, чуваш ли, не е достатъчно; и отвъд смъртта; да вървим!

Кръчмарят изскочи изсред бъчвите си, където се беше сврял.

— На добър час, момчета! — извика той. — И добра управия! На добър час, галилейци, и когато влезете по живо по здраво в рая, не забравяйте за виното, дето ви почерпих! И главичката!

— Имаш думата ми — отвърна му Петър, а лицето му беше сериозно и огорчено.

Беше го хванал срам, задето беше излъгал от страх; и учителят сигурно беше разбрал това, щом като веждите му заиграха така сърдито. „Петре, страхливец, лъжец, предател такъв! — хокаше себе си Петър. — Кога, бре, ще станеш и ти човек? Кога ще победиш страха? Кога ще спреш да се въртиш, вятърна мелницо?“

Стоеше все още на входа на кръчмата и чакаше да види накъде ще поеме учителят; но той, неподвижен, беше наострил уши и слушаше, отвъд вратата на Давид, една тъжна еднообразна мелодия от тънки, пресекливи гласове; това бяха прокажените, които се бяха разположили сред праха и протягаха своите ръце-чукани и тихо възпяваха величието на Давид и милостта Божия, задето Бог им бе дал проказата, та да изкупят тук, на земята, греховете си, а на другия ден, в бъдния живот, да засияе във вечността лицето им, като слънце.

Исус се натъжи, извърна лице към града; дюкяните, работилниците, кръчмите бяха отворени, изпълнени бяха улиците с хора; как търчаха, как викаха, как се стичаше потта по тях! Страхотен вой от коне, хора, рогове, тръби, като някакъв ужасен звяр му се струваше този свещен град, един болен звяр, чиито недра бяха изпълнени с проказа и лудост, и смърт.

Все по-силно ревяха улиците, и хората тичаха. Защо бързат? Защо тичат? — мислеше си Исус. — Къде отиват? — Въздъхна. — Всички, всички в ада!

Почувства смут. Може би неговият дълг беше да остане тук, в този град, човекоядец, да се качи на покрива на Храма и да прогласи: „Покайте се, дойде денят Господен?“. Тези нещастници, задъханите, дето сноват нагоре-надолу по улиците, имат по-голяма нужда от покаяние и утеха от безгрижните рибари и орачи на Галилея. Тук ще остана, тук най-напред ще възвестя гибелта на земята и царството небесно!

Андрей не можа да сдържи мъката си, приближи се към Исус.

— Рави — каза той, — хванаха Кръстителя, убиха го.

— Няма нищо — отвърна тихо Исус, — свари да изпълни дълга си. Да ни се връща, Андрей.

Видя, че очите на стария ученик на Предтечата се наляха със сълзи.

— Не се огорчавай, Андрей — каза му той и го погали по рамото, — не е умрял; умират само онези, които не са сварили да станат безсмъртни; той свари; Бог му даде време.

И щом изрече това, в ума му настъпи просветление; вярно, всичко на този свят зависи от времето; то кара да съзрява всичко; ако имаш време, сварваш да обработиш вътре в себе си човешката кал и да я превърнеш в дух; и тогава не се боиш от смъртта; ако нямаш време, погубваш се… „Господи — замоли се мислено Исус, — Господи, дай ми време… Само за това вече те моля; дай ми време…“ Чувстваше в себе си още много кал, много човек; гневеше се още, боеше се, завиждаше, а когато се сещаше за Магдалена, погледът му потъмняваше; и снощи дори, когато погледна крадешком Мария, сестрата на Лазар…

Изчерви се, засрами се, и изведнъж взе решение: „Ще се махна от този град, не е дошъл още моят час да загина, не съм още готов. Господи — замоли се той отново, — дай ми време; време, нищо друго…“ Кимна на другарите си.

— Съратници — каза той, — връщаме се в Галилея. В името Божие!

Като капнали огладнели коне, които се завръщат в любимия си обор, тичаха другарите към Генисаретското езеро. Начело вървеше пак Юда червенобрадият; подсвиркваше си; от години не беше чувствал сърцето си толкова радостно; много му се харесваха сега, след пустинята, лицето и суровостта и гласът на учителя… „Уби Кръстителя — току си повтаряше той, — взе го със себе си, агнето и лъвът се сляха, станаха едно; като най-древните зверове, да не би да е и агне, и лъв Месията?“ Вървеше и си подсвиркваше и чакаше; няма как, през някоя от тези нощи, преди да стигнем до езерото, ще си отвори устата да заговори; да ни каже тайната, какво е правил в пустинята и дали е видял Бога на Израил; и какво са си приказвали двамата — и тогава ще отсъдя.

Мина първата нощ; безмълвен, Исус гледаше звездите; около него другарите, уморени, спяха; само сините очи на Юда искряха в мрака; будуваха и двамата, един срещу друг, и не говореха.

Тръгнаха отново на път на разсъмване, оставиха зад себе си камънаците на Юдея, навлязоха в бялата земя на Самария; пуст беше кладенецът на Яков, никаква жена не вадеше вода, та да им даде да пият, минаха бързо през еретичните земи, показаха се любимите планини — покритата със сняг Ермон, прелестната Тавор, свещената Кармил.

Потъмня денят; налягаха под гъстия листак на един кедър, видяха как слънцето потъна, Йоан изрече вечерната молитва; „Отвори ни вратата си, Господи; денят угасва, слънцето се снишава, слънцето потъва, слънцето изчезва. Идваме пред вратата ти, Господи, отвори ни. О, Вечни, умоляваме те, прости ни! О, Вечни, умоляваме те, помилуй нас! О, Вечни, спаси ни!“

Тъмносин беше въздухът, небето беше загубило слънцето, не беше още намерило звездите, снишаваше се връз земята ненакичено. В този неустойчив полумрак, тънки, дългопръсти, се белееха ръцете на Исус, опрени на земята; въртеше се още вътре в него и го глождеше вечерната молитва, чуваше как човешките ръце чукаха отчаяно, треперещи, на вратата Господня; а вратата не се отваряше. Тропаха хората и викаха; какво викаха?

Затвори очи, за да чуе ясно; дневните птици се бяха прибрали в гнездата си, нощните не бяха още отворили очите си, селата на хората бяха далеч, не се чуваше нито човешка глъчка, нито лай; и другарите измърмориха вечерната молитва, но им се спеше, свещените слова потънаха в тях, без отзвук. Ала Исус чуваше в себе си как хората тропат на вратата Господня — сърцето му. По топлото, човешко негово сърце тропаха и викаха:

— Отвори ни! Отвори ни, спаси ни!

Притисна Исус гърдите си, сякаш и той тропаше и молеше сърцето си да се отвори; и както се мъчеше, и мислеше, че е съвсем сам, почувства, че някой зад него го гледа; извърна се; студените пламтящи очи на Юда бяха впити в него. Исус потръпна; неопитомен, горд звяр беше този червенобрад; от всичките другари, него чувстваше и най-близко, и най-далеч от себе си; на никого другиго сякаш нямаше да даде сметка за нищо, само на този; протегна дясната си ръка.

— Юда, брате мой — каза той, — погледни; какво държа?

Червенобрадият изпъна в полумрака врат, за да види.

— Нищо — отвърна той, — не виждам нищо.

— Скоро ще го видиш — изрече Исус и се усмихна.

— Царството небесно — обади се Андрей.

— Семето — каза Йоан. — Помниш ли, рави, какво ни каза, когато за първи път отвори уста и ни заговори при езерото? „Излезе сеячът да засее семето си…“

— Ами ти, Петре? — попита Исус.

— Какво да ти кажа, учителю? Ако попитам очите си — нищо; ако попитам сърцето си — всичко. Между тях се колебае умът ми.

— Якове?

— Нищо; нищо не държиш, рави, пак прощавай.

— Погледнете! — каза Исус и вдигна рязко ръката си.

Вдигна я високо и я смъкна със сила, другарите му се изплашиха; а Юда се изчерви от радост, пялото му лице засия, сграбчи ръката на Исус и я целуна.

— Рави! — извика му той. — Видях! Видях! Държиш секирата на Кръстителя!

Но изведнъж се засрами, ядоса се, задето не можа да сдържи радостта си, отдръпна се пак и се опря на ствола на кедъра, и тогава се чу, спокоен, тежък, гласът на учителя:

— Донесе ми я и я опря на дънера на прогнилото дърво; затова се е родил, за да ми я донесе; да отиде по-нататък, не можеше; дойдох аз, наведох се, взех секирата; затова съм се родил; и сега започва и моят дълг: да поваля прогнилото дърво… Мислех, че съм жених и държах цъфнало бадемово клонче в ръка, а пък аз съм бил дървар-секач. Помните ли как гуляехме и танцувахме в Галилея и прогласявахме: красива е земята, земя и небе са едно и също нещо, сега ще се отвори раят и ще влезем? Другари, сън беше това, събудихме се.

— Няма ли царство небесно? — извика изплашено Петър.

— Има, Петре, има, но вътре в нас; вътре в нас е царството небесно, а навън — царството на Лукавия. Двамата царе се борят. Война! Война! Първият ни дълг: да повалим с тази секира Сатаната.

— Кой Сатана?

— Този свят около нас. Смелост, другари, не съм ви поканил на сватба, а на война; не знаех това, прощавайте; но онзи от вас, който мисли за жена, деца, ниви, щастие, да си върви! Не е срамота; да стане, да се сбогува спокойно с нас и да си върви по живо по здраво; има още време.

Замълча; огледа другарите си; никой не се помръдна; Вечерницата се търкаляше зад черните клони на кедъра като голяма водна капка; нощните птици разтърсиха тъмните си крила, събудиха се; свеж ветрец се спусна от планините; и изведнъж, сред вечерната сладост, Петър се обади.

— Където си ти, рави, там ще бъда и аз? — извика той. — Ще воювам заедно с теб, до смърт!

— Голяма дума изрече, Петре, не ми харесва; труден път поемаме, Петре, ще се нахвърлят връз нас хората, кой иска спасението си? Кога се е вдигнал някой пророк да спасява народа и народът да не го е пребил с камъни? Труден път поемаме, стискай си душата със зъби, Петре, да не ти излезе; слаба е плътта, нямай й вяра… Чу ли? На теб говоря, Петре!

Сълзи бликнаха в очите на Петър.

— Нямаш ли ми доверие, рави? — промълви той. — Ала аз, дето сега ме гледаш и ми нямаш вяра, един ден ще умра за теб.

Присегна се Исус, погали Петър по коляното.

— Може!… Може!… — прошепна той. — Прощавай, Петре, скъпи!

Извърна се към другите.

— Йоан Кръстителя кръщаваше с вода — каза той, — и го убиха; аз ще кръщавам с огън, казвам ви това открито тази вечер, да си го знаете, когато ни налегнат черните дни, да не ми се вайкате; преди да тръгнем, ви казвам къде отиваме: на смърт; а след смъртта, към безсмъртието; това е пътят; готови ли сте?

Другарите изтръпнаха; строг беше този глас, не се шегуваше вече, не се смееше; зовеше на оръжие. Значи трябваше, за да влязат в царството небесно, да минат през смъртта ли? Нямаше ли друг път? Простовати хора бяха те, бедни, надничари; и неграмотни; а светът — богат и всемогъщ, как да се счепкат с него? И ако поне дойдеха ангели от небето да им помогнат! Ала никога никой от тях не беше виждал ангел да ходи по земята и да помага на бедните и преследваните. И затова мълчаха и току мереха и претегляха скришом в себе си опасността; а пък Юда ги гледаше под око и се подсмиваше гордо; само той не претегляше нищо; тръгваше на война, с пренебрежение към смъртта, не го беше еня за тялото му, нито пък за душата му; той имаше една голяма страст и една голяма радост — да загине за нея.

Най-сетне Петър първи отвори уста.

— Рави, ще дойдат ли ангели от небето да ни помогнат? — попита той.

— Ние сме ангелите Божии на земята, Петре — отвърна Исус. — Други ангели няма.

— Ами че тогава ще се справим ли сами? Какво ще кажеш и твоя милост, учителю? — попита Яков.

Исус стана, междувеждието му трепереше.

— Махайте се! — извика той. — Оставете ме!

Йоан се провикна:

— Рави, не те оставям сам; с теб съм до смъртта.

— И аз, рави! — обади се и Андрей и обгърна коленете на Исус.

Две едри сълзи се отърколиха от очите на Петър, но не отрони дума; и Яков сведе глава, юнак беше, засрами се.

— Ами ти, Юда, брате мой? — попита Исус, като видя, че червенобрадият гледа свирепо всички, безмълвен.

— Аз не изричам думи — грубо отвърна той, — нито пък плача като Петър; докато държиш секира, ще бъда с теб; зарежеш ли я, ще те зарежа и аз; не следвам теб, знаеш това; следвам секирата.

— Не те ли е срам да говориш така на рави? — обади се и Петър.

Но Исус се зарадва.

— Прав е Юда — каза той. — И аз следвам секирата, другари.

Изтегнаха се всички на земята, опряха се на кедъра; звездите ставаха все повече на небето.

— От този миг — каза Исус — развяваме Божието знаме, тръгваме на война; звезда и кръст са извезани върху знамето Божие; на добър час!

Всички мълчаха; бяха взели решение и сърцето им се изпълни с мъжество.

— Ще говоря пак с притчи — каза Исус на другарите си, които мракът беше вече обгърнал. — Една притча, последната, преди да тръгнем на бой: Земята, знайте това, се крепи на седем стълба, а стълбовете — върху водата, а водата — върху облака, а облакът — върху вятъра, а вятърът — върху бурята, а бурята — върху гърма; а гърмът е опрян на Божиите нозе, като секира.

— Не разбирам, рави — обади се Йоан и се изчерви.

— Ще разбереш, като остарееш и станеш отшелник на някой остров, и небесата се разтворят над теб и умът ти пламне, Йоане, сине на Гърма! — отвърна му Исус и погали по косата любимия си другар.

Замълча; за първи път видя толкова ясно какво е гърмът Божи: една нажежена секира в Божиите нозе, и от тази секира зависят наред бурята, вятърът, облакът, водата, цялата земя. Години живя с хората, години със Свещените Писания, никой не му бе разкрил страшната тайна. Коя тайна? Че гърмът е Син Божи, Месията; той ще дойде да прочисти земята.

— Съратници — каза той и Петър видя как от челото му, в един миг, сред мрака, изскочиха два пламъка, като два рога, — съратници, отидох в пустинята, знаете това, да говоря с Бога; гладен бях, жаден бях, изгарях от жегата и седях свит върху един камък и виках Бога да се покаже. На вълни, на вълни налитаха върху мен демоните, разбиваха се, разпенваха се и се връщаха обратно; първо, демоните на плътта, сетне, демоните на ума, и последни, най-всемогъщите, демоните на сърцето; но аз държах като бронзов щит Бога и пясъкът около мен се изпълни с изпотрошени нокти и зъби и рога. И се чу тогава силен глас над мен: „Стани! Вземи секирата, която ти донесе Предтечата, удряй!“.

— Никой ли няма да се спаси? — извика Петър.

Но Исус не го чу.

— Натежа изведнъж ръката ми, сякаш някой пъхна в нея секира; станах, и докато ставах, чу се отново гласът: „Сине на Дърводелеца, нов потоп връхлита; но вече не от вода, а от огън; построй нов Ковчег и избери, и вкарай в него праведните!“. Започна подборът, другари, готов е Ковчегът, отворена е още вратата му; влезте вътре!

Всички се размърдаха, дотътриха се и се струпаха около Исус, сякаш той беше Ковчегът, та да влязат.

— И се чу отново гласът: „Сине Давидов, когато стихнат пламъците и новият Ковчег спре при Новия Йерусалим, възкачи се на престола на прадедите си, управлявай хората! Старата Земя ще е изчезнала, старото небе ще е изчезнало; ново небе ще се разстеле над главите на праведните, и звездите ще засияят седмократно по-силно; седмократно по-силно и очите на хората.“

— Рави — извика пак Петър, — да не умрем, преди да видим този ден, и ще седнем отдясно и отляво на престола ти, всичките ти съратници!

Но Исус не го чу; погълнат от огненото видение в пустинята, той продължи:

— И се чу за сетен път над главата ми гласът: „Сине Божи, бъди благословен!“

„Син Божи! Син Божи!“ — завикаха всички в себе си, но никой не посмя да отвори уста.

Сега всички звезди се появиха на небето, снишиха се тази нощ повече, увиснаха между небето и хората.

— Ами сега, рави — попита Андрей, — накъде ще се отправим най-напред на поход?

— Бог — отвърна Исус — взе пръст от Назарет и сътвори това мое тяло; така че мой дълг е да отида да воювам най-напред в Назарет; оттам трябва да започне тялото ми да се превръща в дух.

— А сетне в Капернаум — обади се Яков, — да спасим родителите си.

— А после в Магдала — предложи Андрей, — да вземем горката Магдалена в Ковчега.

— А след това из целия свят! — извика Йоан, като разпери ръце към Изтока и Запада.

Петър ги слушаше и се смееше.

— Аз мисля за корема ни — каза той. — Какво ще ядем вътре в Ковчега? И затова предлагам да вземем само ядивни животни с нас; за какво са ни притрябвали, бога ми, лъвовете и папатаците?

Гладен беше и затова и умът, и мислите му се въртяха все около яденето; всички се засмяха.

— Умът ти се върти все около яденето — сопна му се Яков. — Тук говорим за спасението на света.

— И на всички вас — възрази му Петър — там ви е умът, но не си признавате; а аз, каквото ми мине през ума, си го казвам открито, добро или лошо; върти се умът ми, въртя се и аз с него; затова злите езици ми викат вятърна мелница; не съм ли прав, рави?

Смекчи се лицето на Исус, усмихна се; дойде му наум една стара история.

— Веднъж, казва, имало един равин, който искал да намери някой, дето майсторски да надува рог, да го чуват вярващите и да идват в синагогата; и затова взел, че разгласил: всички добри свирачи на рог да заповядат; ще ги изпробва равинът и ще избере най-добрия. Дошли петима, най-добрите; хванал всеки от тях рога си, надул го; като свършили, равинът взел да ги пита един по един: „За какво си мислиш, чедо мое, когато надуваш рога?“. Единият казал: „Аз си мисля за Бога“. Другият: „Аз пък за спасението на Израил“. Третият: „А аз за бедните, дето гладуват…“ „Аз за сираците и вдовиците…“ Само един, най-незначителният, зад другите, в ъгъла, не казвал нищо. „Ами ти, чедо мое, за какво мислиш, когато надуваш рога?“ — попитал го равинът. „Отче — отвърнал му той и се изчервил, — аз съм беден и неграмотен човек и имам четири дъщери, а не мога да им дам прикя, та да се омъжат и те, горките; когато надувам рога, значи, си мисля: Боже мой, виждаш, работя и се блъскам за теб; проводи и ти четирима женихи за щерките ми!“ — „Благословен бъди! — рекъл равинът. — Теб избирам!“

Извърна се Исус към Петър, засмя се.

— Бъди благословен, Петре — каза той, — теб избирам. Ядене ли ти е в ума? За ядене говориш. Бога ли имаш в ума си? За Бога говориш. Честно! Затова те и наричат вятърна мелница, дето мели житото, та да стане хляб, да ядат хората.

Имаха парче хляб, взе го Исус, подели го; падна се по залък на всеки, но рави го беше благословил, наядоха се; сетне налягаха, опрени единият на рамото на другия, и заспаха.

 

 

Всички неща спят, отдъхват си и нарастват през нощта; и камъните, и водите, и душите. И когато на сутринта другарите се събудиха, душата им се беше разгърнала и беше обхванала цялото им тяло; и го беше изпълнила с радост и увереност.

Тръгнаха на път призори; свеж беше днес вятърът, струпаха се облаци, заесени се небето; закъснели жерави прелетяха, като мъкнеха лястовиците на юг. И другарите биеха път леко, небе и земя се бяха слели в сърцето им, и най-простото камъче блестеше, изпълнено с Бог.

Вървеше Исус най-отпред, съвсем сам, а умът му се беше вкопчил за Бога и зависеше от неговата милост; знаеше, сега вече беше изгорил корабите си, не можеше да се върне назад, съдбата му вървеше напред, следваше я, и каквото Бог реши, ще стане. Съдбата му ли? И изведнъж отново чу тайнствените стъпки, които толкова време безмилостно го следваха; наостри уши, ослуша се; те бяха: бързи, тежки, решителни; но не вървяха сега зад него; вървяха отпред и го водеха… „По-добре — помисли си той, — по-добре; сега вече не мога да загубя пътя…“

Зарадва се; увеличи крачката; стори му се, че стъпките бързаха, забърза и той; вървеше, препъваше се о камъните, прескачаше малки ями, тичаше. „Да вървим! Да вървим!“ — шепнеше той на невидимия водач и крачеше. И изведнъж нададе вик; почувства в ръцете и краката си ужасни болки, сякаш му забиваха гвоздеи; строполи се върху един камък, потта се стичаше по него, студена, на капки… В един миг, главата му се завъртя; потъна под краката му земята, разстла се някакво море, тъмно, разярено, пусто; само една малка червена лодчица плуваше смело по него, със силно издуто платно… Гледаше я, гледаше я Исус и се усмихваше: „Това е сърцето ми — шепнеше той, — това е сърцето ми…“ и умът му отново укрепваше, болките стихваха, и когато учениците му стигнаха при него, завариха го да седи спокойно на камъка и да им се усмихва.

— Да вървим, момчета, по-бързо! — каза той и стана.