Никос Казандзакис
Последното изкушение (28)

XXVII

Още от зорите Божии, през целия ден, но още повече през нощта, когато не я виждаше никой, отместваше полека-лека камъните и пръстта, и се възземаше от земята на Израил — Пролетта. За една нощ равините Сарон в Самария и Ездрилон в Галилея се изпълниха с жълти маргаритки и диви лилии; и сред суровите камънаци на Юдея поникнаха — едри капки кръв! — червени мимолетни анемони. Пуснаха мустачки лозите и във всяка розово-зелена тяхна пъпка набираха сили, за да изскочат, ягоридите, гроздовете и новото вино; и още по-надълбоко, в сърцето на всяка пъпка — песните на хората. За всяко листенце се грижи един ангел-хранител и му помага да израсте; сякаш се връщат отново първите дни на сътворението, когато всяко Божие слово, което е падало върху младата още пръст, е било изпълнено с дървета и диви цветя, и зеленина.

От кладенеца на Яков, в подножието на свещената планина Гаризим, тази сутрин пълнеше пак стомната си Самарянката и гледаше в далечината, по пътя за Галилея, сякаш още копнееше да се появи бледият младеж, който веднъж й бе говорил за живата вода; и сега, през пролетта, веселата вдовица беше разкрила още повече изпотената си двувърха гръд.

През тази пролетна нощ безсмъртната душа на Израил се преобразяваше и се превръщаше в славей, и кацваше на отворения прозорец на всяка неомъжена млада еврейка, и пееше чак до зори, и не я оставяше да спи. „Какво спиш сама? — пееше й тя и й се караше. — Защо, мислиш, съм ти дала дълги коси и двойна гръд, и закръглени широки слабини? Стани, накичи се, излез на прозореца си, застани рано-рано на прага, вземи стомната и върви на кладенеца; намигвай на ергените евреи, които ще срещнеш по пътя си, и добий за мен деца от тях. Много врагове имаме ние, евреите, но докато дъщерите ми раждат деца, аз съм безсмъртна; мразя неизораните ниви и неашладисаните дървета по земята на Израил, и девствениците.“

И в богохранимия Хеврон, в Идумейската пустиня, около пресветия гроб на Авраам, еврейчетата се събудиха и захванаха да си играят, рано-рано, на Месия; бяха си направили лъкове от върбови клонки и мятаха тръстикови стрели към небето и викаха да слезе вече, с дълъг меч и златен шлем, царят на Израил, Месията; проснали бяха върху свещения гроб една овча кожа, за да седне като на трон; изкараха му и песен, и пляскаха с ръце, та да се появи. И неочаквано, иззад гроба се разнесоха тъпани и радостни възгласи, и се появи, с ръмжене, наперен, с нацапотена свирепа мутра, с брада и мустаци от царевична свила, Месията; държеше дълъг меч от палмов клон, удряше наред всички деца по врата и те падаха заклани.

Разсъмваше се и във Витания, в къщата на Лазар, а Исус не беше още мигнал; прекалено дълго продължи терзанието, никакъв път не се отваряше пред него; само един — смъртта. За мен са говорели пророчествата, мислеше си той, аз съм агнето, което трябва да поеме върху себе си греховете на целия свят и да бъде заклано на тази Пасха. Да го заколят тогава час по-скоро; слаба е плътта, нямам й вяра, може в последния миг да се изплаши; сега, когато чувствам все още изправена душата си, нека дойде смъртта… Ах, кога ще се съмне, да отида в Храма и да сложа днес някакъв край на всичко това!

Взе решение, поуспокои се умът му; затвори очи, унесе се в сън, засънува; уж небето беше някаква градина с желязна ограда и пълна със зверове; звяр беше и той, и играеше с тях; и както си играеше, прескочи оградата и падна на земята; и тогава, като го видяха, хората ги обхвана ужас, разпищяха се жените и прибраха децата си от улиците, за да не ги изяде звярът; грабнаха мъжете маждраци, камъни, мечове и се спуснаха да го гонят… Кръв течеше отвсякъде по него и изведнъж се строполи по очи на земята. И тогава, уж, се събраха около него съдници да го съдят; но не бяха, уж, хора, а лисици, кучета, свине и вълци. Съдиха го и го осъдиха на смърт; но докато го водеха да го убият, сети се, че той не можеше да умре, беше безсмъртен небесен звяр; и тъкмо се сети за това, и една жена го хвана за ръка, и уж беше Мария Магдалена, и го изведе извън града, на нивите. „Не отивай на небето — каза му тя, — дойде пролетта, остани при нас…“ Вървяха, вървяха, стигнаха до границите на Самария и се появи Самарянката със стомна на рамо; даде му да пие, а после го хвана и тя за ръка и го отведе, мълчаливо, до границите на Галилея; и тогава се появи, под старите цъфнали маслинови дървета, майка му; носеше черен чембер и плачеше; видя кървищата по него, раните, и един трънен венец на главата му; вдигна ръце: „Както ти ме изгори — каза му тя, — така и теб Бог да те изгори; тури ме в устата на хората и сега целият свят гърми за теб; вдигнал си глава срещу Отечеството, срещу Закона, срещу Бога на Израил; не се ли побоя от Бога, не се ли засрами от хората? Не помисли ли за майка си и баща си? Проклет да си от мен!“ — изрева тя и изчезна.

Стресна се и се събуди потънал в пот; около него, налягалите ученици хъркаха; навън на двора пропя петел; чу го Петър, полуотвори очи; видя Исус изправен.

— Рави — каза му той, — тъкмо сънувах, когато петелът пропя; уж ти беше взел две парчета дърво на кръст, и в ръцете ти те се превърнаха в лира и лък, и ти свиреше, и пееше, и от всички краища на света се стичаха зверовете и те слушаха… Какво ще рече това? Ще попитам стария равин.

— Не свършва дотук сънят ти, Петре — отвърна Исус. — Защо побърза да се събудиш? Сънят продължава по-нататък.

— По-нататък ли? Не разбирам. Да не би ти да си го видял целия, рави?

— Зверовете, като чуха песента, се нахвърлиха и изядоха певеца.

Петър изблещи очи; сърцето му се догади за нещо, но умът му не се помръдна.

— Не разбирам — каза той.

— Ще разбереш — отвърна Исус — някоя друга сутрин, когато чуеш петела отново да пропее.

Побутна с крак един по един другарите си.

— Събудете се, мързеливци! — каза той. — Много работа имаме днеска.

— Тръгваме ли? — попита Филип, като търкаше очи. — Аз казвам да се върнем в Галилея, на сигурно място.

Юда скръцна със зъби, но не каза нищо.

Събудиха се и жените във вътрешната къща, чуха се тънките им гласове; старата Саломия излезе да запали огъня, учениците бяха вече на двора и чакаха Исус, който, приведен, разговаряше тихо със стария равин; той лежеше, тежко болен, във вътрешния ъгъл на стаята.

— Къде отиваш пак, чедо мое? — питаше го старецът. — Накъде поемаш? Пак ли към Йерусалим? Пак ли ще вдигнеш ръка да събориш Храма? Защото, знаеш това, словото става дело, когато излиза от някоя голяма душа; а твоята душа е голяма и носиш отговорност за всичко, което казваш. Ако кажеш: ще рухне Храмът, ще рухне някой ден, мери си думите!

— Меря си думите, отче; целият свят е в ума ми, когато говоря, избирам какво ще остане, какво няма да остане; поемам върху себе си отговорността.

— Ех, да можех да доживея да видя кой си ти! Но остарях; светът се превърна в привидение, обикаля около главата ми, иска да влезе; ала всички врати са затворени.

— Дръж се още няколко дни, отче; до Пасха; стискай със зъби душата си и ще видиш. Не е дошъл още часът.

Равинът поклати глава.

— Кога ще дойде този час? — прошепна той огорчено. — Измами ли ме Бог? Къде му е думата, дето ми даде? Умирам, умирам, а къде е Месията?

Вкопчи се старият равин в раменете на Исус с цялата сила, която му бе останала.

— Дръж се още до Пасха, отче; ще видиш, Бог удържа на думата си!

Изрече това, изтръгна се от вклещените пръсти на стареца, излезе на двора.

— Натанаиле — каза Исус, — и ти, Филипе, идете на края на селото, в последната къща, и там ще намерите, вързана за халката на вратата, една магарица с магаренцето й; развържете я и я докарайте тук; и ако някой ви попита: „Къде я водите?“, отговорете: „Трябва му на рави, ще я върнем“.

— Ще си намерим, май, белята — измърмори Натанаил на приятеля си.

— Да вървим — отвърна Филип, — прави каквото ти казва, пък да става каквото ще!

Матей беше взел рано-рано калема и си отваряше и ушите, и очите на четиринайсет.

„Боже на Израил — мислеше си той, — как всичко става така, както са го нагласили, с Божие просветление, пророците! Какво казва пророк Захария? «Радвай се и ликувай, дъще на Сион; надай радостен вик, щерко на Йерусалим; виж, иде при теб твоят цар, яхнал магаре, със смирение, макар че е победител!»“

— Рави — обади се Матей, за да го изпита, — умори ли се, та не можеш да отидеш пеш до Йерусалим?

— Не — отвърна Исус. — Защо питаш? Изведнъж ми се дощя да отида, яхнал магаре.

— Да отидеш, яхнал бял кон! — възкликна Петър. — Не си ли ти царят на Израил? Така че, на бял кон ти подобава да влезеш в столицата си!

Исус хвърли бърз поглед към Юда и не отвърна.

В това време Магдалена излезе и застана на прага; не беше мигнала цяла нощ и големите й очи бяха посърнали. Опря се на рамката на вратата и загледа Исус; гледаше го дълбоко, безутешно, сякаш се прощаваше с него; искаше да му каже: „Не отивай!“, но гърлото й се беше свило. Видя я Матей, че току отваря и затваря уста и не може да изрече ни дума, разбра. „Не й дават пророците да заговори — помисли си той, — не й дават да попречи на рави да завърши това, което са предрекли; ще яхне магарето и ще отиде в Йерусалим и да ще, и да не ще Магдалена, и да ще, и да не ще самият рави; писано е!“

В този миг влизаха, радостни, Филип и Натанаил, и теглеха за въжето майката и неоседланото й магаренце.

— Стана точно така, както го каза ти, рави — обади се Филип. — Яхвай я сега и да вървим.

Исус се извърна назад; жените стояха със скръстени ръце, печални, но безмълвни, и гледаха; старата Саломия и двете сестри; и отпред — Магдалена.

— Марта — попита Исус, — намира ли ви се вкъщи някой камшик?

— Не, рави — отвърна Марта. — Само остенът на брат ни.

— Дай ми го.

Учениците бяха разстлали дрехите си върху кроткото животно, та учителят им да седне на меко, а Мария метна отгоре и една червена покривка, украсена околовръст с черни кипарисчета, която тя беше изтъкала.

— Готови ли сте всички? — попита Исус. — Сърцето на място ли е?

— На място е — отвърна Петър, застана начело, хванал повода на животното, и ги поведе.

Чуха витанийците, че минава някаква група, заотваряха се вратите.

— Къде отивате, момчета? Защо днеска пророкът е яхнал магаре?

А учениците се привеждаха и им доверяваха тайната.

— Отива да седне днеска на престола си.

— На кой престол, бре?

— Мълчи, това е тайна; този, дето го гледате, е царят на Израил.

— А бре, какво приказвате! — възкликваха жениците. — Да вървим с него!

И народът току се стичаше все повече и повече.

Децата кършеха върбови клонки, излизаха най-отпред, пееха радостно „Благословен е идещият в името Господне!“, а мъжете сваляха дрехите си и застилаха пътя, за да мине по тях. Как тичаха! Каква пролет само беше тази, колко бурно разцъфнаха тази година цветята, как чуруликаха тази сутрин птичките и летяха и те подир тях, към Йерусалим!

Яков се наведе към брат си.

— Вчера майка ни му казала да ни сложи от двете си страни, сега, когато ще се възкачи на престола на славата; но той не отвърнал нищо; може и да се е ядосал; лицето му, казва, потъмняло.

— Сигурно се е ядосал — отвърна Йоан. — Не е трябвало.

— Ами че какво? Да ни остави така ли, и кой знае, да даде първото място на Юда Искариотски ли? Видя ли, че през всичките тези дни двамата си шушукаха и не се отделяха един от друг? Опичай си ума, Йоане, хайде, поговори му и ти, да не ни сполети някоя поразия; наближава времето, когато ще се разпределят постовете!

Но Йоан поклати глава.

— Братко — каза той, — погледни го колко е тъжен; сякаш отива на смърт.

„Ще ми се да знам — мислеше си Матей, докато вървеше съвсем сам след другите, — какво ли предстои да стане сега? Пророците не го казват нещо много ясно; едни казват престол, други — смърт; кое от двете пророчества ще се сбъдне? Никой не може да изтълкува едно пророчество, докато случаят не завърши; само тогава разбираме какво е искал да каже пророкът; да потърпим, значи, да видим какво ще стане, а вечерта, като се върнем, ще пишем, за да си бъдем наред!“

В това време добрата вест беше полетяла и стигнала до близките села и колибите, пръснати сред маслиновите градини и лозята; стичаха се отвред селяните, разстилаха на земята наметалата си, а селянките — забрадките си, за да мине по тях пророкът… Много недъгави, болни, дрипльовци; от време на време извръщаше назад глава Исус и гледаше войската си; и изведнъж почувства голяма пустота. Извърна се, извика:

— Юда!

Но саможивият ученик вървеше по-назад, не го чу.

— Юда! — отново извика Исус отчаяно.

— Тук! — отвърна червенобрадият и разбута учениците, за да мине. — За какво ме викаш, рави?

— Застани до мен, Юда, бъди ми дружина.

— Не бери грижа, няма да те оставя, рави! — каза той, грабна от ръката на Петър въжето и поведе.

— Не ме оставяй сам, Юда, брате мой — каза отново Исус.

— Защо да те оставя, рави? Нали се уговорихме!

Наближаваха вече Йерусалим; свещеният град се извиси пред тях, върху планината Сион, ослепително бял под безмилостното слънце; минаваха през едно малко селце и от единия до другия край на къщите се носеше оплакване, тихо, нежно, като топъл пролетен дъжд.

— Кого оплакват? Кой е умрял? — попита Исус и потръпна.

Но селяните, които тичаха подире му, се засмяха.

— Не се тревожи, учителю; никой не е умрял; селските девойки въртят ръчни мелници и нареждат.

— Ами защо?

— За да свикнат, учителю; да знаят да оплакват, като му дойде времето.

Изкачиха се по застлания с камъни път, влязоха в града-човекоядец; шумни, пъстроцветни тълпи евреи от всички краища на света, всеки донасяше миризмата и вонята на своя край, прегръщаха се, целуваха се, вдругиден е безсмъртният празник, всички евреи са братя! Гледаха Исус, яхнал кроткото си магаренце, и множеството зад него с върбови вейки, смееха се.

— Кой е пък този?

А сакатите, болните, дрипльовците, вдигаха юмруците си и заплашваха:

— Сега ще видите; този е Исус Назаретянина, цар на юдеите!

Спеши се Исус, изкачи по две наведнъж стъпалата на Храма, бързаше; стигна до галерията на Соломон, спря. Огледа наоколо: бяха сковали бараки, хиляди хора купуваха-продаваха, пазаряха се, караха се, разгласяваха стоката си, търговци, сарафи, кръчмари, блудници. Кръвта нахлу в главата на Исус, свещена ярост го обзе; вдигна остена, захвана наред пивниците, гостилниците, работилниците, прекатурваше масите, ръгаше с остена търговците и пристъпяше. „Вън! Вън! Вън!“ — викаше той и размахваше остена; а вътре в себе си отправяше тиха молба, изпълнена с много горчивина: „Господи, Господи, каквото си решил да стане, нека стане; но бързо; друга милост не искам от теб; бързо, сега, докато още мога да издържа!“.

Нахвърляше се след него и тълпата, викаше и тя побесняла: „Вън! Вън!“ и разграбваше бараките. При царската галерия, над долината Кедрон, Исус се спря; пара се вдигаше от цялото му тяло, дългите му гарвановочерни коси се разливаха на вълни върху раменете му; пламъци изскачаха от очите му.

— Дойдох да подпаля света! — извика той. — Йоан разгласяваше в пустинята: „Покайте се! Покайте се! Наближава денят Господен!“. Аз ви казвам: „Нямате вече време за покаяние, дойде, дойде, аз съм денят Господен! Йоан в пустинята кръщаваше с вода, аз — с пламъци; кръщавам хората, планините, градовете, корабите, вече виждам как огънят обхваща четирите краища на земята, четирите краища на душата, и се радвам; дойде денят Господен, моят ден!“.

— Огън! Огън! — викаше тълпата. — Да подпалим, да изгорим света!

Грабнаха левитите копия и мечове, застана начело братът на Исус, Яков, с окачените на шията му муски, спуснаха се да го хванат; но народът се разяри, поокуражиха се и учениците, нахвърлиха се и те, всички наведнъж, с рев; отвисоко, от кулата на двореца, римските стражи ги гледаха и се смееха.

Петър грабна от една барака горяща главня.

— Връз тях, братя! — извика той. — Огън, момчета, дойде часът!

И тогава вече щеше да се пролее много кръв в Божия двор, ако не бяха заехтели заплашително от кулата на Пилат тръбите на римляните; излезе и първосвещеникът Каяфа от Храма и заповяда на левитите да свалят оръжията си; изкопал беше вече много умело гроба на бунтовника и той щеше да падне в него сигурно и без шум.

Учениците бяха обкръжили Исус и го гледаха с тревога; ще даде ли, няма ли да даде знак? Какво чакаше? Докога ще чака? Защо се бави и вместо да вдигне ръка и да даде знак на небето, гледа надолу към земята Той може и да не бърза, санким; ала те са бедни хора, пожертваха всичко заради него, дойде време да им се отплати.

— Рави — каза Петър разпалено, — вземи решение; дай знак!

Исус, неподвижен, беше затворил очи и потта се стичаше на капки по челото му. „Наближава твоят ден, Господи, дойде краят на вековете; аз ще го доведа, знам, аз, но като умра…“ — току си повтаряше в себе си той и си вдъхваше смелост.

И Яков се приближи до него; докосна го по рамото, за да отвори очи, побутна го.

— Ако не дадеш сега знак — каза той, — загубени сме; това, което днес направи, означава — смърт!

— Означава смърт! — обади се и Тома. — Ала ние не искаме да умрем, да го знаеш.

— Да умрем ли! — извикаха Филип и Натанаил изплашено. — Ами че ние, драги, дойдохме тук, за да царуваме!

И Йоан се наведе към гърдите на Исус.

— Рави — попита го той, — какво си се замислил?

Но Исус го избута настрани.

— Юда, ела тук до мен — каза той и се опря на тежкото му рамо.

— Смелост, рави — прошепна му червенобрадият, — дойде часът, да не се посрамим!

Яков изгледа с ненавист Юда; преди учителят не се и обръщаше да го погледне, а сега какви са тия интимности и скришни шушукания? Нещо кроят двамата…

— Какво ще кажеш и ти, Матей?

— Аз не казвам нищо; слушам какво казвате и какво вършите вие, и пиша; това ми е работата.

Исус стисна мишницата на Юда; за миг му се зави свят; Юда го прихвана.

— Умори ли се, рави? — попита го той.

— Да, уморих се.

— Спомни си за Бога, за да се отмориш — отвърна му червенобрадият.

Посъвзе се Исус, обърна се към учениците.

— Да вървим — каза той.

Но учениците се колебаеха; не искаха да тръгнат. Къде? Пак ли във Витания? Докога? Стига това сноване насам-натам!

— Май че се подиграва с нас — каза тихо Натанаил на приятеля си. — Не отивам никъде!

— Потърпи — отвърна му Филип.

— Още ли да търпя? — изръмжа Натанаил. — Докато му дойде кеф на началството, на бедния душата му ще излезе! Не отивам никъде! — каза той и последва другите ученици, които се завръщаха намръщени обратно във Витания.

Зад тях левитите и фарисеите се смееха гръмко; един млад левит, грозничък, гърбавичък, запрати една лимонова кора и удари Петър право в лицето.

— Хвала на ръката ти, Савле! — чуха се гласове. — Улучи го точно на място!

Петър понечи да се върне, да се нахвърли върху левита, но Андрей го задържа.

— Потърпи, брате — каза му той, — ще дойде и нашият ред.

— Кога бре, Андрей? — промълви Петър. — Кога? Не виждаш ли хала ни?

Посрамени, безмълвни, тръгнаха на път; народът зад тях се беше разпръснал, като ругаеше; никой вече не ги следваше, никой не разстилаше дрипите си, та рави да стъпи на тях; сега Филип теглеше магарето, а отзад Натанаил държеше опашката му, бързаха и двамата да го върнат на стопанина му, за да не си намерят белята. Слънцето жареше, духаше горещ вятър, вдигна се прах и ги задуши; наближаваха вече Витания и ето ти го пред тях Варава с двама свои другари, свирепи мустаклии.

— Къде го карате учителя си? — извика им той. — А бре, ами че той умря от страх.

— Карат го при Лазар, да го възкреси! — отвърнаха спътниците на Варава и избухнаха в смях.

Когато стигнаха във Витания и влязоха в къщата, завариха стария равин на издъхване; жените, коленичили около него, го гледаха как си отива, безмълвни, неподвижни; знаеха си, не можеха да сторят нищо, за да го върнат към живот. Исус се приближи, постави ръка върху челото на стареца и той се усмихна, но не отвори очи.

Приседнаха учениците на двора, горчеше им в устата, мълчаха; Исус направи знак на Юда.

— Юда, брате мой, дойде часът. Готов ли си?

— Още веднъж, рави — защо избра мен?

— Ти си най-силният, знаеш това; другите няма да издържат; отиде ли, говори ли с първосвещеника Каяфа?

— Говорих; иска, казва, да знае кога и къде?

— В нощта на Пасха, да му кажеш, след пасхалната вечеря, в Гетсиманската градина; смелост, Юда, брате мой; аз също си давам смелост.

Юда поклати глава, не каза нищо; излезе навън на улицата и зачака да се покаже луната.

— Какво стана в Йерусалим? — попита старата Саломия синовете си. — Какво сте си изпатили, та не говорите?

— Струва ми се, майко, че градяхме върху пясък — отговори Яков. — Май че го загазихме!

— Ами рави? Ами почестите? Ами златотканите коприни? Ами престолите? Измами ни, значи? — питаше старицата, гледаше синовете си, пляскаше с ръце, но никой не й отвръщаше.

Месечината се показа, тъжна, съвсем кръгла, иззад моабитските планини; поспря се за миг на билото на планината, поколеба се, поогледа света, и изведнъж се реши, откъсна се от планината и започна да се изкачва; тъмното селце на Лазар сякаш внезапно се вароса, блесна съвсем бяло.

 

 

Сипна се Божията зора, събраха се учениците около учителя; не им говореше, оглеждаше ги един по един, сякаш ги виждаше за първи или за последен път; къде пладне отвори уста.

— Пожелах, другари, да отпразнувам заедно с вас светата Пасха; в един такъв ден прадедите ни тръгнали, оставили зад себе си земята на робството и навлезли в свободната пустиня; излизаме и ние, за първи път, през тази Пасха, от друго робство и навлизаме в друга свобода; който има уши да слуша, нека слуша!

Всички мълчаха; тъмни бяха думите, кое е новото робство, коя е новата свобода? Не разбираха. След известно време Петър заговори:

— Едно нещо знам аз, рави. Пасха без агне не става; къде ще намерим агне?

Исус се усмихна горчиво.

— Агнето е готово, Петре; ей сега, в този час, то само отива да го заколят, да отпразнува световната сиромашия новата Пасха; така че не се тревожи за агне.

Лазар, който седеше в ъгъла и мълчеше, стана; постави мършавата си ръка на гърдите, заговори:

— Рави — каза той, — аз ти дължа живота си; и такъв, какъвто е, пак е по-добър от мрака на другия свят; затова аз ще ви донеса подарък едно агне за Пасха; имам един приятел овчар в планината, отивам.

Учениците се спогледаха изненадани; откъде намери толкова сили, та стана и тръгна към вратата полужив, полумъртъв този! Двете му сестри се спуснаха и го хванаха, за да не върви; но той ги отстрани спокойно, взе една тръстикова пръчка, за да се опира на нея, и прекрачи прага.

Пое по селските улички, отваряха се вратите при преминаването му, подаваха се жените, изплашени, учудени, и се любуваха на походката на клечковидните му крака, и на кръста му, който се кършеше, но не се прекършваше! Болеше го, но той си даваше смелост и от време на време се опитваше да си подсвирква, за да покаже, че уж се е подмладил, но устните му не се присвиваха добре; затова заряза свиренето и пое, сериозен, по планинското нагорнище, към кошарата на приятеля си.

Но не беше изминал и един хвърлей камък и неочаквано иззад избуялите посеви пред него изскочи Варава. От толкова дни обикаляше около селото и чакаше този миг; да си подаде носа от къщата си този проклетник, дето беше възкръснал, та да го затрие, да не го виждат хората и да се сещат за чудото; понеже нещо много вирна глава синът на Мария, откакто го възкреси; да се сгромоляса отново в гроба, та да се отървем!

— А бре, беглецо от пъклото! — извика му той. — Добре, че те срещнах. Я ми кажи, Бога ти, как прекара там, долу? Кой е по-хубав, животът или смъртта?

— Хвани единия, удари другия! — отвърна Лазар и понечи да отмине.

Но Варава протегна ръка и му препречи пътя.

— Прощавай, върколако — каза той, — ала Пасха иде, агне нямам, и тази сутрин се заклех в Бога, първото живо нещо, което ще срещна на пътя си, да го заколя вместо агне, да изкарам Пасха и аз; изпъни, значи, шията си, късмет си имал, ще отидеш курбан за Господа!

Лазар започна да пищи; Варава го сграбчи за гръкляна, но се изплаши; беше хванал нещо меко-меко, като памук; още по-меко, като въздух; ноктите на Варава потъваха и излизаха от него, без нито капка кръв. „Има си хас да е призрак?“ — помисли си той и недодяланата му сипаничава мутра пребледня.

— Боли ли те? — попита той.

— Не — отвърна Лазар и се изплъзна от ръцете на Варава, за да избяга.

— Стой! — изрева Варава и го сграбчи този път за косата.

Но косата, заедно с кожата на главата, остана в ръката му; лъсна черепът на Лазар, жълто-бял под слънцето.

— Проклет да си! — измърмори Варава треперещ. — Да не би да си призрак, бре?

Сграбчи го за дясната ръка и започна да я друса.

Но както го друсаше, изведнъж тя остана в ръката му. Ужас обхвана Варава, захвърли скапаната ръка сред избуялите посеви, изплю се погнусен. Косата му беше настръхнала от страх; грабна ножа си, бързаше да го довърши, та да се отърве; хвана го внимателно за врата, опря шията му на един камък, започна да го коли; колеше, колеше, но ножът не потъваше, сякаш колеше къделя вълна. Подкосиха му се краката на Варава. Има си хас да коля умрял — помисли си той; понечи да се спусне по надолнището и да избяга, но го видя, че още мърда, изплаши се да не би да го намери и пак да го възкреси онзи трижди прокълнатият му приятел, надви страха си, хвана го от двата края, както се изстисква мокра дреха, за да се простре, усука го, сетне налегна още, прекърши му гръбнака, пречупи се на две парчета на кръста, зарови ги под посевите и побягна. Тичаше, тичаше, за първи път през живота си се беше уплашил, не смееше да се извърне назад „Ох, да сваря да вляза в Йерусалим — шепнеше той, — да намеря Яков, да ми даде една муска, да прогоня дявола!“

 

 

В това време в къщата на Лазар Исус се беше заловил с учениците си и се мъчеше да просвети малко ума им, та да не се потресат от това, което им предстоеше да видят, и да не се разбягат.

— Аз съм пътят — казваше им той, — и домът, в който отиваш; аз съм и пътникът; аз съм и този, когото отиваш да срещнеш. Имайте вяра в мен, не се плашете, каквото и да видите, аз не мога да умра. Чувате ли? Аз не мога да умра.

Юда беше останал съвсем сам на двора и откъртваше с палците на краката си застлания чакъл; Исус току извръщаше очи, поглеждаше го и по лицето му се разливаше неизразима печал.

— Рави — каза Йоан недоволно, — защо все го викаш при теб? Ако се взреш в гледеца на окото му, ще видиш един нож.

— Не, Йоане, обични — отвърна Исус, — не нож, а кръст.

Спогледаха се учениците, разтревожени.

— Кръст ли! — възкликна Йоан и се хвърли в прегръдките на Исус. — Рави, и кой е разпнатият?

— Който и да се наведе връз тази зеница и погледне, ще види лицето си върху кръста; надзърнах и аз и видях лицето си.

Ала учениците не разбраха, някои се засмяха.

— Добре, че ни каза, рави — обади се Тома, — няма да надникна аз никога в очите на червенобрадия.

— Ще надникнат децата ти и внуците ти, Тома — каза Исус и хвърли кос поглед през прозореца към Юда, който сега беше застанал на прага и гледаше към Йерусалим.

— Тъмни са думите ти, рави — каза недоволно Матей, който от толкова време държеше калема, но не можеше да разбере нищо, за да го запише. — Тъмни са думите ти, как искаш да ги положа на хартията ми?

— Не говоря, за да пишеш, Матей — отговори Исус огорчено. — Добре ви викат на вас, писачите, петли; мислите, че слънцето няма да се покаже, ако не го повикате; иде ми да грабна тефтерите и калемите ти и да ги хвърля в огъня!

Матей прибра бързо тефтерите си, спотаи се; гневът на Исус не беше стихнал.

— Едно казвам, друго пишете вие, трето разбират тези, които ви четат! Казвам: кръст, смърт, царство небесно, Бог, а какво разбирате? Всеки от вас влага във всяко от тези свети слова своите болки и изгоди, и желания, и словото ми се губи, душата ми се губи, не мога повече!

Изправи се, задушаваше се; изведнъж почувства, че умът и сърцето му се изпълват с пясък.

Учениците се спотаиха; сякаш рави държеше все още остена и ги ръчкаше; сякаш те бяха лениви волове и не искаха да се помръднат; кола беше светът, а те — впрегнати в ярема и Исус ги ръчкаше, но те се дърпаха, не тръгваха. Гледаше ги Исус и чезнеше; дълъг беше пътят от земята до небето, а тия тук стояха като заковани.

— Докога ще бъда сред вас? — извика той. — Онези от вас, които таят в себе си някой труден въпрос, побързайте, попитайте ме; онези от вас, които искат да ми кажат някоя ласкава дума, кажете ми я бързо, ще ми дойде добре. Да не ви стане жално, когато си отида, и да казвате: „Ах, не сварихме да му кажем една добра дума, никога не му дадохме да разбере колко го обичаме!“. Но тогава ще бъде вече много късно.

Жените, сгушени в ъгъла, сврели брадичка между коленете си, слушаха; от време на време въздишаха, разбираха всичко те, но нищо не можеха да кажат; и изведнъж Магдалена изпищя, догади се първа тя и избухна в надгробно ридание. Скочи права, влезе във вътрешната стая, бръкна под възглавницата си, намери кристалното стъкълце, което си бе донесла, пълно със скъпо арабско благоухание; беше й го дал един някогашен неин любовник, плата за една нощ. Носеше го винаги в себе си, докато следваше Исус, и си казваше, горката, че кой знае, велик е Бог, може да дойде ден да облее с това скъпо благовоние косите на любимия си; може да дойде ден да пожелае да застане до нея като жених. Такива скрити копнежи носеше в сърцето си тя, а сега видя зад тялото на любимия смъртта, не любовта, а смъртта, и за нея трябва, като за любовта, благоухания; взе кристалното шишенце изпод възглавницата си, притисна го връз гърдите си и започна да плаче. Плачеше тихо, за да не я чуят, стискаше го и го люлееше връз гърдите си като пеленаче, сетне избърса очите си, излезе и се строполи в нозете на Исус. И още преди той да се наведе, за да я повдигне, тя беше строшила стъкълцето и изливаше върху светите нозе благоуханието; после разпусна косата си и избърса, плачейки, благовонните нозе; а останалия аромат изля върху любимата глава; и изведнъж се строполи отново в краката на рави и ги зацелува.

Учениците се смутиха.

— Жалко, че отиде нахалост толкова скъпо ливанто! — възкликна Тома праматаринът. — Ако го продадяхме, можехме да нахраним много сиромаси.

— Да дадем прикя на сирачки — обади се Натанаил.

— Да купим овце — каза Филип.

— Лоша прокоба — измърмори Йоан и въздъхна. — С такива благовония мажат богатите покойници; не трябваше да го правиш, Мария. Ами ако подуши любимото си ухание Смъртта и дойде?

Исус се усмихна.

— Бедните ще бъдат винаги с вас — каза той, — но аз — не; затова, няма значение, че е било прахосано заради мен едно шишенце с благовоние. Има мигове, когато и Разточителството също се изкачва на небето и сяда до трижди благородната си сестра Щедростта; а ти, Йоане обични, не се натъжавай; Смъртта неизбежно идва; по-добре да дойде с благоуханни коси.

Къщата се изпълни с ухание като богата гробница; влезе Юда, хвърли бърз поглед към рави — да не би да е разкрил тайната им на учениците, та са почнали да мажат обречения с погребални благовония! Но Исус се усмихна.

— Юда, брате мой — каза той, — по-бързо от елена по земята лети лястовицата във въздуха; по-бърз от лястовицата е умът на мъжа; по-бързо и от ума на мъжа е сърцето на жената.

И като изрече това, посочи с очи Магдалена.

Отвори уста Петър.

— Много неща казахме, но най-важното забравихме: къде ще прекараме в Йерусалим Пасха, рави? Аз казвам, в кръчмата на Симон Киренееца.

— Другояче е наредил това Бог — каза Исус. — Вдигни се, Петре, вземи и Йоан, идете в Йерусалим, там ще видите един човек със стомна на рамо, тръгнете след него; ще влезе в една къща, влезте и вие и кажете на стопанина: „Поздрави от нашия учител, който те пита: Къде са застлани масите, за да ям с учениците през Пасха?“ А той ще отговори: „Много поздрави на учителя ви; всичко е готово. Добре ми е дошъл!“

Спогледаха се учениците, като се дивяха глупаво; Петър изблещи очи.

— Право ли казваш, рави? Всичко ли е готово? И агнето, и ръженът, и виното, всичко?

— Всичко — отвърна Исус. — Вървете, имайте ми вяра; ние тук седим и си приказваме, ала Бог не седи, не приказва, работи за хората.

Откъм вътрешния ъгъл на стаята в този миг се чу хъркане, много тихо; всички се извърнаха засрамени; бяха забравили и оставили през цялото това време стария равин да бере душа. Спусна се Магдалена, подире й и трите жени, довтасаха и учениците; положи Исус отново ръка върху вледенената уста на стареца; отвори той очи, видя го, усмихна му се; помръдна ръка, направи знак на мъжете и жените да се махнат; когато останаха сами, Исус се наведе и го целуна по устата, очите и челото; старецът го гледаше в очите и лицето му сияеше.

— Видях пак тримата — промълви той. — Илия, Мойсей и теб; вече съм сигурен; отивам си.

— Хайде, на добър час, отче! Доволен ли си?

— Доволен съм; дай ми ръката си да я целуна.

Сграбчи ръката на Исус и прилепи връз нея вледенените си устни, дълго време.

Гледаше го възторжено, сбогуваше се с него, мълчаливо.

— Кога ще дойдеш и ти там горе? — попита го той след малко.

— Утре, през Пасха; добра среща, отче!

— Отпусни сега, Господи, роба твой! — прошепна той. — Видяха очите ми Спасителя ми!