Никос Казандзакис
Последното изкушение (15)

XIV

Времето не е нива, та да се измерва с аршин; не е море, та да се измерва с миля; то е туптящо сърце. Колко време продължи това годеничество? Дни ли? Месеци ли? Години ли? Обикаляше синът на Мария от село на село, от планина на планина, понякога с лодка, от единия бряг на езерото до другия, приветлив, състрадателен, с блага дума на уста, облечен в бяло, като жених; а Земята беше годеницата му. Полагаше крак на земята, повдигаше го и земята се изпълваше с цветя; поглеждаше дърветата, и те цъфваха; вдигаше се попътен ветрец, когато се качваше на лодка; хората го слушаха и пръстта в тях се превръщаше в криле. През всичкото това време, докато продължи годеничеството, вдигаше човек който и да е камък, и намираше под него Бога; потропваше на която и да е врата, и излизаше Бог да му отвори; поглеждаше в очите на приятеля си, в очите на брат си, и виждаше вътре в гледеца да седи Бог и да му се усмихва.

Клатеха фарисеите с възмущение глава.

— Йоан Кръстителя пости, плаче, заплашва, не се смее; а твоя милост, където сватба и веселба — ти първи! Ядеш и пиеш, смееш се, и онзи ден на една сватба, в Кана, не си се засрамил да се хванеш и ти с момичетата на хорото, и си играл с тях; къде се е чуло и видяло пророк да се смее и да играе хоро?

Гледаха го с помътнели очи и го ругаеха. А той се усмихваше.

— Не съм аз пророк, братя мои фарисеи отвръщаше им той, — не съм пророк, жених съм.

— Жених ли? — крещяха фарисеите и понечваха да раздерат дрехите си.

— Жених, братя мои фарисеи; как да ви го кажа другояче, не знам. Пък прощавайте.

Обръщаше се към другарите си, към Йоан, към Андрей, към Юда, към селяните и рибарите, които, привлечени от благостта на лицето му, зарязваха, за да го чуят, нивите и лодките си, и към жените, които тичаха подире му с пеленачетата си на гърди.

— Радвайте се и ликувайте — казваше им той, — докато женихът се намира сред вас; ще дойдат и дните на вдовството и сирачеството, но уповавайте се на Отеца; как имат вяра цветята на земята и птиците на въздуха? Не сеят, не жънат, а Отецът ги храни; не предат, не тъкат, ала кой цар е могъл някога да се облече с такова великолепие? Не берете грижа за тялото си какво ще яде и какво ще пие, и какво ще облече; пръст е било и на пръст ще стане; за душата си се грижете, безсмъртната, за царството небесно!

Юда го слушаше и мръщеше вежди; не го беше грижа него за царството небесно; голямата му грижа беше царството земно; и не на цялата земя, а само на земята на Израил, тя е направена от камъни и хора, а не от молитви и облаци; и тази земя я тъпчат варварите римляни, езичниците; тях първо да прогонят, тях, пък сетне ще се погрижим и за царствата небесни!

Гледаше Исус свъсените му вежди, четеше по бръчките, които като бурни вълни браздяха челото му, скритите му мисли, и му се усмихваше.

— Юда, брате мой — казваше му той, — небе и земя са едно цяло, камък и облак са едно цяло, царството небесно не е във въздуха, а вътре в нас, в сърцето ни; за него говоря; промени сърцето си, и небето, и земята се прегръщат, евреи и римляни се прегръщат, всички стават едно цяло.

Но червенобрадият сдържаше и мътеше вътре в себе си негодуванието, търпеше, чакаше. „Не знае какво говори този, завеяният — мърмореше той в себе си, — не знае какво му става; само ако се промени светът, ще се промени и сърцето ми; само ако се пръждосат римляните от земята на Израил, ще ми олекне!“

Един ден малкият син на Зеведей се обърна към Исус.

— Рави — каза му той, — не обичам Юда, прости ми; когато се приближавам към него, някаква тъмна сила бликва от тялото му, хиляди тънки-тънки игли, и ме нараняват; а онзи ден, привечер, видях как един черен ангел се наведе към ухото му и му пошепна нещо; какво ли му е казал?

— Догаждам се какво му е казал — отвърна Исус и въздъхна.

— Какво? Страх ме е, рави; какво му е казал?

— Ще го узнаеш, когато му дойде времето, брате мой; и аз не знам още съвсем ясно какво.

— Защо го вземаш със себе си? Защо го оставяш да те следва и денем, и нощем? И когато му говориш, гласът ти е по-ласкав, отколкото когато говориш на нас; защо?

— Така трябва, Йоане, брате мой; той има по-голяма нужда от обич.

И Андрей следваше новия учител, и с всеки изминал ден светът се променяше, ставаше по-благ; не светът, а сърцето му! Не бяха вече грях яденето и смехът, земята се закрепи и небето се навеждаше връз нея като баща; и денят Господен не е ден на гняв и пожарища, не е краят на света; а е жътва, гроздобер, женитба, хоро; безспирно възраждащата се девственост на света; при всеки настъпващ ден земята се обновява и Бог отново й дава дума да я държи в святата си длан.

Минаваха дните и Андрей се смекчаваше, помиряваше се със смеха и яденето, бледите му бузи поруменяха; и когато на обяд или вечерта лягаха под някое дърво или им оказваха гостоприемство в някоя къща и Исус вземаше, както имаше обичай, хляба, благославяше го и го поделяше, душата на Андрей веднага преобразяваше хляба и го превръщаше в обич и смях; от време на време се сещаше за близките си и въздишаше.

— Какво ли правят старият Йона и Зеведей? — промълви той веднъж и погледът му се изгуби някъде далече, сякаш тези двама старци бяха на края на света. — Ами Яков, ами Петър? Къде ли се намират? В кой ли свят теглят?

— Всички ще ги намерим — отвърна Исус и се усмихна, — всички ще ни намерят; не се притеснявай, Андрей; широки са дворовете на Отеца, всички ще ни поберат.

Една вечер Исус влезе във Витсаида; втурнаха се децата да го посрещнат с „добре дошъл“, като размахваха маслинови и върбови клонки; отваряха се вратите, излизаха стопанките, зарязваха шетането, за да тичат подир него, да чуят благото слово; качваха синовете на раменете си схванатите си родители, повеждаха за ръка внуците слепите си дядовци, помъкваха яките мъже обладаните от зъл дух и тичаха подире му, та да положи ръка върху тях, да ги изцери.

Случи се Тома, праматаринът, него ден да обикаля, здравата натоварен, из селото; надуваше волския си рог, разгласяваше стоката си — гребенчетата, конците, сребърните обеци, бронзовите гривни и чудодейните женски мазила и белила. Видя го Исус и изведнъж въздухът се раздвижи — не беше това Тома, кривогледият праматарин; сега държеше отвес, намираше се в далечна страна, а около него голямо множество, строители градяха, чираци носеха камъни и вар, голямо здание, мраморни колони, величествен храм се издигаше, и тичаше навсякъде, и мереше с отвеса главният майстор Тома… Трепна окото на Исус, примигна, и Тома се озова пред него, натоварен със стоката си, и хитрите му кривогледи очички гледаха присмехулно; протегна Исус ръка над него.

— Тома — каза му той, — ела с мен; ще те натоваря с други стоки, подправки и накити за душата, да обикаляш до края на света, да ги разгласяваш и да ги раздаваш на хората.

— Чакай да продам първо тези — отвърна отраканият праматарин, като се ухили, — пък сетне, ще видим!

И току извиси тънкия си гласец и захвана да разгласява гребенчетата, конците и мазилата си.

Един старец, първенец, много богат, суров и безчестен, стоеше на вратата си, разперил и опрял ръце на рамката й, и внимателно оглеждаше тълпата, която се приближаваше; най-отпред тичаха цяла тайфа деца, размахваха върбовите и маслиновите клонки, чукаха по вратите, викаха: „Иде, иде, иде синът на Давид!“. Един облечен в бяло човек, с разпуснати на раменете си коси, ги следваше, спокоен, усмихнат, протягаше ръце наляво, надясно, сякаш благославяше къщите; подире му тичаха мъже и жени и се надпреварваха да се докоснат до него, за да се изпълнят със сила и святост; зад тях — слепи и парализирани, а вратите непрекъснато се отваряха и от тях излизаха все нови и нови хора.

— Кой е пък този? — питаше старият първенец неспокойно и стискаше здраво подпорните греди на вратата си, за да не би да нахълтат вътре и го ограбят.

— Това е новият пророк, дядо Анания — отвърна му един човек, като се спря. — Ей този, облеченият в бяло, дето го виждаш, държи в едната си ръка живота, а в другата — смъртта, и ги раздава, както му скимне; за твое добро ти казвам, карай я кротката с него.

Изплаши се старият Анания, като чу това; много неща му тежаха на душата, и нощем често се стряскаше насън и си глътваше езика от страх; виждаше лоши сънища, уж че е в пъкъла, потопен до шия в огъня, и се пече… Има си хас този тук да може да го спаси! Всичко е магия на този свят, магьосник е и тоя, да застелем софрата, да влезем в харч, да яде, пък може и да стори чудото си.

Взе решение, пристъпи до средата на улицата, постави длан на сърцето си.

— Сине на Давид — каза той, — аз съм старият Анания, грешник съм аз, а твоя милост — светец; научих, че си благоволил да дойдеш в селото ни, застлах ти трапеза да хапнеш, заповядай, ако обичаш. За нас, грешните, божем, идват на този свят светците; жадна е душата ми за святост.

Исус се спря.

— Добри са думите ти, дядо Анания — каза той, — добре съм те заварил!

Влезе в богатия селски дом, дойдоха слугите, застлаха на двора софрите, донесоха възглавници, излегна се Исус, излегнаха се от двете му страни Йоан, Андрей, Юда и хитрият Тома, който се престори и той за ученик, за да си похапне; насреща им се нагласи старият стопанин, като прехвърляше в ума си как да подхване умело разговора, да заприказва за сънища и да накара заклинателя да им направи заклинание. Донесоха яденетата, донесоха и две стомни с вино, прав, народът ги гледаше как ядат и говорят за времето, за Бога и за лозята. Ядоха и пиха, донесоха слугите кани и легени, измиха си гостите ръцете, канеха се да станат; и тогава старият Анания вече не издържа. „Направих харч — помисли си той, — застлах му и яде, и пи, и той, и тия, дето се мъкнат с него; право е сега да си плати.“

— Даскале — каза той, — виждам лоши сънища; за голям, чувам, заклинател те смятат, аз сторих каквото можах за твоя милост; нека и светиня ти стори нещо и за мен; съжали ме и ми направи заклинание. Говориш, разправят, и правиш магии с притчи; кажи тогава някоя притча, та да разбера скрития й смисъл и да се изцеря; всичко не е ли магия? Стори и ти магията си!

Исус се усмихна; погледна стареца в очите; много пъти беше виждал, потръпвайки, хищните челюсти на ситите, дебелите им вратове, бързите им грабливи очи; ядат и пият, смеят се, всичко е тяхно, крадат, танцуват, блудстват и не съзнават, че ще горят в пъкъла; само по някой път, насън, отварят очи и виждат… Гледаше, гледаше Исус преситения старец, месищата му, очите му, страха му — и истината отново се превърна в него в приказка.

— Отвори си ушите, дядо Анания — каза той, — отвори си сърцето, дядо Анания; ще говоря.

— Отворих си ушите, отворих си сърцето, на добър час, слушам.

— Имало едно време, дядо Анания, един богаташ, несправедлив и безчестен, ядял и пиел, обличал се в коприна и пурпур, и никога не дал дори едно зелено листо на съседа си Лазар, който гладувал и мръзнел. Примъквал се под масата му Лазар да събере трохите, да оближе кокалите; но слугите го изхвърляли навън, и той сядал на прага и идвали кучетата, и му лижели раните. Но ето че дошъл и техният час и умрели и двамата; единият отишъл във вечния огън, а другият — в лоното на Авраам. Вдигнал веднъж богаташът очи и видял съседа си Лазар да се смее и да се радва в лоното Авраамово, извикал: „Отче Авраам, отче Авраам, изпрати Лазар да си намокри върха на пръста, та да ми разхлади устата; изгарям!“. Ала Авраам му отвърнал: „Спомни си, когато ти ядеше и пиеше, и се радваше на благата на света, а този тук гладуваше и мръзнеше; даде ли му някога поне едно зелено листо? Дойде сега и неговият ред да се радва, а пък ти да гориш във вечността.“

Въздъхна Исус и замълча; старият Анания, със зяпнала уста, чакаше да чуе още, устните му се схванаха, гърлото му пресъхна; погледна умолително Исус.

— Свърши ли? — попита той и гласът му трепереше. — Свърши ли, няма ли друго?

Юда се засмя.

— Така му се пада! — каза той. — Който яде и пие прекалено на този свят, ще го повърне в пъкъла!

Но най-малкият син на Зеведей се наведе към гърдите на Исус.

— Рави, словото ти не облекчи сърцето ми — каза той тихо, — колко пъти ни заръчваш: „Прощавай на врага си, обичай го; и седем, и седемдесет и седем пъти да ти стори зло, ти седем, и седемдесет и седем пъти му стори добро; само така враждата ще изчезне от света; ами сега Бог не може ли да прости?“

— Бог е справедлив — изпревари Исуса червенобрадия и хвърли кос саркастичен поглед към стария Анания.

— Бог е всеблаг — възрази Йоан.

— Няма ли, значи, надежда? — заекна старият домовладика. — Свърши ли притчата?

Тома стана, пристъпи крачка към външната врата; спря.

— Не, не е свършила, господарю — каза той подигравателно, — има още…

— Я кажи, чедо мое, жив да си…

— Богаташът го казвали Анания — изрече той.

Грабна вързопа със стоките си и излезе от къщата; спря се сред улицата и започна да се смее заедно със съседите.

Кръвта нахлу в едрата глава на стария първенец, обърна очи.

Протегна Исус ръка, погали къдравите коси на любимия си другар.

— Йоане — каза той, — всички имат уши, чуха, всички имат ум, отсъдиха; Бог е справедлив, казаха и не можаха да отидат по-нататък; но ти имаш сърце, и си каза: справедлив е Бог, но това не стига; той е и всеблаг; тази притча, няма как, трябва да има друг край.

— Рави — промълви младежът, — прости ми; наистина, това каза сърцето ми: човекът прощава, а Бог не прощава ли? Не може да бъде, това е голямо богохулство; притчата трябва да има друг край.

— И има друг край, скъпи мой — каза Исус с усмивка. — Дядо Анания, слушай, та да ти дойде сърце на място; слушайте и всички вие, дето сте в двора, и вие, съседи, дето се смеете на улицата; Бог е не само справедлив, а и добър; и не е само добър, а е и Отец. Чул Лазар думите на Авраам, въздъхнал: „Господи — рекъл си наум, — как мога да бъда щастлив в рая и да знам, че има един човек, една душа, която ще гори във вечността? Поразхлади го, Господи, да се поразхладя и аз; избави го, Господи, да се избавя и аз; иначе, ще започна и аз да горя“. И Бог чул мислите му, зарадвал се. „Лазаре, обични мой — рекъл, — слез да доведеш за ръка жадния; непресъхващи са изворите ми, доведи го да пие, да се разхлади, та да се разхладиш и ти с него.“ — „Във вечността ли?“ — попитал Лазар. „Във вечността!“ — отвърнал Бог.

Исус стана, мълчеше; нощта беше паднала, пръсна се шепнешком народът, завръщаха се мъже и жени в бедните си къщурки и сърцата им бяха сити. Може ли думата да храни? Може, когато е добра, казваха си те.

Протегна ръка Исус, за да се сбогува със стария стопанин; но той падна в краката му.

— Рави — промълви той, — прости ми!

И избухна в плач.

 

 

Същата нощ, под маслините, където легнаха да спят, Юда отиде при сина на Мария. Не можеше да се успокои; трябваше да го види, да приказва с него, да прехвърлят всичко, да поговорят без заобикалки; когато в къщата на безчестния Анания заликува, че богаташът гори в пъкъла, запляска с ръце и извика: „Така му се пада!“, Исус го изгледа продължително, косо, сякаш му се караше; и този поглед още го пронизваше. Така че трябваше да си разчистят сметките; недомлъвките и потайните погледи не му харесваха.

— Добре дошъл — каза Исус, — очаквах те.

— Не си допадаме с твоите хора, сине на Мария — веднага започна червенобрадият. — Нямам целомъдрието и благостта на твоя любимец Йоан; нито съм завеян и вятърничав като Андрей, който мели според както духа вятърът; аз съм саможив звяр, майка ми ме е родила тайно и ме е захвърлила в пустинята и съм сукал мляко от вълчица; и станах груб, непреклонен и честен; когато обичам, на пръст ставам, за да стъпва по мен; когато не обичам, го убивам.

Постепенно гласът му ставаше дрезгав; в тъмнината от очите му изскачаха искри. Положи Исус ръка върху страшната глава, за да я умири; ала червенобрадият с рязко движение отхвърли миролюбивата ръка от себе си; въздъхна.

— Мога — изрече той, като претегляше всяка своя дума, — мога да убия и този, когото обичам, ако видя, че се отклонява от правия път.

— Кой е правият път, брате мой Юда?

— Избавлението на Израил!

Исус затвори очи, не отвърна; двата пламъка, които изскачаха в мрака, го изгаряха; изгаряха го и думите на Юда. Кой е Израил? Защо само Израил? Не сме ли всички братя?

Чакаше червенобрадият отговор, но синът на Мария мълчеше; хвана го за рамото, разтърси го, сякаш искаше да го събуди.

— Разбра ли? — запита го той. — Чу ли какво ти казах?

— Разбрах — отвърна Исус, като отвори очи.

— Казвам ти всичко право в очите, за да знаеш кой съм, какво искам, дай ми отговор; искаш ли да вървя с теб, или не ме щеш? Искам да знам.

— Искам те, Юда, брате мой.

— И да ме оставяш да казвам мнението си свободно, да се опъвам, да казвам не, когато твоя милост казваш да, а? Защото, казвам ти го, за да си го знаеш, всички може да те слушат със зяпнала уста, аз не мога; не съм роб, примири се с това, свободен човек съм!

— Това търся и аз, Юда, брате мой — свобода.

Червенобрадият скочи; сграбчи Исус за рамото.

— Да освободиш Израил от римляните ли? — извика той и дъхът му пареше.

— Да освободя душата от греха.

Юда пусна, побеснял, рамото на Исус, удари с юмрук по ствола на маслината.

— Тук пътищата ни се разделят — изръмжа той и погледна враждебно Исус в упор. — Първо освободи тялото от римляните, а после душата от греха; това е пътят! Можеш ли да поемеш по него? Не захващат да градят една къща от покрива; започват от темелите.

— Темелът е душата, Юда.

— Темелът е тялото, сине на Мария; от него да започнеш. Казах ти го веднъж, казвам ти го пак: опичай си ума, тръгни по пътя, който ти казвам; затова, да го знаеш, вървя с теб; за да ти соча пътя.

Под съседната маслина Андрей чу в просъница разговор, събуди се; ослуша се — беше гласът на рави и един друг, дрезгав и сърдит. Изплаши се; да не би през нощта да са дошли някакви хора да сторят зло на рави? Знаеше той, откъде минеше, оставяше след себе си много младежи и много жени, и много сиромаси, които го обичаха; ала и много богаташи, и големци, и старци, които го мразеха и желаеха гибелта му; да не би тези негодяи да са изпратили някой бабаитин да го пребие? Примъкна се към гласовете, като залази в тъмнината, но червенобрадият чу тътрене, надигна се на колене.

— Кой е там? — извика Юда.

— Аз, Андрей, Юда — отвърна той.

— Върви да спиш, сине на Йона; говорим за наши си работи.

— Спи, Андрей, чедо мое — каза и Исус.

Сега Юда сниши глас; Исус чувстваше върху лицето си тежкия му дъх.

— Разкрих ти в манастира, помниш ли, че братството ме натовари да те убия; но в последния момент се отказах; пъхнах ножа в канията и си тръгнах от манастира призори, като крадец.

— Защо се отказа, Юда, брате мой? Аз бях готов.

— Чаках.

— Чакаше какво?

Юда мълчеше; и неочаквано изрече:

— Да видя дали си Този, когото Израил очаква!

Исус потръпна; облегна се на ствола на маслината, цял трепереше.

— Не искам да избързам и да убия Избавителя, не искам! — извика Юда и избърса челото си, което изведнъж плувна в пот. — Разбра ли? Не искам! — извика той така, сякаш го душеха.

Пое си дълбоко дъх.

— Може и ти самият да не го знаеш — казах си аз. — Нека потърпя, да го оставя да поживее още; да поживее, да видим какво ще каже, какво ще направи; и ако не е Този, когото очакваме, винаги ще имам време да го утрепя; това си казах и те оставих жив.

Доста време червенобрадият пъхтеше, ровеше с палеца на крака си пръстта; и изведнъж сграбчи Исус за мишницата, гласът му излизаше дрезгав, отчаян.

— Не знам как да те наричам: син на Мария, син на Дърводелеца или син на Давид? Та нали още не знам кой си; но дори и ти не знаеш; трябва да узнаем това, да ни олекне и на двамата; това не може да продължи така! Не гледай другите, те те следват като овце и блеят; не гледай, че жените ти се любуват и плачат; жени са, сърце имат, мозък нямат, не ни трябват; ние двамата трябва да разберем кой си, какъв е този пламък, който те изгаря — Богът на Израил или Демонът? Трябва, трябва!

Исус трепереше с цялото си тяло.

— Какво да правим, Юда, брате мой? Как да узнаем това, помогни ми!

— Има начин.

— Кой?

— Да отидем при Йоан Кръстителя; той ще ни каже; той вика: „Иде! Иде!“, и като те види, ще разбере — ти ли си, или не си Този, който иде? Да се успокоиш и ти, да знам и аз какво да правя.

Исус потъна в дълбок размисъл; колко пъти го беше завладявала тази тревога, и падаше по очи на земята, мяташе се и пяна му излизаше от устата, и хората го мислеха за обладан от дявола и отминаваха със страх, а той беше на седмото небе, измъкваше се умът му от клетката си, издигаше се и тропаше по Божиите врати и питаше: „Кой съм? Защо съм се родил? Какво да направя, за да спася света? Кой е най-прекият път? Да не би да е моята смърт?“

Вдигна глава; видя Юда целият надвесен връз него.

— Юда, брате мой — каза той, — легни до мен и Бог ще дойде като сън да ни отнесе; и утре, по живо по здраво, рано-рано, тръгваме за пророка на Юдея; и каквото е рекъл Бог, това ще стане; готов съм.

— И аз съм готов — отвърна Юда и се изтегнаха един до друг.

Навярно и двамата бяха много уморени, защото сънят ги грабна веднага; и на разсъмване, когато се събуди първи, Андрей ги намери и двамата прегърнати в съня си.

 

 

Слънцето заля езерото, грейна светът. Най-отпред вървеше и проправяше път червенобрадият, а след него Исус с двамата си предани другари, Йоан и Андрей; Тома имаше още стоки за продаване и поостана в селото. „Добре ги казва нещата синът на Мария — прехвърляше в изменчивия си ум големият хитрец, — много ще ядат и ще пият във вечността сиромасите, когато хвърлят петалата; но дотогава какво ще стане с нас тук, на този свят? Опичай си ума, клети Тома, да не го загазиш: за да бъдем по-сигурни, най-добре е да имам два вида стоки в кошницата си: най-отгоре, за мостра, гребенчетата и мазилата; и отдолу, на дъното, за мераклиите клиенти — царството небесно.“ Изкиска се, натовари отново вързопа на гърба си, наду волския рог, пусна тънкия си гласец и захвана да разгласява, рано-рано, из уличките на Витсаида, земните си стоки.

Петър и Яков, в Капернаум, бяха станали и те призори и заедно теглеха сака; показаха се вече в мрежата рибите, мятаха се и проблясваха на слънце; при друг случай двамата рибари щяха много да се радват, че сакът им е толкова тежък; но днес умът и на двамата беше много надалеч и не говореха. Не говореха, но вътре в себе си и двамата бяха захванали кавга, кога със съдбата, задето ги държеше вързани, от деди и прадеди, за това езеро, кога със собствения си ум, дето току тегли и претегля и не оставя сърцето им да литне. „Живот ли е това, дето водим — викаха те в себе си, — да мятаме мрежи, да ловим риба, да ядем, да спим, да съмва нов Божи ден и да захващаме пак същото, каквото изчукаш, това ще изпукаш, всеки ден, всяка година, цял живот? Докога? Докога? Така ли, значи, ще умрем?“ Никога досега не бяха мислили за това, сърцето им беше спокойно и следваше безропотно прастария път, така живяха родителите им, така са живели дедите им, хиляди години, около същото това езеро, борейки се с рибите; и някой ден скръстваха вдървените си ръце и умираха; и идваха децата и внуците и поемаха по същия път, безропотно… А и тези двамата, Петър и Яков, добре си я караха досега, не можеха да се оплачат; но напоследък изведнъж светът стана тесен, задушаваха се; гледаха надалеч, отвъд езерото. Къде? Накъде? И двамата не знаеха; задушаваха се.

И не им стигаше тази грижа, ами минават пътници и всеки ден донасят нови вести — парализирани, казва, прохождат, слепи проглеждат, мъртъвци възкръсват… „Кой е този нов пророк? — питат ги пътниците. — Братята ви са с него, значи, сигурно знаете. Не е, казва, синът на Дърводелеца от Назарет, а синът на Давид, вярно ли е?“ Но те повдигаха рамене, привеждаха се отново над саковете си и им идеше да се разплачат, за да им олекне. Понякога, когато пътниците се отдалечаваха, Петър се обръщаше към другаря си: „Ти вярваш ли ги тези чудеса, Якове?“ — питаше го той. „Тегли сака и трай там!“ — отвръщаше грубоватият в приказките си син на Зеведей и с рязко дръпване изтегляше с цял разтег към себе си претъпкания сак.

И днеска пак, на разсъмване, мина един каруцар.

— Ял, казва, новият пророк в къщата на онзи вариклечко, стария Анания, във Витсаида; и като се наял и му донесли слугите, та се измил, приближил се, казва, и пошепнал нещо скришом на ухото на стария Анания; и изведнъж старецът се побъркал, избухнал в плач и захванал да раздава имането си на бедните.

— Какво му казал? — попита Петър и погледът му отново се зарея отвъд езерото.

— Ех, ако го знаех! — възкликна каруцарят и се засмя. — Щях да го прошепвам на ухото на всеки богаташ, та да си поеме дъх и сиромашията… Останете си със здраве, добър улов! — каза той и си пое по пътя.

Обърна се Петър да заговори с другаря си, но веднага се отказа; какво да му каже? Стари неща ли? Не му ли дотегнаха? Идеше му да тупне всичко оземи, да се вдигне и да хване накъдето му очи видят. Да се махне! Не го свърташе вече в къщурката на Йона, нито в този леген с вода, Генисаретското езеро. „Не е живот това, не, не е? — промълви той. — Да се махна оттук!“

Яков се извърна.

— Какво си мърмориш? — попита той. — Мълчи!

— Да ме вземат мътните, нищо! — отвърна Петър и захвана яростно да тегли.

И тъкмо в това време, на зеления хълм, където Исус за първи път говори на хората, се появи на върха му първи Юда; стискаше един кривак, откършил го беше от един чворест пърнар по пътя, тропаше силно с него по земята и крачеше; зад него се показаха, запъхтени, другите му трима спътници. Спряха се за малко на върха, да огледат света наоколо; езерото блестеше честито, галеше го слънцето и то се смееше; върху него, бели и червени пеперуди — рибарските лодки; а над тях — крилатите рибари, чайките; отзад, Капернаум шумеше, слънцето се бе изкачило, денят ликуваше.

— Ето го Петър! — възкликна Андрей, като посочи долу на брега брат си, който теглеше мрежата.

— И Яков! — възкликна и Йоан, като въздъхна. — Още не могат да се откъснат от земята…

Исус се усмихна.

— Не въздишай, обични ми другарю — каза той. — Легнете всички тук да си отдъхнете, а аз ще отида да ги доведа.

Пое по надолнището, вървеше бързо, леко. „Като ангел — помисли си Йоан и му се любуваше, — само крила му липсват.“ Стъпваше от камък на камък и се спускаше; стигна на брега, позабави крачка; отиде и застана зад двамата приведени рибари. Дълго време ги гледаше, неподвижен; гледаше ги и не мислеше за нищо; чувстваше само как някаква сила изтича от него; чезнеше. Светът олекваше, издигаше се във въздуха, плуваше като облак над езерото; и заедно с него олекваха и се възнасяха и двамата рибари, възземаше се тържествено мрежата им, не беше вече мрежа това, не бяха вече риби това; хора бяха, хиляди щастливи хора, и танцуваха.

Двамата рибари изведнъж почувстваха на главата си, най-отгоре, странно нежно тръпнене, изплашиха се; изправиха се рязко, извърнаха се; Исус стоеше неподвижен, безмълвен, и ги гледаше.

— Прости ни, рави! — извика Петър засрамен донемайкъде.

— Защо, Петре? Какво направихте, та да ви простя?

— Нищо — промълви Петър; и изведнъж извика: — Живот ли е това? Дотегна ми!

— И на мен! — обади се и Яков и тупна мрежата оземи.

— Елате — каза Исус и протегна ръцете си, — елате, ще ви направя рибари на хора.

Хвана ги за ръка, застана помежду им.

— Да вървим — каза той.

— Да не се ли сбогувам със стария Йона? — обади се Петър, който се сети за баща си.

— Не извръщай назад глава, Петре, нямаме време; да вървим.

По същото това време старият Йона, приведен над огнището, готвеше и чакаше сина си Петър, за да ядат. Само един син му беше останал вече, да е жив и здрав; Петър, разумен и къщовник; другия, Андрей, отдавна го беше отписал; ходеше кога с тоя, кога е оня шарлатанин, и оставяше стария си баща съвсем сам да се бори с ветровете и разнебитената лодка, да кърпи мрежите, да готви, да шета вкъщи; откакто му умря бабата, той се бори с всичките тези домашни дяволи; но да ми е жив и здрав Петър, той ми помага и ми дава смелост. Опита гозбата — готова; погледна слънцето, наближаваше пладне. „Гладен съм — измърмори той, — но ще го чакам; няма да ям.“ Скръсти ръце и зачака.

Малко по-нататък, къщата на стария Зеведей беше отворена, пълен с кошове и стомни беше дворът, а в ъгъла — казанът; в ония дни варяха, вадеха ракия от гроздето и цялата къща миришеше на джибри. Старият Зеведей със старицата си седеше под една окапала лозница пред ниска софричка и обядваше; старият Зеведей дъвчеше с беззъбата си уста и говореше за файдата и кяра си, още от време беше хвърлил око на къщурката на съседа си, длъжник му беше старият Наум, нямаше да му се изплати и идната седмица, ако е рекъл Господ, щеше да изкара къщичката му на търг; петимен беше от години да му я вземе, да бутне междинната стена, да разшири двора си; имаше си лозарска преса, но искаше да има и маслобойна, да мели селото маслините си, а той да взема полагаемия му се дял. Къде да намести маслобойната? На всяка цена трябва, значи, да вземе къщурката на стария Наум… А старата Саломия го слушаше, ала умът й беше при малкия й син, Йоан, любимеца й. Къде ли обикаля? Какъв мед капе от устата на новия пророк, колко й се искаше да го види отново, да го чуе пак да говори и да снема Бога в човешкото сърце! Добре стори синът й, пое по добрия път, благословията ми да има! А аз оная нощ сънувах, че треснах, уж, вратата и я затворих зад себе си, зарязах къщата си с претъпканите килери и с пресите, и тръгнах подир него, тичах с него боса, гладна, и за първи път и аз почувствах какво ще рече щастие…

— Чуваш ли какво ти казвам? — подвикна й старият Зеведей, като видя по едно време, че очите на старицата му станаха унесени. — Къде ти е умът?

— Чувам — отвърна тя и го гледаше така, сякаш го виждаше за първи път.

В този миг познати гласове се чуха на улицата, вдигна старецът очи.

— Ето ги! — извика той.

Видя облечения в бяло, а от двете му страни — двамата си синове, изскочи на прага със залък в устата.

— Ей, момчета! — извика той. — Накъде сте издули платната? Така ли се минава край къщата ми? Стойте!

— Имаме работа, дядо Зеведей! — отвърна му Петър.

Другите продължаваха да вървят.

— Каква работа?

— Заплетени работи! — възкликна Петър и прихна да се смее.

— И ти ли бре, Якове, и ти ли? — изкрещя старецът и изблещи очи.

Глътна несдъвкан залъка, издра си гърлото, прибра се, погледна жена си; а тя поклати глава.

— Прости се със синовете си, дядо Зеведей — каза тя, — взе ни ги.

— Мислиш, че и Яков ли? — възкликна смаян старецът. — Ами че той има ум, не може да бъде!

Но старата Саломия не отвърна. Какво да му каже? Къде ти да разбере! Стана, не беше вече гладна, отиде на прага и загледа как радостната дружина пое по царския път, който води, заедно с Йордан-река, към Йерусалим. Вдигна старческата си ръка.

— С благословията ми — промълви тя тихо, за да не я чуе старецът й.

На излизане от селото срещнаха Филип, който пасеше овцете си край езерото; беше се покатерил на една висока червена скала, опрял се беше на гегата си и гледаше, приведен, долу водата на езерото; любуваше се на сянката си, която се полюляваше, съвсем черна, върху синьо-зелената вода. Чу поскърцване на чакъла долу, на пътя, вдигна глава от гегата си, позна пътниците.

— На добър час! — извика им той. — Тук сме и ние! Закъде сте поели?

— За царството небесно! — извика Андрей. — Идваш ли?

— А бре, говори като човек, Андрей; ако отивате в Магдала за сватбата, идвам и аз; покани ме, божем, и мен Натанаил; жени племенника си.

— Оттатък Магдала отиваш ли? — извика му Яков.

— Имам овце — отвърна Филип. — Къде да ги оставя?

— На милостта Божия! — обади се Исус, без да се извърне.

— Ще ми ги изяде вълкът! — чу се гласът на Филип.

— Нека ги изяде! — извика Йоан.

„Абе, тези са се побъркали съвсем!“ — помисли си овчарят и изсвири, за да събере овцете си.

Тръгна на път дружината, застана отново начело Юда, най-припреният, с кривака си; леко им беше на сърцето, подсвиркваха си като косове, смееха се и вървяха. Петър се приближи към Юда, челника; само неговото лице беше още съвсем мрачно; не свиреше, не се смееше, проправяше път, и бързаше.

— Наистина, Юда, ако може да попитам — къде отиваме? — запита го тихо Петър.

Половината мутра на червенобрадия се засмя.

— В царството небесно — отвърна той.

— Остави шегите; кажи ми, за бога, къде отиваме? Мен ме е страх да попитам учителя.

— В Йерусалим.

— Охо! — възкликна Петър и подръпна сивите си коси. — Три дни път! Ако знаех това, щях да си взема сандалите и един хляб, и кратунка с вино, и тоягата си.

Цялата мутра на червенобрадия се засмя.

— Ех, клети Петре — каза той, — завъртя ни колелото, свърши вече! Прости се със сандалите си и с хляба, и с виното, и с тоягата си. Отидохме си бре, Петре, не го ли разбра? Отидохме си от света; отидохме си и от сушата, и от морето, влязохме във въздуха!

Наведе се към ухото на Петър.

— Има още време — каза му той. — Върви си!

— Къде да отида сега вече, Юда? — възкликна Петър и разпери ръце, завъртя ги на всички страни, сякаш се задушаваше. — Всичко това вече ми се струва безинтересно! — каза той и посочи езерото, рибарските лодки, къщите на Капернаум.

Червенобрадият поклати едрата си глава.

— Същото казвам и аз — продума той, — не мърмори тогава, ами да вървим!