Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ο Τελευταίος Πειρασμός, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Никос Казандзакис. Последното изкушение

Гръцка. Първо издание

Издателство „Народна култура“, София, 1989

Редактор: Розия Самуилова

Художник: Веселин Дамянов

Художник-редактор: Росица Скорчева

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Йорданка Киркова, Евгения Джамбазова

Рецензент: Марин Жечев

Литературна група — ХЛ.

04/95366794115557-90-89

История

  1. — Добавяне

X

Далеч отвъд, в Назарет, в бедната си къщурка, Мария, жената на Йосиф дърводелеца, беше запалила светилника си, отворила беше вратата си и намотаваше изпредената прежда; намотаваше и бързаше, решила бе да се вдигне, да тръгне да обходи селата, да търси сина си. Намотаваше, но умът й беше другаде, обикаляше по нивите, минаваше през Магдала и Капернаум, носеше се, самотен и отчаян, около брега на Генисаретското езеро. Търсеше сина си. Хвана пак накъдето му очи видят, сръга го пак с остена си Бог, не го е жал за него, не го е жал за мен, какво сме му сторили? Това ли са радостите и почестите, които ни обеща? Защо направи да цъфне тоягата на Йосиф, да взема този стар мъж, защо запрати мълния и пося в утробата ми този занесен мой единствен син? Цъфнал бадем бях, когато го държах в прегръдките Си, цялата, от корена до върха, бях разцъфтяла; минаваха съседите, любуваха ми се и казваха: „Благословена си сред всички жени, Мария!“. Минаваха керваните, спираха се: „Коя е тази, същински цъфнал бадем?“ — казваха, слизаха от камилите и пълнеха престилката ми с дарове. И изведнъж, повя вятър, окапах… Скръствам ръце върху бездейната гръд: „Господи, стана волята ти; направи ме да цъфна, духна връз мен, окапах; няма ли надежда да разцъфна пак, Господи?“.

„Няма ли надежда да се успокои сърцето ми? — питаше се и синът, когато рано-рано заобиколи езерото и зърна манастира, сврян сред червено-зелените скали. — Колкото повече вървя и се приближавам към манастира, толкова повече се вълнува сърцето ми; защо? Не съм ли поел по верния път, Господи? Не ме ли тласкаш към този свят скит? Защо тогава отказваш да простреш десницата си, да зарадваш сърцето ми?“

Двама калугери, облечени изцяло в бяло, излязоха през голямата манастирска врата; изкачиха се на една скала, взряха се в далечината, към Капернаум.

— Още… още… — каза единият, с нисък задник и гърбав, полупобъркан.

— Няма да го свари жив — обади се другият, един дангалак с разцепена като на акула уста, която му стигаше чак до ушите. — Хайде, Йеровоаме, аз ще остана тук да вардя, докато се покаже камилата.

— Аз ще отида да го гледам как ще умре — каза радостно гърбушкото и се свлече по скалата.

Синът на Мария стоеше нерешително на прага на манастира. Да влезе ли вътре? Да не влезе ли? Сърцето му се колебаеше. Дворът беше застлан с плочи; нито едно зелено дърво, нито едно цвете, нито една птичка; само диви египетски смокини наоколо… Кръгла нечовешка пустош беше този двор, а околовръст, дупки, издълбани в скалата, като гробове — килиите.

„Това ли е царството небесно? — питаше се той. — Тук ли намира покой човешкото сърце?“

Гледаше, гледаше и не се решаваше да прекрачи прага. Две черни овчарски кучета скочиха от един ъгъл и почнаха да го лаят.

Гърбушкото видя госта, свирна на кучетата, млъкнаха; после се извърна и огледа от горе до долу новодошлия; много тъжни му се сториха очите му, много сиромашка дрехата, която носеше, а от краката му течеше кръв; съжали го.

— Добре дошъл, брате! — каза му той. — Кой вятър те довея тук в пустинята?

— Бог! — отвърна с дълбок, безнадежден глас синът на Мария.

Калугерът се изплаши; никога не беше чувал името Божие да го произнася с такъв ужас човешка уста; скръсти ръце и замълча.

— Дойдох да видя игумена — каза след малко гостът.

— Може да го видиш, но той няма да те види; за какво ти е?

— Не знам; видях сън. Идвам от Назарет.

— Сън ли? — възкликна полупобърканият калугер и се засмя.

— Страшен сън, отче; оттогава сърцето ми няма покой; свят човек е игуменът, Бог го е научил да тълкува какво казват птиците и сънищата; и дойдох.

Никога не си беше наумявал да дойде в този манастир, за да попита игумена какъв смисъл имаше сънят, дето беше видял през нощта, когато работеше кръста — страшната гонитба насън, и червенобрадият, който се втурваше напред, и джуджетата, дето го следваха с оръдията за мъчение. Но сега, изведнъж, както стоеше на прага на манастира нерешително, като мълния проряза сънят ума му. „Затова дойдох! — извика той вътре в себе си. — За този сън дойдох, Бог ми го изпрати, за да ми покаже пътя, а игуменът ще ми го разтълкува.“

— Игуменът е на умиране — каза калугерът, — пристигна много късно, брате мой; върни се обратно.

— Бог ми повели — каза синът на Мария. — Може ли той да измами хората?

Калугерът се изкиска; много беше видял той, нямаше вяра на Господа.

— Нали е Господ? — каза той. — Каквото му скимне, това прави; ако не можеше да прави неправди, какъв ти всемогъщ щеше да бъде?

Потупа госта по рамото; искаше да го помилва, но тежко беше ръчището му, младежа го заболя.

— Не се притеснявай — каза му калугерът, — влез вътре; аз съм архондарят.

Влязоха в двора, вдигнал се беше вятър, пясък се носеше на вихрушки по плочите; мътно хало беше опасало слънцето; въздухът потъмня.

Сред двора зееше пресъхнал кладенец; през други времена ще да е имал вода, но сега беше пълен с пясък; върху протритата му ограда два гущера излязоха да се погреят.

Килията на игумена беше отворена; калугерът хвана госта си за мишницата.

— Почакай тук — каза той, — да попитам братята, да разрешат; и не мърдай оттук.

Скръсти ръце на гърдите си, влезе вътре; сега кучетата бяха застанали от двете страни на прага, изпъваха врат, сякаш душеха, и скимтяха жално.

Игуменът лежеше в средата на килията, с крака към вратата; около него калугерите, капнали от нощното бдение, дремеха нащрек и чакаха. Умиращият, изтегнат върху рогозката, с все тъй напрегнато лице, беше вперил очи в широко отворената врата. Седмораменният светилник все още гореше до главата му и огряваше изпъкналото му лъскаво чело, ненаситните очи, орловия нос, бледосините му устни и дългата бяла брада, която покриваше до долу разкритите костеливи гърди. В една пръстена кадилница бяха поръсили върху разпалените въглени тамян, омачкан с рози, и въздухът благоухаеше.

Калугерът влезе, забрави защо влезе и приклекна, заедно с кучетата, на прага.

Слънцето сега обхващаше вратата и искаше да влезе, да докосне краката на игумена; а синът на Мария стоеше отвън и чакаше. Тишина; само двете кучета скимтяха, а оттатък се чуваше, бавно, равномерно, чукът, който биеше по наковалнята.

Чакаше гостът, дълго време, светлината нарастваше, бяха го забравили; и той се беше забравил, прав, под утринното слънце; мразовита беше нощта, и сега се сгряваха приятно костите му. Неочаквано, след пълната тишина, се разнесе гласът на калугера, който, горе на скалата, вардеше.

— Идат! Идат!

Изскочиха навън; оставиха игумена сам.

Синът на Мария набра смелост, пристъпи плахо две крачки, застана на прага на килията; вътре цареше спокойствието на смъртта, спокойствието на безсмъртието, краката на игумена проблясваха, бледи, тънкокости, задени от слънце; една пчела жужеше на тавана, някакво черно мъхесто насекомо пърхаше меко около седемте пламъка, прехвръкваше от един на друг, сякаш искаше да избере на кой да изгори.

И неочаквано игуменът се размърда; напрегна всички сили, повдигна глава — и изведнъж изблещи очи, устата му остана отворена, ноздрите му потръпваха жадно и душеха въздуха. Синът на Мария постави ръка на сърцето си, после на устните, сетне на челото, поздрави. Устните на игумена се раздвижиха.

— Дойде… дойде… — прошепна той много тихо и синът на Мария не го чу.

Но по цялото лице на игумена, строгото, изтерзаното, се разля усмивка на неизразимо блаженство. И изведнъж очите се затвориха, ноздрите застинаха, затвори се устата, а двете ръце, скръстени върху гърдите, се свлякоха отдясно и отляво, с разтворени извърнати длани.

В това време двете камили коленичиха в двора, спуснаха се калугерите, помогнаха на стария равин да слезе, а младичкият послушник питаше с тревога:

— Жив ли е? Жив ли е още?

— Диша още — отвърна старият Авакум, — всичко вижда, всичко чува, но не говори.

Тръгна напред равинът, зад него послушникът със скъпоценната торба, в която бяха мехлемите и билките, и чародейните муски на лечителя. Двете черни кучета, с подвити между краката опашки, дори не извърнаха глава; отпуснали шия на земята, те скимтяха жално, като хора.

Равинът ги чу, поклати глава: „Пристигнах много късно…“ — помисли си той, но не каза нищо.

Коленичи до игумена, наведе се над него, постави ръка върху сърцето му; доближи устни до устните на игумена.

— Много късно — прошепна той, — пристигнах много късно… Вие да сте живи, отци!

Нададоха вик калугерите, наведоха се и благоговейно целунаха мъртвеца, както повеляваше редът, според сана на всеки: старият Авакум — по очите, останалите калугери — по брадата и извърнатите длани, а послушниците — по краката; а един взе от празната седалка игуменската патерица и я постави отдясно на светите останки.

Коленичил, старият равин го гледаше; не можеше да откъсне очи от него: каква беше тази ликуваща усмивка? Какво означаваше тайнственото, около затворените очи, сияние? Някакво слънце беше огряло това лице, някакво незалязващо слънце, и не си отиваше. Кое слънце?

Огледа се; калугерите, коленичили, още се прощаваха; Йоан беше прилепил устните си връз нозете на мъртвеца и плачеше; местеше старият равин очи от един калугер на друг, сякаш питаше; и изведнъж, във вътрешния ъгъл на килията, погледът му зърна сина на Мария, който стоеше, скръстил ръце, неподвижен, спокоен; но и върху неговото лице се бе разляла същата усмивка, като на мъртвеца, ликуваща и безметежна.

— Господи на Силите, Адонаи! — прошепна старият равин със страх. — Още ли ще смущаваш сърцето ми? Помогни на ума ми да проумее, да вземе решение!

На другия ден, слънцето, кървавочервено, разгневено, опасано от тъмен кръг, изскочи от пясъците; палещ вятър се вдигна откъм изгрева в пустинята, почерня светът. Двете черни манастирски кучета понечиха да залаят, но устата им се напълни с пясък, спотаиха се; камилите, прилепени връз земята, затвориха очи и зачакаха.

Калугерите, хванати на верига един за друг, пристъпваха бавно, пипнешком, и се мъчеха да не паднат; притиснати в редица един зад друг, те носеха, обгърнали го здраво, за да не им го изтръгне вятърът, тялото на игумена и отиваха да го погребат; люлееше се пустинята, издигаше се и спадаше, като море.

— Това е пустинният вятър, това е диханието на Йехова — прошепна Йоан, опрян с цяло тяло на сина на Мария. — Изсушава всеки зелен лист, пресушава всеки извор, изпълва с пясък устата; ще положим светите останки в някоя яма и пясъчните вълни ще дойдат да ги покрият.

В един миг, сред мъглявината, тъкмо когато прекрачваха прага на манастира, изскочи, черен, огромен, с чука на рамо, и ги изгледа, червенобрадият, ковачът; но изведнъж пясъкът го обгърна, изчезна. Зърна сред пясъчната вихрушка тази хала синът на Зеведей, изплаши се; хвана се за ръката на другаря си.

— Кой беше тоя? — попита той тихо. — Видя ли го?

Но синът на Мария не отвърна. „Всичко нагласява добре Господ — помисли си той, — както си иска; ето, сега, на края на света, в пустинята, събира ни, Юда и мен; нека бъде тогава твоята воля, Господи…“

Пристъпяха всички заедно, приведени, и забиваха крака в парещия пясък; с полите на расото си бяха запушили устата и ноздрите си; но ситният пясък се беше вече вмъкнал в гърлата и дробовете им. Вятърът завъртя стария Авакум, който вървеше най-отпред, и го събори долу; заслепени от облаците пясък, калугерите не го забелязаха, минаха връз него; свиреше пустинята, звънтяха камъните, нададе дрезгав вик старият Авакум, но никой не го чу.

„Защо да не бъде диханието на Йехова свежият вятър, който идва откъм Голямото море? — разсъждаваше синът на Мария и искаше да каже това на другаря си, но не можеше да отвори уста. — Защо да не изпълва с вода вятърът на Йехова пресъхналите кладенци в пустинята? Защо да не обича зелените листа, защо да не го е жал за човека? Ах, да се намереше някой човек, който да отиде при него; да падне в краката му и да свари, преди да стане на пепел, да му изкаже болката на човека, болката на земята и на зеления лист!“

Юда стоеше още пред ниската врата на страничната килия, която му бяха дали за работилница; гледаше, и се хилеше, погребалното шествие, което ту потъваше и изчезваше, ту отново се появяваше и се клатушкаше: Зърнало беше окото му човека, когото гонеше, мрачният му поглед просия. „Велик е Богът на Израил — прошепна доволен той, — всичко нарежда добре; докара предателя до върха на ножа ми!“

Стисна радостно мустаците си, влезе вътре; тъмна беше къщурката, но в ъгъла грееха, в малка пещ, разжарени въглени; трътлестият калугер, полусветец, полупобъркан, беше хванал меха и раздухваше огъня.

— Е, отче Йеровоам — обади се в настроение ковачът, — това ли е вятърът Божи, дето казват? Много ми харесва; така щях да духам и аз, ако бях бог.

Засмя се калугерът.

— Аз нямаше да духам никак, уморих се… — каза той и остави меха, за да избърше потта от челото и врата си.

Юда се приближи към него.

— Ще ми сториш ли една услуга, отче Йеровоам? — каза той. — Вчера в манастира дойде гост, един млад човек с черна брадичка, бос, полупобъркан, като светиня ти; и с кърпа на главата, с червени петна.

— Аз го видях първи! — възкликна калугерът, като се наду. — Ами че той, майсторе, е съвсем побъркан; видял, казва, някакъв сън и дошъл от Назарет да му го изтълкува игуменът. — Бог да го прости!

— Слушай тогава; ти нали си и архондар? Когато дойде някой, нали ти натъкмяваш килията, постилаш му да спи, носиш му да яде, нали?

— Ами че аз я! Не ставам, казва, за друго, та затова върша работата на архондаря; мия, мета, храня гостите.

— Тогава постели му тази вечер в килията, където спя аз; не мога да спя без дружина, какво да ти кажа, Йеровоаме! Виждам лоши сънища, идва Сатаната и ме изкушава, страх ме е да не съгреша; когато усещам до себе си диханието на друг човек, се успокоявам! Хайде, пък ще ти подаря една овча ножица, да подстригваш брадата си; да подстригваш и калугерите; да стрижеш и камилите, та да не ти викат вече хаймана… Чуваш ли какво ти казвам?

— Дай овчата ножица!

Затършува ковачът в торбата си, измъкна една огромна ръждясала ножица; калугерът я грабна, извади я на светлина; отваряше я, затваряше я, не можеше да й се нагледа.

— Велик си, Господи, и чудни са делата ти — измърмори той, изпълнен с благочестиво умиление.

— И така? — каза Юда и го раздруса, за да го събуди.

— Ще го имаш вечерта — отвърна калугерът, грабна ножицата и излезе.

Калугерите се завръщаха вече; не можаха да отидат далеч, вятърът на Йехова ги въртеше и ги поваляше долу, намериха една яма, отърколиха в нея трупа, повикаха стария Авакум да каже молитвата, но не го откриха, старият равин на Назарет се надвеси връз ямата, извика на опразнената бездушна плът: „Пръст си, върни се в пръстта; отиде си от теб душата, не трябваш вече; изпълни си дълга. Изпълни си дълга, плът, помогна на душата да слезе в изгнание на земята, да повърви доста слънца и луни по пясъка и камъните, да съгреши, да страда, да закопнее за родината си, небето, за баща си, Бога. Плът, не си му нужна вече на игумена, разпадни се!“.

Докато равинът говореше, върху трупа на игумена се беше вече наслоил пласт ситен пясък, лицето, брадата, ръцете му бяха вече покрити. И други облаци пясък се вдигнаха и калугерите си тръгнаха. И тъкмо когато полупобърканият калугер грабна овчата ножица и излезе, калугерите влизаха в манастира, заслепени, с напукани устни, с ожулени подмишници, и носеха стария Авакум, когото бяха намерили на връщане, полузарит в пясъка.

Старият равин избърса с мокро парче плат очите, устата и врата си, приседна на пода пред празния игуменски стол и заслуша през мандалосаната врата как диханието на Йехова изсушаваше и съсипваше света. От едното до другото му слепоочие пророците прекосяваха ума му, в също такъв огнен въздух зовяха Бога, и навярно такъв огнен са чувствали връз устните и очите си Господа на Силите да се приближава. „Пустиня, палещ вятър, мълния е Бог — знам това — шепнеше той, — не е разцъфнала градина; а човешкото сърце е зелен лист, върти го Бог и го изсушава. Какво да правим, как да се отнасяме с него, та да смекчи малко лика си? Ако му принесем в жертва агнета, не искам, вика, не искам меса, само псалмите насищат глада ми; ако отворим уста и подхванем псалмите, не искам приказки, вика, само месото на агнето, на сина, на единствения син, насища глада ми!“

Старият равин въздъхна; беше се уморил, разпалил се бе от размисъл за Бога, огледа се да намери някой ъгъл да се изтегне; уморени, неспали, калугерите се бяха пръснали по килиите си, да спят и да сънуват игумена; четиридесет дни душата му ще обикаля из манастира, ще влиза в килиите, ще гледа какво правят калугерите, ще им дава напътствия или ще им се кара; и така, легнаха да си отдъхнат и да го видят насън. Огледа се старият равин, не видя никого; само двете черни кучета бяха влезли вътре, излегнали се бяха върху плочите, душеха празния стол и скимтяха жално; навън вятърът блъскаше яростно вратата, за да влезе и той вътре.

Но тъкмо когато равинът се канеше да легне до кучетата, забеляза, че от ъгъла го гледа, прав, неподвижен, синът на Мария. Сънят веднага избяга от уморените му клепачи; приседна неспокоен равинът и направи знак на братовия си син да се приближи; а той, сякаш очакваше поканата, пристъпи към него, а около устните му затрептя горчива усмивка.

— Исусе — каза равинът, — седни, искам да ти говоря.

— Слушам — отвърна младият човек и приседна срещу него. — И аз искам да поговоря с теб, чичо Симеоне.

— Какво дириш тук? Майка ти обикаля по селата, търси те и ридае.

— Тя търси мен, аз търся Бога, никога няма да се срещнем — отвърна синът.

— Безсърдечен си; никога не обикна и ти, като всеки човек, баща си и майка си.

— По-добре; разжарен въглен е сърцето ми; когото докосне, изгаря го.

— Какво ти е? Защо говориш така? Какво ти липсва? — възкликна равинът и изпъна врат, за да огледа добре сина на Мария. — Очите ти овлажняха; скрита мъка те гризе, дете мое; разкрий ми болката си, да ти олекне. Една дълбока мъка…

— Една ли? — промълви младият човек и горчивата усмивка сега се разля по цялото му лице. — Една ли? Много!

Равинът се уплаши, като чу сърцераздирателния вик, постави ръка върху коляното на младежа, за да му вдъхне смелост.

— Слушам, дете мое — каза той ласкаво. — Разкрий болките си, измъкни ги от сърцето си, те виреят в мрака; светлината ги убива. Не се срамувай, не се бой, говори.

Но синът на Мария сега не знаеше какво да каже, какво да разкрие най-напред, какво да запази неизказано дълбоко в сърцето си и какво да сподели, та да му олекне; Бог, Магдалена, седемте гряха, кръстовете, разпънатите преминаваха и разкъсваха недрата му…

Равинът го милваше по коленете, гледаше го, молеше го мълчаливо.

— Не можеш ли, дете мое? — каза накрая той тихо, нежно. — Не можеш ли?

— Не мога, чичо Симеоне.

— Много ли са изкушенията? — попита той още по-тихо, още по-нежно.

— Много, много — отвърна младежът със страх. — Много.

— И аз — изрече старият равин и въздъхна, — и аз, дете мое, като бях млад, страдах много… Измъчваше ме Бог и мен, изпитваше ме, искаше да види дали издържам, колко издържам… Много бяха изкушенията и при мен; едни със свирепи лица, не се боях от тях; други, с кротки, изпълнени с ласкавост; от тях се боях, и дойдох, знаеш това, тук, в този манастир, където дойде и ти, да намеря покой. Но тъкмо тук Господ, дето ме гонеше, ме хвана; проводи едно изкушение, облечено като жена… Поддадох се, уви, на изкушението и оттогава — да не би пък тъкмо това да е искал и Господ? Затова ли ме е измъчвал? — оттогава се успокоих; успокои се и Господ, помирихме се. Така и ти ще се помириш с него, дете мое, и ще се изцериш.

Синът на Мария поклати глава.

— Аз, май — прошепна той — няма да се изцеря толкова лесно.

Замълча; и равинът до него също мълчеше; и двамата дишаха бързо, задъхано.

— Не знам откъде да започна — каза младежът и понечи да стане. — Няма да почна, срам ме е!

Но равинът сега му стисна силно коленете.

— Не ставай! — каза той повелително. — Не си отивай; изкушение е и срамът, победи го; остани. Аз ще те питам, имай търпение, аз ще те питам, а ти ще отговаряш. Защо дойде в манастира?

— За да се отърва.

— Да се отървеш ли? От какво? От кого?

— От Бога.

— От Бога! — извика старият равин изплашено.

— Гонеше ме, впиваше в главата ми, в сърцето ми, в слабините ми ноктите си и искаше да ме блъсне…

— Къде?

— В пропастта.

— Коя пропаст?

— В неговата пропаст. Да се вдигна, казва, и да говоря; какво да кажа? „Нямам какво да кажа — му виках, — остави ме!“ Но той не ме оставяше. А, не ме ли оставяш, така ли? Сега ще видиш! Ще видиш и ще се отвратиш от мен и ще ме оставиш. И тогава потънах във всички грехове.

— Във всички грехове ли? — извика равинът.

Но младежът не го чу; негодувание и мъка го бяха обхванали.

— Защо избра мен? Защо не разкрие гърдите ми и да види? Всички змии са се преплели вътре в мен и съскат; съскат и танцуват; всички грехове; и най-напред…

Запъна се, бликна пот по корените на косите му, замълча.

— И най-напред?… — произнесе равинът тихо.

— Магдалена! — каза младежът и вдигна глава.

— Магдалена!

Лицето на стария равин беше пребледняло.

— Аз съм виновен, аз, задето тръгна по пътя, по който тръгна; още от малко дете аз я тласнах към плътта. Признавам си, слушай, стари равине, та да настръхнеш; ще да съм бил на три години, вмъквах се в къщата ти, когато ви нямаше всички, хващах Магдалена за ръка, събличахме се, лягахме долу, долепяхме си ходилата; каква радост само беше това, какъв грях! И оттогава вече Магдалена пропадна; пропадна; не можеше вече да живее без мъж, без мъже…

Погледна стария равин; но сега той беше сврял глава между коленете си и мълчеше.

— Аз съм виновен, аз, аз! — извика синът на Мария и се заудря по гърдите.

И след малко продължи:

— И да беше само това! Но още от малък тая вътре в себе си, дълбоко, не само демона на блудството, но и демона на горделивостта, стари равине! Още от малък, още не можех устойчиво да ходя, вървях все покрай стените и се държах, за да не падна, а виках вътре в себе си, нагло: „Господи, направи ме Бог! Господи, направи ме Бог! Господи, направи ме Бог!“. И пристъпях все покрай стените, и вървях. А веднъж държах, прегърнат, един голям грозд, и мина една циганка; приближи се, приклекна и ми взе ръката. „Дай ми гроздето — рече ми тя, — та да ти кажа съдбата ти.“ Дадох й гроздето, и тя се наведе, огледа дланта ми. „О! О! — извика циганката. — Виждам кръстове, кръстове и звезди! — Засмя се. — Ти ще станеш цар на юдеите!“ — каза ми тя и си отиде. А аз повярвах това, надух се, и оттогава вече, чичо Симеоне, оттогава вече умът ми мръдна. Не съм разкрил това досега на никого, на теб първи го казвам, чичо Симеоне; оттогава вече умът ми мръдна.

Помълча и след малко добави:

— Аз съм Луцифер! — извика той. — Аз! Аз!

Равинът измъкна глава изсред коленете си, присегна се към устата на младежа.

— Мълчи! — заповяда му той.

— Няма да мълча! — отвърна младежът разпалено. — Сега вече отиде, няма да мълча! Аз съм лъжец, лицемер, страхливец; никога не казвам истината, нямам смелост; гледам някоя жена, която минава, и се изчервявам, свеждам глава, но очите ми се изпълват с блудство; не протягам ръка да грабна, да бия, да убия, не защото не искам, а защото се боя; искам да вдигна глава срещу майка си, срещу центуриона, срещу Бога, но се страхувам. Страхувам се; страхувам се; ако разтвориш недрата ми, ще видиш, че вътре седи и трепери като заек, Страхът. Страхът, нищо друго; той е за мен баща ми, майка ми и Бог.

Старият равин му взе ръцете, задържа ги в своите, за да го успокои; но младежът се мяташе и цял се тресеше.

— Не се плаши, дете мое — казваше му равинът и го утешаваше. — Колкото повече демони имаме вътре в себе си, толкова повече ангели можем да направим; ангели наричаме разкаялите се демони, имай вяра. Ала искам да те попитам само едно нещо: Исусе, познал ли си някога жена?

— Не — отвърна младежът тихо.

— Не искаш ли да познаеш?

Младежът се изчерви; не продума нищо; но кръвта му биеше лудо в слепоочията му.

— Не искаш ли да познаеш? — отново попита старецът.

— Искам… — отговори младежът толкова тихо, че равинът едва го чу.

Но изведнъж се стресна, сякаш се събуди.

— Не искам! — извика той. — Не искам.

— Защо? — попита равинът, който не можеше да намери друг лек за болката на младежа.

Знаеше това от самия себе си; знаеше го от цяла сюрия обладани от демона, които се пенеха, крещяха, богохулстваха, не ги побираше светът; вземаха някоя жена, и тя ги побираше; направяха деца и се кротваха.

— Не ми стига — каза младежът вече с укрепнал глас, — не ме побира.

— Не ти стига ли? — възкликна равинът изненадан. — Какво искаш тогава?

През съзнанието на младежа мина Магдалена, кипра, с висок задник, с нашарени очи, устни, бузи, разгърдена, смееха се и блестяха зъбите й на слънцето; но докато се разхождаше и се кършеше в мислите му, тялото й се променяше, превръщаше се в много тела, сега синът на Мария виждаше едно езеро, навярно беше Генисаретското, и около езерото хиляди мъже и жени, хиляди Магдалени, с вдигнати лица, щастливи, а слънцето падаше връз тях и те блестяха. Не беше слънце; беше самият той, синът на Мария, който се надвесваше връз тях и лицата им се изпълваха със сияние. Радост ли? Любов ли? Избавление ли? Не можеше да определи; виждаше само сиянието.

— Какво мислиш? — попита равинът. — Защо не отговаряш?

Младият човек избухна.

— Вярваш ли в сънищата, чичо Симеоне? — попита той неочаквано. — Аз вярвам; само на тях вярвам. Веднъж видях сън. Вързали ме бяха, уж, невидими врагове, на един изсъхнал кипарис, от краката ми чак догоре дълги червени стрели бяха забити в мен и течеше кръв; и бяха сложили на главата ми венец от тръни, а сред тръните — преплетени огнени букви, които гласяха: „Свети Богохулник“. Аз съм Свети Богохулник, равине Симеон; така че не ме питай повече; ще захвана богохулствата!

— Захвани богохулствата, дете мое — каза тихо старият равин и взе отново ръцете му. — Захвани богохулствата, та да ти олекне!

— Вътре в мен един демон вика: „Ти не си син на Дърводелеца; ти си син на цар Давид! Не си човек, ти си Синът на човека, за когото предсказа Даниил. И още по-нагоре: Син Божи! И още по-нагоре: Бог!“

Слушаше приведен равинът и по грохналото му тяло преминаваха тръпки. Пяна поръби пресъхналите устни на младежа; езикът му залепна на небцето, не можеше вече да говори; какво друго да каже? Всичко каза; почувства, че сърцето му се беше опразнило. Дръпна се рязко, освободи ръцете си от пръстите на равина, стана. Обърна се към стареца.

— Имаш ли да ме питаш още нещо? — каза той саркастично.

— Не — отвърна старецът.

И почувства как силата му се изля на земята и изчезна. Много демони беше измъкнал през живота си от устата на хората; от всички краища на света идваха обладани от демони и ги изцеряваше; те имаха малки лесни демони: демонът на къпането, на гнева, на болестта; ала сега… Как да се пребори с такъв демон?

Навън вятърът на Йехова блъскаше все още вратата и искаше да влезе; друг глас не се чуваше; нито един чакал на земята, нито един гарван във въздуха; всички твари се бяха притаили изплашени и чакаха да премине Гневът Господен.