Никос Казандзакис
Последното изкушение (10)

IX

В същото време, когато слугите на стария Зеведей вдигаха мрежите и утрото се спускаше девствено, сякаш току-що излязло от Божиите ръце, над езерото синът на Мария вървеше заедно с Яков, големият син на Зеведей; бяха оставили зад себе си Магдала, от време на време се поспираха да утешат жените, които ридаеха за житото си, и отново поемаха, като разговаряха. Яков също бе замръкнал в Магдала, сварила го бе бурята; отиде и отседна у един свой приятел; и още преди да се пукне зората, стана и си тръгна.

В синята дрезгавина шляпаше в калта, крачеше и бързаше да стигне до Генисаретското езеро; бяха почнали вече да се уталожват вътре в него, да стихват, огорченията от всичко, което беше видял в Назарет, и разпнатият Зилот се беше превърнал в далечен спомен; рибарските лодки и слугите, и всекидневните грижи бяха отново завладели ума му. Прекрачваше ямите, които дъждът беше изровил, смееше се небето над него, оцеждаха се дърветата, полузасмени, полуразплакани, пробуждаха се птиците, Божа благодат; но когато се съмна съвсем, Яков видя харманите, опустошени от пороя, а по пътя течеше заедно с водата, цялата жътва от жито и ечемик. Първите селяни, заедно с жените си, се бяха вече стекли по нивите и воплите бяха започнали… И изведнъж, в един опустошен харман, той видя, приведен заедно с две бабички, сина на Мария.

Стисна тоягата си, изруга; изскочиха отново в главата му кръстът, разпнатият, Назарет; а сега, на̀, разпъвачът оплаква заедно с жените житото! Груба, сурова душа беше Яков, беше взел всички отлики на баща си, рязък в приказките, алчен, безжалостен; не приличаше на майка си Саломия, святата жена; нито на брат си Йоан, обичливия; стисна тоягата си и се запъти ядосан към хармана.

В този миг синът на Мария тъкмо се изправяше, за да излезе отново на пътя; стичаха се още сълзите по бузите му; двете старици го държаха за ръцете, целуваха го и не го пускаха да си върви. Кой друг би намерил, като този непознат пътник, блага дума да ги утеши?

— Не плачете, добри жени, не плачете — казваше им той, — ще се върна…

И изтегляше полека ръцете си от старческите длани.

Секна ядът на Яков; спря се изненадан; блестяха очите на разпъвача, пълни със сълзи, и ту поглеждаха нагоре порозовялото радостно небе, ту надолу — земята и хората, които, приведени, чоплеха калищата и ридаеха.

— Това ли е разпъвачът? Този ли? Сияе лицето му като на пророк Илия — прошепна Яков и се отдръпна развълнуван.

Синът на Мария беше вече прекрачил предела на хармана, видя Яков; позна го, постави длан на гърдите си, поздрави.

— Къде отиваш, сине на Мария? — каза синът на Зеведей, като смекчи гласа си.

И преди да чуе отговора, добави:

— Да вървим заедно, дълъг е пътят, другар трябва за него.

„Дълъг е пътят и не трябва другар за него“ — каза си синът на Мария, но не изрази мисълта си.

— Да вървим — рече той и поеха и двамата по равния път към Капернаум.

Известно време не продумаха нищо; от всеки харман се носеха женски вопли, старците, опрени на тоягите си, гледаха житото, което водата отнасяше, мъжете, с помръкнало лице, стояха неподвижни сред ожънатата си, опустошена нива, едни мълчаха, други ругаеха. Синът на Мария въздъхна.

— Ах, ако някой човек имаше сили — прошепна той, — ако имаше сили да умре от глад, за да не умре от глад народът!

Яков го погледна подигравателно с крайчеца на окото.

— Ако можеше да се превърнеш в жито, да те изяде народът, та да не умре, ще го сториш ли?

— Кой няма да го стори? — отвърна синът на Мария.

Ястребовите очи на Яков и дебелите му провикнали устни трепнаха.

— Аз — отвърна той.

Синът на Мария мълчеше; Яков се засегна.

— Защо да се погубя? — изръмжа той. — Бог изпраща пороя, какво съм крив аз?

Погледна сърдито небето.

— Защо го стори Господ? Какво му е крив народът? Не разбирам; ти разбираш ли, сине на Мария?

— Не питай, брате, грехота е; и аз до онзи ден питах; сега разбрах; това е змията, дето е подмамила първите хора, та Бог ни е прогонил от рая.

— Кое това?

— Питането.

— Не разбирам — каза синът на Зеведей и ускори крачка.

Компанията на разпъвача не му беше вече приятна; думите му го потиснаха; а мълчанието му беше още по-непоносимо. Бяха стигнали сега на едно възвишение сред полето, в далечината заблещукаха водите на Генисаретското езеро; лодките бяха вече навлезли навътре, ловяха риба; слънцето се издигаше от пустинята, съвсем червено; на брега се белееше богато главно село.

Яков зърна лодките си, главата му се изпълни с риба, обърна се към досадния си спътник.

— Къде отиваш, сине на Мария? — попита той. — Ето го Капернаум.

Синът на Мария сведе глава, не отвърна; срам го беше да каже, че отива в манастира, та да стане светец.

Тръсна Яков глава, изгледа го; и неочаквано лоша мисъл му мина през ума.

— Не искаш да кажеш, а? — изръмжа той. — Пазиш го в тайна, така ли?

Хвана го за брадичката, повдигна главата му.

— Погледни ме в очите, казвай, кой те праща?

Но синът на Мария въздъхна.

— Не знам — промълви той, — не знам; може Бог, но може и…

Замълча; езикът му залепна за гърлото от страх; наистина, ами ако го пращаше Сатаната?

Яков избухна в сух, изпълнен с пренебрежение смях; сега го стискаше здраво за мишницата и го разтърсваше.

— Центурионът ли? — изръмжа той тихо. — Центурионът, приятелят ти, той ли те праща?

Да, сигурно той го изпращаше като шпионин; нови зилоти се бяха появили в планините и в пустинята, слизаха в селата, събираха тайно народа и му говореха за отмъщение и за свобода; и онзи кръвопиец, центурионът на Назарет, беше пуснал във всички села продажни евреи да шпионират. Такъв, навярно, е и този, разпъвачът.

Смръщи вежди Яков, сниши глас, блъсна го и го запрати настрани.

— Слушай какво ще ти кажа, сине на Дърводелеца, тук се разделят пътищата ни. Не знаеш, твоя милост, къде отиваш, но аз знам; хайде, пак ще си поговорим. Къде ще ми избягаш? Ще те следя, нещастнико, и тежко ти и горко! Само това ще ти кажа, и ми помни думата: от пътя, по който си поел, жив няма да излезеш!

И като каза това, без да му подаде ръка, Яков се спусна тичешком по надолнището.

 

 

Бяха вече свалили бакърения котел от огъня, седнаха в кръг рибарите, присегна се първи с дървената лъжица Зеведей, избра най-голямата риба и започна да яде. Най-старият от групата протегна ръка да го спре.

— Господарю — каза той, — забравихме да кажем молитвата.

Старият Зеведей, с натъпкана уста, вдигна дървената лъжица и захвана, дъвчейки, да благодари на Бога на Израил, задето е изпратил рибите, житото, виното и олиото, за да се хранят поколенията на евреите, да издържат, докато дойде денят Господен — да се разпръснат враговете, да паднат всички народи в краката на Израил, да се покорят. „Затова ядем, Господи, затова се женим и добиваме деца, затова живеем — за твой хатър!“

И като каза това, напъна се и глътна рибата.

И тъкмо когато господари и слуги се радваха на труда си и ядяха, вперили очи в езерото, майката, която ги хранеше, ето ти го пристига, целият изкалян, запъхтян, Яков. Посъбраха се рибарите, за да му сторят място, а старият Зеведей му извика, в настроение:

— Добре дошъл, първородний! Късметлия си, сядай да ядеш; какви са новините?

Синът не отговори; седна с кръстосани крака до баща си, но не протегна ръка към димящия благоуханен котел.

Старият Зеведей се извърна плахо и го изгледа; добре познаваше той този си син, особняка, грубиянина, и се боеше от него.

— Не си ли гладен? — попита го той. — Каква е тази мутра? С кого се скара пак?

— С Бога, с дяволите, с хората! — отвърна той ядосано. — Не съм гладен.

„Уф! — каза си старият Зеведей. — Дойде пак да ни развали рибената чорба…“ — но се помъчи да изглежда в настроение, да отклони разговора на другаде; потупа ласкаво сина си по коляното.

— Ей, шмекер неден — каза той, като му намигна, — с кого разговаряше по пътя?

Яков подскочи.

— И шпиони ли си имаме вече? Кой ти каза? С никого!

Стана, отиде до езерото, нагази до колене, изми се; върна се при групата; гледаше ги как ядат и се смеят доволни, не издържа.

— Ядете и пиете, ваша милост, а други ги разпъват в Назарет заради вас!

Изрече това и потегли към селото, като мърмореше, не можеше да ги гледа повече.

Старият Зеведей го гледаше как се отдалечава, поклати едрата си глава.

— Намерих си белята със синовете си — каза той. — Единият ми излезе много мекушав, много богобоязлив; а пък другият — много опак човек, където и да отиде, където и да се свърне, все кавга захваща; намерих си белята. Никой от тях не излезе свестен човек — малко мекушав, малко опърничав, кога добър, кога куче, дето хапе, полудявол, полуангел, човек, с една дума!

Въздъхна, грабна една платика, да вървят на майната си грижите!

— Да са живи и здрави платиките — каза той, — и езерото, дето прави платиките, и Господ, дето прави езерата.

— Ами какво да каже тогава старият Йона, господарю? — обади се най-възрастният от групата. — Седи, горкият, всяка вечер на една скала и гледа към Йерусалим и оплаква сина си Андрей. Смахнат излезе и той; срещнал, вика, един пророк и обикаля с него, яде скакалци и мед, хваща хората и ги потапя в Йордан-река, да им измиел, вика, греховете!

— Сдобий се, вика, със синове, та да прокопсаш! — каза Зеведей. — Я ми подайте бре, момчета, бъклицата, има още вино; притесних се!

Стъпки, бавни, тежки, се разнесоха по чакъла; сякаш се приближаваше някакво едро животно, тежкоподвижно и разярено. Извърна се старият Зеведей, понадигна се.

— Добре дошъл, Йона, добри човече! — извика той, като обърса наквасената си с вино брада. — Разправям се със синовете си и с платиките; ела да се поразправиш и ти с платиките и да ни кажеш какви са новините от светия Андрей, сина ти!

Появи се един стар рибар, нисък, пълен, бос, изпечен от слънцето, с огромна глава, цялата в бели къдрави косми; по кожата му се бяха образували люспи като на риба, очите му бяха мътни и остарели; наведе се, изгледа всички един по един; търсеше някого.

— Кого търсиш, дядо Йона? — попита Зеведей. — Мързи ли те да отговориш?

Гледаше краката му, брадата му, косите му, сплетени с рибени кости и водорасли; а плътните му напукани устни се отваряха и затваряха като на риба и не казваха нищо. Рече старият Зеведей да се засмее, но изведнъж го обхвана страх; едно налудничаво съмнение му мина през ума; протегна изплашен и двете си ръце, сякаш искаше да попречи на стария Йона да се приближи към него.

— Ехей, да не би да си пророк Йона? — извика той и скочи прав. — Толкова време си сред нас и криеш от нас, а? Заклевам те в името на Адонаи, говори! Веднъж чух светия игумен на манастира да говори за акулата, дето глътнала пророк Йона, а после го повърнала и изскочил от корема на рибата, човек както преди. Да, кълна се във вярата си, ей такъв като теб ни го описа игуменът: по косите му, вика, и по гърдите му се били заплели водорасли, а брадата му била пълна с новородени рачета. Бас държа, пък прощавай, дядо Йона, ама ако се поровя в брадата ти, ще намеря рачета!

Прихнаха да се смеят рибарите, но очите на стария Зеведей гледаха отколешния му приятел със страх.

— Говори, човече Божи — току повтаряше той, — да не би да си пророк Йона?

Старият Йона поклати глава, не си спомняше да го е гълтала някоя риба, ама пък може, вече толкова години се бори с рибите, откъде да помни?

— Той е, той е! — прошепна старият Зеведей и очите му заиграха на всички страни, сякаш искаше да избяга.

Знаеше си той, особняци хора бяха пророците, не бива да им имаш вяра; току изчезват в огъня, в морето, във въздуха, и после, неочаквано, ето ти ги пред теб! Ами че Илия не се ли изкачи на небето, яхнал огън? И пак си е жив и здрав и досега; на който и планински връх да се качиш, ето ти го пред теб; същото и Енох — безсмъртен и той! На сега и пророк Йона ни се прави на прост, ужким, че е рибар и баща на Петър й Андрей. Я да го подхвана с добро, дръпнати хора са тези пророци, опърничави, можеш да си намериш белята.

Смекчи гласа си:

— Дядо Йона — каза той, — мили съседе, търсиш ли някого, Яков ли? Върна се от Назарет, но бил уморен, казва, отиде в селото; а пък ако питаш за сина си Петър, добре е, казва, добре е, не се притеснявай, скоро ще си дойде. Много, вика, здраве… Чуваш ли ме, дядо Йона? Дай ми знак.

Говореше му ласкаво, галеше го по дебелокожите му рамене; никой не знае, всичко става, може това тук рибище да е пророк Йона; да си опичаме ума тогава!

Старият Йона се наведе, взе една малка бодливка от котлето, лапна я наведнъж и почна да я дъвче с бодлите заедно.

— Тръгвам си — измърмори той и обърна гръб.

Заскърца отново чакълът; една чайка мина бръснещо над главата на Йона, задържа се за миг на място, запърха, сякаш бе зърнала в косата на стария рибар някое раче; но нададе дрезгав крясък, сякаш се изплаши, и си отиде.

— Опичайте си ума бре, момчета! — възкликна старият Зеведей. — Той е, главата си залагам, пророк Йона; нека двама от вас отидат да му помогнат, понеже Петър го няма, да не си намерим белята.

Двама мъжаги станаха, полуухилени, полууплашени.

— Загубената надница за твоя сметка, дядо Зеведей — казаха те, — да вървим; същински зверове са пророците, ей тъй, без никакъв повод, отварят уста, и кокалче дори не остава от теб! Останете със здраве!

Старият Зеведей се протегна доволен; добре я нагласи с пророка, извърна се към другите слуги:

— Хайде, момчета, бързо ръчички! Турете рибата в кошовете, тръгнете да обиколите селата; опичайте си ума! Големи хитреци са селяните, не са като нас, Божиите хорица, рибарите; давайте колкото се може по-малко риба, вземайте колкото се може повече жито, дори и да е ланшно, олио, вино, пилета, зайци… Разбрахте ли? Две и две правят четири.

Скочиха слугите, започнаха да пълнят кошовете.

В далечината, отвъд скалите, се появи ездач на препускаща камила; старият Зеведей постави длан над очите си, взря се.

— Бре, момчета, я погледнете и вие, да не би да е синът ми Йоан? — извика той.

Сега ездачът минаваше през ситния пясък, приближаваше се.

— Той е! Той е! — развикаха се рибарите. — Добре ти е дошъл, господарю!

Сега ездачът минаваше пред тях, махна с ръка, поздрави.

— Йоане! — извика старият му баща. — Какво си се разбързал? Къде отиваш? Чакай малко, да те видим!

— Игуменът умира, бързам!

— Какво му има?

— Не иска да яде; иска да умре.

— Защо? Защо?

Но думите на ездача се изгубиха във въздуха.

Старият Зеведей се покашля, замисли се за миг, поклати едрата си глава.

— Господ да ни пази от светостта! — каза той.

 

 

Гледаше синът на Мария как Яков се спускаше със сърдити крачки надолу към Капернаум, сетне се тръшна на земята, кръстоса крака, а сърцето му беше изпълнено с жалба. Той, който толкова копнееше да обича и да го обичат, защо пораждаше в сърцето на хората толкова враждебност? Сам си е виновен; нито Бог, нито хората, той! Защо се държи толкова малодушно, защо поема по един път и няма смелост да стигне до края? Неспособник, клетник, страхливец! Защо не смее да се ожени за Магдалена, да я избави от позора и от смъртта? А когато Бог го сграбчваше в ноктите си и му заповядваше: „Стани!“, защо се вкопчваше о земята и не искаше да стане? И сега, защо го обхвана страх и отиваше да се свре в пустинята? Мислеше, че няма да го намери и там ли Бог?

Наближаваше слънцето да застане над главата му, воплите за житото бяха стихнали, примирили се бяха вече измъчените хора с бедата, спомниха си, че воплите не носеха никога избавление, млъкнаха. От хиляди години биват онеправдани, гладуват, нахвърлят се върху тях видимите и невидимите сили; и все пак успяват да я карат някак си; научиха се на търпение.

Едно зелено гущерче изскочи от нисък бодлив храст да се попече на слънце; видя мъжа, страшен звяр, възправил се над него, изплаши се и сърцето му затуптя силно под шията му; но доби смелост, прилепи плътно тялото си върху топлия камък, извърна кръглите си, съвсем черни очи и загледа доверчиво сина на Мария, сякаш го приветстваше с „добре дошъл!“, сякаш му казваше: „Видях, че си сам, дойдох да ти бъда дружина“. Зарадва се синът на Мария и затаи дъх, за да не го изплаши. И както го гледаше и чувстваше, че сърцето му бие като неговото, две пеперуди запърхаха помежду им, хвърчаха ту към него, ту към гущерчето и не си отиваха; черни, мъхести и двете, с червени пръски; летяха радостно, играеха си сред слънчевата светлина, и накрая взеха, че кацнаха върху кървавата гъжва на мъжа, с хоботчето си връз червените петна, сякаш искаха да изсмучат кръвта. Почувства той ласката им отгоре на главата си, спомни си за ноктите Божии, същата вест му носеха, така му се стори, и крилцата на пеперудата, и ноктите Божии; ах, да можеше, помисли си той, Бог винаги да се спуска при хората, не като орел с хищни нокти, не като гръм, а като пеперуда.

И както си седеше и размесваше пеперуди и Бог в мислите си, почувства гъдел по ходилата си, сведе поглед и видя, че под извивката на стъпалата му се нижеха, забързани, усърдни, едри русо-черни мравки, които мъкнеха, две-три наедно, по едно житно зърно с широките си челюсти. Бяха ги задигнали от полето, от устата на хората, и ги носеха в мравуняка си, като славославяха Бога, Великата Мравка, която се грижи за избрания си народ, мравките, и изпраща пороите в полето, тъкмо когато трябва — когато житото е струпано по харманите.

Синът на Мария въздъхна; Божии създания са и те, помисли си той, Божии създания са и хората, и гущерите, и щурците, които чувам в маслиновата гора, и чакалите, дето вият през нощта, и пороите, и гладът…

Чу, че някой диша задъхано зад него; изплаши се, толкова време го беше забравил, но то не го забравяше; усети, че сега и то седи кръстато зад него и диша.

— Божие създание е и Проклятието — прошепна той.

Почувства, че отвред го обгръща диханието Божие; облъхваше го ту топло и доброжелателно, ту сурово, безмилостно. Гущер, пеперуди, мравки. Проклятие — всичко е Бог.

По пътя се чуха звънци и викове; извърна се; минаваше дълъг керван от камили, натоварени със скъпи стоки, а едно смирено магаренце го водеше отпред; навярно идеха от пустинята, тръгнали бяха сигурно чак от Ниневия и Вавилон, от тлъстата речна земя на патриарха Авраам, и носеха копринени платове, подправки и слонова кост, а може и роби, и робини, и отиваха към Голямото море с пъстроцветните кораби…

Точеха се и край нямаха; какви богатства има на този свят, помисли си синът на Мария, какви чудеса! А на опашката на кервана, със зелени чалми, с бели джелебии, чернобради, със златни обеци, сега минаваха, като се клатушкаха в ритъма на разлюления ход на камилите, богатите търговци. Синът на Мария потръпна.

„Ще спрат в Магдала — мина му изведнъж през ума, — ще спрат в Магдала, отворена е вратата на Магдалена, отворена е ден и нощ, и ще влязат. Да я спася! Да можех да я спася! Теб, не племето на Израил, него не мога; теб, Магдалена! Не съм пророк аз, ако отворя уста, не знам какво да кажа; не потърка Бог с горящ въглен моите устни, не запрати в недрата ми своя гръм, та да изгоря, да изскоча побеснял по улиците и да закрещя! Думите да не са мои, а негови, и никак да не ме е еня; аз ще отварям уста, а той ще говори. Не съм пророк, аз съм човек, прост и боязлив, не мога да те измъкна от леглото на срама, и затова отивам в пустинята, в манастира, да се моля за теб. Всесилна е молитвата; разправят, че през битките, докато Мойсей държал ръцете си вдигнати към небето, синовете на Израил побеждавали; щом се уморявал и ги смъквал, побеждавали ги; ден и нощ ще държа вдигнати ръцете си към небето за теб, Магдалена!“

И като си каза това, погледна слънцето да види кога ще се наклони накъм залез, та да тръгне по тъмно, да мине през Капернаум, без да го види някой, да заобиколи езерото и да навлезе в пустинята. Усили се копнежът му да стигне час по-скоро; отново въздъхна.

— Ах, да можех да ходя по водата и да прекося езерото! — прошепна той.

Гущерчето беше все тъй прилепено върху топлия камък и се грееше на слънце, пеперудите бяха литнали нависоко и се бяха изгубили в светлината, мравките все тъй мъкнеха, трупаха зърното в хамбарите си, пак се връщаха бързо на полето, и отново идеха натоварени; слънцето се канеше да залезе. Удължиха се сенките, минувачите станаха по-редки, привечерта падаше върху дърветата и пръстта и ги позлатяваше; и водите на езерото се бяха изпълнили със смут; при всяко мигване на окото променяха цвета си — обагряха се, ставаха светлотеменужни, потъмняваха; една голяма звезда увисна на небето, на запад.

„Сега ще дойде нощта, сега ще дойде черната Божия дъщеря, с керваните си от звезди…“ — помисли си синът на Мария, и преди да се изпълни небето, главата му се изпълни със звезди.

Канеше се вече да стане, да поеме отново на път, когато чу зад себе си рог и един пътник го повика по име. Извърна се; в дрезгавата светлина на привечерта различи някакъв човек, нарамил голям вързоп; правеше му знак и се изкачваше. „Кой ли ще да е?“ — помисли си синът на Мария и се мъчеше да разпознае чертите на пътника под вързопа; беше виждал някъде тази бледа мутра, и рядката брадичка, и тънките криви крака, и изведнъж нададе вик:

— Ти ли си, Тома? Пак ли захвана да обикаляш по селата?

Кривогледият хитър праматарин сега стоеше запъхтян пред него; положи долу вързопа си, избърса изпотеното си остро чело, и кривогледите му очички заиграха лукаво, и човек не можеше да разбере — радваха ли се, или се присмиваха.

Синът на Мария го обичаше, виждаше го често, идваше в работилницата му, пъхнал рога на кръста си, връщаше се от селата, поставяше вързопа на пейката и започваше да разправя за всичко, което беше видял при обиколките си, подиграваше се, смееше се, задяваше се; нямаше вяра нито на Бога на Израил, нито на другите богове; всички ни се подиграват, казваше той, за да им колим козлета и да им кадим тамян, и да си дерем гърлото да възхваляваме прелестите им… А синът на Мария го слушаше, отпускаше се малко свитото му сърце, любуваше се на този дяволит ум, който, при цялата си сиромашия, при цялата робия и злочестина на племето му, намираше сили, със смеха, с присмеха, да побеждава робията и сиромашията.

Ала и Тома праматаринът обичаше сина на Мария, благодушна овчица му се струваше той, болнава, която блее и търси Бога, за да търчи подире му.

— Ти си овца — казваше му той често и прихваше да се смее, — овца си, сине на Мария, но вътре в себе си имаш един вълк; и този вълк ще те изяде!

И измъкваше от пазвата си кога шепа фурми, кога някой нар или някоя ябълка, обрана от градините, и го черпеше.

— Добре, че те срещнах — каза той, след като си пое дъх. — Господ те обича; закъде си тръгнал, я ми кажи?

— За манастира — отвърна синът на Мария и посочи с ръка нататък, към езерото.

— Добре, че те срещнах тогава; връщай се обратно!

— Защо? Бог…

Но Тома се ядоса.

— Много ти се моля, не започвай пак с Бога; не можеш да му хванеш края на него; вървиш през целия си живот, вървиш през цялата си смърт, за да го стигнеш, но край няма негова милост! Остави го тогава, не го забърквай в нашите си работи; тук имаме вземане-даване с хората, с тези мошеници, с тези хитреци, слушай: опичай си ума с Юда, червенобрадия! Преди да тръгна от Назарет, го видях да си шушука с майката на разпнатия, а после с Варава и още други двама-трима главорези зилотовци, дочух името ти, опичай си ума, сине на Мария, не отивай в манастира!

Но синът на Мария сведе глава.

— Всички живинѝ — каза той — сме в Божията ръка; когато Той поиска — спасява; когато поиска — убива; как можем да се противопоставим ние на това? Ще отида и Бог да ми помага!

— Ще отидеш ли? — извика Тома ядосан. — Ами че Юда се намира, ей сега, когато си говорим, в манастира и е скрил в пазвата си нож; ти имаш ли нож?

Синът на Мария потръпна.

— Не — каза той, — какво да го правя?

Тома се засмя.

— Овца… овца… овца… — измърмори той.

Вдигна вързопа си от земята.

— Остани със здраве — каза той, — прави каквото щеш; аз ти казвам: бягай! Ти ми казваш: отивам! Хайде, върви тогава, а сетне се бий по главата!

Разногледите му очички заиграха и той отново пое по надолнището, като си подсвиркваше.

Вечерта се беше спуснала съвсем; потъмня земята, потъна езерото, запалиха се първите светилници в Капернаум. Дневните птици бяха сврели глава под крилата си, за да спят, нощните птици се събуждаха, излизаха на лов.

„Добър и свят е този час — помисли си синът на Мария, — никой няма да ме види, да тръгвам!“

Сети се за думите на Тома.

— Ще стане каквото Бог пожелае — прошепна той. — Ако Той ме подтиква да отида да намеря убиеца си, тогава да отида бързо; да ме убият, това мога да го сторя и ще го сторя.

Извърна се назад.

— Да вървим — каза той на невидимата си спътница и пое към езерото.

Приятна беше нощта, топла, влажна, лек южняк духаше, миришеше Капернаум на риба и жасмин. Старият Зеведей седеше на двора си, под големия бадем, с жена си Саломия; беше се наял, приказваха си. Синът му Яков вътре се въртеше в постелята си; разпнатият Зилот, синът на Дърводелеца, предателят, новата неправда, която Бог беше сторил на хората, да им вземе житото, всички тези неща се оплитаха в ума му, разпалваха сърцето му; не го оставяха да спи. А и приказките на стария му баща също го дразнеха. Скочи прав, беше пламнал, излезе на двора, прекрачи прага.

— Къде отиваш? — попита го разтревожена майка му.

— На езерото, да ме лъхне вятърът — изръмжа той и изчезна в тъмнината.

Старият Зеведей поклати глава, въздъхна.

— Пропадна светът, жено — каза той, — не се побират днеска младите в кожата си; нито лястовици, нито риби; лястовичориби. Не ги свърта в морето, изскачат във въздуха; но не издържат във въздуха, цопват отново в морето; и хоп! — пак отначало! Объркали са се; на, заповядай, виж сина ни, галеника си, Йоан! Манастир, ти вика, молитви, пости, Господ! Много тясна му се вижда лодката, не го побира; и ето ти сега и този, Яков, дето го мислех за разумен, помни ми думата, нататък запрашва и той; видя ли го тази вечер как пламваше и кипеше, и не го свърташе вкъщи? И никак не ме е еня мен за това, ама кой ще командва рибарските ми лодки и ратаите? Целият ми труд, значи, ще отиде на вятъра? Притесних се мари, жено, донеси едно вино, донеси и октоподи за мезе, да дойда на себе си!

Старата Саломия се престори, че не е чула; пийнал си беше повечко тази вечер старецът й, стига му толкова! Помъчи се да промени разговора.

— Млади са — каза тя, — не се съкълдисвай, ще им мине.

— Абе, имаш право, жено, сече ти умът; какво съм седнал да си блъскам главата? Така е, млади са, ще им мине. Болест е младостта, минава. И аз, когато бях млад, бях пламнал, въртях се в постелята си, мислех, че търся Бога; а аз търсех жена; твоя милост, бабо Саломия! Взех те, успокоих се. Същото е и със синовете ни; да си го махна от ума тогава! Олекна ми мари, жено, донеси едно вино, донеси за мезе и октопод, да пия, Саломия моя, за твое здраве!

 

 

А малко по-нататък, в съседната махала, старият Йона седеше съвсем сам в къщурката си и кърпеше под светлината на масленичето си рибарската си мрежа; кърпеше, кърпеше, но умът му и мислите му не бяха при покойната му жена, която му беше умряла лани по това време, нито при празноглавия му син Андрей, нито при онзи вироглав хаймана, другия му син, Петър, дето обикаля още по кръчмите на Назарет и го беше напълно зарязал да се бори съвсем сам, стар човек, с рибите; мислеше за думите на Зеведей и беше изпаднал в голямо затруднение. Има си хас да е наистина пророк Йона? Погледна ръцете си, краката си, бедрата си — само люспи. А и дъхът му миришеше също на риба, и потта му — на риба, и той самият; и сега си спомни, онзи ден, когато оплакваше жена си, и сълзите му миришеха на риба; прав беше онзи хитрец Зеведей, намираше понякога в брадата си раци… Има си хас да е наистина пророк Йона? А, затова значи, не му се щеше да говори, с ченгел му излизаха отвътре думите, а когато ходеше по земята, все току се препъваше и се подхлъзваше; ама когато се топнеше в езерото, какво облекчение бе само, каква радост, как го повдигаше водата в прегръдките си, как го галеше, лижеше го, бълбукаше в ушите му, а той й говореше като рибите, отговаряше й без думи, и от устата му изскачаха мехурчета!

„Сигурно съм пророк, Йона, възкръснах, избълва ме отново акулата, но сега ми дойде умът, пророк съм, ама се правя на рибар, дума не обелвам, не ща да си намеря пак белята… — Усмихна се, доволен от хитрината си. — Добре я скроих — каза си той, — никой не ме е подушил толкова години, нито дори самият аз; само онзи шмекер Зеведей, да е жив и здрав, задето ми отвори очите…“ Остави сечивата си на пода, потърка доволен ръце, отвори един долап, извади една кратуна, изви назад късия си и дебел люспест врат и започна да пие с гъргорене.

Пиеха двамата старци в Капернаум, доволни, крачеше все край брега нашият нощен пътник, потънал в размисъл, но не сам, чуваше зад себе си как пясъкът поскърцва; в двора на Магдалена се бяха спешили новите търговци, и сега, седнали с кръстосани крака върху чакъла, разговаряха тихо, дъвчеха фурми и печени раци и чакаха реда си. В манастира калугерите бяха положили в средата на килията му игумена и будуваха; още дишаше, беше изблещил очи и гледаше към отворената врата, лицето му беше съсухрено, напрегнато, сякаш игуменът се ослушваше.

— Ослушва се да чуе дали иде равинът от Назарет, та да го изцери…

— Ослушва се да чуе дали се приближават черните крила на архангела…

— Ослушва се да чуе стъпките на Месията, дето иде…

Шушнеха си калугерите и го гледаха, и душата на всеки беше готова, в този час, да приеме чудото. Наостряха всички слух, но чуваха само, в отвъдния ъгъл на двора, чука, който биеше върху наковалнята — Юда беше разпалил огньовете си и работеше през нощта.