Никос Казандзакис
Последното изкушение (27)

XXVI

В това време Исус и центурионът продължаваха да вървят, а зад тях — овчарското куче, Юда; навлязоха в кривите и тесни улички на Йерусалим, отправиха се към крепостта, близо до Храма, където беше дворецът на Пилат Понтийски; първи отвори уста центурионът и заговори.

— Рави — каза той развълнуван, — дъщеря ми се чувства чудесно и постоянно мисли за теб; и всеки път, когато научи, че говориш на народа, измъква ни се скришом от къщи и тича да те чуе; а днес я държах здраво за ръката, бяхме заедно и те слушахме при Храма, и тя искаше да изтича и да целуне нозете ти.

— Защо не я пусна? — възкликна Исус. — Един миг е достатъчен, за да се спаси човешката душа. Защо изтърва този миг и го остави да отиде нахалост?

„Една римлянка да целуне краката на един евреин!“ — помисли си със срам Руф, но не каза нищо.

Държеше в ръка къс бич и разбутваше шумната тълпа; голям пек, отмаляваха телата, мухите — на цели облаци; центурионът вдишваше с погнуса еврейския въздух; толкова години беше в Палестина и още не беше свикнал с миризмата на еврейско. Сега минаваха през пазара, покрит с рогозки; тук беше прохладно, забавиха ход.

— Как можеш — каза центурионът — да говориш на тази кучешка глутница?

Исус се изчерви.

— Не са кучета — отвърна той. — Души са, искри Божии; пожар е Бог, центурионе, всяка душа е искра, зачитай я.

— Аз съм римлянин — отговори Руф, — римлянин е и моят бог; прокарва пътища, строи казарми, докарва вода в градовете, прави от бронза оръжия и тръгва на война; той начело и ние след него; и душата ни, дето казваш, и тялото ни, у нас са едно цяло, и върху тях — печатът на Рим. И когато умираме, умират и двете и остават синовете ни; това ще рече за нас безсмъртие. А тези неща, дето ги разправяш за царства небесни, ни се струват приказки, пък прощавай.

Замълча и след малко добави:

— Ние сме създадени да управляваме хората, а хората не се управляват с любовта.

— Не е невъоръжена любовта — каза Исус и погледна студените сини очи на центуриона, прясно обръснатите му бузи, дебелите късопръсти ръце. — Влиза в бой и любовта, хвърля се в атака.

— Тогава не е любов — каза центурионът.

Наведе Исус глава. „Трябва да намеря нов мех, да налея ново вино — помисли си той, — нови слова.“

Стигнаха вече; едновременно крепост и дворец, пред тях се извиси кулата, която пазеше в себе си надменния римски управител Пилат Понтийски. Гнусеше се той от еврейското племе, държеше благоуханна кърпичка пред носа си, когато вървеше из йерусалимските сокаци или когато беше принуден да говори с евреи. Не вярваше нито в богове, нито на хора; нито на Пилат Понтийски; на нищо. Постоянно носеше, окачен на шията му на златна верижка, един наточен малък бръснач, за да пререже вените си, когато вече му дотегне да яде, да пие, да управлява; или когато щеше да го изпрати в изгнание императорът. Слушаше често как евреите си дерат гърлата и викат Месията да дойде да ги освободи, и се смееше; посочваше острия малък бръснач и казваше на жена си: „Ето го моя Месия; той ще ме освободи!“. Но жена му извръщаше лице и не му отговаряше.

Пред голямата врата на кулата, Исус спря.

— Центурионе — каза той, — дължиш ми една отплата, помниш ли? Дойде време да ти я поискам.

— Цялата радост на живота си на теб я дължа, Исусе Назаретянино — отвърна Руф. — Кажи, всичко каквото мога.

— Ако ме хванат, ако ме затворят, ако ме убият, не прави нищо, за да ме спасиш. Даваш ли ми думата си?

Минаха през вратата на крепостта; стражите вдигнаха ръка, поздравиха центуриона.

— Нима е отплата това, което ми искаш? — възкликна Руф изненадан. — Не разбирам евреите.

Двама грамадни негри стояха пред вратата на Пилат и го пазеха.

— Отплата е, центурионе — каза Исус. — Даваш ли ми думата си?

Руф направи знак на негрите да отворят вратата.

 

 

Сух, избръснат, с тясно чело, със сиви сурови очи, с тънки резки устни, Пилат вдигна глава и изгледа Исус, който беше застанал пред него; седеше на висок, с груби изгравирани орли, престол и четеше.

— Ти ли си Исус Назаретянина, царят на юдеите? — изсъска подигравателно той и постави благоуханната кърпичка на носа си.

— Не съм цар — отвърна Исус.

— Как? Не си ли Месията? А пък Месията не е ли онзи, когото очакват от толкова поколения сънародниците ти, аврамиковците, да ги освободи и да седне на престола на Израил? Да изпъди нас, римляните? Защо тогава казваш: не съм цар?

— Царството ми не е на земята.

— А къде тогава? На водата ли? Във въздуха ли? — възкликна Пилат и прихна да се смее.

— На небето — отговори спокойно Исус.

— Добре — каза Пилат, — халал да ти е небето; земята не пипай!

Измъкна от палеца си златния пръстен, вдигна го високо към светлината и погледна червения му камък; върху него беше издълбан череп и околовръст пишеше: „Яж, пий, весели се; утре ще станеш такъв.“

— Гнус ме е от евреите — каза той, — не се мият никога и имат един Бог като тяхната мутра: немит, с дълги плитки, хищен, бърборко; и отмъстителен като камила.

— Този Бог, знай, вдигна вече юмрука си над Рим — отново изрече спокойно Исус.

— Рим е безсмъртен — отвърна Пилат и се прозя.

— Рим е грамадната статуя, която е съзрял във видението си пророк Даниил.

— Статуя ли? Каква статуя? Всичко, за което вие, евреите, копнеете наяве, го виждате насън; живеете й умирате с видения.

— Така започва походът на човека — с видения; и полека-лека сянката става плътна и крепка, духът се облича в плът и слиза на земята; а пророк Даниил е съзрял видението, и след като го е видял, свърши вече, ще приеме плът, ще слезе на земята и ще срине Рим.

— Любувам се, Исусе Назаретянино, на дързостта или на глупостта ти; изглежда, че не се боиш от смъртта и затова говориш така свободно; харесваш ми. Разправи ми тогава за видението на Даниил.

— Пророк Даниил една нощ видял грамадна статуя; главата й — златна, гърдите и мишниците — сребърни; коремът и бедрата — бронзови; пищялките й — железни, ала най-долу, краката й — пръстени. Внезапно някаква невидима ръка запратила един камък по пръстените крака и ги строшила; и изведнъж цялата статуя — злато, сребро, бронз, желязо — се отърколила на земята… Тази невидима ръка, Пилат Понтийски, е Богът на Израил, камъкът — аз, а грамадната статуя — Рим.

Пилат отново се прозя.

— Разбрах — каза той отегчено, — разбрах играта ти, Исусе Назаретянино, царю на юдеите! Ругаеш Рим, за да ме накараш да се ядосам, да те разпъна накръст, да станеш и твоя милост герой; много умело си скроил всичко; започнал си дори, научавам, да възкресяваш мъртъвци, проправяш път; по същия начин и учениците ти утре ще разгласят, че не си умрял, възкръснал си, качил си се на небето… Но много късно си си направил този труд, мошеничето ми; не минава вече номерът ти, измисли друг; няма да те убия, няма да те направя герой, няма да станеш и твоя милост бог, избий си това от главата.

Исус мълчеше; през отворения прозорец виждаше, блеснал под слънцето, огромен, Храма на Йехова, като някакъв неподвижен звяр човекоядец, и отвред идеха и влизаха в отворената му черна уста пъстроцветни стада, хората. Пилат си играеше със златната си верижка, не говореше; срам го беше да отправи молба към евреин, но беше обещал на жена си, нямаше как.

— Нещо друго? — попита Исус и се извърна към вратата.

Пилат стана.

— Не си тръгвай — каза той, — искам да ти кажа нещо, затова и те повиках; жена ми те виждала, казва, всяка нощ насън, щом рече да затвори очи, и ти идваш; оплакваш й се, казва, че искат да те убият, и всяка нощ я молиш да ми говори, да не позволя на сънародниците ти, на Анна и Каяфа, да те умъртвят. Нощес жена ми изпищя, скочи от сън и се разплака; жал й е за теб, казва, не знам защо, не се бъркам в женските щуротии; и падна в краката ми, да те извикам и да ти кажа да се махнеш, да се спасиш. Исусе Назаретянино, не е добър йерусалимският въздух за здравето ти; върни се в Галилея! Не искам насила, казвам ти го с добро: върни се в Галилея!

— Война е животът — отвърна му с все същия спокоен, решителен глас Исус, — война е, и ти знаеш това, защото си войник и римлянин; ала ето какво не знаеш: Бог е вожд, а ние сме войниците му; още в мига, в който човек се ражда, Бог му показва земята, и на земята — един град, едно село, една планина, морето или пустинята, и му казва: „Тук ще воюваш!“. Управителю на Юдея, Бог ме сграбчи за косата една нощ, вдигна ме и ме донесе в Йерусалим, изправи ме пред Храма и ми каза: „Тук ще воюваш!“. Няма да дезертирам, управителю на Юдея, тук ще воювам!

Пилат повдигна рамене; вече съжаляваше, че беше отправил молбата си; че беше разкрил пред един евреин своя домашна тайна; направи се, както си беше свикнал, че си измива ръцете.

— Постъпи така, както й текне на дебелата ти глава — каза той, — аз си измивам и премивам ръцете; върви си!

Вдигна Исус ръка, поздрави; тъкмо когато прекрачваше прага, Пилат му извика подигравателно:

— Ей, Месия! Каква е тази страшна вест, която, чувам, носиш на света?

— Огънят — отвърна отново спокойно Исус, — огънят, да се пречисти земята.

— От римляните ли?

— Не, от неверниците; от несправедливите, от безчестните, от ситите.

— И после?

— И после, върху опалената, пречистена земя ще се изгради новият Йерусалим.

— И кой ще изгради този нов Йерусалим?

— Аз.

Пилат прихна да се смее.

— Хайде — произнесе той, — добре й казвах аз на жена си — съвсем си се побъркал. Идвай от време на време да те виждам, та да ми минава времето; хайде сега, върви си; дотегна ми.

Плесна с ръце, влязоха двамата грамадни негри и изведоха Исус навън.

 

 

Юда чакаше пред кулата, неспокоен; някакъв скрит червей гризеше в последно време учителя, с всеки изминал ден лицето му чезнеше и ставаше по-сурово, а думите му — по-печални и заплашителни; и често се изкачваше сам и стоеше с часове на един хълм, Голгота, където римляните разпъваха на кръст бунтовниците. И колкото повече виждаше около себе си как жреците и първосвещениците беснеят и му копаят гроба, толкова повече се нахвърляше връз тях и им викаше отровни змии, лъжци, лицемери, дето треперите да не глътнете комара, а гълтате камилата! Стоеше по цял ден, всеки ден, пред Храма и изричаше сурови думи, сякаш си търсеше смъртта. А завчера, когато Юда го попита кога най-сетне ще хвърли от себе си агнешката кожа, та да се разкрие с цялата си слава лъвът, Исус поклати глава — никога досега Юда не беше виждал по-горчива усмивка връз човешко лице. От него ден Юда не се отделяше от него; и когато го виждаше да се изкачва на Голгота, тръгваше скришом подире му, да не би някой стаен враг да вдигне ръка на него.

И сега Юда крачеше напред-назад по улицата, пред проклетата крепост и гледаше като бик римските стражи, облечени в бронз, с недодялани селяшки мутри, неподвижни, а зад тях се развяваше, на дълги копия, мерзкото знаме с орлите. За какво му беше дотрябвал на Пилат Исус, питаше се той, защо го беше повикал? Знаеше, Юда, научаваше това от зилотите в Йерусалим, току влизаха и излизаха Анна и Каяфа в тази крепост и клеветяха Исус, че искал да вдигне въстание, да прогони римляните и да стане цар; но Пилат им възразяваше. „Съвсем побъркан е, казваше, не се меси в работите на римляните, веднъж накарах нарочно поставени хора да го попитат: «Иска ли Богът на Израил да плащате данък на римляните? Какво ще кажеш твоя милост?».“ А той, много правилно, много умно, отвърнал: „Давайте кесаревото Кесарю и Божието Богу!“. Смееше се Пилат. „Не е съвсем побъркан — казваше, — а побъркан от Бога^[1]. Ако престъпва вярата ви, накажете го, измивам си ръцете; но Рим не закача.“ Това им казваше и ги гонеше; ама да не би сега да си е променил мнението?

Спря се, опря се на отсрещната стена, и току стискаше и отпускаше раздразнено юмруци.

Изведнъж се стресна; прозвучаха тръби, тълпата се отдръпна, четирима левити довтасаха и положиха полека, пред вратата на крепостта, една украсена със злато носилка; дръпнаха копринените пердета и отвътре слезе бавно, пълен, пухкав, с подпухнали клепачи, с жълто джубе, цялото от коприна, Каяфа. Разтвориха се двете тежки крила на вратата и тъкмо в този миг излизаше и Исус; срещнаха се на прага двамата, лице в лице; Исус, бос, със закърпена бяла дреха, се спря и изгледа проницателно, неподвижен, първосвещеника; а той вдигна тежките си клепачи, позна го, изгледа го бързо отвисоко, козите му устни се раздвижиха.

— Какво търсиш тук, бунтарино?

Но Исус, неподвижен, впиваше в него големите си очи, строги и печални.

— Не се боя от теб, първосвещенико на Сатаната — отвърна той.

— Изхвърлете го навън! — изкрещя Каяфа на четиримата носачи и запристъпя, трътлест и кривокрак, по двора.

Четиримата носачи се спуснаха да сграбчат Исус, но Юда връхлетя.

— Долу ръцете! — изрева той.

Изблъска ги, хвана Исус под мишницата.

— Да вървим — каза му той.

Юда избутваше камилите, хората, овцете, проправяше път да мине Исус; излязоха през крепостната врата, спуснаха се в долината Кедрон, изкачиха се по отсрещния склон, поеха по пътя за Витания.

— За какво те викаше? — попита Юда и стисна тревожно ръката на Исус.

— Юда — отвърна Исус след дълго мълчание, — ще ти доверя тази вечер една страшна тайна.

Наведе Юда червенокосата си глава, зачака, зяпнал.

— По-силен си от всички наши другари, само ти можеш, мисля, да я запазиш; на другите не съм казал нищо, нито ще кажа; няма да изтраят.

Юда се изчерви от задоволство.

— Благодаря, рави — каза той, — задето ми имаш доверие; казвай ще видиш, няма да те посрамя.

— Юда, знаеш ли защо напуснах любимата ни Галилея и дойдох в Йерусалим?

— Да — отвърна Юда, — защото каквото трябва да стане, тук ще стане.

— Да, пламъкът Господен оттук ще тръгне; не можех вече да спя; стрясках се посред нощ, гледах небето. Още ли не се е отворило? Още ли не се сипят пламъци? Настъпваше денят, тичах при Храма, говорех, заплашвах, сочех небето, заповядвах, молех, заклинах огъня да слезе; гласът ми глъхнеше, затворено небето, нямо, спокойно над мен. И изведнъж един ден…

Гласът му секна; наведе се Юда към него, за да чуе; но чуваше само задавено дишане и тракането на зъбите на Исус.

— И после? И после? — питаше Юда, премалял.

Пое си Исус дъх, заговори отново:

— Един ден, както се бях изтегнал, съвсем сам, на връх Голгота, възправи се вътре в ума ми пророк Исайя. Не, не вътре в ума ми; видях го цял-целеничък пред себе си, върху камънаците на Голгота, и държеше една разчесана кожа на козел, с четирите му крака, с главата и рогата му и с окачените муски, сякаш това беше черният козел, дето го бях видял в пустинята; и върху кожата — букви. Прочети! — каза ми повелително той и изпъна пред мен, във въздуха, козела; и едва-що чух гласа му и изчезнаха — и пророкът, и козелът, и във въздуха останаха само буквите, черни с червени главни.

Впери Исус очи в светлината, пребледня, стисна мишницата на Юда, вкопчи се в него.

— Ето ги! — промълви изплашено той. — Изпълниха въздуха!

— Чети! — произнесе Юда, също разтреперан.

И Исус започна, дрезгаво, задъхано, да срича; и сякаш буквите бяха живи зверове, и той ги гонеше, а те се противяха. Сричаше и току си бършеше потта.

— Пое връз себе си греховете ни, прегрешенията ни го нараниха, беззаконията ни го съкрушиха; и той, печален, многострадален, не отвори уста. Изоставен, пренебрегнат от всички, тръгна, без съпротива, като агне, което водят в кланицата да го колят.

Исус млъкна; беше станал съвсем блед.

— Не разбирам — каза Юда и захвана да разбутва камъните с палеца на крака си, — не разбирам; кой е агнето, дето го карат в кланицата? Кой ще умре?

— Юда — произнесе бавно Исусл — Юда, брате мой — аз!

— Ти ли? Ти ли? — възкликна Юда и отстъпи крачка. — Не си ли Месията тогава?

— Аз съм Месията.

— Не разбирам! — отново извика Юда и разкървави пръстите на краката си о камъните.

— Този е пътят, Юда, не викай; за да се спаси светът, трябва аз, доброволно, да умра. И аз не знаех това; напразно ми изпращаше Бог знамения; кога видения във въздуха, кога сънища, кога умрелия козел с всички грехове на хората на врата му, в пустинята; а една сянка, от деня, в който напуснах майчината си къща, ме следва като куче, а понякога тича пред мен и ми сочи пътя. Кой път ли? На Кръста!

Плъзна Исус бавно поглед наоколо; зад него — Йерусалим, планина от бели черепи, пред него — камъни и редки сребролисти маслини и черни кедри; слънцето залязваше, пялото в кръв.

Юда отскубваше косми от брадата си и ги захвърляше. Другояче очакваше той Месията, със сабя, па да викне, та да изскочат от Йосафатската долина, от гробовете си, всички поколения умрели евреи, да се съберат с живите, да възкръснат заедно с тях и конете, и камилите на евреите, и всички, пешаци и конници, да връхлетят, да изколят римляните; и да седне Месията на престола на Давид и, като възглавница под краката си, да стъпи върху Света. Такъв беше, такъв, Месията, който Юда Искариотски очакваше, а сега!…

Изгледа като бик Исуса, прехапа устни, за да не изтърве някоя тежка дума; и пак захвана с пета да кърти камъните. Видя това Исус, стана му жал за него.

— Смелост, Юда, брате мой — каза му той, като смекчи гласа си. — И аз си давам смелост; няма как иначе, този е пътят.

— Ами после? — промълви Юда, впил очи в камъните. — Ами после?

— Ще се върна в цялата си слава да съдя живи и мъртви.

— Кога?

— Мнозина от сегашното поколение няма да умрат, преди да ме видят.

— Да вървим! — изрече Юда и тръгна с бързи крачки.

Зад него Исус, задъхан, се мъчеше да го настигне; слънцето вече се готвеше да се сгромоляса зад планините на Юдея, чуха се първите чакали, далече, откъм Мъртво море, събуждаха се.

Юда се мъкнеше напред и ръмжеше; земетръс ставаше вътре в него, всичко рухваше. Нямаше той вяра на смъртта, този път му се струваше най-лошият, а от Лазар, дето възкръсна, му се гадеше; по-умрял му изглеждаше от всички умрели, по-смрадлив. А и самият Месия, как щеше да се оправи в тази му борба със Смъртта? Не, не, нямаше той вяра на смъртта!

Извърна се, за да възрази на Исус, да му подхвърли тежката дума, която му се въртеше в устата, та дано го накара да поеме по друг път, да не мине през смъртта, но като се обърна, нададе вик от ужас: една огромна сянка падаше от тялото на Исус; не беше човешка сянка, а огромен кръст. Сграбчи Исус за ръката.

— Гледай! — възкликна той и му посочи сянката.

Исус потръпна.

— Мълчи — каза той тихо, — мълчи, Юда, брате мой.

И така, прихванати през кръста и раменете, двамата поеха по лекото нагорнище към Витания; коленете на Исус се подгъваха и Юда го подкрепяше; мълчаха. По едно време Исус се наведе, взе от земята един камък, топъл; известно време го стискаше в ръката си. Камък ли беше това или ръка на любим човек? Огледа се; цялата земя, която беше умряла през зимата, сега как се бе покрила с трева, как бе разцъфнала!

— Юда, брате мой — каза той, — не се опечалявай; житото как влиза в земята и Бог изпраща дъжда, и набъбва земята, и от рохкавата пръст израства класът и храни хората? Ако житното зърно не умираше, щеше ли въобще да възкръсне класът? Така е и със Сина человечески.

Ала Юда беше неутешим, не говореше и се изкачваше; слънцето се спусна зад планините, нощта се издигна от пръстта, първите светилници вече затрепкаха на върха на хълма.

— Спомни си за Лазар… — отново каза Исус.

Но на Юда му се догади, изплю се и продължи да върви.

 

 

Марта запали светилника и Лазар постави длан пред очите си; нараняваше го още светлината. Петър хвана под ръка Матей, седнаха и двамата под светилника; старата Саломия беше намерила една къделя черна вълна, предеше и мислеше за двамата си синове; бави се да дойде, Господи, денят, когато ще ги види да блестят със златна панделка на косите си; и цялото Генисаретско езеро да е тяхно…

А Магдалена беше поела и тя, и се спускаше по пътеката, бавеше се да се върне рави, голяма беше мъката й, не я побираше вече къщата, и затова тръгна, та дано да пресрещне любимия си; учениците, приседнали на двора, хвърляха коси погледи към външната врата и мълчаха; кипеше още в тях гневът. Тишина в цялата къща, никакъв звук и не се чуваше, сгодно време, Петър отдавна гореше от желание да види какво пише всяка вечер в тефтера си митничарят; и сега, след кавгата с другите, не изтрая повече; трябваше да знае какво казва за него, нечестно племе са това писачите, да си опича ума, да не го орезили пред бъдните поколения; ако беше посмял да му погоди такова нещо, щеше да му хвърли тефтерите и калемите, още тази вечер, в огъня. И затова го хвана угоднически под ръка, седнаха и двамата с кръстосани крака под светилника.

— Прочети ми, Матей, жив да си — помоли го той, — искам да узная какво пишеш, божем, за учителя.

Матей, като чу това, много се зарадва; извади полека от пазвата си тефтера, увит в извезана женска забрадка, подарена му от Мария на Лазар, отви го внимателно, сякаш беше нещо живо и наранено, разтвори го, започна да полюлява тялото си напред-назад, разпали се и захвана, полунапевно, полупрочитно, да изрича:

— Книга за родословието на Исус Христос, син Давидов, син Авраамов. Авраам роди Исаак, Исаак роди Яков, Яков роди Юда и неговите братя, а Юда роди Фарес и Зара…

Петър затвори очи и заслуша; преминаваха поколенията на евреите пред него, от Авраам до Давид, поколения четиринадесет; от Давид до Вавилонското преселение, поколения четиринадесет; от Вавилонското преселение до Христос, поколения четиринадесет… Какъв народ, каква войска безбройна, безсмъртна! Каква велика радост, каква гордост, че си и ти един от евреите! Опрял глава на стената, Петър слушаше; минаха поколенията, стигнаха до годините на Исус, слушаше; колко чудеса бяха станали, а той и хабер си нямаше! Родил се беше, значи, Исус във Витлеем, негов баща не беше Йосиф Дърводелецът, а Свети Дух; и дошли трима влъхви и му се поклонили, и какви бяха тези думи, които гълъбът подхвърлил от небето при кръщението? Той, Петър, не ги чу. Кой му ги е казал на Матей, дето пък и той не е бил там? Полека-лека Петър не чуваше вече думите, само някаква музика, приспивна, монотонна, тъжна, и тихо-кротко се унесе в сън… И сега, в съня си, чуваше съвсем ясно музиката и думите; ала всяка дума му се струваше, в съня му, като нар, като онези нарове, които яде лани в Йерихон, и се пръскаше във въздуха, и отвътре изскачаха кога пламъци, кога ангели и крила, и тръби…

Изведнъж, сред голямата сладост на съня, чу глъчка и радостни гласове, скочи; видя пред себе си Матей с тефтера на коленете, все тъй да чете; спомни си, засрами се, че беше заспал, хвърли се върху него, прегърна го и го целуна в устата.

— Прости ми, братко Матей — каза той, — но както те слушах, и влязох в рая.

Исус се появи на прага, а зад него — Магдалена, която сияеше от радост; от очите й, от устните й и от разголената й шия хвърчаха пламъци; Исус видя как Петър прегърна и целуна митничаря, лицето му се смекчи; посочи двамата прегърнати.

— Това е царството небесно — каза той.

Пристъпи към Лазар, който понечи да се надигне, но кръстът му го прищрака, изплаши се да не се прекърши, седна отново; присегна се и докосна с върха на пръстите си ръката на Исус и той потръпна; много студена беше ръката на Лазар, и черна, и миришеше на пръст.

Исус отново излезе на двора, за да подиша въздух; този, възкръсналият, още се мяташе между живота и смъртта, не можеше още Бог да надвие вътре в него гнилотата; никога досега смъртта не беше показвала колко е силна, както при този възкръснал човек; страх обхвана Исус и печал голяма.

Старата Саломия, с хурката под мишница, се приближи до него и се повдигна на пръсти, за да му прошепне нещо тайно на ухото.

— Рави… — каза му тя и Исус се приведе, за да я чуе.

— Кажи, стрино Саломия…

— Рави, когато се качиш на престола, имам към теб една молба; видя какво направихме ние за теб…

— Кажи, стрино… — сърцето на Исус се сви. „Кога ще осъзнаят хората — помисли си той, — че доброто дело не приема отплата?…“

— Сега, като се качиш на престола, чедо, да туриш от дясната си страна Йоан, а от лявата си — Яков, синовете ми…

Прехапа Исус устни, за да не проговори, и заби поглед в земята.

— Чу ли, чедо? Йоан…

Прекрачи с един скок Исус прага, влезе вътре; застана до светилника, видя, че Матей още държи разтворен тефтера върху коленете си, беше затворил очи, погълнат още от това, което беше прочел.

— Матей — каза Исус, — дай тук тефтерите си; какво пишеш?

Матей стана, зарадван, подаде писанията си.

— Рави — каза той, — тук разказвам, за бъдните хора, живота и делата ти.

Исус седна с кръстосани крака под светилника, започна да чете.

Стресна се още от първите думи; обръщаше припряно листовете, четеше трескаво, лицето му ставаше все по-червено и гневно; Матей го гледаше, притаи се в ъгъла изплашен и зачака. Прелистваше, прелистваше Исус, не издържа повече, изправи се, захвърли възмутен Евангелието на Матей на земята.

— Какви са тия работи? — извика той. — Лъжи! Лъжи! Лъжи! Месията няма нужда от чудеса, той самият е чудото, друго не трябва! Роден съм в Назарет, а не във Витлеем, никога не съм и стъпвал във Витлеем, не помня никакви влъхви, не съм ходил никога в Египет, и това, дето пишеш, че гълъбът ми казал, когато се кръщавах: „Това е любимият ми син“, кой ти го е разправил? Аз не чух ясно; а ти, дето не беше там, откъде го измисли?

— Разкри ми го ангелът — отвърна треперещ Матей.

— Ангелът ли? Кой ангел?

— Този, дето идва всяка вечер, когато взема калема и навежда се към ухото ми и ми диктува, и аз пиша.

— Един ангел ли? — възкликна развълнуван Исус. — Един ангел ти диктува, и ти пишеш?

Матей се поокуражи:

— Да, един ангел; понякога дори го виждам, но винаги го чувам; устните му докосват дясното ми ухо и чувствам как крилата му ме обгръщат; като пеленаче съм повит в крилото на ангела и пиша; не пиша, а записвам каквото ми каже. Ами че как? От себе си ли щях да напиша всички тези чудесии?

— Един ангел ли? — отново промълви Исус и потъна в размисъл.

Витлеем, влъхви, Египет, ти си любимият ми син… Ами ако всичко това е истинската истина? Ами ако това е най-високият кат на истината, където обитава само Бог? Ами ако това, което ние наричаме истина, Бог го нарича лъжа?

Мълчеше; наведе се, дигна внимателно от земята тефтерите, които беше захвърлил, и ги подаде на Матей; а той ги уви отново във везаната забрадка и ги скри на голо в пазвата си.

— Пиши каквото ти диктува ангелът — каза Исус, — аз вече… — но не довърши думата си.

В това време учениците бяха наобиколили на двора Юда и го разпитваха да им каже какво искаше Пилат от техния рави, та го беше повикал; но Юда дори не се обърна да ги погледне, излезе и застана пред външната врата; гнус го беше да ги гледа и да ги слуша; само с рави можеше вече да говори, страшна тайна ги свързваше и ги отделяше от останалите… Юда гледаше нощта, която беше погълнала света; и над себе си — първите звездни кандила, които почваха да се запалват.

„Боже на Израил — изръмжа той в себе си, — помогни ми да не ми мръдне умът.“

Магдалена, неспокойна, отиде и застана до Юда; той понечи да се махне, но Магдалена го хвана за края на дрехата.

— Юда — каза тя, — на мен можеш да довериш тайната си, без да се боиш; познаваш ме.

— Каква тайна? Пилат го повика, за да му каже да си опича ума; Каяфа…

— Не тази, другата.

— Каква друга? Пак си се разпалила, Магдалена, разжарени въглени са очите ти.

Засмя се престорено.

— Заплачи — каза й той, — та да угаснат.

Но Магдалена захапа забрадката си, разкъса я със зъби.

— Защо е избрал теб — прошепна тя, — теб, Юда Искариотски?

Ала сега червенобрадият се ядоса; сграбчи Магдалена под мишницата.

— Кого искаш ти да избере, Мария от Магдала? Онази вятърна мелница, Петър ли? Или онзи глупчо, Йоан ли? Или пък, да не би да си искала да избере твоя милост, една жена? Аз съм кремък от пустинята и издържам, затова ме избра мен!

Очите на Магдалена плувнаха в сълзи.

— Имаш право, аз съм жена, хилаво и болнаво същество… — промълви тя, прибра се вътре и се свря до огнището, свита на кълбо.

Марта беше застлала софрата за вечеря; прибраха се учениците от двора, седнаха с кръстосани нозе; Лазар беше изпил чорбата от кокошката, превърна се в кръв в него; позакрепна; полека-лека, от въздуха, от светлината, от яденето, пропуканото му тяло се накалафатеше и заякваше.

Вратата се отвори и влезе, бледен, въздушен като привидение, старият равин; опираше се тежко на патерицата си, защото коленете му вече отказваха да го държат; видя Исуса, направи му знак, че иска да му говори, и Исус стана, прихвана го и го сложи да седне до Лазар.

— Отче — каза му той, — и аз искам да ти говоря.

— Ще се жалвам днеска от теб, чедо мое — каза старият равин и го погледна със строга нежност. — Казвам го открито пред всички; нека ни чуят и жените, и мъжете, и Лазар, дето излезе от гроба и навярно знае много тайни; нека ни чуят всички и отсъдят.

— Какво могат да знаят хората? — отвърна Исус. — Един ангел, попитайте Матей, лети в тази къща и слуша; нека той отсъди. Каква жалба имаш, отче?

— Защо искаш да отмениш свещения Закон? Досега го зачиташе, както синът трябва да почита стария си баща; днес, пред Храма, си вдигнал свой байрак. Докъде тогава ще стигне бунтът на сърцето ти?

— До любовта, отче; до Божиите нозе; там ще се отпусне и ще си отдъхне.

— Не можеш ли да стигнеш дотам със свещения Закон? Не знаеш ли какво казват Свещените Писания? Деветстотин и четиринайсет поколения, преди Бог да изгради света, Законът е бил вече написан; ала не върху пергаменти, нямало е още животни, за да дадат кожата си; нито върху дърво; нямало е още дървета; нито върху камък; нямало е още камъни; бил е написан с черни пламъци върху бял огън на лявото рамо на Господа; и съобразно с този свят Закон, знай, Бог създал света.

— Не! Не! — извика Исус, тъй като не можеше повече да издържи. — Не!

Старият равин го хвана нежно за ръката.

— Защо викаш така, чедо мое?

Исус се изчерви, засрами се; изтървал беше от ръцете си юздите; не можеше вече да обуздава душата си; сякаш беше, от главата до петите, изранен; където и да го докоснеше човек, колкото и леко да го докоснеше, викаше, защото го болеше.

Извика, поуспокои се, и сега взе ръката на стария равин, сниши глас.

— Свещени Писания, отче — каза той, — са дълбините на сърцето ми; всичко друго съм накъсал^[2].

Но едва изрече това и се разкая.

— Не аз… не аз… — промълви той. — А Бог, който ме е изпратил…

Старият равин, както си седеше до Исус и коленете им се допираха, почувства как някаква неудържима огнена сила изскача от тялото на Исус, и когато внезапно през отворения прозорец духна силен вятър и угаси светилника, равинът видя в тъмнината, целия в сияние, като огнен стълб, прав сред стаята, сина на Мария. Погледна от дясната и от лявата му страна да не би да види пак Мойсей и Илия, не видя никого; съвсем сам сред сиянието беше Исус, а главата му стигаше догоре и обгаряше тръстиковия таван.

 

 

И тъкмо старият равин понечи да извика, Исус разпери ръце и се превърна в кръст, който пламъците лижеха…

Марта стана, запали светилника; и всичко изведнъж се върна на мястото си, и Исус седеше все тъй със сведена глава и мислеше. Хвърли равинът поглед наоколо, никой не беше видял нищо в тъмнината, всички се бяха нагласили около софрата и се канеха спокойно да вечерят. „Бог ме държи — помисли си той — в ръцете си и си играе; седем ката има истината; сваля ме и ме качва от кат на кат, та ми се завива свят…“

Исус не беше гладен, не седна да яде; нито старият равин; останаха и двамата до Лазар, който беше затворил очи и изглеждаше заспал; ала не спеше, размишляваше. Какъв беше този сън, дето беше видял; уж беше умрял, бяха го проснали долу, в пръстта, и изведнъж беше чул някакъв страшен глас: „Лазаре, излез навън!“, и скочи със савана и излезе навън, и се събуди, и се видя повит в саван, досущ като онзи, дето го беше сънувал? Да не би да не е било сън? Да не би наистина да беше отишъл на онзи свят?

Старият равин се наведе към Исус.

— Защо го извади от гроба, чедо мое?

— Не исках това — отвърна Исус тихо, — не исках това, отче; когато го видях да повдига надгробния камък, се изплаших; понечих да побягна, но се засрамих; останах там и треперех.

— Всичко мога да понеса — изрече равинът, — всичко, освен вонята на разкапващо се тяло. Видях и друго едно ужасно тяло, което беше още живо, ядеше, говореше, въздишаше — и се разкапваше. На цар Ирод. Велика обречена душа, уби жената, която обичаше, красивата Мариана, уби приятелите си, пълководците си, синовете си; завладя царства, построи крепости, дворци, градове и свещения Йерусалимски Храм, още по-пищен от стария Храм на Соломон; издълба дълбоко името си върху камъка, върху бронза, върху златото; жадуваше за безсмъртие. И внезапно, на върха на славата си, пръстът Божи го докосна по шията; и изведнъж започна да се скапва. Гладен беше, ядеше непрекъснато и никога не се насищаше; червата му бяха една проточена воняща рана и толкова го болеше, че чакалите слушаха през нощта ревовете му и трепереха. Започна да се подува коремът му, краката му, подмишниците му; червеи излизаха от срамотиите му; те първи се разкапаха; и такава беше вонята, че човек не можеше да се приближи до него; робите припадаха. Занесоха го на топлите извори при Калирои, близо до Йордан-река, но стана по-зле; натопиха го в топло олио, стана още по-зле. Беше ми излязло тогава име, че лекувам и прогонвам болестите, казаха това на царя, повика ме. По онова време го бяха отнесли в Йерихон, сред градините; от Йерусалим чак до Йордан-река стигаше вонята му; когато се приближих за първи път към него, припаднах; приготвих му мехлеми, мажех го; навеждах скришом глава и повръщах; този е цар, казвах си, това ли е, значи, човекът, мръсотия и смрад, ами къде е душата да тури ред?

Много тихо говореше равинът, не биваше да чуят другите такива думи, тъкмо когато ядяха; а Исус, приведен, отчаян, слушаше; тъкмо това искаше да помоли тази вечер той равина, да му поговори за смъртта; да посъбере кураж; трябваше да вижда смъртта пред себе си, да посвиква с нея, ала сега… Понечи да се присегне да прекъсне стария равин, да му извика: „Стига!“, но той къде ти да се сдържи вече! Бързаше да изрече цялата смрад, да я изхвърли от паметта си, да се пречисти!

— Напразни бяха мехлемите, ядяха ги и тях червеите, но един демон все още властваше вътре в тази мръсотия и издаваше заповеди; нареди да се съберат всички богати и знатни хора на Израил и ги запря в двора си; умираше и изкрещя на сестра си Саломия: „Когато издъхна, избий ги всички тези, за да не се радват на смъртта ми!“. Псовиса. Псовиса великият Ирод, последният цар на Юда, дойде благословеният час, предречен от Мойсей в неговия Завет: „Ще дойде накрая един цар, безпътен и развратен; а синовете му — неспособни, и ще дойдат варварски войски и един цар от Запада, и ще завладеят свещената Земя. И тогава ще дойде краят на вековете!“. Това казва пророк Мойсей, всичко се сбъдна, дойде краят на вековете.

Исус се стресна; за първи път чуваше такова пророчество.

— Къде е записано? — извика той. — Кой е пророкът? За първи път чувам това!

— Преди немного години се намери един стар пергамент в една делва, в една пещера в Идумейската пустиня; намерил го един калугер, разгънал го, видял най-отгоре, с червени букви: „Заветът на Мойсей“. Преди да умре, великият патриарх повикал приемника си, Исус Навин, и му продиктувал всичко, което трябвало да стане; и ето, стигнахме до годините, които той предрекъл: развратният цар беше Ирод, варварските войски — римляните, а краят на вековете, ако вдигнеш глава, ще го видиш да влиза през вратата!

Исус стана, не го свърташе в къщата; мина между другарите си, които ядяха безгрижни, излезе на двора, вдигна глава; голям, печален се изкачваше в този миг иззад моавските планини месецът; наближаваше да се изпълни целият, да стане пълнолуние, да доведе Пасхата.

И сякаш за първи път в живота си виждаше луна и я гледаше учудено; какво е това, дето се издига от планините и кучетата се плашат от него, присвиват опашка между краката си и го лаят? А то се издига в страшната пустош безмълвно и лее горчилка; в яма се превръща човешкото сърце и се изпълва с горчилка; Исус усети как един език, отровен, започна да го лиже по бузите, по шията и ръцете, да обгръща в бяла светлина лицето му, а тялото му — в бял саван.

Догади се Йоан за мъката на учителя и излезе на двора: видя го целият облян от луната.

— Рави — произнесе той тихо, за да не го уплаши, и се приближи на пръсти към него.

Исус се извърна, изгледа го; голобрадият нежен младеж изчезна, един престарял старец стоеше сред двора, под месечината, и държеше неизписана отворена книга в едната си ръка, а в другата — калем, дълъг като медновърхо копие; а брадата му се стелеше, снежнобяла, чак до коленете.

— Сине на Гърма — извика му Исус обезумял, — пиши: Аз съм алфата и омегата, този, който е бил, е и ще бъде, Господът на Силите. Чу ли силен глас като тръба?

Йоан се изплаши; мръднал му е умът на рави! Знаеше си той, месечината опиянява; затова и излезе на двора, да го вземе, да го прибере вътре; но дойде, уви, много късно!

— Рави — каза той, — мълчи; аз съм Йоан, когото обичаш; да вървим вътре; това е къщата на Лазар.

— Пиши! — разнесе се отново повелителният глас на Исус: — Седем ангели има около престола Божи и всеки е опрял връз устата си тръба; виждаш ли ги, Сине на Гърма? Пиши! Първият ангел хвърли върху земята град и огън, размесен с кръв; изгоря една трета от сушата, една трета от дърветата, една трета от зелената трева. Затръби вторият ангел: планина от огън падна в морето и една трета от морето се превърна в кръв, една трета от рибите измряха, една трета от корабите потънаха.

Затръби третият ангел: голяма звезда падна от небето, и една трета от реките, от езерата и от изворите станаха отровни; затръби четвъртият: потъмня една трета от слънцето, една трета от месечината, една трета от звездите. Затръби петият: друга звезда се сгромоляса, разтвори се преизподнята и изскочи облак дим, и в облака — скакалци и се нахвърлиха не на тревите, не на дърветата, а върху хората, и косите им бяха дълги като женските, а зъбите им — лъвски; носеха железни доспехи и крилата им гърмяха като многоконни колесници, които се втурват в бой. Шестият ангел затръби…

Но Йоан не можа да издържи повече; избухна в плач, падна в краката на Исус.

— Рави — извика той, — мълчи… мълчи…

Исус чу плача, стресна се, наведе се, видя в нозете си любимия си ученик.

— Йоане — каза той, — обични, защо плачеш?

Срамуваше се Йоан да признае, че за миг, под месечината, умът на учителя бе мръднал.

— Рави — произнесе той, — да влезем вътре; отецът пита какво е станало с теб, а учениците те викат.

— И затова ли плачеш, Йоане, обични? Да вървим вътре.

Влезе вътре, седна отново до стария равин; беше много уморен, ръцете му се бяха изпотили; изгаряше и зъзнеше; старецът го погледна изплашено.

— Не гледай, чедо мое, месечината — каза му той и хвана изпотената му ръка. — Разправят, че тя е нянката на голямата любовница на Сатаната, Нощта, и се излива…

Но Исус мислеше за смъртта.

— Отче — каза той, — лошо, струва ми се, говори за смъртта; смъртта няма лицето на Ирод; не, тя е голям велможа, ключар на Бога, и отваря вратата. Спомни си, отче, и за други смърти, и ме утеши.

Учениците се бяха наяли, прекъснаха приказките си, за да чуят; Марта раздига софрата, двете Марии се тръшнаха в краката на рави и от време на време си оглеждаха скришом една друга мишниците, гърдите, очите, устата, косите и се питаха неспокойно коя беше по-красива.

— Чедо мое — каза равинът, — имаш право; лошо говорих за черния Божи архангел; той винаги приема лицето на умиращия; ако умира Ирод, става Ирод; но ако умира някой светец, лицето му блести като седмосияйно слънце; голям велможа, иде с колесницата си и вдига светеца от пръстта и го изкачва на небето. Искаш ли да видиш, човече, лицето си, вечното, гледай как ще се появи в последния ти час пред теб смъртта.

Всички слушаха със зяпнала уста и всеки претегляше, неспокойно, в себе си, душата си; доста време всички мълчаха, сякаш всеки се мъчеше да види лицето на своята смърт. Най-сетне Исус отвори уста.

— Отче — каза той, — когато бях на дванайсет години, чух те в синагогата да разказваш на хората от Назарет как е бил измъчван и убит пророк Исайя; но години има оттогава и съм забравил това; и тази вечер много ми се прииска отново да чуя за смъртта му, за да се смекчи душата ми и да се помиря със смъртта; защото много раздразни душата ми с Ирод, отче.

— Защо искаш да говорим за смъртта тази вечер, чедо мое? Тази ли молба имаш към мен?

— Тази; по-голяма от нея няма.

Обърна се към учениците.

— Не се бойте от смъртта, другари; благословена да бъде! Ако я нямаше нея, как щяхме да можем да стигнем завинаги при Бога? Истина ви казвам, тя държи ключовете и отваря вратата.

Старият равин го погледна учудено.

— Как говориш с такава любов и увереност за смъртта, Исусе? Отдавна не съм чувал гласа ти да звучи толкова нежно!

— Говори ни за смъртта на пророк Исайя и ще видиш, че съм прав.

Старият равин се отмести, за да не се допира до Лазар.

— Беззаконният цар Манасий забравил заветите на баща си, богобоязливия Йезекиил, вмъкнал се Сатаната в него и го обладал. Не можел повече Манасий да слуша гласа на Бога, Исайя; и изпратил, значи, из цяла Юдея убийци да го намерят и да му прережат гърлото, та да не вика. Ала Исайя се бил скрил във Витлеем, вътре в един голям кедър; постел и се молел, та Бог да се смили и да спаси Израил. Но ето че веднъж минал един предрешен самарянин, а ръката на пророка, който се молел, се подавала извън дървото; видял я предрешеният самарянин и веднага изтичал при царя и го издал. Грабнали пророка, отвели го при царя. „Донесете трион, с който режат дърветата, срежете го!“ — заповядал трижди прокълнатият! Проснали го на земята, двама мъже хванали от двата му края триона, започнали да го режат. „Отречи се от пророчествата си — извикал му царят, — та да ти подаря живота!“ Но Исайя бил вече влязъл в рая, не чувал вече земните гласове. „Отречи се от Бога — извикал му отново царят — и ще накарам народа си да падне в краката ти и да ти се покланя!“ — „В твоя власт е само — отвърнал му тогава пророкът — да убиеш тялото ми; душата ми не можеш да я досегнеш; нито да заглушиш гласа ми. Безсмъртни са и двете; душата ми се възнася при Бога, а гласът ми ще остане вечно на земята и ще вика.“ И щом изрекъл това, дошла смъртта в огнена колесница, с венец от златни кедрови листа на косите, и го отнесла.

Исус стана, очите му блестяха; една огнена колесница застана над него.

— Другари — каза той и изгледа един по един учениците, — любими мои спътници, чуйте, ако ме обичате, думите, които ще ви кажа тази вечер: Бъдете винаги стегнати, препасани, готови; тези от вас, които имат сандали — със сандалите; онези от вас, които имат тояга — с тоягата; готови за големия поход. Какво е тялото? Шатрата на душата. „Вдигаме шатрите, тръгваме!“ — да казвате всеки миг; тръгваме, връщаме се в отечеството. Кое отечество ли? Небето! Другари, още тази последна дума искам да ви кажа тази вечер: когато се озовете пред гроба на някой любим човек, не започвайте да плачете; винаги имайте в мислите си тази голяма утеха: смъртта е вратата на безсмъртието; друга врата няма; любимият човек не е умрял; станал е безсмъртен.