Никос Казандзакис
Последното изкушение (25)

XXIV

Дните и нощите минаваха; дойде една месечина, отиде си, дойде друга; дъждове, студ, запалено огнище, свети бдения в къщата на старата Саломия; идваха всяка вечер, след дневния труд, бедните и огорчените в Капернаум, слушаха новия Утешител, бедни и безутешни идваха, богати и утешени се завръщаха в сиромашките си колиби. Прехвърляше той лозята и корабите, и радостите от земята на небето, обясняваше им колко по-сигурно е небето от земята, и сърцето на нещастниците се изпълваше с търпение и надежда. И дори сърцето на стария Зеведей, онова суровото, започна да се усмирява; полека-лека думите на Исус проникваха в него, опияняваха леко мозъка му, този свят тук се разреждаше, един нов свят се рееше във въздуха над главата му, направен от нетленни богатства и вечност; и в този странен нов свят Зеведей и синовете му, и старата Саломия, а също така и петте му лодки, и пълните му сандъци, щяха да живеят вечно. Затова, да не мърмори, като гледа тези неканени гости да осъмват и замръкват в къщата му и да се нагласяват около софрата му; ще дойде, ще дойде отплатата.

Посред зима настъпиха окъпаните в слънце птичи дни; грейна слънцето, стоплиха се кокалите на земята, и бадемът, сред двора на Зеведей, се подлъга, помисли, че е дошла пролетта и започна да напъпва. Тези топли милосърдни дни чакаха и рибарчетата, за да поверят на скалите яйцата си; всички Божи птици снасят напролет, рибарчетата посред зима; и на Господ му дожаля за тях и им обеща да пуска слънцето да излиза и да топли няколко дни през зимата, за техен хатър; и сега, тези морски славеи се радват и летят, и пеят над водите и скалите на Генисаретското езеро и благодарят на Бога, задето е удържал и тази година думата си.

Пръснаха се през тези хубави дни и останалите ученици по близките села и рибарските лодки, да опитат и те крилете си; Филип и Натанаил поеха навътре към сушата, да се срещнат с приятелите си, селяни и овчари, да им възвестят словото Божие; Андрей и Тома — към езерото, да се заемат с рибарите; саможивият Юда тръгна към планината, да се поуталожи вътре в него гневът; много от деянията на учителя му харесаха, но други никак не му допадаха; кога суровият Кръстител гръмогласно говореше чрез устата му, кога познатият син на Дърводелеца блееше все още: Любов! Любов! Каква ти любов, завеяний? Кои да обичаш? Гангренясал е светът, нож му трябва! Това казвам аз!

Само Матей остана вкъщи; не можеше да се отдели от учителя, да не би да заговори и да остави думите му да ги отнесе вятърът, да не би да направи някое чудо, трябваше да го види с очите си и да го разкаже. И после, къде да отиде? На кои да говори? Никой не се доближаваше до него, понеже някога си се бе омърсил като митничар; остана, значи, вкъщи, в ъгъла, и скришом гледаше под око Исус, който седеше на двора, под напъпилия бадем, а в краката му — Магдалена, и разговаряше с нея. Говореше й тихо, наостряше ушището си Матей да долови някоя дума, ала напусто; виждаше само как ръката на рави от време на време съвсем леко докосваше косите на Магдалена, а лицето му беше строго и тъжно.

Рано-рано, днес събота, бяха тръгнали поклонници от далечните села, стопани от Тибериада, рибари от Генисаретското езеро, овчари от планините, да чуят новия пророк, да им говори за ада и за рая, за тези нещастници хората, и за милостта Божия; щяха да го вземат, слънчево беше днеска, Божа благодат, щяха да го отведат горе, в раззеленилата се планина, да налягат върху стоплената морава и да го слушат, може би щяха сладко да се унесат в сън върху пролетната трева. Насъбраха се, значи, навън, на улицата, затворена беше вратата, завикаха на учителя да излезе.

— Магдалено, сестро моя — каза Исус, — слушай; дойдоха хората да ме вземат.

Ала Магдалена, потънала в очите на рави, не го чу; а и каквото й беше говорил толкова време, пак нищо не беше чула; само на гласа му се радваше, гласът му й казваше всичко; не беше тя мъж, нямаше нужда от думи. Веднъж му беше казала: „Защо ми говориш за бъдещи животи, рави? Ние не сме мъже, та да имаме нужда от други, вечни животи; ние сме жени, и един миг с мъжа, когото обичаме, е вечен рай; един миг далеч от мъжа, когото обичаме, е вечен ад; ние, жените, изживяваме, тук, на тази земя, вечността!“

— Магдалено, сестро моя — каза й отново Исус, — дойдоха хората да ме вземат; трябва да вървя.

Стана, отвори вратата; пълна беше улицата с очи в трепетно очакване, с уста, които викаха, и болни, които стенеха и протягаха ръце… Показа се Магдалена, постави длан на устата си, за да не извика. „Звяр е народът, кръвожаден звяр, ще ми го изяде…“ — промълви тя, докато го гледаше как поема спокойно начело, и как зад него народът ръмжи…

С широки спокойни крачки Исус вървеше към планината над езерото, където веднъж беше разтворил обятията си към тълпата и бе викал: „Любов! Любов!“. Но от онзи ден досега умът му беше станал суров, пустинята беше ожесточила сърцето му, и още чувстваше като два разжарени въглена устните на Кръстителя върху своите; пламваха и угасваха в него пророчествата, възкръсваха Божествените безчовечни викове и виждаше трите Божи дъщери, Проказата, Лудостта, Огъня^[1], да разсичат небето, да се спускат.

И когато стигна на върха на хълма и отвори уста да заговори, изскочи вътре в него древният пророк и започна да вика:

— Иде страшната войска с рев от края на земята, иде страшна, затърчат. Нито един от бойците й не залита уморен, нито един не дреме, нито спи; нито един колан не е отпуснат, нито един обувен ремък не е скъсан. Остри са стрелите, изпънати лъковете. Твърди камъни са копитата на конете, вихри — колелата на колесниците. Нахвърля се като лъвица, заплашително, когото сграбчи, вдига го със зъбите си и никой не може да се спаси!

— Коя е тази войска? — извика един старец, чиято бяла коса беше настръхнала.

— Коя е тази войска ли? — питате вие, хора глухи, слепи, глупави!

Вдигна Исус ръка към небето.

— Божията войска, нещастници! Отдалеч Божиите бойци изглеждат ангели, но отблизо са пламъци. За ангели ги взех и аз през лятото, на същия този камък, на който стоя сега, за ангели, и виках: „Любов! Любов!“. Сега Богът на пустинята ми отвори очите, видях: пламъци са! Не ви подкрепям вече — вика Бог, — слизам! Вопли се разнесоха в Йерусалим и Рим, вопли над планините и гробовете; оплаква земята децата си. Спускат се ангелите ми над опожарената земя, търсят със светилници да намерят къде е бил Рим? Къде е бил Йерусалим? Стриват пепелта с пръсти, помирисват я; това ще да е бил Рим, казват, а това — Йерусалим, и я разпръскват по вятъра.

— Няма ли спасение? — извика една млада майка и притисна бебето си в прегръдките си. — Не говоря за себе си, говоря за сина си.

— Има! — отвърна й Исус. — Бог, при всеки потоп, изковава по един Ковчег и вътре в него запазва маята на бъдещия свят; а аз имам ключа му!

— Кои ще се спасят за мая? Кои ще спасиш? Имаме ли време? — извика пак един старец, а долната му челюст трепереше.

— Пред мен минава целият свят и подбирам; от едната страна са тези, които са преяли, препили, прелюбили; от другата са гладните и онеправданите на тази земя; тъкмо тези, гладните и онеправданите, тях избирам; те са камъните, с които ще изградя Новия Йерусалим.

— Какъв Нов Йерусалим? — завикаха хората и очите им заблестяха.

— Да, Новият Йерусалим; не знаех това и аз, повери ми тайната Бог в пустинята; само след пламъците идва Любовта; най-напред този свят трябва да стане на пепел, а после Бог ще засади новото си лозе; по-добър тор от пепелта няма.

— По-добър тор от пепелта няма! — разнесе се, като отзвук, радостен дрезгав глас.

Извърна се Исус изненадан; сякаш беше собственият му глас, но по-дрезгав, по-радостен; видя зад себе си Юда и се изплаши; лицето му сияеше, сякаш върху него вече падаха и го осветяваха бъдните пламъци; спусна се, сграбчи ръката на Исус.

— Рави — промълви той с неочаквана нежност, — рави мой…

Никога досега през живота си Юда не бе говорил толкова нежно на някой човек; засрами се; наведе се и се престори, че търси нещо, и той не знаеше какво, откри една малка, рано цъфнала анемона и я изтръгна.

 

 

Вечерта, когато Исус се върна и седна отново на столчето пред огнището и втренчи поглед в огъня, изведнъж почувства, че Бог вътре в него бързаше; не можеше да чака повече. Печал и негодувание го обзеха, и срам; днес отново говори, размаха над главите на хората пламъците, простодушните рибари и селяни за миг се изплашиха, но бързо се оправиха, успокоиха се, като приказка им се сториха всички тези заплахи, а някои дори заспаха върху топлата трева, люлени от гласа му.

Гледаше огъня неспокоен, безмълвен. Магдалена, права в ъгъла, го гледаше и искаше да заговори, но не смееше; понякога женската дума смекчава мъжа, понякога го разгневява; знаеше това Магдалена и мълчеше.

Тишина. Къщата миришеше на риба и розмарин; прозорецът към двора беше отворен, някъде наблизо навярно бяха цъфнали мушмулови храсти и нощният ветрец донасяше уханието им — сладко и парливо.

Исус стана, затвори прозореца; дъхът на изкушението бяха всички тези пролетни ухания, не беше това повеят на душата му; време е да тръгне, да навлезе в духа, който му подхождаше, Бог бързаше.

Вратата се отвори, влезе Юда; зашариха сините му очи, видя учителя, втренчил поглед в огъня, Магдалена с високия задник, Зеведей, който беше заспал и хъркаше, и под светилника — писача, който драскаше и цапотеше хартията… Поклати едрата си глава. Това ли беше, божем, големият му поход? Така ли се тръгва да се завладее светът? Един завеян, един драскач, една шавлива жена, няколко рибари, един кърпач, един праматарин и хайлазуване в Капернаум? Сви се в ъгъла; старата Саломия беше вече сложила софрата.

— Не съм гладен — изръмжа той. — Спи ми се.

И затвори очи, за да не гледа.

Седнаха другите да вечерят; една голяма нощна пеперуда влезе през вратата, попърха около пламъка на светилника, отиде и похвърча за малко над косата на Исус, а после закръжи из къщата.

— Ще имаме гост — каза старата Саломия. — Добре дошъл да бъде!

Благослови Исус хляба, подели го, започнаха да ядат; никой не говореше; старият Зеведей, когото бяха събудили и ядеше, не можеше да търпи чак такова мълчание, свиваше му се сърцето.

— Говорете бре, момчета! — възкликна той и удари с юмрук по софрата. — Какво, умрял ли имаме отпреде си? Не сте ли чували — когато трима-четирима седят и ядат и не говорят за Бога, това е като да седят на погребална вечеря. Каза ми го това веднъж, да е жив и здрав, старият равин на Назарет, и още го помня. Говори тогава, сине на Мария, доведи пак Господа в дома ми! Прощавай, казвам те сине на Мария, защото още не знам как да ти викам; едни ти викат син на Дърводелеца, други — син на Давид, син Божи, син человечески, объркали са се; хората още не са решили как да ти викат.

— Дядо Зеведей — отвърна Исус, — безбройни войнства ангели летят около Божия престол; сребърни, златни, като бистроструйни води са гласовете им и славят Господа; ала отдалеч; никой ангел не се осмелява да се приближи много към него; само един.

— Кой? — възкликна Зеведей, като опули пиянските си очи.

— Ангелът на мълчанието — отговори Исус и отново млъкна.

Смути се старият домовладика, напълни си купата с вино, изпразни я на един дъх.

„Тежък човек е този гостенин — каза си той, — сякаш седиш на софрата с някой лъв.“ И щом си помисли това, изведнъж го хвана страх и стана.

— Ще отида да намеря дядо Йона, да разменим по някоя приказка като хора — каза той и се отправи към вратата.

Но тъкмо в този миг леки стъпки се чуха на двора.

— Ето го госта — обади се старата Саломия и стана.

Извърнаха се всички; на прага стоеше старият равин на Назарет.

Колко беше остарял, стопил се беше; само малко кости, обвити в спаружена кожа, му бяха останали, тъкмо толкова, колкото за какво да има да се хване душата, та да не си отиде. А в последно време старият равин не можеше да спи; и ако понякога, на разсъмване, се унасяше, виждаше един странен сън, все същия: ангели и огньове, и Йерусалим уж беше някакъв ранен звяр, покатерил се беше на планината Сион и виеше. Онзи ден, на разсъмване, видя пак този сън, не издържа, скочи, излезе от къщи, пое по нивята, премина равнината Ездрилон, богонавестената планина Кармил се извиси пред него; пророк Илия, навярно, стоеше на върха и го теглеше, и му даваше сили да се изкачва. Слънцето залязваше, когато старият равин стигна на върха на планината; знаеше, три големи изправени камъка стърчаха като олтар на свещения връх, а около тях — кости и рога от жертвените животни… Но когато се приближи и вдигна очи, старият равин нададе вик: не бяха камъни, трима мъже с великански снаги стояха тази вечер на върха, облечени в снежнобели одеяния, а лицата им бяха от светлина; в средата — Исус, синът на Мария; от лявата му страна — пророк Илия, който държеше в шепите си разжарени въглени; от дясната му страна — Мойсей, виторог, и държеше две плочи с издълбани огнени букви… Падна ничком равинът: „Адонаи! Адонаи!“ — промълви той треперещ; знаеше — Илия и Мойсей не бяха умрели, щяха да се появят отново на земята в страшния ден Господен; знак, че е настъпил краят на вековете; появиха се, ето ги, равинът трепереше; вдигна очи да види — в здрача блестяха, огрени от слънцето, три огромни камъка.

От много години старият равин разтваря Писанията, вдишва дъха на Йехова, научи се, отвъд зримите и незримите неща, да открива скрития Божи смисъл; и сега разбра; вдигна от земята патерицата си. Откъде се взе толкова сила в посталото тяло? Тръгна към Назарет, към Кана, към Магдала, към Капернаум, като питаше навред, за да намери сина на Мария. Беше научил, че се е завърнал от Идумейската пустиня, и сега, докато вървеше по следите му в Галилея, равинът виждаше как вече се стъкмяваше от селяните й рибарите митът за новия пророк — какви чудеса сторил, какви думи изрекъл, на кой камък стъпил, за да говори, и камъкът се покрил с цветя… Срещна на пътя един старец, попита го; а той вдигна ръце към небето.

— Сляп бях, докосна клепачите ми и ми възвърна светлината. „Да не го кажеш на никого“ — заръча ми той, ама аз обикалям по селата и го разправям.

— Ами сега къде се намира, старче, можеш ли да ми кажеш?

— Оставих го в къщата на стария Зеведей, в Капернаум; побързай да го свариш, преди да се качи на небето.

Пое бързо равинът по пътя, мръкна се, намери в тъмнината къщата на стария Зеведей, влезе; старата Саломия скочи да го посрещне с „добре дошъл“.

— Саломия — каза равинът, като прекрачи прага, — мир на този дом! На Авраам и на Исаак благата — връз стопаните му!

Извърна се, погледна Исус и очите му се овлажниха.

— Много птици минават над мен — каза той — и ми носят вести от теб; много труден, много дълъг е пътят, по който си поел, чедо мое; Бог с теб!

— Амин! — отвърна Исус с дълбок глас.

Старият Зеведей постави ръка на сърцето си, поздрави го.

— Кой вятър те носи в дома ми, отче? — каза той.

Но равинът, може и да не го чу, не отговори; седна край огъня, уморен беше, студено му беше, гладен беше, но не искаше да яде; два-три пътя се отваряха пред него и не знаеше кой да хване… Защо тръгна и дойде тук? За да съобщи на Исус за видението ли? Ами ако това видение не беше от Бога? Добре знаеше старият равин, че Лукавият може да приеме образа Божи, за да измами хората; ако разкрие на Исус каквото беше видял, може демонът на възгордяването да обладае душата му, и тогава е загубен, и това ще тежи на съвестта на равина. Да не му разкрие тайната си и да го следва където и да отиде ли? Ами че редно ли е, той, старият равин на Назарет, да върви подир най-дръзкия бунтар, който се хвали, че ще въведе нов закон? Сега, когато идваше насам, не завари ли цяла Кана в смут от едни противозаконни думи, които Исус бе изрекъл? Вървял, казва, в светия съботен ден през нивята и видял един човек, който работел, прокарвал вади, напоявал градината си. „Човече — рекъл му, — ако знаеш какво правиш, хвала на теб; ако не знаеш, проклет да си, защото престъпваш Закона.“ Смая се старият равин, като чу това; опасен е този бунтар, каза си той, отваряй си очите на четиринайсет, стари Симеоне, да не съгрешиш сега на старини!

Исус отиде и седна до него; Юда, легнал на пода, беше затворил очи, а Матей, под светилника, беше заел мястото си, държеше калема и чакаше. Но Исус не говореше; гледаше как огънят поглъща дървата и чувстваше до себе си как старият равин пъшка, сякаш още вървеше.

В това време старата Саломия постла на равина за спане; стар човек беше, трябваше му мека постеля и възглавница; сложи му до нея и стомничка с вода, ако ожаднее през нощта; а старият Зеведей, като видя, че новият гостенин не беше дошъл за него, взе тоягата си и излезе да отиде при Йона, та да поеме човешки дъх; къщата му се беше изпълнила с лъвове. И Магдалена се оттегли заедно със Саломия във вътрешната къща, за да оставят Исус и равина сами; догаждаха се, че ще имат тежък и таен разговор двамата.

Но те не говореха; добре знаеха и двамата, че думите не могат никога да разтворят човешкото сърце, та да му олекне; само мълчанието, и мълчаха. Часовете минаваха, заспа и Матей с калема в ръка, Зеведей се наприказва, върна се, легна до старицата си. Къде полунощ намълча се и равинът, надигна се.

— Доста си казахме тази вечер, Исусе — промълви той, — утре пак!

И се оттегли с подкосени колене към постелята си.

 

 

Слънцето се издигна, пое по небето, наближаваше пладне, а равинът не си беше още отворил очите; Исус беше тръгнал по брега, говореше с рибарите, качи се в лодката на Йона, за да му помогне в риболова; а Юда се разкарваше сам, като овчарско куче.

Старата Саломия се надвеси връз равина и се ослуша, за да види дали още диша; дишаше. „Слава Богу — прошепна тя, — жив е още“ и понечи да се отдръпне; но старият равин отвори очи, видя я надвесена връз него, разбра и се усмихна.

— Не се бой, стрино Саломия — каза той, — не съм умрял, не мога да умра още.

— Остаряхме — отвърна строго старата Саломия, — остаряхме и двамата, отдалечаваме се от хората, приближаваме се към Бога; никой не може да знае часа и мига си; и е грехота, мисля, да казваме: аз не мога още да умра.

— Аз не мога още да умра, стрино Саломия — настоя равинът. — Богът на Израил ми даде думата си: „Няма да умреш, Симеоне, преди да видиш Месията!“.

И едва изрече това и изблещи очи. Ами дали не беше вече видял Месията? Дали не беше този тук, Исус?! Дали видението на Кармил не е било Божие видение? Ами че тогава, значи, му е дошло време да мре! Студена пот го обля; не знаеше, да се радва ли, или да проточи вопли и ридания? Душата му се радваше: дойде Месията! Ала посталото тяло не искаше да умре… Стана, пъшкайки, затътри се и седна на прага на припек, и потъна в размисъл.

Привечер Исус се върна капнал; през целия ден беше ловил риба със стария Йона, преливаше лодката от риба, отвори уста, доволен донемайкъде, старият Йона, да заговори, но се отказа; нагази до колене сред рибите, които се мятаха, гледаше Исус и се смееше.

 

 

Същата вечер пристигнаха и учениците от околните села, наклякаха около Исус, захванаха да разправят какво са видели и сторили: обявили на селяните и на рибарите, че е дошъл денят Господен, надебелили гласа си, за да ги изплашат, ала те слушали спокойно, кърпели мрежите си, чоплели градинките си, от време на време поклащали глава, казвали: „Ще видим… ще видим…“ и променяли приказката.

И както си говореха, ето ти ги пристигат и тримата апостоли; Юда, който седеше мълчалив по-настрани, щом ги видя, не се сдържа и се разсмя.

— Какъв е този хал бре, апостоли? — извика им той. — Съсипали са ви от бой, горкичките ми!

И наистина, дясното око на Петър беше подуто и сълзеше, бузите на Йоан бяха целите издрани и изцапани с кръв, а Яков куцаше.

— Рави — рече Петър и въздъхна, — беля е словото Божие, голяма беля!

Всички се засмяха; но Исус ги гледаше замислен.

— Пребиха ни от бой — продължи Петър, който бързаше да разкрие всичко, та да му олекне. — Отначало си рекохме, всеки да поеме по друг път; но после ни хвана страх сами, събрахме се отново тримата и започнахме да проповядваме; аз се качвах на някой камък или дърво на селския площад, заплясквах с ръце или пъхах пръсти в устата си и почвах да свиря, и народът се събираше; и където бяха повечето жени, говореше Йоан, затова и бузите му са целите издрани; където бяха повечето мъже, говореше Яков, с дебелото си гласище, и когато вече прегракваше, ставах и говорех аз. Какво казвахме ли? Каквото казваш и ти, твоя милост; ама нас ни замерваха с лимонови кори, освиркваха ни, защото сме искали да докараме, казва, съсипията на света, нахвърляха се отгоре ни, жените с нокти, мъжете с юмруци, и ето, вижте ни хала!

Юда се разсмя отново, но Исус се извърна, изгледа го строго и запуши наглата уста.

— Знаех си — каза той, — че ви изпращам като агнета сред вълци; ще ви ругаят, ще ви замерват с камъни, ще ви наричат безнравствени, защото се борите против безнравствеността, ще ви клеветят, че искате да съсипете вярата, семейството и отечеството, защото вярата ни е по-чиста и домът ни по-широк, а отечеството ни е светът! Запашете се стегнато, другари, простете се с хляба, радостта и сигурността; тръгваме на война!

Извърна се Натанаил, погледна неспокойно Филип; но той му направи знак, сякаш му казваше: „Не се бой, приказва ги такива, за да ни изпита…“

Равинът се беше изтегнал отново на постелята си, много уморен, но умът му беше нащрек; виждаше и слушаше всичко; беше взел вече решение, спокоен беше; един глас се беше надигнал вътре в него — негов ли, Божи ли? Може и на двамата, и му заповяда: „Симеоне, където и да отиде, следвай го!“.

Петър се канеше отново да отвори уста, имаше да каже и други неща, но Исус протегна ръка.

— Стига! — каза той.

Стана; пред очите му се възправи Йерусалим, суров, целият в кръв, на върха на отчаянието, откъдето започва надеждата. Капернаум изчезна, и простодушните рибари и селяни, потъна вътре в него и Генисаретското езеро. Къщата на стария Зеведей се стесни, четирите й стени се доближиха, допряха се до него, задушаваше се; отправи се към вратата, отвори я.

Какво седи тук и яде, и пие, и му палят огнището жените да се грее, и му застилат софрата обед-вечер, и лови риба, та да му минава времето? Така ли ще спаси света? Не го ли е срам?

Излезе на двора; топъл ветрец развигор духаше, звездите бяха нанизани на шията и на ръцете на нощта; а под краката му земята тръпнеше, сякаш от нея сучеха безброй уста.

Извърна лице на юг, към свещения Йерусалим; сякаш се ослушваше; сякаш искаше да различи в тъмнината суровото, цялото от окървавени камъни негово лице; и както, трепетен, отчаян, умът му минаваше като порой през планини и поля и наближаваше, вече достигаше свещения град, неочаквано някаква голяма сянка, сякаш се раздвижи, така му се стори, на двора, под напъпилия бадем; и изведнъж се надигна в тъмния въздух, по-тъмна и от нощта, затова и я различи, великанската снага на спътницата му; чуваше ясно, в спокойната нощ, дълбокото й дихание. Не се изплаши; беше свикнал толкова време с дъха й, зачака; и тежко, повелително, изпод бадема се разнесе един спокоен глас:

— Да вървим!

Йоан беше излязъл на прага, разтревожен; стори му се, че чу някакъв глас в мрака.

— Рави — прошепна той, — на кого говориш?

Но Исус вече влизаше в къщата; присегна се, взе от ъгъла овчарската тояга.

— Другари — произнесе той, — да вървим!

Отправи се към вратата, без да се извърне да види дали някой го последва.

Скочи старият равин от постелята, пристегна колана си здраво, взе патерицата си.

— Идвам с теб, чедо мое — каза той и тръгна към вратата.

И старата Саломия, която предеше, стана, остави хурката върху сандъка.

— И аз ще дойда — каза тя. — Зеведей, оставям ти ключовете; сбогом!

Откачи от пояса си ключовете, предаде ги на мъжа си; забради се стегнато, огледа дома си, поклати глава, прости се с него; сърцето й изведнъж стана на двайсет години. И Магдалена, безмълвна, щастлива, се изправи.

Станаха и учениците, гледаха се един друг, възбудени.

— Накъде? — попита Тома и окачи на пояса си волския рог.

— В такъв час? Защо така припряно? Не може ли утре сутринта? — обади се Натанаил и погледна начумерен Филип.

Но Исус беше вече прекосил с големи крачки двора и беше поел на юг.