Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ο Τελευταίος Πειρασμός, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Никос Казандзакис. Последното изкушение

Гръцка. Първо издание

Издателство „Народна култура“, София, 1989

Редактор: Розия Самуилова

Художник: Веселин Дамянов

Художник-редактор: Росица Скорчева

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Йорданка Киркова, Евгения Джамбазова

Рецензент: Марин Жечев

Литературна група — ХЛ.

04/95366794115557-90-89

История

  1. — Добавяне

XXIX

Сграбчиха Исус с дюдюкания, повлякоха го по камъните, сред кипарисите и маслиновите дървета, смъкнаха го в долината Кедрон, влязоха в Йерусалим, стигнаха в двореца на Каяфа; Синедрионът беше свикан там и очакваше бунтовника, за да го съди.

Беше студено, слугите бяха запалили огньове на двора и се грееха; час по час отвътре излизаха левити и носеха вести — на какви изтезания го подлагали, та да му настръхнат на човек косите, какви богохулства изрекъл трижди прокълнатият за Бога на Израил, за Закона на Израил, за светия Храм, щял, вика, да го срине и да посипе мястото му със сол!

Плътно загърнат, със сведена глава, Петър се промъкна в двора; протегна ръце към огъня, грееше се и слушаше разтреперан вестите; мина една слугиня, видя го, спря се.

— Ей, старче — подвикна му тя, — какво ни се криеш? Вдигни глава да те видим; май че и твоя милост беше с него!

Чуха думите й неколцина левити, приближиха се; изплаши се Петър, вдигна ръка.

— Кълна се — каза той, — не познавам човека!

И се отправи към вратата.

Мина друга слугиня, видя го, че иска да се измъкне, протегна ръце.

— Ей, старче, къде отиваш? И ти беше с него, видях те!

— Не познавам човека! — извика отново Петър, избута момичето и продължи. Но на прага двама левити го спряха; сграбчиха го за раменете и го раздрусаха.

— Говорът ти те издава! — извикаха му те. — Галилеец си, негов ученик!

И тогава вече Петър почна да се кълне, да проклина и да вика:

— Не познавам човека!

В този миг на двора пропя петел; Петър занемя; спомни си думите на рави: „Петре, Петре, още преди да пропее петелът, три пъти ще се отречеш от мен…“ Излезе навън, строполи се на земята и избухна в ридания.

Разсъмваше се; червено стана, като кръв, небето; един бледен левит изскочи отвътре потресен.

— Първосвещеникът раздира дрехите си; ей сега на̀, злодеят каза: „Аз съм Христос, син Божи!“. Всички старейшини скочиха на крака, раздират дрехите си и викат: „Смърт! Смърт!“.

Появи се друг левит.

— Сега ще го отведат при Пилат; само той има право да убива. Сторете път да минат; вратите се отварят!

Вратите се отвориха, появиха се първенците на Израил; и първи, с тежка стъпка, възбуден, първосвещеникът Каяфа; зад него — много брадища, лукави очи, беззъби уста, зли езици — старейшините; и всички кипяха, залитаха от ярост. Зад тях Исус, спокоен, печален, от главата му течеше кръв, защото го бяха удряли.

Дюдюкания избухнаха на двора, смехове, ругатни; Петър скочи, опря се на рамката на външната врата, сълзи се стичаха по лицето му. „Петре, Петре — прошепна той, — страхливецо, лъжецо, предателю! Вдигни се, извикай: «Аз съм с теб!», и нека те убият!“ Подмамваше, предизвикваше душата си, но тялото му не се помръдваше, стоеше опряно на рамката на вратата и трепереше.

На прага Исус се препъна; политна, протегна ръка да се хване някъде, хвана се за рамото на Петър; а той се вкамени от страх, не издаде никакъв звук, не се помръдна; чувстваше ръката на учителя вкопчена в него, и не го пускаше. Не беше се развиделило още добре, синкав мрак, и Исус не се извърна да види за какво се беше хванал, за да не падне; закрепи се, и пое отново, зад старейшините, сред войниците, към крепостта на Пилат.

Пилат се беше събудил; изкъпа се, намаза се с благоуханно масло, закрачи нервно напред-назад по високата веранда на двореца си; никога не бе обичал този ден, Пасха; щяха да се развилнеят евреите, опиянени от своя Бог, и щяха да се заядат пак с римските войници, и можеше тази година да започне клане, пък Рим нямаше изгода от това. А тазгодишната Пасха създаваше и други грижи; евреите искаха на всяка цена да разпнат онзи нещастник, Назаретянина, побъркания. Подло племе!

Пилат стисна юмрук; беше се заинатил да спаси този щурак, не защото беше невинен — какво ще рече невинен? Нито защото го беше жал за него; тежко му и горко, ако почнеше сега да съжалява и евреите; ами за да ядоса това мръсно еврейско племе!

Под прозорците на крепостта се разнесе силна врява; надвеси се Пилат, погледна, изпълни се дворът с еврейска сбирщина, галериите и терасите на Храма преливаха от побесняла тълпа; едни държаха тояги, други — прашки, блъскаха, ритаха и освиркваха Исуса; а римските войници го пазеха и го бутаха към голямата врата на крепостта.

Пилат влезе, седна на грубо украсения с резба свой престол; отвори се вратата, двамата грамадни негри изблъскаха вътре Исус; съвсем раздрани бяха дрехите му, лицето му беше цялото в кръв, но главата му беше изправена, а в очите му грееше някаква спокойна и неземна светлина.

Пилат се усмихна.

— Отново те виждам пред себе си, Исусе Назаретянино, царю на юдеите; искат, казват, да те убият!

Исус гледаше през прозореца небето, и умът, и тялото му си бяха вече отишли; не отговори.

Пилат се ядоса.

— Остави небето — извика той, — мене гледай; не знаеш ли, че имам власт да те освободя или да те разпна?

— Нямаш никаква власт над мен — отвърна спокойно Исус. — Само Бог!

Долу се разнесоха яростни викове:

— Смърт! Смърт!

— Защо са побеснели толкова? — попита Пилат. — Какво си им сторил?

— Защото им проповядвах истината — отвърна Исус.

Пилат се усмихна.

— Коя истина? Какво ще рече истина?

Сви се сърцето на Исус; това е светът, това са властелините на света, пита какво е истина и се смее.

Показа се на прозореца Пилат; сети се, че тъкмо вчера бяха заловили Варава, задето беше убил Лазар; по стар обичай, в деня на Пасха римляните освобождаваха един осъден.

— Кого искате да ви освободя? — извика той. — Исус, царя на юдеите, или Варава, разбойника?

— Варава! Варава! — закрещя народът.

Повика Пилат стражите си, посочи им Исус, заповяда:

— Бийте го с бич, турете му трънен венец, загърнете го с червено платно и му дайте да държи дълга тръстика вместо царски жезъл; цар е, облечете го царски.

Намисли да се изхитри, като го представи на народа в такъв хал, та дано се смили над него.

Грабнаха го стражите, завързаха го за една колона и започнаха да го бият и да го заплюват, изплетоха му венец от тръни, набиха му го на главата, бликна кръв от челото и слепоочията на Исус; метнаха му на раменете парче червено платно, тикнаха му в ръцете една дълга тръстика и го отведоха пак при Пилат; а той, като го видя, не можа да сдържи смеха си.

— Добре си дошъл, Величество! — каза му той. — Ела да те покажа на твоя народ.

Хвана го за ръка, излязоха на терасата.

— Ето човека! — извика им той.

— Разпни го! Разпни го! — отново закрещя народът.

Пилат заповяда да му донесат леген и кана с вода; наведе се, изми пред народа ръцете си.

— Измивам си ръцете! — каза той. — Не аз проливам кръвта му; невинен съм; грехът да падне ли върху вас?

— Кръвта му — върху главите ни и върху главите на нашите деца! — изрева народът.

— Вземете го — каза Пилат. — Халал да ви е!

Грабнаха го, натовариха му кръста, заплюваха го, биеха го, изритваха го към Голгота; а той залиташе, тежък беше кръстът, поглеждаше наоколо, дано да види някой от учениците си, да му кимне, да го съжали; гледаше, гледаше — никой; въздъхна.

— Благословена да бъде смъртта — промълви той. — Слава Богу!

 

 

В това време учениците се бяха сврели в кръчмата на Симон Киренееца и чакаха да свърши разпъването, да падне нощта, за да не ги види никой, и да избягат. Сгушени зад бъчвите, и наострили уши, те се ослушваха навън към улицата, по която минаваше радостен народът, всички тичаха, мъже и жени, към Голгота, бяха прекарали добре Пасха, яли бяха месо, пили вино в изобилие, и сега с разпъването щеше да им мине времето, и бързаха.

Ослушваха се учениците в уличния шум и трепереха; от време на време се чуваше тихият плач на Йоан, а понякога Андрей ставаше, крачеше напред-назад из кръчмата и се заканваше; а Петър ругаеше и псуваше, задето беше страхлив и нямаше смелост да излезе навън, да загине заедно с учителя… Колко пъти му се беше клел: „С теб, рави, до смърт!“. А сега, когато смъртта се появи, свря се зад бъчвите!

Яков се ядоса.

— Йоане — обади се той, — зарежи вече този плач, мъж си; а твоя милост, Андрей, юначагата ми, не сучи мустак, сядай долу; елате всички тук да вземем някакво решение. Ами ако е наистина Месията и ако след три дни възкръсне, с какво лице ще застанем пред него? Дошло ли ви е въобще това наум? Какво ще кажеш и ти, Петре?

— Ако е Месията, загазихме я, това казвам — отвърна Петър отчаяно. — Казах ви вече, три пъти се отрекох от него.

— Ама и да не е Месията, пак сме я загазили — възкликна Яков. — Какво ще кажеш ти, Натанаиле?

— Аз казвам да офейкаме; дали е, или не е Месията, все сме я загазили!

— И да го изоставим така беззащитен? Как ви дава сърце това? — възкликна Андрей и понечи да се втурне към вратата.

Но Петър го сграбчи за дрехата.

— Сядай долу, ще те направят на парчета, нещастнико! Друг цяр да му намерим!

— Какъв цяр, лицемери и фарисеи? — изсъска Тома. — Да си го кажем тук всичко, без да се червим; захванахме се с едно предприятие, турихме всичките си капитали; да, търговия, какво ми се блещите такива? Ами че търговия захванахме, дай ми, за да ти дам; аз дадох стоката си, гребените, кълбетата конци, огледалцата, за да взема царството небесно; същото и вие; един — лодката си, друг — овцете си, трети — рахатлъка си; а сега работата отиде по дяволите, фалирахме, отидоха по дяволите капиталите ни, варда да не си загубим и живота! И така, какъв съвет давам ли? Дим да ни няма!

— Съгласни сме! — извикаха Филип и Натанаил. — Дим да ни няма!

Петър се извърна неспокойно към Матей, който седеше по-настрани и беше наострил ушищата си и слушаше, без да каже дума.

— За бога, Матей — каза му той, — не ги пиши тези неща; престори се на глух; да не ни направиш за резил вовеки веков!

— Не бери грижа — отвърна Матей, — знам си аз работата; много неща виждам, много неща чувам, ала подбирам; само за едно ви моля, вземете някакво смело решение, покажете се юнаци, та да мога да го запиша, да се прославите, нещастници! Апостоли сте, не е шега работа!

В този миг Симон Киренееца блъсна вратата на кръчмата, отвори я и влезе; дрехите му бяха раздрани, лицето и гърдите — целите в кръв, а дясното му око беше подуто и сълзеше. Ругаеше и ръмжеше; смъкна от себе си дрипите, които му бяха останали, натопи си главата във ведрото, в което миеше винените чаши, грабна един пешкир, избърса се от кръста нагоре, като продължаваше да ръмжи и да плюе; след това налапа канелата на бъчвата; пи; чу врява зад бъчвите, наведе се, видя струпаните накуп ученици; ядоса се.

— Пфу, да пукнете дано, негодници недни! — извика им той. — Така ли, бре, се изоставя водачът, така ли се духва от боя, мръсни галилейци, мръсни самаряни, нехранимайковци такива!

— Душата ни искаше бре, Симоне — осмели се да се обади Петър, — душата ни искаше, на, Господ вижда, ама тялото…

— Млък, дърдорко! А бре, когато душата иска, какво ще рече тялото? Всичко става душа, и сопата, дето държиш, и дрехата, която носиш, и камъкът, на който стъпяш, всичко, всичко! На, погледнете бре, страхопъзльовци, месата ми, целите в синини! Парцали станаха дрехите ми, за малко да ми изтекат и очите! Защо? Да се не видите макар, тъпанари ученици! Защото, бре, защитих учителя ви, счепках се с хората, аз, аз, кръчмарят, загубенякът киренеец! И защо го сторих? Защото мислех, че е Месията ли, и че на другия ден ще ме направи голяма клечка ли? Никак, ама никак! А защото ми се засегна честолюбието, проклето да е, но не се разкайвам!

Крачеше напред-назад, блъскаше се в столчетата, плюеше и ругаеше. А Матей седеше като на тръни, искаше да узнае какво е станало при Каяфа, какво — при Пилат, какво е казал учителят, какво е викал народът, та да ги запише в тефтерите си.

— За Бога, Симоне, брате мой — каза му той, — успокой се и ни разкажи какво стана, как, кога и къде, и дали е казал нещо учителят.

— Ами, разбира се, че каза! — отвърна Симон, — „Да се не видите макар, ученици!“, ето какво каза, запиши го тогава; какво ме гледаш? Вземи калема, пиши: „Да се не видите макар!“.

Ридания избухнаха зад бъчвите, Йоан се търкаляше по земята и пищеше, а Петър си удряше главата о стената.

— Ако вярваш в Бога, Симоне — замоли го отново Матей, — кажи истината, да я запиша; ама не разбираш ли, че от твоята уста зависи в този миг светът!

Петър все тъй си удряше главата о стената.

— А бре, не се отчайвай, Петре — подметна му кръчмарят, — аз ще ти кажа какво да сториш, за да се прославиш вовеки веков; слушай тогава: сега ще го преведат оттук, ето чувам вече врявата; ще станеш, ще отвориш мъжки вратата и ще отидеш да му вземеш кръста, ще го натовариш на гърба си; тежък е, проклетникът му неден, а вашият бог е нещо много деликатен и е капнал.

Засмя се, вдигна крак, срита Петър.

— Ще го сториш ли? А сега да те видя!

— Щях да го сторя, кълна ти се, ако не беше тълпата — захленчи Петър. — Ще ме направи на кайма.

Кръчмарят се изплю сърдито.

— Да пукнете дано! — извика той. — Никой от вас ли няма да го стори? И ти ли няма, Натанаиле, дангалако, нито ти ли, Андрей, главорез такъв? Никой ли? Никой ли? Пфу, да пукнете дано! Е, клети Месия, какви пълководци взе, че си избра, за да покориш света! Мен трябваше да избереш, мен, па макар че съм от кол и въже! Но имам честолюбие; а когато имаш честолюбие, ако ще да си и пияница, и разбойник, и лъжец — мъж си! Но когато нямаш честолюбие, ако ще да си и невинна гълъбица, плюя на теб, пукната пара не струваш!

Изплю се отново, отиде и отвори вратата и застана на прага, като пухтеше. Улиците бяха пълни с хора — мъже, жени, тичаха, викаха:

— Иде, иде, иде царят на юдеите! Уууу!

Учениците се свряха отново зад бъчвите; Симон се извърна.

— А бре, безсрамници такива! — извика той. — Защо не излезете навън да го видите? Да ви види и той, да се поразтуши, горкият! Е, тогава, аз ще изляза и ще му махна, тук съм, Симон Киренееца — налице!

И след като изрече това, с един скок излезе на улицата.

Тълпата минаваше на вълни на вълни; най-отпред — римляни конници; зад тях — Исус, нарамил кръста, кръв се стичаше по него, а дрехите му висяха на парцали; нямаше вече сили да ходи, току се препъваше и политаше да падне с главата напред, и все го изправяха и с ритници го караха да върви. Тичаха подире му куците, слепите, сакатите, разгневени, задето не ги беше изцерил, ругаеха го и го удряха с патериците и тоягите си. А той току се оглеждаше — няма ли да се появи някой от другарите му? Какво станаха милите?

Пред кръчмата Исус се извърна, видя, че кръчмарят му маха; зарадва се сърцето му; понечи да кимне, за да отвърне на поздрава му, но се препъна на един камък и се строполи на земята, с кръста на гръб; изръмжа от болка.

Спусна се Киренееца, повдигна Исус, пое кръста, натовари го на гърба си, извърна се, усмихна се на Исус.

— Смелост — каза му той, — тук съм, не се бой!

Излязоха пред вратата на Давид, поеха по нагорнището; наближаваха вече върха на Голгота; навред само камънаци и тръни, и кости; тук разпъваха бунтовниците, оставяха разпнатите да бъдат изядени от хищните птици, въздухът смърдеше на леш.

Смъкна Киренееца кръста от гърба си, двама войници започнаха да копаят, за да го забият дълбоко сред камънаците; Исус седна на един камък и зачака; слънцето трептеше високо, небето беше побеляло, нажежено; и затворено; нито пламъци, нито ангели, ни най-малък знак, че някой там, горе, вижда какво става долу, на земята… И както си седеше и чакаше, и стриваше между пръстите си бучка пръст, почувства, че някой е застанал пред него и го гледа; вдигна спокойно, без да бърза, глава, погледна, позна я.

— Добре дошла — прошепна той, — вярна спътнице, тук свършва пътят; стана каквото ти искаше, стана каквото исках и аз; през целия си живот се мъчех да превърна Проклятието в благословия; превърнах го, помирихме се. Сбогом, Майко! — произнесе той и махна леко с ръка на суровата сянка.

Двама войници сграбчиха Исус за раменете.

— Ставай, Величество! — извикаха му те. — Качи се на престола си!

Съблякоха го, показа се слабото тяло, цялото в кръв. Голяма беше жегата, умори се народът да си дере гърлото, гледаше мълчаливо.

— Дай му да пие вино, да набере смелост — каза един войник.

Но Исус отблъсна купата, протегна ръце към кръста.

— Отче — промълви той, — да бъде волята ти!

— Лъжецо! Подлецо! Демагог такъв! — закрещяха сега слепите, прокажените, сакатите.

— Къде е царството небесно? И фурните с хляб? — ревяха дрипльовците и току го замерваха с лимонови кори и камъни.

Протегна Исус ръце, отвори уста да извика: „Братя!“. Но войниците го грабнаха и го качиха на кръста и повикаха циганите с пироните. И щом вдигнаха чуковете и се чу първият удар, слънцето закри лика си; а когато прозвуча вторият — небето потъмня и се появиха звездите; не бяха звезди, а едри сълзи, които закапаха върху земята.

Страх обхвана народа; конете на римляните се изплашиха, изправиха се на задните си крака, започнаха да тичат като бесни и да тъпчат тълпата от евреи. И изведнъж и земя, и небе, и въздух занемяха, като преди земетресение; просна се по очи върху камъните Симон Киренееца, много пъти се бе тресъл под краката му светът, и се изплаши.

— Ох! — прошепна той. — Сега земята ще се отвори и ще ни погълне!

Вдигна глава, погледа наоколо; светът сякаш беше изпаднал в несвяст и просветваше мъждиво, бледен, сред синкавия мрак. Главите на хората изчезнаха, и само очите им, черни дупки, пронизваха въздуха; гъсто ято гарвани, които бяха подушили кръвта и се бяха устремили към Голгота, сега бягаха изплашени донемайкъде. Тихо, жално, задавено дишане долиташе горе от кръста, и Киренееца се престраши, вдигна очи, погледна; и изведнъж нададе вик: не бяха цигани тези, дето приковаваха разпнатия, множество ангели се бяха спуснали от небето, държаха чукове и гвоздеи, пърхаха около Исус, размахваха чуковете радостно и приковаваха ръцете, краката, а други връзваха здраво тялото на разпнатия с дебели въжета, за да не падне; а един малък ангел, с розови бузи, със златисти къдри, държеше копие и пробождаше с него сърцето на Исус.

— Какво е това? — прошепна треперещ Киренееца. — Сам Бог, сам Бог го разпъва!

И тогава — по-голям страх, по-силна болка Киренееца не беше изпитал през живота си — силен вик процепи въздуха от горе до долу, сърцераздирателен, изпълнен с жалба:

— Или… Или…[1]

Не можеше да извика нищо повече, искаше, но не можеше, дъхът му секна, главата на Разпнатия клюмна и той падна в несвяст.

Бележки

[1] „Господи… Господи…“ (евр.). — Бел.прев.