Никос Казандзакис
Последното изкушение (2)

I

Лек, свеж ветрец, божа благодат, повя и го омая.

Над него, бухнали, гъсто се преплитаха звездите, разцъфнало бе небето, а долу, на земята, камъните лъхаха още, напечени от дневния зной; на земята и на небето — дълбока тишина, направена от вечните, по-безмълвни и от безмълвието, гласове на нощта. Покой, сладост; закрил бе очите си Бог — слънцето, луната, — и бе заспал. Мрак, навярно беше полунощ; и както размишляваше, очарован, какъв рай само е това, какво уединение, изведнъж вятърът се промени, натежа; не беше вече ветрец божа благодат, а мазен, тежък зловонен дъх, сякаш пъшкаше и се мъчеше да заспи, но не можеше, там, ниско долу, сред смърдяща гнилоч или сред влажни, подгизнали градини, някакъв звяр или някакво село; въздухът се сгъсти, изпълни се с тревога, издигаха се хладки дихания от животни, хора и космати духове; и остър мирис на току-що изваден от пещта хляб, и на кисела човешка пот, и на лаврово масло, с което жените мажат косите си.

Човек се догаждаше, подушваше, но не виждаше нищо; ала полека-лека очите привикваха, в тъмнината сега можеше да се различат, като водоскоци, финикови палми, един строен, строг, по-черен и от нощта кипарис, редколистни маслинови дървета, вятърът ги разклащаше и те просветваха сребристо в мрака. И горе, върху една зелена земна гръд, разхвърляни, къде куп до куп, къде усамотени, четвъртити бедняшки къщурки, направени от нощ, кал и кирпич, и измазани с вар; а на терасите — чувстваше се по миризмата и вонята — спяха човешки тела, кои покрити с бели чаршафи, кои непокрити.

Това не беше вече тишина; блажената пуста нощ се изпълни с тревога; човешки ръце и крака не намираха отдих и се мятаха насам-натам, гърди въздишаха, гласове из безброй уста се стремяха, отчаяно, упорито, да се слеят стройно сред безмълвния, богонавестен хаос; нещо копнееха да извикат, нещо се мъчеха да открият, но не можеха, и се разсейваха, и чезнеха в несвързано бълнуване.

Но изведнъж, изсред селото, от най-високата тераса — пронизителен, сърцераздирателен вик; една душа се разкъсваше: „Боже на Израил, Боже на Израил, Адонаи^[1], докога?“. Не беше един човек, беше цяло село, което сънуваше и викаше, цялата, ведно с костите на умрелите, ведно с корените на дърветата, земя на Израил. Земята на Израил, обхваната от родилни болки, не можеше да роди, и викаше.

Доста време — тишина; и изведнъж отново, но сега само жалба, само гняв: „Докога? Докога?“ — се разнесе отново вик, който раздра, от земята до небето, въздуха. Селските кучета се разбудиха и започнаха да лаят, а жените, горе, върху плоските покриви, се изплашиха и се сгушиха в мъжките пазви.

А младежът, който спеше и сънуваше, чу в просъница вика, размърда се и сънят се уплаши и понечи да избяга; планината се разреди, видя се вътрешността й: не беше от камък, а от сън и шемет; а и тайфата мъжаги, които се изкачваха по нея, като пристъпваха с широки крачки, със свирепи лица, само мустаци и бради, и вежди, и дълги ръчища, също започнаха да се разреждат, удължиха се, разшириха се, преобразяваха се и се разнищваха като облаци, повлечени от силен вятър; още малко и щяха да изчезнат измежду слепоочията на спящия.

Но свари, натежа умът, потъна отново в съня — и планината пак се втвърди, само камък, облаците се сгъстиха, станаха плът и кости, чу се запъхтяно дишане, бързи стъпки, и червенобрадият отново се появи на върха на планината, разгърден, бос, разпален, а зад него, все още долу сред скалите, многоглавата задъхана тайфа. И отгоре отново се захлупи, добре изграден, небесният свод, сега само с една звезда, увиснала към изток, голяма като късче жар. Разсъмваше се.

Младежът, изтегнат върху талаша, дишаше дълбоко, тежка беше умората от деня, отдъхваше си; по едно време клепачите му, сякаш Зорницата ги беше докоснала, примигнаха; но не се събуди; сънят отново ловко го бе обгърнал, и пак сънуваше. Чернобрадият се беше спрял, бликаше потта от тясното му, дълбоко набраздено чело, от подмишниците и бедрата му. Пара се вдигаше от него — от гняв и от тичане; понечи да изругае, въздържа се.

— Докога, Адонаи, докога? — само прошепна той жално и преглътна ругатнята.

Но яростта все още не беше стихнала; извърна се назад и изведнъж вътре в него се разгъна дългият преминат път: планините се снишиха, потрепна сънят, изчезнаха хората и спящият видя над главата си, на ниския, изплетен от тръстики таван, да се разстила, като извезан въздух, многоцветна, с пъстри шарки, трептяща, Ханаанската земя. На юг Идумейската пустиня, цялата в мараня, потръпваше като гръб на леопард; по-нататък удавяше и изпиваше светлината, гъсто, отровно, Мъртво море; още по-нататък, ограден като с ров от заповедите на Йехова, безчовечният Йерусалим, и течаха по калдъръмите му кървищата от принесените в жертва на Бога агнета и пророци; още по-нататък, езическата, заразната Самария, с един кладенец по средата и една нашарена жена, която вадеше вода; и по-нататък, горе, накрай севера, слънчева, усмихната, потънала в зеленина — Галилея. И от единия до другия край на съня, Йордан-река, главната Божия жила, която тече и напоява без разлика безплодните пясъци и градините, Йоан Кръстителя и еретиците в Самария, блудниците и рибарите на Генисарет.

Зарадва се силно младежът в съня си, като видя светите земи и светите води, и протегна ръка да ги докосне; но изведнъж махнатият мрак затрептя, заигра Обетованата земя, обляна в розовата светлина на зората, и направена от лека роса и вятър, и прастар човешки копнеж — и угасна. И щом угасна, чуха се дрезгави викове и ругатни, и отново се появи, изсред скалите и египетските смокини, сега преобразена, неузнаваема, многоглавата тайфа; колко се бяха сбръчкали, смачкали мъжагите, колко бяха повехнали, а брадите им се влачеха по земята! Дребосъчета, запъхтени мъничета, капнали, и всяко от тях носеше странни оръдия за изтезания: едни — кървави ремъци с железа, други — чекии и остени, трети — дебели гвоздеи с големи глави, а три нискогъзи джуджета — един много тежък кръст, и последното, най-изпадналото, кривогледото — един трънен венец.

Червенобрадият се понаведе, изгледа ги и поклати пренебрежително едрата си недодялана глава: „Не вярват, затова повехнаха; не вярват, затова се тормозя…“ — чу го да си казва спящият.

Червенобрадият протегна косматото си ръчище.

— Погледнете! — каза той и посочи полето долу, потънало в утринна мъгла.

— Нищо не виждаме, главатарю; тъмнина.

— Нищо ли! Не вярвате, значи!

— Вярваме, главатарю, вярваме, затова те следваме; но не виждаме нищо.

— Погледнете пак!

Като сабя стовари ръчището си, разсече мъглата, откри се полето; синьо езеро се усмихваше и проблясваше, отместваше мъглата, пробуждаше се. Сред посевите, под финиковите палми и из околните чакълести брегове на езерото — големи гнезда с яйца: белееха се села и селца.

— Там е! — каза водачът и посочи едно голямо село сред зеленината.

Над него три вятърни мелници бяха вече разперили рано-рано крилата си и се въртяха.

По житнобледото, мургаво, сънно лице на младежа изведнъж се изписа ужас. Размаха ръце, за да прогони съня, който беше седнал върху клепачите му и ги мътеше; напрегна всичките си сили да се събуди, сън е, каза си той, да се събудя, да се отърва. Но дребосъчетата се въртяха упорито около него, не искаха да се махнат; а червенобрадият със свирепия поглед сега клатеше заканително пръст към голямото село в полето и им казваше:

— Там е! Там долу живее и се крие, облича се в дрипи, ходи бос, прави се на дърводелец, преструва се, че не е той, за да се спаси; но къде ще ни избяга! Зърна го Божието око, връз него, момчета!

Вдигна ходилото си, за да се юрне, но дребосъчетата увиснаха по краката и ръцете му; свали ходилото си.

— Много са дрипльовците и босяците, главатарю, много са дърводелците; дай ни някакъв белег — кой е, какъв е, къде е, та да го познаем; иначе не тръгваме; да си го знаеш, главатарю, не тръгваме, уморихме се.

— Ще го сграбча в прегръдките си да го целуна; ето, това е знакът. Напред сега, друм! И тихо, не викайте; по това време той спи, опичайте си ума, да не се събуди и да ни избяга; в името Божие, върху му бре, момчета!

— Върху му, главатарю! — в един глас извикаха мърльовците и вдигнаха широките си ходила, за да тръгнат.

Ала един слаб, кривоглед гърбушко, този, който носеше трънения венец, се хвана за един бодлив храст, опъна се.

— Никъде не отивам! — извика той. — Дотегна ми. Колко нощи го гоним? Колко краища и села обходихме? Броите ли? Тръгнахме наред по обителите на есеите^[2] в Идумейската пустиня, навлязохме във Витания, където пребихме напразно клетия Лазар, стигнахме на Йордан-река, но Кръстителя ни прогони, не бил, казва, Този, когото търсим, да се махаме! Махнахме се, влязохме в Йерусалим, търсихме, в Храма, в дворците на Анна, на Каяфа, в бордеите на книжниците и фарисеите — никой! Всички — безчестни, развратници, лъжци, убийци, махнахме се. Минахме тичешком през прокълната Самария, стигнахме в Галилея, обиколихме навред: Магдала, Кана, Капернаум, Витсаида. Търсихме от колиба в колиба, от лодка на лодка, намирахме най-порядъчния, най-богобоязливия. „Ти си! — викахме му. — Какво се криеш? Стани да спасиш Израил!“ А той гледаше оръдията, които носехме, хващаше го страх, започваше да рита и да пищи: „Не съм! Не съм!“, и го удряше на вино, на карти, на жени, напиваше се, богохулстваше, развратничеше, за да видим, че е грешник, че не е Онзи, когото търсим, та да се отърве… Главатарю, да ме прощаваш, но и тук ще ни сполети същото; напусто Го гоним, няма да Го намерим; още не се е родил.

— Неверни Тома — извика червенобрадият, сграбчи го за врата и го държа доста време така увиснал във въздуха, като се смееше. — Неверни Тома, харесваш ми!

Извърна се към другарите си:

— Той е остенът, а ние — работните волове; оставете го да ни ръчка, та да нямаме никога мира!

Пищеше кьосето, болеше го; червенобрадият го пусна на земята. Засмя се отново, изгледа околовръст странните мутри на другарите си.

— Колцина сме? — каза той. — Дванайсет; по един от всяко племе на Израил. Дяволи, ангели, мърльовци, нищожества, от всички раждания и помятания на Господа, избирайте и вземайте!

Беше в настроение; кръглите му ястребови очи блестяха, протягаше ръка, хващаше ги един по един за рамото, с яд, с нежност; оглеждаше всеки във въздуха, засмиваше се; пускаше го, хващаше друг.

— Здравей, цицио, проклетнико, заграбвачо, безсмъртни Аврамико! И ти, бабаитино, дърдорко и лакомнико! И ти, богобоязливий и страхопъзльо; не крадеш, не прелюбодействаш, не убиваш, защото се боиш; всичките ти добродетели са дъщери на страха. И ти, магаренце смирено, дето те пребиват от бой и пак издържаш; издържаш на глад, на жажда, на студ, на камшика; работяга, нечестолюбив, блюдолизец; всичките ти добродетели са дъщери на сиромашията. И ти, хитра лисицо, дето стоиш пред пещерата на лъва, на Йехова, и не влизаш. И ти, кротка овчице, дето следваш, блеейки, Бога, който ще те изяде. И ти, шарлатанино, син на Леви, башпраматарина, дето продаваш Бога на драм; башкръчмарино, дето черпиш хората с Бога, та се напиват и отварят кесията и сърцето си, башмошенико. И ти, злобни, нефели, твърдоглави отшелнико, дето си гледаш лицето и ваеш Бога злобар, нефел и твърдоглав, и падаш ничком и му се кланяш, защото ти прилича. И ти, дето душата ти отвори сарафчийница, седиш на прага, бръкваш в кесията, даваш милостиня на бедния, заемаш на Господа, държиш тефтер и записваш — толкова пендари дадох милостиня на еди-кой си, еди-кой си ден, еди-кой си час; и заръчваш да поставят в ковчега ти тефтера, та да го разтвориш пред Бога, да направите сметка, да събереш безсмъртните милиони. И ти, лъжецо, бърборко, фантазьоре, дето престъпяш всички Божи заповеди, крадеш, прелюбодействаш, убиваш, а сетне почваш да плачеш, удряш се по гърдите, откачаш китарата от стената и превръщаш греха в песен; знаеш си ти, хитрецо неден, че всичко прощава на певеца Бог, защото умре за песен. И ти, остър остен на задниците ни, Тома, и аз, аз, щурият байрактар, дето навирих нос, зарязах жена си и децата си, и търся Месията! Всички заедно, дяволи, ангели, мърльовци, кекльовци, всички са нужни за великата ни цел, връз него бре, момчета!

Засмя се, плю си на дланите, разпери мотовилите си.

— Връз него бре, момчета! — извика отново той и се спусна тичешком по надолнището към Назарет.

Хора и планини — дим бяха и изчезнаха, изпълниха се спящите клепачи с мрак без сънища; и вече, в безконечния сън, се чуваха само тежки, широки ходила, които тъпчеха планината и се спускаха надолу.

Сърцето на спящия биеше силно. „Идат! Идат! — разнесе се покъртителен вик в недрата му. — Идат!“ Скочи, така му се стори в съня му, подпря с работния си тезгях вратата и натрупа върху него всичките си сечива — рендета, длета, триони, тесли, чукове, отвертки, и един много тежък кръст, дето го работеше тези дни; а после се свря отново сред талаша и треските и зачака.

Странна тишина, тревожна, плътна, задушаваща, не се чуваше диханието нито на селото, нито на Бога; всичко, дори демонът, будуващият, беше потънало в бездънен, тъмен, пресъхнал кладенец — сън ли беше това, смърт ли, безсмъртие ли, Бог ли? Младежът се изплаши; видя опасността, напрегна всички сили, протегна ръка да се хване за гърлото, което се задушаваше — и се събуди.

Беше вир-вода от пот; не помнеше нищо от съня; само това: че някой го гонеше. Кой? Един ли? Мнозина ли? Хора ли? Демони ли? Не помнеше. Наостри уши, ослуша се; в тишината на нощта, диханието на селото сега се чуваше от много гърди, от много души; от време на време някое дърво изшумоляваше, някое куче излайваше жално, някоя майка на края на селото приспиваше протяжно, чувствено, бебето си… Изпълнена с познати, любими, тихи шумове и въздишки беше нощта, земята говореше, Бог говореше, и младежът се успокои; за миг се бе уплашил, че е останал съвсем сам на света.

В съседство, от къщурката, където спяха родителите му, се чу задъханото дишане на стария му баща; не можеше, горкият, да спи, кривеше и току отваряше и затваряше с голямо усилие уста, за да заговори; от години се мъчи да издаде човешки глас, но присяда, скован на постелята си, не може да раздвижи езика си; поти се, напряга се, текат му лигите, и от време на време, след страшна борба, на пресекулки, отчаяно, успява да натъкми една дума, само една, все същата: „А-до-на-и!“. Адонаи, нищо друго, Адонаи… И щом изрече цялата тази дума, успокоява се час, два; сетне отново го обзема терзанието и пак започва да отваря и затваря уста.

— Аз съм виновен… аз съм виновен… — прошепна младежът и очите му плувнаха в сълзи. — Аз съм виновен…

Слушаше синът в тихата нощ мъката на баща си и него също го обземаше мъка и започваше, неволно, също да отваря и затваря уста, и да се поти. Затвори очи, ослуша се да чуе какво правеше старият му баща, за да го направи и той, въздишаше и надаваше отчаяни, несвързани викове, заедно с него — и тъкмо тогава отново се унесе в сън.

И едва се бе унесъл в сън, разтресе се къщата, прекатури се тезгяхът, отърколиха се долу сечива и кръст, вратата се отвори и на прага се изправи, огромен, като се смееше гръмко, разтворил обятия, червенобрадият.

Нададе вик младежът и се събуди.