Метаданни
Данни
- Серия
- Патрулите (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Последний дозор, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- З. Петков, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 66 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Корекция
- — Добавяне на анотация
- — Замяна на анотацията
Статия
По-долу е показана статията за Последен патрул от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
 | За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |  |
| Последен патрул | |
| Последний дозор | |
| Автор | Сергей Лукяненко |
|---|---|
| Първо издание | 2006 г. Русия |
| Оригинален език | руски |
| Жанр | фентъзи |
| Вид | роман |
| Поредица | Нощен патрул |
| Предходна | Сумрачен патрул |
| ISBN | ISBN 978-954-761-250-1 |
„Последен патрул“ (на руски: Последний дозор) е фантастичен роман на руския писател Сергей Лукяненко. Това е последната книга от тетралогията след „Нощен патрул“, „Дневен патрул“ и „Сумрачен патрул“. Понастоящем излязоха и продълженията: „Нов патрул“ и последната - „Шести патрул“.
Както във всички предишни части от поредицата и „Последен патрул“ е разделен на 3 части:
- Общо дело
- Общ враг
- Обща съдба
Сюжет
Антон Городецки се учи да използва новата си мощ, когато Хесер го изпраща да подпомага шотландския Нощен патрул в Единбург в разследване на убийство. Млад руснак е убит във „Вампирския замък“, туристическа атракция; доказателствата показват, че той очевидно е бил убит от вампир. Мистерията е по-голяма, отколкото изглежда. Някой се опитва да атакува Антон използвайки дистанционно контролирано огнестрелно оръжие. Накрая главата на шотландския Нощния патрул, Томас Лермонт разкрива, че някой е откраднал артефакт от гроба на Мерелин и очевидно се опитва да използва този артефакт, за да открие скривалището на Мерелин. В този тайник Мерелин е скрил „Венеца на всичко“ (Никой не знае какво е). След като нощната стража е атакувана от обикновените хора, оборудвани с магически амулети и куршуми, Томас и Антон следват някой в Сумрака. Те достигат до шесто ниво (за първи път Антон), но всичко, което научават е, че хората зад това са Светъл различен, Тъмен различен и Инквизитор. Томас също разказва на Антон, че на седмото ниво Сумрака е рая на Различните, където те могат да съществуват заедно в мир (при смърт, Различните просто изчезват в Сумрака). Мерелин е скрил Венеца на всичко в седмото ниво на Сумрака.
Всички Различни са много разтревожени от тези случаи. Хесер изпраща Антон до Узбекистан, да потърси Рустам, съвременник и приятел на Мерелин, както и бивш приятел – по-късно един враг – на Хесер. Той може да знае нещо за венеца, къде е скрит и за какво служи. Когато Антон е на посещение на Нощната стража в Узбекистан, те още веднъж са нападнати от хора с амулети и магически оръжия. Различни улики започнат да сочат към приятел на Антон, Костя Заушкин, като един от извършителите, макар че той със сигурност е мъртъв. Антон успява да намери Рустам. Той му казва, че венеца на Всичко е заклинание, която ще разруши бариерите разделящи отделните нива на Сумрака, както и бариерата между Сумрака и реалността. Той може да предизвика края на света, всички Различни да изгубят способностите си и дори да ги убие – Рустам не знае, нито го е грижа. Те са атакувани отново и Антон научава, че негов приятел от едно време, инквизиторът Едгар, е един от тайнственото трио от Различни.
Връщайки се в Москва, Антон открива кой е тъмния Различен в тайнственото трио – това е Генадий Саушкин, бащата на Костя. Те не могат да идентифицират светлия Различен. И двата Патрула назначават защита на Антон и пет-годишната дъщеря на Светлана, Надя, единствената Различна с нулево ниво в света (тя не произвежда никаква магическа енергия, тя може само да абсорбира, затова е с практически неограничена сила. Мерелин също е бил от нулево ниво, както и Исус Христос. Само Различните от нулево ниво могат да достигнат до седмо ниво на Сумрака. Едгар и Генади отвличат Антон (те не могат да се доберат до Надя) и го вземат с тях в Единбург, така че той да може да им помогне да намерят начин да стигнат до венеца. Казват на Антон, че Надя е мъртва поради поставянето на ядрен взрив близо до апартамента им. Ядрената бомба е единственото оръжие в състояние на да унищожава на всички нива на Сумрака. Едгар е открил информация в архивите на инквизицията, според които венецът на всичко ще даде на всички отишли в Сумрака различни това, което те искат най-много. Според тълкуванието на Едгар той ще ги върне обратно към живота, а той иска да се съберат със съпругата си която е била убита. Генадий иска да получи сина си и съпругата си обратно. Те срещат третия член на триото, или както те самите се наричат, Последният Патрул – вещицата Арина, които успява да промени своята принадлежност и сега е Светла. Тя също разкрива, че е саботирала ядрената бомба да не се взриви, тъй като нейната нова принадлежност към Светлината забранява унищожаването на толкова много невинни. Антон успява да проумее тайната на Мерелин, но той знае, че тя няма да се хареса на Последния патрул и успява да ги заблуди. Те го отвеждат до петото ниво на Сумрака, където се срещат с пазача на Мерелин. Докато Последния патрул е зает с борбата с него, Антон достига до шесто ниво. Там той се среща с Мерелин, както и Тигърчето, Игор, Алиса и всички други приятели, които са си отишли в Сумрака, включително Костя (който заявява, че не го обвинява). Всички те са се надяват той да активира венеца. Въпреки това, той не може да се върнете обратно, защото Последният патрул е там а той не може да продължи до седмо ниво, защото не разполага с достатъчно мощ. На този етап се появява Надя – Светлана току-що я е инициирала и я изпраща да върне баща си. Пътуването през всички нива на Сумрака не е проблем за Надя. Тя взема Антон напред – назад към реалния свят. Сумракът е кръг. Седмото ниво е това, в което всички ние живеем.
Антон отива да активира Венеца на Всичко, което наистина е скрит в седмото ниво. Мерелин е скрил заклинанието в древните камъни на Единбургския замък. Последният патрул се появява, но Антон няма да бъде безпокоен от тях. Едгар е разбрал нещата погрешно. Това, което Различните в Сумрака искат най-много не е възкресение, а смърт. Там не е рай, те остават завинаги в един свят, в който всичко е само бледо копие, уловени в капана на една имитация на живота. Те искат всичко да завърши, защото след като те напълно умрат, ще могат да бъдат преродени. Мерелин е предвидил всичко това и е създал своето заклинание (ефектът на разрушаване на Сумрака е само временен). Въпреки това отишлите си Различни молят Антон да прости и той позволява на Генадий и Едгар да умрат, така че да могат да се присъединят към своите любими, преди да е твърде късно. Арина избира да живее. Тогава Антон активира венеца.
| Предишна: | Поредица: |
Следваща: |
|---|---|---|
| Сумрачен патрул | Нощен патрул | Нов патрул |
ЕПИЛОГ
— Колко! Е красиво! Тук! — възкликна Надя.
Аз я вдигнах на ръце. Стояхме на павираният мост в Единбург, обкръжени от стотици и хиляди спящи хора. Сирените виеха все по-близо и по-близо — времето на Различните свършваше.
— Да. — съгласих се аз. — Тук всичко е истинско.
— Само че всички спят. — тъжно отбеляза Надя. — Като в приказката за спящата принцеса. Може би трябва да ги събудим?
Тя може… Та тя сега може всичко — ако се научи.
— А не се ли умори? — попитах аз. Краката ми се подгъваха и леко ми се виеше свят.
— От какво? — учуди се Надя.
— След малко. — казах аз. — След малко ще събудим всички… които успеем. Сега татко трябва да направи нещо важно. Ще ми помогнеш ли?
— Как?
— Просто ме дръж за ръката. — казах аз. Затворих очи. Разперих ръце. Затаих дъх.
Трябва да почувствам този град. Камъните и стените, които помнят Мерлин и Артур. Хората може и да забравят, но камъните помнят. И древната крепост, застинала като венец над града, помни и чака.
Защо понякога сме толкова глупави? Защо очакваме, че магията ще е скрита в нещо, което можеш да вземеш в ръка, когато тя може да е навсякъде около нас?
Разбира се, Великият Мерлин не е скрил своето най-голямо творение в Сумрака, не е разчитал на силата на голема, но не е разчитал и на защитата на сандъците. Хиляда и петстотин години е стояла на скалата тази древна крепост, тя е била отбранявана и завземана, била е рушена и достроявана, в нея са пазили своите съкровища гордите шотландски крале — но там, в основата на основите, положени от Мерлин, изпъстрените с руни камъни чакаха своят час.
Трябва само да се протегна към тях. Да ги докосна, да ги почувствам…
— Светъл! — изреваха зад гърба ми. Аз се обърнах, излизайки от транса.
Едгар и Арина стояха неподвижно и ме гледаха — и аз с учудване разбрах, че погледите им са пълни със страх. А Генадий тичаше. Тичаше и крещеше. Нима си мисли, че силата на магията зависи от силата на вика? Генадий се придвижваше с огромни подскоци, преобразявайки се в движение, все повече и повече губейки приликата си с човек. Зъбите му растяха, кожата се умъртвяваше, косата му се превръщаше в снопчета сиви капещи косми.
Аз вдигнах ръка, събирайки Сила за Сив Молебен.
Но в този момент Надя пристъпи напред и извика в лицето на вампира:
— Не крещи на татко!
Генадий се олюля. Това, което го удари, беше по-силно от ненавистта. Но той вече не можеше да спре, той продължаваше да тича, сякаш срещу ураган. И рухна в краката ни. Надя изписка и се скри зад мен.
Аз клекнах. Погледнах Генадий в очите. И казах.
— Костя и Полина те чакат. Те помолиха да идеш. Веднага. Докато още има време.
Безумието мигновено напусна погледа му. Саушкин ме погледна и попита:
— Те не могат ли?
— Те не могат да дойдат. И никога не биха могли. Но аз ще направя онова, за което ме помолиха. Върви, докато още има време.
— Помогни ми, Антоне. — каза той с почти нормален глас.
— Надя, обърни се! — наредих аз.
— Не гледам, не гледам! — замърмори дъщеря ми, обръщайки се, и за по-сигурно — закривайки очи с дланите си.
Аз вдигнах ръка — Генадий следеше движенията ми като омагьосан. И Сивият молебен изпрати вампира на шестият слой на Сумрака.
Надигнах се и погледнах към Едгар и Арина. Те не гледаха мен или Генадий, те гледаха само към Надя.
— Нулева. — каза Арина с възхищение. — Абсолютната вълшебница…
— Пет минути няма да ми е до вас. — казах им аз. — А после…
— Имаме Минойска Сфера. — умолително каза Едгар. — Може ли?
— Ще ви търсят. — казах аз. — И аз ще ви търся, имайте го предвид. Но сега имате пет минути. Само защото те ме помолиха да простя.
— Какво искаш да направиш? — попита Арина.
— Това, за което мечтаеха отишлите си. Да им дам смърт. Защото възраждането е невъзможно без смърт.
Едгар присви очи. Отвори чантичката, окачена на кръста му. Извади оттам малко костено топче и го подаде на Арина. Тя мълчаливо го взе.
— Помогни и на мен, Светли. — каза Едгар. — Какво ти коства?
— Ти си в защитни амулети като новогодишна елха с гирлянди. Как да ти помогна?
— Аз ще му помогна. — внезапно каза Арина. — А ти не се разсейвай. Върши си работата.
Не разбрах какво точно направи. Уж само трепна с устни. Едгар се усмихна, за миг лицето му стана красиво и почти младо. После краката му се подкосиха и той рухна на моста.
— А ти не възнамеряваш да се развъплъщаваш. — отбелязах аз. — Каква Светла си?
— Е, нали целта е постигната. — каза Арина. — Отишлите си ще получат това, към което са се стремили!
Аз поклатих глава. Погледнах към замъка и отново затворих очи.
— Връщам ти телефона… — каза Арина. — Не ми трябва чужд.
Зад гърба ми глухо изщрака Минойската Сфера, отваряйки за Арина портал, който не може да се проследи. Ох, странна Тъмна беше тя и странна Светла се получи от нея…
И изведнъж чух музика — слаба, тиха. Арина беше включила вграденият в телефона плейър. Случайно? Или демонстрирайки, че разбира от техника повече, отколкото си мислех?
Излязоха от нигредо[1] уж ти и аз
И вървят в светлината, нищо не подозирайки.
Плюят в огледалото, смеят се над себе си — да,
Излязоха от нигредо, нищо не подозирайки.
Тъмния ще накажат, с тебешир челото ще намажат,
Светлия ще хванат, в сажди ще овалят,
А къде ще се дянат?
Уж ти и аз излязохме от нигредо,
Нищо не подозирайки.
На капризната ръка — осем линии на живота,
Затова при среща се осакатяват взаимно,
А къде ще се дянат?
Уж ти и аз излязохме от нигредо,
Нищо не подозирайки.[2]
Какво пък, това вече е щастие — когато успееш да излезеш от нигредо. Независимо дали си Тъмен или Светъл, все пак имаш шанс да продължиш пътя си. Само през нигредото, разпада и разложението, можеш да се движиш напред. Към синтеза. Към съзиданието на новото. Към албедо.
Древните камъни на върха чакаха.
Аз посегнах към тях. Нямаше нужда от заклинания, думи, ритуали. Трябваше само да знаеш къде да посегнеш и какво да поискаш.
Мерлин винаги си оставяше резервен изход. Даже приготвяйки се за рая на Различните, той е предполагал, че откраднатия рай може да се окаже ад.
„Пусни ги. — помолих аз, без да знам кого. — Пусни ги, моля те. Те твориха зло, което беше зло, и добро, което се превръщаше в зло. Но нали всичко си има своя край и своята прошка. Пусни ги…“
Крепостта над града сякаш въздъхна. Кръжащите в небето птици започнаха да се снижават. Мътната мъгла във въздуха започна да се разсейва. Последният лъч на залязващото слънце докосна града — обещание да се върне с изгрева.
И аз почувствах как се свиха и трепнаха всички слоеве на мирозданието. Видях — почти наяве — как се рушат каменните идоли на платото на демоните в Узбекистан. Как се разтварят в Сумрака отишлите там след развъплъщението си Различни — с облекчение и плаха надежда.
Стана по-леко да се диша.
— Татко, вече може ли да гледам? — попита Надя. — Поне с едно оченце?
— Може. — отвърнах аз. Седнах, краката вече изобщо не ме държаха. — Сега татко малко ще си почине и ще се приберем в къщи… нали ще ме отведеш по краткия път?
— Ще те отведа. — съгласи се Надя.
— Не, знаеш ли, не трябва по краткия път. — внезапно се поправих аз. — Нещо не харесвам преките пътища. Хайде да полетим със самолет, а?
— Ура! — извика Надя. — Със самолет! А ще се върнем ли пак тук?
Аз я гледах и се усмихвах. Може би ще успея да я науча да се пази от прости решения и кратки пътища?
— Непременно. — казах аз. — Нима си помисли, че това беше последният патрул?
Ноември 2005 г.