Сергей Лукяненко
Последен патрул (15)

ШЕСТА ГЛАВА

Пристигнахме на платото на демоните към три и половина сутринта. По пътя минахме край малко селце в планината — десетина измазани с глина къщички, почти до пътя. На единствената уличка гореше огън, около него обикаляха хора — десетина-дванайсет човека, не повече. Явно земетресението е изплашило селяните и те се страхуваха да нощуват у дома си.

Алишер продължаваше да шофира. А аз дремех на задната седалка и мислех за Едгар.

Какво го е накарало да тръгне срещу Патрулите и Инквизицията? Защо наруши всички възможни забрани и намеси хората в своите интриги?

Непонятно! Едгар беше кариерист, като всички Тъмни, това беше ясно. Той може да се реши на убийство. Той може да извърши всичко, какво да спорим, Тъмните нямат никакви морални задръжки. Но да направи такова нещо, да се постави в опозиция на всички Различни — за това трябва да си напълно побъркан от жажда за власт. А у Едгар все пак имаше доста прибалтийска сдържаност. Десетилетия да пълзиш нагоре по кариерната стълбица — това може. Да заложиш всичко на една карта? Немислимо.

Какво е разбрал за Венеца на Всичко? Какви данни е изкопал от архивите на Инквизицията? Кого още е успял да привлече? Тъмен вампир и Светъл целител. Кои са те? Откъде са? Защо са се съюзили с Инквизитора? Какви общи цели могат да имат Тъмен, Светъл и Инквизитор?

Впрочем, относно целта не се двоумях много. Целта винаги е една и съща. Могъщество. Сила. Власт. Може да говорим, че ние, Светлите, сме други. Че не ни е нужна власт заради властта, а само за да помогнем на хората. И това сигурно е вярно. Само че властта все пак ни е нужна. На всеки Различен е познато това сладко изкушение, това възхитително чувство за собственото могъщество: и на вампира, впиващ се в девичето гърло; и на целителя, излекувал дете с едно махване с ръка. Каква разлика има за какво — всеки ще намери как да използва придобитото могъщество.

Повече ме тревожеше един друг момент. Едгар участваше в онази история с книгата „Фуаран“. Той е общувал с Костя Саушкин.

И това отново ме върна към нещастния младеж Виктор Прохоров. Към момчето Витя, другарувало с момчето Костя…

Всичко отново и отново сочеше към Костя Саушкин. Ами ако по някакъв начин е успял да се спаси? С остатъците от Силата си е поставил около себе си някакъв Щит, достъпен за вампирите, и е просъществувал достатъчно, за да създаде портал и да изчезне от горящият скафандър? А после се е свързал с Едгар!

Не, разбира се, това не беше възможно. Инквизицията много сериозно проверяваше този въпрос. Впрочем, ами ако Едгар още тогава е започнал с двойната игра? И е фалшифицирал резултатите от разследването?

И все пак нещо не пасваше. Защо му е да спасява вампира, когото доскоро е преследвал? Да го спаси, а после да заговорничи с него. Какво може да му даде Костя? Без „Фуаран“ — нищо! А книгата беше унищожена, това беше сигурно. Следиха я още по-внимателно и от Костя. Освен това, унищожаването й беше зафиксирано с магични средства — изблика на Сила при разрушаването на толкова мощен и древен артефакт не може да се сбърка с нищо.

Накратко, от всичко следваше, че първо — Едгар не е могъл да спаси Костя, и второ — нямал е никаква нужда от това.

И все пак, все пак, все пак…

Алишер спря джипа и угаси двигателя. Настъпилата тишина ни се стори оглушителна.

— Май пристигнахме. — каза той. Погали волана и одобрително каза: — Хубава кола. Не вярвах, че ще стигнем.

Аз се обърнах към Афанди, но той вече не спеше. Гледаше, свил устни, към причудливите каменни фигури, разхвърляни пред нас.

— Така си и стоят. — казах аз.

Афанди ме погледна с непресторена уплаха.

— Знам. — поясних аз.

— Лоша история се получи. — с въздишка каза Афанди. — Грозна. Недостойна за Светъл.

— Афанди, ти ли си Рустам? — попитах го директно аз.

Афанди поклати глава:

— Не, Антоне. Не съм Рустам. Аз съм негов ученик.

Той отвори вратата и излезе от джипа. Помълча секунда. И измърмори:

— Не съм Рустам, но ще бъда Рустам…

Ние с Алишер се спогледахме и излязохме от колата.

Беше тихо и прохладно. Нощем в планината винаги е прохладно, дори през лятото. Появяваха се първите признаци на изгрева. Платото, познато ми от спомените на Хесер, почти не се беше променило. Само очертанията на каменните фигури бяха изгладени от вятъра и редките дъждове, станали са по-малко явни, макар и все пак узнаваеми. Група магове с вдигнати в призивно заклинание ръце, върколак, бягащ маг…

Втресе ме.

— Какво е това… — прошепна Алишер. — Какво е станало тук…

Той бръкна в джоба си и извади пакет цигари и запалка.

— Дай и на мен. — помолих аз.

Запушихме. Въздухът наоколо беше толкова чист, че рязката миризма на тютюна ни се стори нещо родно, напомнящо за градския смог.

— Това… това хора ли са били? — попита Алишер, сочейки към каменните фигури.

— Различни. — поправих го аз.

— И те…

— Те не са умрели. Те са вкаменени. Лишени от всички чувства. А разумът им е останал, привързан към камъка. — Аз погледнах Афанди, но той просто стоеше замислено до нас, гледайки или древното бойното поле, или на изток, където небето леко порозовя.

Тогава погледнах платото през Сумрака.

Зрелището беше наистина чудовищно.

Това, което Хесер беше видял преди две хиляди години, предизвикваше страх и отвращение. Това, което аз видях сега, предизвикваше жал и болка.

Почти всички Тъмни, превърнати в камък от Бялата Мъгла, бяха обезумели. Разумът им не беше понесъл затварянето в пълна изолация от всички органи. Трепкащите цветни ореоли около камъните светеха в кафяви и тъмнозелени огньове на лудостта. Ако се опитам да намеря аналогия — това е все едно стотина луди безсмислено да се въртят на място или, напротив, да стоят вцепенени; викат, хихикат, стенат, плачат, мърморят, пускат слюнка, дерат си лицето или се опитват да си извадят очите.

И само няколко аури бяха запазили някакви останки от разум. Или притежателите им се отличаваха с нечувана сила на волята, или твърде много жадуваха отмъщение, но безумието в тях беше незначително. Но виж, ярост, ненавист, желание да унищожат всичко и всички, имаше колкото искаш.

Престанах да гледам през Сумрака. Хвърлих поглед към Алишер. Магът пушеше, не забелязвайки че огънчето е стигнало филтъра. Едва когато опари пръстите си, той хвърли угарката. И каза:

— Тъмните са получили каквото заслужават.

— Изобщо ли не ти е жал за тях? — попитах аз.

— Те ще използват нашата жалост.

— Но ако в нас няма жалост, по какво ще се различаваме от тях?

— По цвета. — Алишер погледна към Афанди. — Къде да търсим Великия Рустам, Афанди?

— Ти го намери, Светъл с каменно сърце. — тихо отвърна Афанди. И се обърна към нас.

Той се преобразяваше със скоростта на върколак. Стана с една глава по-висок. По-широк в раменете — ризата запращя, а най-горното копче се скъса. Кожата, за мое учудване, изсветля, а очите станаха ярко сини. Наложи ми се да си припомня, че преди две хиляди години жителите на Азия са изглеждали много по-различно от сега. Сега руснакът ще се усмихне, а европееца политкоректно ще замълчи, ако чуе от азиатец, че предците му са били руси и синеоки. Но в тези думи ще има много повече истина, отколкото им се струва на съвременниците ни.

Впрочем, косата на Рустам беше черна. И в чертите на лицето, разбира се, се разпознаваше източният произход.

— Все пак ти си Рустам. — казах аз, навеждайки глава. — Приветствам те, Велики! Благодаря ти, че откликна на нашата молба.

До мен Алишер падна на едно коляно, като доблестен рицар пред своя владетел — почтително, но горделиво.

— Афанди не е Рустам. — каза древният маг. Погледът му беше замъглен, сякаш слушаше още някакъв глас. — Афанди е мой ученик, мой приятел, мой пазител. Аз вече не живея сред хората. Моят дом е Сумрака. Ако се наложи да изляза сред смъртните, вземам назаем тялото му.

Ето какво било… Аз кимнах, приемайки думите му. Казах:

— Знаеш защо сме дошли, Велики.

— Знам. И не искам да отговарям на въпросите на Хесер.

— Хесер каза, че ти…

— Дългът ми пред Хесер е мой дълг. — В очите на Рустам проблесна яростно пламъче. — Помня нашата дружба, помня и нашата вражда. Молих го да напусне Патрула. Молих го да спре войната за хората… заради нашата дружба и заради самите хора. Но Хесер прилича на този младеж…

Той замълча, гледайки към Алишер.

— Ще ни помогнеш ли? — попитах аз.

— Ще отговоря на въпрос. — каза Рустам. — На един въпрос. И тогава дългът ми пред Хесер ще изчезне. Питай, но да не сбъркаш.

Едва не изтърсих: „Наистина ли си познавал Мерлин?“ Ох, тези капани… задай един въпрос, кажи три желания…

— Какво е Венецът на Всичко и как най-лесно да го извадим от седмия слой на Сумрака? — попитах аз.

На лицето на Рустам се появи усмивка.

— Напо̀мни ми за един човек от Хорезма. Хитър търговец, на който бях задлъжнял… и обещах да му изпълня три желания. Той дълго мисли, после каза: „Искам да съм млад, да се изцеля от всички болести и да стана богат — това е първото“. Не, млади магьоснико. Няма да играем на тази игра. Аз не изпълнявам желания, аз отговарям на един въпрос. И това ще е достатъчно. Какво искаш да знаеш? Какво е Венецът на Всичко или как да го извадиш?

— Хич не ми се иска да се окажа в ролята на Пандора, която пита: „Как да отворя тази кутийка?“^[1] — измърморих аз.

Рустам се разсмя — и в смеха му имаше безумни нотки.

А какво да очаквам от Светъл, разтворил се в Сумрака и живеещ редом с враговете си, които някога е обрекъл на вечни мъки? Той сам си е наложил дали наказание, дали покаяние, което бавно го убива…

— Какво е Венецът на Всичко? — попитах аз.

— Заклинание, пробиващо Сумрака и свързващо го с човешкия свят. — мигновено отвърна Рустам. — Направи правилен избор, млади магьоснико. Отговорът на втората част на въпроса би те смутил.

— А, не — ако ще отговаряш на един въпрос, тогава отговаряй честно! — възкликнах аз. — Обясни как работи това заклинание и за какво служи!

— Добре. — неочаквано леко се съгласи Рустам. — Силата на Различния — това е умението да се използва човешката Сила, течаща през всички слоеве на Сумрака. Нашият свят е като огромна равнина, в която бликат миниатюрни поточета-хора, отдаващи Силата си, но не умеещи да я управляват. Ние, Различните, сме само дупки, където се излива водата на стотици и хиляди изворчета. Ние не даваме нито капка вода на този свят^[2]. Но ние умеем да пазим и използваме чуждото. Способността ни да натрупваме чуждата сила е следствие от умението ни да влизаме в Сумрака, да пробиваме бариерата между слоевете и да манипулираме все повече и повече енергия. Заклинанието, което измислил Великият Мерлин, изтрива бариерите, отделящи нашият свят от слоевете на Сумрака. Как мислиш, млади магьоснико, какво ще се получи?

— Катастрофа? — предположих аз. — Сумрачният свят… той се различава от нашия. На третия слой има две луни…

— Мерлин е смятал друго. — каза Рустам. Явно се беше увлякъл, и след като отговори на въпроса нямаше нищо против да поговори още. — Мерлин е смятал, че всеки слой на Сумрака е не случил се наш свят. Възможност, която не се е превърнала в даденост. Сянка, хвърляна от нашия свят. Нашият свят няма да загине, а ще унищожи Сумрака. Ще го изтрие, както слънчевата светлина изтрива сенките. Силата, като океан, ще залее целият свят. И под водата вече няма да има значение кой е можел да влиза в Сумрака и кой — не. Различните ще изгубят своята Сила. Завинаги.

— Това сигурно ли е, Рустам?

— Кой знае? — Рустам разпери ръце. — Отговарям на вторият ти въпрос, защото не знам отговора. Може би ще стане така. Хората няма да забележат разликите, обаче Различните ще станат обикновени хора. Но това е най-простият отговор, а винаги ли най-простото е вярно? Може би ни чака катастрофа. Двете малки луни ще се сблъскат с една голяма, синият мъх ще започне да расте по пшеничените полета… кой знае, магьоснико, кой знае… Може би Различните ще отслабнат, но все пак ще запазят част от силата си. А може би ще се случи нещо съвсем невъобразимо. Нещо, което дори не можем да си представим. Мерлин не е рискувал да използва заклинанието. Той го е измислил за забавление. Било му е приятно да знае, че може промени целият свят… но не е възнамерявал да го прави. И мисля, че Мерлин е бил прав. Не трябва да се пипа онова, което е скрил в Сумрака.

— Но Венецът на Всичко вече го търсят. — казах аз.

— Лошо. — невъзмутимо каза Рустам. — Бих ви посъветвал да прекратите тези опити.

— Не сме ние. — казах аз. — Изобщо не сме ние. Това са Инквизитор, Светъл и Тъмен, които са се съюзили.

— Интересно. — съгласи се Рустам. — Много рядко една цел събира заедно враговете.

— Можеш ли да ни помогнеш да ги спрем?

— Не.

— Но ти сам каза, че това е лошо!

— На света има много лоши неща. Но обикновено опитите да победиш злото пораждат още по-голямо зло. Съветвам ви да правите добро, само така може да постигнете победа!

Алишер възмутено изсумтя. И дори аз се намръщих от това хуманно, но абсолютно безполезно умозаключение. Да видим как щеше да победиш злото, Рустам, ако с Хесер не бяхте използвали Бялата Мъгла! Нищо, че ми беше жал за вкаменените Тъмни, но изобщо не се съмнявах, че ако бяха унищожили двамата Светли, стоящи на пътя им, Различните и хората, защитавали Хесер и Рустам, ги чакаше мъчителна смърт… Да, може би злото не можеше да се победи със зло. Но и с добро няма да получиш само добро.

— Поне можеш ли да предположиш какво целят? — попитах аз.

— Не. — Рустам поклати глава. — Не мога. Да премахнат разликата между хората и Различните? Но това е глупаво! Тогава трябва да премахват всички разлики по света. Между богатите и бедните, силните и слабите, мъжете и жените. По-лесно е да убиеш всички. — Той се засмя и аз с ужас разбрах, че Великият маг не е на себе си.

Но отговорих вежливо:

— Прав си, Велики Рустам. Това е глупава цел. Един Различен вече се опита да я постигне… с помощта на книгата „Фуаран“. Наистина, по друг начин, превръщайки всички хора в Различни.

— Какъв палавник. — без особен интерес отвърна Рустам. — Но аз съм съгласен, това са два пътя, водещи към една цел. Не, млади магьоснико! Всъщност всичко е по-сложно. — Той присви очи. — Мисля, че Инквизиторът е намерил нещо в архивите. Отговор на въпроса, какво всъщност е Венецът на Всичко.

— И?… — попитах аз.

— И това се е оказал отговор, който е удовлетворил всички. И Тъмните, и Светлите, и пазещите равновесието Инквизитори. Удивително е, че на света има такова нещо. Дори ми е малко любопитно. Но аз ти разказах всичко, което знаех. Заклинанието на Мерлин унищожава разликата между слоевете на Сумрака.

— Но ти самият обитаваш Сумрака. — отбелязах аз. — Може да ни подскажеш нещо! Нали ако Сумракът изчезне, ще загинеш!

— Или ще стана обикновен човек и ще изживея остатъка от човешкия си живот. — каза Рустам без особено притеснение.

— Ще загинат всички, които са отишли в Сумрака! — възкликнах аз. Алишер ме погледна учудено. Е, да… той не знае, че пътят на Различните свършва на седмият слой на Сумрака…

— Хората са смъртни. С какво сме по-добри от тях?

— Поне предположи, Рустам! — помолих аз. — Ти си по-мъдър от мен. Какво може да е това? Какво може да е намерил Инквизитора?

— Ами питай го сам. — Рустам протегна ръка. Устните му трепнаха — и поток ослепителна бяла светлина удари покрай мен към „Тойота“-та.

Сигурно и сам можех да забележа Едгар — ако очаквах да го видя на платото. А може би и най-щателната проверка не би довела до нищо. Той не се криеше в Сумрака и не с баналните заклинания, достъпни за всеки Различен. Едгар беше скрит от погледите ни с някакъв магически амулет, поставен на главата му и напомнящ тюбетейка или кепе. Да го нарека шапка-невидимка не ми позволяваха само размерите му. Е, нека бъде тюбетейка-невидимка, все пак сме в Узбекистан.

Напълно машинално създадох Щит и забелязах, че Алишер направи същото.

Изглежда, само Рустам не се развълнува от присъствието на Инквизитора. Призованата от него светлина свари Едгар неподготвен. Инквизиторът седеше на капака на колата, провесил крака, и невъзмутимо ни наблюдаваше. Явно в първата секунда не съобрази какво става. После тюбетейката на главата му започна да дими. С полугласно проклятие Едгар я хвърли на земята. И едва тогава съобрази, че всички го виждаме.

— Здравей, Едгар. — казах аз.

Той изобщо не се беше променил от последния път, когато се видяхме — във влака, сражавайки се с Костя Саушкин. Само че не беше облечен в неизменният костюм с вратовръзка, а доста по-свободно и удобно: сиви ленени панталони, тънък бял памучен пуловер, хубави кожени боти с дебела подметка… Целият беше лъскав, светски, европейски — и затова в азиатската пустош изглеждаше като нещо средно между добродушен колонизатор, откъснал се за малко от бремето на белия човек, и английски шпионин от времето на Киплинг и Голямата Игра, която по тези места играеха Русия и Великобритания.

— Здравей, Антоне. — Едгар слезе от капака и разпери ръце. — Ето… попречих на разговора.

Колкото и да е странно, но изглеждаше притеснен. Значи не се смущава да стоварва върху главите ни тектонично заклинание? А го е срам да ме погледне в очите?

— Какви ги свърши, Едгар? — попитах аз.

— Така се получи. — Той въздъхна. — Антоне, дори няма да се оправдавам. Много ми е неудобно.

— И в Единбург ли ти беше неудобно? — попитах аз. — Когато прерязвахте гърлата на патрулните? Когато наемахте бандити?

— Много неудобно. — кимна Едгар. — Още повече, че всичко беше напразно, не стигнахме до седмия слой.

Афанди-Рустам се разсмя, потупвайки се по бедрата. Каква част от това беше на Рустам, и каква от Афанди — не знам.

— На него му е неудобно! — каза Рустам. — На тях винаги им е неудобно и винаги е напразно!

Едгар, явно смутен от реакцията на Рустам, изчака докато мага се насмее на воля. А аз бързо оглеждах Инквизитора (впрочем, сигурно вече трябва да казвам „бившия Инквизитор“?) през Сумрака.

Да, той беше окичен с амулети, като новогодишна елха с играчки. Но освен амулетите имаше и нещо друго. Чародейства. Съединения на най-простите природни компоненти, които не трябва дълго и трудно да насищаш с вълшебство, които придобиват магическите си свойства от леки, почти незабележими докосвания на Силата. Така селитрата, въглена и сярата, почти безобидни сами по себе си, се превръщат в барут, пламващ и от най-малката искра.

Едгар не напразно беше облечен изцяло в памук, лен и кожа. Естествените материи имат сродство към магията. Не можеш да омагьосаш найлоново сако.

И точно тези чародейства, превръщащи леките му дрехи в магическа броня, ме притесняваха. Чародействата са оръжие на вълшебниците и вещиците. Маговете рядко ги използват. Не можех да си представя Едгар внимателно да кисне гащите си в тревни отвари.

Какво пък, сигурно това е работа на друг член от престъпната им група. Светлата целителка? Да, целителките могат да работят с чародейства, това го знам от Светлана.

— Едгар, нали разбираш, че съм длъжен да те арестувам? — казах аз.

— Ами ако не успееш? — Едгар не чакаше отговор. Той внимателно гледаше към Рустам, а пръстите на лявата му ръка мърдаха, заплитайки заклинание. Аз разбрах какво — и се поколебах точно за миг, решавайки дали да предупредя Рустам или не. Колкото и да е странно, в мой интерес беше Едгар да успее…

— Рустам, той създава Изповед! — извиках аз.

Все пак той беше Светъл, този древен маг с разхлопани дъски…

Едгар мигновено удари със заклинанието, едновременно извиквайки:

— Как мога да взема Венеца на Всичко?

Ето. Не се наложи да използвам четирите си гривни, принуждаващи към откровеност!

Всички замълчахме, гледайки към Рустам. А той бавно потри гърдите си, където беше попаднал удара. Вдигна глава, погледна Едгар със студени сини очи. И каза:

— С ръцете.

Алишер се захили. Ето, Едгар се провали заради двусмислеността на формулировката. Дори под мощно заклинание Рустам се изхитри и даде абсолютно точен и напълно безполезен отговор — като математика от анекдота.

А после Рустам, едва трепвайки с устни, удари в отговор. При това удари с нещо напълно непознато. Никакви бляскави ефекти — само Едгар се замята наляво-надясно, а на бузите му пламваха червените отпечатъци на невидима длан.

— Никога повече не се опитвай да ме притискаш. — назидателно каза Рустам, когато сеансът с шамарите свърши. — Разбра ли, Инквизиторе?

Преди Едгар да се реши да отвърне нещо, аз, успявайки неимоверно да се зарадвам, че не съм използвал комплекта си срещу Рустам, протегнах ръка и изстрелях в Едгар всичките четири заклинания за развързване на езика. Амулетите по тялото на инквизитора проблеснаха, но не успяха да погълнат цялата мощ на удара.

— Кой вампир беше с теб в Единбург? — извиках аз.

Лицето на Едгар се изкриви — той мъчително се опитваше да сдържи напиращите на езика му думи. И не можа.

— Саушкин! — извика Едгар.

Рустам отново се разсмя. Каза:

— До скоро!

И Афанди отново стана самият себе си. Сякаш леко спаднаха гумена кукла — ръстът му се смали, раменете му се свиха, появиха се бръчки по лицето, очите му помътняха, брадата окапа и се разлетя на снопчета косми.

Ние с Едгар се гледахме с омраза.

А после, без да губи време за събиране на Сила или за произнасяне на заклинания, Едгар нанесе удар. Огнен дъжд се изсипа от небето, кипейки върху нашите Щитове. Около объркания, още не съвзел се Афанди изобщо нямаше огън — явно беше заработил защитният пръстен.

Следващата минута се състоеше само от атаки и контраатаки. Алишер благоразумно ме остави да водя боя, отстъпи крачка назад и захранваше Щитовете ни със Сила, като от време на време си позволяваше кратка магическа атака.

Явно Хесер беше привлякъл най-добрите предсказатели на Патрула при съставянето на снаряжението ни. Или сам се е постарал. След огъня имаше лед. Във въздуха забушува буря, малки снежинки с остри като бръснач краища опитваха силата на Щитовете ни и безпомощно се разтапяха, приближавайки до Афанди. Ледената буря още не беше стихнала, когато Едгар нанесе Целувката на Ехидна — камъните под краката ни се покриха с капки киселина. Афанди пак се оказа защитен. С края на окото си забелязах, че старецът също не безделничи, а плете някакво слабо, но много хитро и необичайно заклинание. Едва ли щеше да успее, но така поне беше зает и не ни се пречкаше в краката.

Четвъртото заклинание, което използва Едгар, беше вакуумен удар. Аз вече не очаквах нищо друго — и когато налягането около нас започна стремително да пада, невъзмутимо продължих да налагам Едгар подред с Опиум и Танатос. Иззад гърба ми Алишер атакуваше чрез жезлите с огнени топки и струи преохладена вода. Комбинацията от файърболи и взривяващите се като леден шрапнел сини капки действаше превъзходно — аз виждах, как попадналите в контраст защитни амулети на Инквизитора губеха силата си.

И все пак работата не беше само в амулетите. Едгар, маг първа категория, устояваше срещу двама ни и успяваше да атакува в отговор! Или беше зареден със Сила извън всякакви граници… или вече беше надминал първо ниво на Силата. Но нямах никакво време да проверя подробно аурата му.

Неуспеха с вакуума явно поохлади енергичността на Едгар. Заклинанието беше толкова рядко, че нашата готовност за него смути Инквизитора. Той започна бавно да отстъпва, заобикаляйки овъглената, димяща от киселина и покрита със скреж „Тойота“. Закачи се за една висулка, пробила вратата, и едва не падна; докато залиташе, замаха с ръце и едва не пропусна моя Опиум.

— Едгар, предай се! — извиках аз. — Не ме карай да те убивам!

Тези думи засегнаха Инквизитора. Той се поколеба за секунда, после откъсна от пояса си странен амулет — сноп сиви пера, свързани с конец като метла. Подхвърли го във въздуха.

Перата се превърнаха в ято птици, приличащи на прекалено пораснали врабци, но с проблясващи медни човки. Бяха двайсет или трийсет — и всички се втурнаха към мен, маневрирайки като съвременни бойни глави, гордостта на генералите от ракетни войски.

Кокошият бог на шията ми се разчупи и излетя от верижката. А ятото врабци се замята във въздуха. Не се решаваха да се приближат към Едгар, но и не можеха да ме нападнат — и така се мятаха, докато Едгар не махна с ръка, карайки ги да изчезнат.

Афанди също метна своето заклинание и явно проби защитата на Едгар. Впрочем, това не оказа никакво влияние на мага. Той продължи да отстъпва, периодично атакувайки в отговор. А на гърдите му все по-силно и по-силно се разгаряше сияние — скритият под дрехата му амулет се активира и се готвеше да сработи. За момент дори си помислих, че Едгар се е въоръжил с някакво самоубийствено заклинание, Шахид или Гастело, което ще ни отнесе в гроба заедно с него.

— По-силни Щитове! — наредих аз, и Алишер вложи цялата си сила, зареждайки Щитовете около нас и Афанди.

Но Едгар явно не беше склонен към самоубийствени жестове. Той още веднъж атакува и притисна ръце към гърдите си, към сиянието на амулета. Около него проблеснаха сините линии на портала и магът рязко скочи напред, изчезвайки.

— Офейка. — констатира Алишер. Приседна на камъка, но моментално изруга и подскочи — панталоните му димяха. Целувката на Ехидна още действаше.

Аз стоях напълно опустошен. До мен се смееше Афанди.

— С какво го…? — попитах аз.

— Следващите седемдесет и седем пъти, когато легне с жена, го очаква срамен неуспех! — тържествено обясни Афанди. — И никой не може да премахне това заклинание.

— Много остроумно. — казах аз. — Много по-източному.

С няколко кратки заклинания премахнах магията по земята под краката ни. Киселинните капки бяха покрили камъните с мехури, точно като бухнало тесто.

Саушкин!

Все пак Саушкин!