Сергей Лукяненко
Последен патрул (5)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Няма нищо по-нелепо от това, като пристигнеш в непознат град, да си стоиш в хотелската стая. Е, може — в жегата на испанската сиеста. Или при новобрачните на сватбено пътешествие, когато размерът на леглото е по-вълнуващ от гледката през прозореца…

Впрочем, Валерия беше в безизходно положение. Полицията не й разрешаваше да напусне града. А да излезе — сред веселящата се тълпа, във водовъртежа на туристите — изобщо не й се искаше.

Тя веднага отвори вратата, сякаш чакаше на прага. Макар че, естествено, никой не би могъл да я предупреди — минах покрай портиера в Кръг от Невнимание.

Момичето беше само по шорти и сутиен. Да… горещо е, разбира се. Тук климатици няма дори в хубавите хотели, климатът не позволява. Горещо е — особено като си пийнеш.

— Да? — с пиянско предизвикателство каза Лера.

Черните й коси бяха вързани отзад, симпатична, слабичка, доста висока.

С едната ръка държеше вратата към банята. Посещението ми я бе заварило на път към тоалетната.

— Здравейте, Лера. — вежливо казах аз. Видът ми не беше много представителен, шорти и тениска, но все пак избрах тон на „представител на органите“. — Ще разрешите ли да вляза?

— Защо не? — учуди се Лера. — Вли… — тя хлъцна. — Влизайте. Аз само… ей сега.

Тя влезе в банята, без дори да си направи труда да затвори вратата. Поклатих глава, минах покрай неоправеното легло и седнах на креслото до прозореца. Стаята беше малка, но уютна. На масичката за списания имаше бутилка уиски „Гленливет“ — изпразнена наполовина. Погледнах към банята и изпратих към Лера едно просто заклинание.

От банята се дочуха кашлящи звуци.

— Да ви помогна ли, Лера? — попитах аз, наливайки си два пръста уиски.

Лера не отговаряше. Тя повръщаше.

В мини-бара намерих студена минерална вода. Разклатих чашата на Лера — от нея лъхаше на уиски. Налях малко вода и я изсипах направо на килима. Налях още вода.

— Извинете… — момичето излезе от банята присвито, но забележително по-жива. — Аз… Извинявайте.

— Пийнете вода, Лера. — подадох й чашата аз.

Симпатично момиче. Съвсем млада. И с много нещастни очи.

— Кой сте вие? — Тя жадно пресуши чашата. — Мамка му… ще ми се пръсне главата.

Тя седна в свободното кресло и притисна ръце към главата си.

Да, така никакъв разговор няма да се получи…

— Да ви помогна ли?

— Имате ли аспирин? Нещо за главоболие…

— Древен китайски масаж. — казах аз, докато ставах и отивах зад нея. — Сега болката ще мине.

— О, не вярвам в масажи, мъжете само разправят, че могат да масажират, само и само да… — започна Лера. И млъкна веднага щом докосването на ръцете ми започна да премахва болката.

Разбира се, не мога да масажирам. Затова пък с масажа мога да маскирам лечебната магия.

— Колко е хубаво… вие сте вълшебник. — измърмори Лера.

— Вълшебник съм. — съгласих се аз. — Дипломиран Светъл маг.

Така… Премахваме свиването на съдовете… вадим алкохола от кръвта… къде да го… добре, ще го пуснем през бъбреците… неутрализираме метаболитите… серотонина и адреналина са нормални… киселинния баланс на кръвта… добре, тъкмо ще намалим изработката на солна киселина в корема…

Разбира се, не мога да се меря със Светлана. Тя би направила всичко това само с едно докосване. Аз честно се трудих около три минути — Сила има, а майсторство не достига.

— Такива чудеса няма. — нервно каза Валерия. Обърна се и ме погледна.

— Има, има. — казах аз. — Сега ще ви се приходи до тоалетната. Не се притеснявайте и не се стискайте, ще пикаете през петнайсет минути. Докато не изкарате всичката гадост от организма… Стоп. Почакайте малко.

Вгледах се внимателно. Да, наистина.

— Повече не пийте. — наредих аз. — Изобщо.

И влязох в банята — да си измия ръцете. Течащата вода отнесе от пръстите ми умората и отпечатъка на изкривената от страдание аура. Можеше да се почистя и със Сила, но народните средства са най-надеждни.

— Какво ми нареждате? — мрачно каза Лера, когато се върнах. — Благодаря, масажът ви е хубав… аз ей сега!

Почаках докато се върне от тоалетната, явно зашеметена от бързината и резултатността на започналото прочистване на организма. И когато тя седна, поясних:

— Бременна сте. Не трябва повече да пиете.

— Утре трябва да ми започне цикъла! — изтърси Лера толкова яростно, че разбрах — тя е чувствала. С женската си интуиция, без никакви задръжки, е разбрала, че е бременна. Разбрала е, отхвърлила е самата мисъл — и се напила.

— Няма да започне.

Тя не започна да спори. Дори не се поинтересува откъде съм разбрал. Сигурно го е приписала на чудесата на източната медицина. Попита:

— Защо ми е дете без мъж?

— Това вие трябва да решите. — казах аз. — Не възнамерявам да ви убеждавам в нищо.

— Кой сте вие? — попита най-накрая Лера.

— Городецки. Антон Городецки. От Москва. Аз… възложено ми е да изясня обстоятелствата около смъртта на Виктор.

Лера въздъхна. Горчиво каза:

— Виткиния татко е пуснал връзките си… А смисъл… вече…

— Да узнаем истината.

— Истината… — Момичето си наля вода и пресуши чашата. В момента организмът й с бясно темпо изпомпваше кръвта й през бъбреците, отделяйки алкохола. — Виктор го уби вампир.

— Вампири няма, Лера.

— Знам. Но ако момчето казва: „Някой ми пие кръвта“, а после го намират с прехапана шия и без кръв?

В гласът й зазвъняха тънки истерични нотки.

— Канавката, в която е плувала лодката, беше проверена. — казах аз. — В нея има кръв. Много кръв. Успокойте се, Лера. Никакви вампири не съществуват. Някой е убил приятеля ви. Източил му е кръвта. Това е страшно, това е жестоко, но вампири няма.

Тя помълча около минута. После попита:

— Защо полицията не ми каза за това?

— Имат си причини. Страхуват се от изтичане на информация. Може би дори ви подозират в нещо.

Това изобщо не я изплаши, по-скоро я ядоса.

— Мръсници. Не мога да спя, наливам се с уиски по цял ден, вчера едва не вкарах в леглото някакво момче… Страх ме е сама, разбирате ли? Страх ме е. А те мълчат… Извинете, аз за минутка.

Почаках, докато се върне от тоалетната. Казах:

— Сигурно малко съм прекалил с масажа. Но аз не съм професионалист, просто… назубрил съм някои неща.

— Какво ли не ви учат вече. — каза Лера, и аз разбрах че тя ме мисли за човек от КГБ, точно както младият французин от „Подземията“. Всички ние сме деца на масовата култура. Всички вярваме в нейните щампи. Дори не ти трябват документи, стига да се държиш като таен агент от някой екшън.

— Лера, ще ви помоля да помислите и да си спомните всички обстоятелства около смъртта на Виктор. — казах аз. — Разбирам, че сте разказвали това вече много пъти. Но все пак се опитайте.

— Седнахме в тази глупава лодка. — започна Лера. — Едва не паднах, там слизането е много неудобно, дъното е дълбоко и в тъмното нищо не се вижда.

— Започнете от самото начало. След като станахте сутринта — разказвайте оттогава. И подробно.

В очите на Лера се появи хулиганско пламъче.

— Ами… събудихме се в десет, вече бяхме закъснели за закуската. Затова правихме секс. После отидохме в банята. И полудувахме малко под душа…

Кимах с доброжелателна усмивка, слушайки разказа й — наистина подробен. И когато момичето се разплака, мълчаливо чаках няколко минути. Сълзите стихнаха, Лера тръсна глава. Погледна ме в очите:

— Влязохме в един пъб… „Дъб и лента“… хапнахме. Изпихме по халба бира. Беше горещо и изведнъж видяхме рекламата на този проклет атракцион. Виктор реши, че е интересно. Е… във всеки случай поне ще е прохладно. И влязохме.

Нищо. Никакви следи. Разбирах, че Лера са я разпитвали професионалисти, изцеждали са я, карали са я да си спомни, повтаряли са въпросите по десет пъти. Какво още може да си спомни тя?

Тя отново започна да описва лодката и неудобното спускане към нея, когато вдигнах ръка.

— Стоп, Лера. В този огледален лабиринт… казахте, че това е било най-интересното. И в него ли не стана нищо интересно?

Не знам защо попитах това. Може би защото си мислех за Егор. Или отново си спомних старата лъжлива легенда за вампирите, които не се отразяват в огледалата.

— В огледалната зала… — Лера се намръщи. — А! Имаше. Витя махаше с ръка на някой. Сякаш е видял познат. После каза, че му се е сторило.

— А вие, Лера? Видяхте ли някой познат?

Тя поклати глава.

— Не. Там всичко е огледално. Направо можеш да се загубиш сред толкова лица… хора. Това ме дразнеше… опитвах се да не се заглеждам.

— Поне да предположите… кого е видял?

— Това важно ли е? — сериозно попита Лера.

— Да. — без колебание отвърнах аз.

Това беше много важно. Това беше ясна следа. Ако в „Подземията“ е имало вампир, който е отклонявал погледите на околните, в огледалната стая можеше да бъде видян. И Виктор не само го е видял, а и го е познал.

Какво е било толкова опасно в това разпознаване? Е, влязъл е човека в „Подземията“, и какво от това? Защо вампирът се е паникьосал и е убил нищо не подозиращият студент?

Не знам. Все още не знам.

— Според мен на Виктор му се стори, че е видял познат… и не тукашен. — каза Лера, след като помисли. — Защото доста се учуди. Ако беше видял някой от университета, би му махнал и би му извикал „Здравей“. А той махаше с ръка, но не викаше. Нали знаете, когато не си сигурен дали си срещнал някой познат, или си се припознал. И после, когато не намери никой, той дори се разстрои. И каза, че това са глупости. Е… сякаш убеждаваше себе си, че това не може да бъде. Антоне, Виктор убиеца ли е видял?

— Боя се, че да. — кимнах аз. — Може би именно затова са го убили. Благодаря ви. Много ми помогнахте.

— Да разкажа ли това на полицията? — попита Лера.

Аз помислих и свих рамене:

— Защо не? Но ако може, не споменавайте за мен, става ли? Но това, което си спомнихте, може да разкажете.

— Ще ми кажете ли, ако намерите убиеца?

— Непременно.

— Лъжете. — Лера поклати глава. — Лъжете… нищо няма да кажете.

— Ще ви изпратя картичка. — казах аз след кратка пауза. — С изглед към Единбург. Ако получите картичката, значи Виктор е отмъстен.

Тя кимна. И въпросът й ме завари вече на вратата:

— Антоне, ако аз… какво да правя с детето?

— Това вие ще решите. Разберете, че никой никога нищо не решава вместо вас. Нито президента, нито началника, нито добрият вълшебник.

— Аз съм на деветнайсет. — тихо каза Лера. — Обичах Виктор. Но него вече го няма. На двайсет години с дете и без мъж…

— Вие решавате. Но все пак не пийте повече. — помолих я аз.

И затворих вратата след себе си.

 

 

Настъпи вечер, а зад гърба си вече имах безсънна нощ, поделена между аерогарите и самолетите. Отново пих кафе, поглеждайки със съжаление към бирените кранове; в момента ми стигаше четвъртинка, за да падна под масата. Обадих се на Хесер и накратко му разказах всичко, което разбрах през деня.

— Да търсим вампир сред московското обкръжение на Виктор. — замислено каза Хесер. — Благодаря ти, Антоне, но московските му контакти вече са проверени… Добре, ще потърсим по-внимателно. Ще се разровим чак до детската градина. Какво смяташ да правиш?

— Да се наспя. — казах аз.

— Някакви предварителни изводи?

— Тук се заформя нещо, Хесер. Не знам какво точно, но нещо голямо.

— Трябва ли ти помощ?

Тъкмо възнамерявах да откажа — и си спомних за Семьон.

— Борис Игнатиевич, ако Семьон не е твърде зает…

— Домъчняло му е за Шотландия? — изсумтя Хесер. — Добре, ще го изпратя. Ако не се мотае, на сутринта ще се срещнете. Почивай.

Не му казах нищо за Егор. Прибрах телефона, поглеждайки мимоходомом към индикатора на батерията. Виж ти, батерията е съвсем пълна. В Москва телефонът ми капва за ден, дори и да не говоря много. В чужбина работи по цяла седмица. Клетките ли са по-нагъсто или какво?

А сега още една работа. Неприятна.

Извадих фигурата на вълка и я поставих на масата.

Връзка, съвет, защита?

Притворих очи, стискайки фигурата в ръката. Мислено повиках: „Завулон!“.

Тишина. Никакъв отговор. Може би не работи по този начин?

„Завулон!“.

Стори ли ми се, или почувствах върху себе си нечий поглед?

Доколкото си спомням, Завулон никога не отговаряше веднага. Дори когато го викаше любовницата му.

„Завулон!“

„Какво крещиш, Городецки?“

Отворих очи. До мен, разбира се, нямаше никой.

„Трябва ми съвет, Тъмен“.

„Питай“.

Добре, че при такъв разговор почти не се предават емоции. Завулон сигурно се хили. Светъл е потърсил помощ от него!

„Завулон, когато огледалният маг пристигна при вас — вие викахте ли го?“

„Огледалото? Виталий Рогоза?“

„Да“.

Пауза. Не, той знае какво да отговори. Просто решава дали да каже истината или да излъже.

„Огледалото не може да се призове, Светъл. Тях ги поражда Сумрака“.

„Тогава какво трябва да стане, за да се появи огледален маг?“

„Значителен превес на едната Сила над другата. И при това — рязък превес, получен твърде бързо. Огледалото дойде, защото Хесер твърде бързо вдигаше нивото на Светлана, отново вкара в игра Олга и… и пренаписа съдбата на бъдещата ти дъщеря, правейки я Най-Великата от Великите“.

„Може ли да се предвиди кой ще стане следващият огледален маг?“

„Може. Това е Различен, чийто изначална Сила е минимална. Той не трябва да бъде иницииран. Той трябва да не харесва както Светлината, така и Тъмнината. Или обратно, да обича и Светлината, и Тъмнината. И човек, и Различен, стоящ по средата, не правещ разлика между силите на Светлината и Тъмнината. Такива има, макар и рядко. В Москва са двама — бащата на Виктор и… твоят малък приятел Егор. Впрочем, той вече порасна, нали?“

„Защо Рогоза пристигна от Украйна?“

„Защото не ние решаваме кой да стане Огледало. Имах надежди за неговото пристигане, но никой не знае нищо предварително. Огледалният маг може да пристигне, а може и да не пристигне. Той може да се появи веднага, а може и да пътува към мястото, където се е нарушило равновесието, с дни, или дори с месеци. Удовлетворих ли любопитството ти?“

„Да“.

„Тогава очаквам ответна любезност. Кой е убил Виктор? И какво общо имат огледалните магове?“

„Информацията няма да ви хареса, Завулон. Смятам, че Виктор е убит с цел да се дискредитира шотландския Нощен Патрул. Атракциона е техен. А що се отнася до Огледалото… боя се, че ситуацията тук може да се дестабилизира. Дотолкова, че да пристигне огледален маг. В Единбург има ли кандидати за тази роля?“

Той повярва. Струва ми се, че повярва. Отговори замислено:

„Не знам. Никога не съм се интересувал“.

„Тогава това е всичко. Ако разберете нещо, бъдете така добри да ме информирате“.

Не изчаках ответната насмешка — отворих длан и прекъснах връзката. Фигурката блестеше от пот и така изглеждаше почти жива.

Край, време е за хотела. В уютния лукс за Светли, в царството на бяло-розово-бежовото, към дантелените завески и копринени чаршафи.

Призивно зазвъня телефона.

— Да? — аз притиснах слушалката към ухото, улових погледа на келнера и прекарах пръст по отворената си длан — сякаш пишех нещо. Келнерът измъчено се усмихна, гледайки единствената чашка пред мен и надраска на хартията „2“.

— Ентъни, приятелю. — каза Лермонт. И това „Ентъни“ веднага ми подсказа — до него има някой, който не трябва да знае, че съм руснак. — Когато напускаше „Подземията“, как се чувстваше моят сътрудник?

— Нормално.

— Той е убит, Ентъни. Можеш ли да дойдеш?

Аз изсъсках нещо нецензурно, изгребвайки дребни пари от джоба си. Така… замъкът е там, оврагът и мостът са там…

— Ако хвана веднага такси, ще пристигна до пет минути.

— Побързай. — нареди Лермонт.

Веднага намерих свободно такси — не се наложи да прибягвам до магия, за да освобождавам някое. Всъщност в Единбург беше много добре с такситата. Седнах, извадих цигара и запуших. Шофьорът ме погледна с леко неодобрение, но нищо не каза. Аз отворих докрай прозореца от моята страна. Наистина, ако седнат след мен непушачи…

Но ми се пушеше.

Идиот. Какъв съм идиот! Разтревожих се за Егор, погрижих се за Валерия… А да помисля с главата си, която е предназначена именно за това — не можах. Посещението ми в „Подземията“ е било забелязано и някой се е разтревожил. А горкият Жан, нервният френски студент, вече никога няма да се върне в своя Нант…

Аз съм виновен.

Ама и Лермонт си го бива! Затворил атракциона и оставил един човек да дежури. Не Различен, не боен маг, способен да даде отпор на вампир, — а изплашено хлапе с грим и карнавален костюм.

Представих си рижото момче с бледо, но вече не от грим, а от загуба на кръв лице, лежащо сред инструментите за мъчения. „Сам ми е неуютно“. И започнах отчаяно, макар и полугласно, да псувам.

Глупак съм, глупак…

Лермонт ме чакаше пред входа на „Подземията“. Беше толкова мрачен и зъл, колкото може да бъде един Светъл.

— Да тръгваме. — Без да се оглежда, той тръгна напред. Бързо минахме през празните стаи и излязохме до „Кървавата река“. Пак ли тук?

Но Фома мълчаливо влезе в лодката. Аз — след него. Фома махна с ръка, механизъма заскърца и лодката тръгна напред.

— Не сте ли повикали полиция? — попитах аз.

— Още не. Само своите… и наблюдател от Тъмните.

— Къде са?

— Помолих ги да почакат няколко стаи по-нататък. Казах им, че искам да поканя независим експерт за огледа на трупа. Обикновен човек. Няма защо да се разкриваш…

Лодката пропълзя през затъмнения участък и спря на втория пристан.

— Ето. — мрачно каза Фома.

Измъкнах се от лодката и тръгнах след Фома към следващата стая. Тук бяха изложени инструменти за смъртни наказания. От тавана висеше обесен манекен, а на гилотината… на гилотината не беше манекен. Убиецът отново беше демонстрирал чувството си за хумор.

Да отрежеш главата на човек с тъпият изкуствен нож на макет на гилотина — за това трябва да имаш нечовешка сила. Например — да си вампир.

Бялата пластмасова кофа под гилотината беше наполовина пълна с кръв. Отсечената глава лежеше до нея.

Клекнах и внимателно вдигнах главата. И ми се прииска да крещя — от безсилие и осъзнаване на собствената си глупост.

— Ако знаех кой мръсник… — каза Фома. — Човекът работеше при мен седемнайсет години…

— Мръсникът е младо момче с рижа коса. — казах аз. — Представя се за французин, говори с лек акцент. На външен вид е около двайсетгодишен. Има склонност към театрални ефекти. Много находчив. Забележителен актьор.

Аз внимателно оставих отсечената глава на пода. Погледнах стъписаният Лермонт и поясних:

— Прекараха ме като дете. Разговарял съм с убиеца, намирайки се на две крачки от трупа. И нищо не заподозрях. Нищичко!

Главата на убития пазач — чернокоса, леко посивяла, както е присъщо на хората над петдесетте, — ни гледаше сляпо от пода.

— Можеш да замаскираш същността си само от по-слаб. — Лермонт ме пронизваше с недоверчив поглед. — Това е аксиома. Опитай се да определиш моята аура.

Странен разговор над тялото на човек с отрязана глава. Странно място, странни престъпления, странни разговори…

Аурата на Лермонт — проблясващи жълтозелени разряди, бодлив таралеж от Сила — помътня. Иглите на разрядите се прибраха и потъмняха. Няколко секунди — и Лермонт беше обкръжен от гладка многослойна аура, характерна за човек.

Отличителният признак за Различен е разпокъсаната, незатворена аура. Тя може да е като бодли и шипове, да има дупки, празни места. Това са признаци на отворен енергетичен контур, способността не само да отдаваш енергия, като хората, но и да я приемаш. Да я приемаш, преработваш — и да твориш чудеса.

Човешката аура е гладка, многослойна, цялостна. Хората само отдават Сила, не я приемат. И гладката аура е техният опит да се защитят, да спрат бавното и неумолимо изтичане на жизнените сили.

Да, сега Лермонт изглеждаше като човек.

Почти човек…

Аз се вгледах по-внимателно — и видях бледите игли на аурата. Фома се беше маскирал много добре. Но аз пробих защитата…

— Виждам. — казах аз. — Но не съм се вглеждал толкова внимателно в момчето. Може и да се е маскирал.

— Значи, твоят риж събеседник е Висш вампир. Или Висш маг, преструващ се на вампир. — Фома кимна удовлетворено. — При това той не може да си наложи маска и едновременно с това да маскира аурата си. Вече е по-добре, Антоне. Знаем физическият му облик: млад, риж… в света има малко Висши Различни.

— Сигурно е взел наметалото оттук. — казах аз. — И фалшивите зъби. Чул е, че идвам, и вместо да избяга, спокойно ме е посрещнал… моментално съчинявайки правдоподобна легенда.

— Даже се досещам защо му е бил плаща. — мрачно каза Фома, гледайки опръскания с кръв под. — Не може да не се е изцапал… Дай ми образа му, Антоне.

Притворих очи и се опитах колкото се може по-точно да си припомня французина. После мислено хвърлих картината към Лермонт.

— Аха. — каза шотландеца. — Прекрасно. Ще проверя в картотеките ни.

— Може би трябва да съобщим в Инквизицията? — попитах аз.

Лермонт поклати глава.

— Не. Не трябва. Събитията не излизат извън рамките на обикновено престъпление от Тъмен. Дневният Патрул на Единбург не заявява протест. Ще минем и без Инквизиторите, Антоне. Докато можем.

Не спорих. Не е голямо удоволствие да викаш Инквизиторите на помощ.

— Трябвам ли ви още?

— Не. Иди се наспи. — нареди Лермонт. — Няма да уведомяваме полицията, това вече е изцяло наше разследване. Моите момчета ще потърсят следи, а аз ще се заема с проверката на Висшите.

Той с пъшкане се наведе над отрязаната глава, сякаш се надяваше да намери някакви улики, оставени от невнимателния престъпник. Да, трябва да понамали шкембето…

— Фома. — тихо го повиках аз. — Фома, какво има в „Шотландските подземия“?

— А? — той даже не се обърна.

— Какво търсят Тъмните тук?

— Това е атракцион, господин Городецки. — сухо каза Фома. — Атракцион и нищо повече.

— Да бе, да. — казах аз и си тръгнах.

 

 

Убиецът нямаше никаква причина да се връща. Ако беше оставил улики, вече щяха да са ги намерили — и обикновените, и магическите.

Но той се върнал и убил отново. За да подразни Нощният Патрул? Глупости. За да подстави Лермонт? Още по-голяма глупост.

Значи първият път не е могъл, не е успял да направи нещо. И е трябвало да дойде пак.

Какво ли крие Лермонт? Мястото не е толкова обикновено. Тук, например, не расте син мъх. А това вече е сериозна аномалия. Структурата на Сумрака не е еднородна. Има места, например, където е по-трудно да се влезе, има и такива, в които е по-лесно. Чувал съм и за зони, в които изобщо е невъзможно да влезеш в Сумрака. Но синият мъх се среща навсякъде…

Отдалечих се на стотина метра от моста и погледах през Сумрака.

Аха.

Там, където стоях, мъхът растеше необезпокояван. Край пъбовете и кафенетата — на цели гирлянди. Край жилищните домове беше повече, край офисите и магазините — по-малко. На кръстовищата, където шофьорите нервничат, също имаше много мъх.

Напълно обичайно.

А към моста, към входа в „Подземията“, синия мъх ставаше все повече и повече! Той се стремеше натам, и нищо чудно. Мъхът ставаше все повече, повече… и изведнъж на десет метра от вратата той започваше да изсъхва, сякаш се натъкваше на невидима граница.

Странно. Ако там имаше нещо вредно за мъха, тогава количеството му ще намалява постепенно. Работата най-вероятно е друга…

Аз протегнах ръка към най-близката колония мъх — пухкаво синьо петно на асфалта. И заповядах:

— Гори!

Силата протече през мен, но аз сдържах напора й. И мъхът не изгоря веднага. Надигна се, уголеми се, опитвайки се да преработи безплатната енергия. Но Силата нарастваше и мъхът не се справяше. Започна да посивява, да изсъхва… и накрая се запали.

Сега вече видях. Когато знаеш какво да търсиш, всичко става напълно ясно.

Разсеяната в пространството Сила, излъчваната от хората жизнена енергия, отиваше в Сумрака неравномерно. Да, тя непрекъснато се просмукваше през тъканта на мирозданието: на първия слой, на втория, на третия… Но някъде в района на „Подземията“ зееше дупка — и там шуртеше непрекъснат поток от сила. Сякаш в плата, през който бавно тече и се филтрира водата, са пробили дупка…

Твърде много храна за безмозъчния паразит. Мъхът пълзеше към атракциона, привлечен и от потока Сила, и от емоциите, които пораждаха изплашените посетители. Допълзяваше — и изсъхваше.

Струва ми се, че разбрах защо Фома Лермонт е отворил атракциона именно тук. Изтичащата на едно място енергия трябва да се замаскира от редовите Различни. А тук излишъкът на Сила се приписваше на подпийналите туристи, на изплашените деца, на безкрайния единбургски карнавал…

Няма да се учудя, ако Фома е положил огромни усилия за популяризацията на Единбург с една-единствена цел: да замаскира това място.

Какво да се прави. Дори Светлите понякога действат подмолно.

Бавно се качвах нагоре, по една от улиците, водещи към „Кралска миля“. Улицата не беше за туристи — тъмна, осветява се само от прозорците, всички магазини и лавки са затворени, — но трябваше да ме изведе право при хотела. Ужасно ми се спеше. Може би все пак да си хвана такси? Но оставаха десетина минути пеша…

Свих в една пресечка и се озовах на нещо средно между малък площад и голям двор. Приближих се до малък монумент. На каменният блок, откъдето извираше малка струя — или все пак е уличен малогабаритен фонтан, или е декоративна чешма — седеше бронзов папагал. Под него се виждаше табелка. Светнах със запалката и разбрах, че този фонтан е направен от жителите на града в памет на любимия им папагал, починал на преклонна възраст от пневмония…

Нещо щракна зад гърба ми и силно ме бутна в рамото. Толкова силно, че направих няколко крачки, за да не падна по лице във фонтана.

По гърба ми потече гореща струйка.

Това… какво е това?

Отново щракна. Звънко рикошира от бронзовата птица. За да ме убеди окончателно, че едва не загинах до паметника на папагала, горещият куршум със съскане падна във фонтана.

По мен стрелят!

По мен, Различният!

Висшият маг!

Способен с едно махване на ръка да руши дворци и да издига градове!

Е добре де, за градовете излъгах… винаги е по-лесно да рушиш, отколкото да строиш.

Свих се зад фонтана и се вгледах в тъмнината. Нямаше никого. Така… а през Сумрака?

Резултатът ме шашардиса.

Явно стреляха от пресечката, успоредна на тази, по която излязох на площада. Но аз не видях никого! Нито Различен, нито човек!

Добре поне, че раната беше лека. Куршумът е пронизал меките тъкани и е излязъл. Спрях кръвта рефлекторно, още първата секунда. Сега ще си припомня няколко добри лечебни заклинания, за да зарасне разкъсаната тъкан…

Още един изстрел — куршумът мина над главата ми, горещата вълна дори разроши косата ми. Съдейки по тихия звук — оръжие със заглушител. Съдейки по това, че още не са ме убили — стрелят или с пистолет, и стрелят добре, или със снайперска пушка — отвратително лошо.

Но защо не виждам стрелеца?

Махнах с ръка и покрих цялата улица с петминутен Морфей. После, след кратко колебание, минах и по прозорците, покривите и съседните улички. На хората няма да им навреди малко сън. Морфей е меко заклинание, човекът има около пет секунди, преди окончателно да рухне, правите успяват да седнат, майките, държащи бебета — да ги оставят, шофьорите — да намалят скоростта. Жертви няма да има. Най-вероятно.

Тишина.

Улучих ли?

Надигнах се и отново погледнах през Сумрака. Хайде де, хайде… който и да си, ако си заспал — маскировката ти ще изчезне…

Изщракване. Едва забележим проблясък в пресечката. И в нещастното ми дясно рамо влезе втори куршум! На същото място!

Е, можеше да се утеша с мисълта, че там и без това имаше рана. Но колко боли! Защо боли толкова, нали там вече имаше дупка!

Клекнах така, че фонтанчето да ме прикрива от стрелеца. Сега вече нямаше съмнения, наистина стрелят от пресечката.

Какво да правя? Да пращам напосоки файърболи, надявайки се да улуча маскирания стрелец? Да изгоря всичко наоколо с Бялата Мъгла? Да си окача Щита на Мага и да вляза в открит бой… но ако не виждам врага, това означава, че срещу мен е маг, превъзхождащ ме по Сила!

Или да викам за помощ, да звъня в полицията, да призова Хесер и Фома?

Стоп.

Може би не Хесер и Фома.

Какво каза Завулон? Връзка, съвет, помощ?

Малко помощ няма да ми навреди.

Извадих фигурката от джоба си и я поставих на земята. Леко я докоснах със Сила. И извиках:

— Трябва! Ми! Помощ!

Всичко стана за части от секундата. Въздухът ме удари в лицето толкова силно, че в първия момент си помислих, че неизвестният стрелец е минал на гранати. Но това беше от трансформацията на фигурката — раздуваше се, омекваше, превръщайки се в черна космата сянка. В тъмното блеснаха бели зъби, светнаха жълти вълчи очи — и върколакът прескочи фонтана. Веднага след това скочи надясно. Изщрака изстрел, но явно не уцели. Скачайки ту наляво, ту надясно, така ловко, както може да бяга само същество, вече пострадало от ловджии, звярът се втурна в пресечката. Чух ръмжене, после нещо изтрещя и издрънка на метал. Щраканията на изстрелите продължаваха, равномерно, през секунда-две, но нещо подсказваше — куршумите излитат напразно, стрелецът вече не е опасен.

Аз скочих и побягнах след вълка, прикривайки се за всеки случай с Щит. И най-накрая се досетих да направя онова, което можеше да направя още в началото: създадох светлина. Най-простото заклинание, достъпно за всеки Светъл маг. Призив към изначалната Сила — и над мен се появи ярко бяло огънче.

И веднага видях този, който едва не ме уби. Този, който не се виждаше в Сумрака.

Тънък метален триножник, приличащ на професионален статив за камера. На триножника, на въртящ се диск, блестеше с лещите си цилиндър. На цилиндъра, в амортизираща пружинна стяга, беше закрепена къса винтовка с кръгъл барабан, като на стар съветски ППШ, и дълъг заглушител на дулото. Брониран кабел водеше до спусъковия механизъм и свършваше със скоба, обхващаща спусъка.

Роботът още функционираше. Цилиндърът потрепваше с тихо жужене на моторчетата, скобата натискаше спусъка — и вдигнатата нагоре винтовка стреляше в небето. Аз се наведох, чувствайки как се стича кръвта по рамото ми. Натиснах цилиндъра със здравата си ръка. Отстрани видях капаче, на което с китайски йероглифи беше гравирано: „Стрелец И“. После имаше номер: „285590607“. Под йероглифите с няколко линии беше нарисувано усмихващо се пълнобузесто детско лице.

Хумористи…

Закачих капачето с нокти, отворих го и превключих тумблера на положение „изключено“.

„Стрелец И“ тихо зажужа със сервомоторите си и затихна.

— Привет от небесата. — казах аз и седнах до робота. Погледнах късата антена, стърчаща от цилиндъра. Да, истинският стрелец може да бъде навсякъде. Воювал съм с робот.

И много ми провървя, че мерникът му е бил неточен.

— Само това оставаше. — разглеждайки робота, казах аз. — Е, какво ще правим сега? Да измисляме заклинания срещу техника ли?

От тъмнината излезе вълк. Седна срещу мен и започна да облизва лапата си. Не видях рана, явно върколакът се е опарил на горещото дуло, когато е бутнал триножника на земята.

— Ако марсианските триножници имаха бълхи, те биха изглеждали точно така. — казах аз на вълка. — Чел ли си „Войната на световете“?

Първо ми се стори, че няма да отговори. А и не всички върколаци могат да говорят, когато са се превърнали в звяр. Но вълкът ме погледна тежко и излая:

— Са-мо ки-но.

— Е, тогава ме разбра. — казах аз. — Благодаря.

— Ра-на-та об-ли-жи.

— Да не съм трансформиращ се маг, че да зализвам рани… — Притиснах длан към лявото рамо и се съсредоточих. Повдигаше ми се, ръката пулсираше от болка. Неприятна работа е раната от огнестрелно оръжие. Дори за маг. Виж, Светлана би ме изцерила за две минути…

— Кого си настъ-пил по опаш-ката? — Сега върколакът говореше по-добре. — Айфе-лова-та ку-ла?

Не разбрах веднага, че се шегува. Поклатих глава:

— Ти, както гледам, си остроумен като Петросян. Благодаря за помощта. Ранен ли си?

— Лапата. — неясно промърмори вълка и отново се зае да я облизва. — Афтомата пари.

— Преобразявай се в човек, ще те излекувам. — Аз се надигнах. Кръвта вече не течеше. Метнах върху изключеният триножник маскировъчно заклинание (сега всеки ще види вместо него нещо банално, според вкуса си), и го вдигнах под лявата мишница. Тежко. Силно мирише на горещ метал, кисели барутни сажди и нещо като грес. Но трябва да го мъкна, няма да оставя оръжие насред града, я.

— После. — уклончиво каза вълкът. — На безо-пас-но мяс-то. Къде жи-вееш?

— В хотел. Да тръгваме, ще ти хареса. Само че върви до крака ми и се опитай да изглеждаш като добро кученце.

Вълкът заръмжа, но веднага скри зъбите си. Общо взето, не беше голям, в тъмното можеше да мине за овчарка.

Честно казано, не смятах, че днешните неприятности ще приключат с това. Но пристигнахме благополучно в хотела. Долу скучаеше нов портиер, но не зададе никакви въпроси, явно беше получил указания за мен. Погледна любопитно върколака, но пак не каза нищо. Приближих се и помолих:

— Ключът от тъмния лукс горе.

Портиерът не започна да спори. Даде ключа, но се поинтересува:

— Не можехте ли да се настаните в една стая?

— Имам алергия към козина. — отвърнах аз.

От ресторанта се чуваха гласове и звън на чаши. Гостите почиваха. Но нямах никакво желание да се присъединявам към веселбата, където коктейла „Кървавата Мери“ е най-разпространен, а названието му се възприема буквално.