Сергей Лукяненко
Последен патрул (19)

ВТОРА ГЛАВА

Хесер стоеше до прозореца. Гледаше покриващият се с вечерни светлинки град. Мълчеше. Само прибраните зад гърба ръце се местеха — пръстите му се движеха, сякаш плетяха някакво много хитро заклинание.

Ние с Олга мълчахме. Сякаш ние бяхме виновни…

Влезе Гарик. Поколеба се до вратата.

— Е? — попита Хесер без да се обръща.

— Петдесет и две. — каза Гарик.

— Какво казват експертите?

— Огледаха трима. Всички са с еднакви наранявания. Гърлото е прехапано, кръвта е изпита. Борис Игнатиевич, може ли да продължат някъде другаде? Такава миризма е, че заклинанията не могат да се справят… А и около апартамента… сякаш канализацията се е спукала…

— Извикахте ли транспорт?

— Фургон.

— Добре, откарайте ги. — каза Хесер. — Някъде на по-спокойно място, по-далеч от града, нека там ги преглеждат.

— А после?

— После… — замислено каза Хесер. — После ги погребете.

— Няма ли да ги връщаме на близките им?

Хесер се замисли. Неочаквано ме попита:

— Антоне, ти как мислиш?

— Не знам. — честно отвърнах аз. — Изчезнал безследно или загинал… Не знам кое ще е по-добре за близките.

— Погребете ги. — нареди Хесер. — Като остане време, ще помислим. Може би ще започнем да ги есхумираме и да ги изпращаме на близките. За всеки ще измислим отделна легенда… Всички ли имат документи?

— Всички. Документите бяха отделно, на купчинка. Някак акуратно…

Тази дума ме жегна. Акуратно.

Да, той винаги беше акуратен. Постилаше найлон, когато правеше дупки в стената. После внимателно избърсваше пода…

— Как сме могли да не забележим? — с болка в гласа попита Хесер. — Как сме го пропуснали? Под носа ни един вампир е убил петдесет души!

— Ами те са… не са от града. От Таджикистан, Молдова, Украйна… — Гарик въздъхна. — Гастарбайтери. Дошли да припечелят нещо в Москва. Без регистрация, разбира се. Живели са нелегално. Имат такива места, където се събират и се наемат на работа. А той е строител, нали? Познавал е всички, и него са го познавали. Отишъл е, казал е, че му трябват пет човека за работа. Дори си ги е избрал… гадината. Отвел ги. След седмица се върнал за нови…

— Какво, нима при хората е такъв бардак? — попита Хесер. — Все още? Петдесет човека са изчезнали, а никой не е разбрал?

— Никой. — въздъхна Гарик. — Гад… сигурно не ги е убивал веднага… убивал е един, другите са чакали реда си — ден, втори, трети… В същата стая. А изпитите ги е прибирал в два полиетиленови чувала, за да не миришат, и — в ъгъла… Там дори радиаторите са изключени. Явно е започнал през зимата…

— Много ми се иска да убия някой. — процеди Хесер. — Желателно — вампир. Но и всеки Тъмен ще свърши работа.

— Ами тогава опитай с мен. — Небрежно отстранявайки Гарик от пътя си, в хола на семейство Саушкини влезе Завулон. Прозя се и седна на дивана.

— Не ме провокирай. — тихо каза Хесер, продължавайки да гледа през прозореца. — Че току-виж съм сметнал това за официална покана за дуел.

В квартирата настъпи съвсем мъртвешка тишина. Завулон присви очи и се напрегна. Както обикновено, той беше с костюм, но без вратовръзка. И аз неизвестно защо си помислих, че нарочно е избрал черен костюм и бяла риза. В знак на траур.

Ние с Олга чакахме, гледайки двамата стари Различни, от които зависеше всичко и всички на една шеста част от сушата.

— Хесер, това беше само израз. — примирително каза Завулон. Облегна се назад. — Какво, нима мислиш, че съм знаел за това… това безобразие?

— Не знам. — отряза Хесер. Но по гласът му беше ясно — прекрасно знае, че в случая Завулон няма нищо общо.

— Ами уверявам те. — все така мирно каза Завулон. — Аз съм възмутен не по-малко от теб, а може и повече. И цялата общност на московските вампири е възмутена и иска смъртта на престъпника.

Хесер изсумтя. А Завулон все пак не се сдържа:

— Нали знаеш, те се отнасят много негативно към разхищаването на хранителната им база…

— Ще им покажа една хранителна база. — тихо и много тежко каза Хесер. — Пет години ще стоят на консервирана кръв.

— Мислиш ли, че Инквизицията ще те подкрепи? — поинтересува се Завулон.

— Мисля, че да. — Хесер най-после се обърна и го погледна в очите. — Мисля, че да. И ти ще подкрепиш молбата ми.

Играта на „надглеждане“ беше загубена от Тъмния. Завулон въздъхна, обърна се, погледна ме и разпери ръце: демек, какво да правя с него, а? Извади скъпа цигара във фриволен розов цвят и запали. Каза:

— Съвсем ще озвереят…

— Няма нищо. Ти ще проследиш да не озвереят.

— Децата няма да пораснат без това, нали знаеш. Половото им съзряване започва само от свежа кръв.

Естествено, Завулон изобщо не се вълнуваше от съдбата на децата-вампири. Просто искаше да поиздевателства над Хесер. В рамките на възможното.

— Децата? На децата ще позволим свежа кръв. — каза Хесер, след като помисли за секунда. — Не ни трябват трийсет… ъ… Антоне?

— Трийсет и две.

— Не ни трябват трийсет и двама недорасли кръвопийци. Свежа. Но донорска! Издаването на лицензи се спира за пет години.

Завулон въздъхна и каза:

— Добре. И аз мисля, че е време да ги озаптим. Нали молих секретаря на общината да наглежда Саушкин… гнило семейство излезе.

— Трябваше да настоявам на седем години. — каза Хесер. — Твърде лесно се съгласи на пет.

— Какво да се прави, вече се договорихме. — Завулон пусна кълбо дим. Попита ме: — Антоне, а ти не посети ли Генадий след гибелта на Костя?

— Не. — отговорих аз.

— А защо така? Бивш приятел и съсед… ай-ай-ай…

Не отговорих. Преди осем години щях да отговоря, сега — не.

— Значи това е решено. — каза Хесер. Намръщи се, гледайки към коридора: там започнаха да изнасят телата. Целият вход сега беше под някакво леко заклинание, което напълно лишаваше живущите тук от желание да погледнат през вратата или прозореца. Впрочем, съдейки по това, че никой не излезе при воплите на съседката, тук и без това живеят много нелюбопитни хора.

За мен е все по-трудно и все по-трудно да ги обичам. Трябва да направя нещо по този въпрос.

— Какво друго? — попита Завулон. — Относно помощта за залавянето на Саушкин — няма проблеми. Моите вече го търсят. Само че се боя, че могат да го доставят в разглобен вид…

— Не изглеждаш добре, Завулон. — неочаквано каза Хесер. — Иди в банята, наплискай си лицето.

— Така ли? — с любопитство каза Завулон. — Е, щом казваш…

Той се надигна, спря за момент до вратата, пропускайки двама патрулни, които носеха на носилка опакован в найлонов чувал полуразложен труп. Освен кръвта, в човек има много вода. Ако оставиш обезкръвеното тяло да се разлага в пластмасов пашкул… резултатът е твърде неприятен.

Впрочем, Завулон не се ужаси от това зрелище.

— Пардон, мадам. — каза той, пропускайки останките. И бодро продължи към банята.

— И жени ли има? — попита Хесер.

— Има. — кратко отговори Олга.

Хесер не попита нищо повече. Явно и на нашият железен старец не му издържаха нервите.

А момчетата, които сега изнасят труповете, довечера ще се напият до безсъзнание. И нищо, че това е в нарушение на всички правила, но аз няма да им попреча. По-добре сам да изляза на дежурство.

Завулон се върна след минута. Лицето му беше мокро.

— Кърпата е мръсна, ще чакам да изсъхна. — с усмивка съобщи той. — Е?

— Твоето мнение? — попита Хесер.

— Имах една позната, която на Нова година обичаше да рисува с паста за зъби елхички по огледалата. Е, и надписи: „Честита Нова Година!“. И цифрички.

— Много смешно. — гнусливо каза Хесер. — Чувал ли си нещо за такава структура?

— За „Последния Патрул“ ли? — Завулон отчетливо отдели с интонацията си главните букви. — Скъпи мой враг, дори сред Тъмните има сума ти секти, групировки и просто клубове по интереси, за които никога не съм чувал. Има и такива, за които съм чувал. А какви имена имат! „Децата на Нощта“, „Патрулните на пълната Луна“, „Синовете на Вятъра“. Между другото, сещам се за една компания хлапета, човешки хлапета, а не Различни, които обичат да играят на вампири. Може би трябва да ги доведа тук? За да разберат — вампирът изобщо не е достолепен джентълмен в черен плащ, който отвлича красавици в древния си замък. Изобщо не е толкова готично…

— Завулон. Чувал ли си нещо за „Последния Патрул“?

— Не.

— Городецки изказа предположение… — Хесер ме погледна, — че така наричат себе си тримата Различни, които се опитват да достигнат артефакта в Единбург. Тъмен, Инквизитор и Светъл.

— Тъмният е Саушкин, Инквизитора е Едгар. — Завулон кимна. — А кой е Светлият?

— Не знам. Проверихме всички висши, чисти са.

— Ами той и Саушкин не беше Висш… — Завулон сви рамене. — Макар че… за вампирите е по-лесно. А как беше с Едгар? Городецки?

— Нямах време да изуча подробно аурата му. — отвърнах аз. — Биехме се… Освен това беше окичен с амулети от глава до пети. Ако имах пет минути в спокойна обстановка, бих разбрал всичко за него…

— И все пак? — настоя Завулон. — Знам, че това е станало на платото на демоните. Само в общи линии. Така че разказвай.

— В боя се държеше като Висш. — признах аз, поглеждайки неохотно кимналият Хесер. — Ние бяхме трима… Е, двама, ако не броим Афанди, макар че и той се стараеше доколкото можеше. Имахме комплект защитни амулети от Хесер, всичките бяха много добре подбрани. Той на практика не ни отстъпваше. Даже си мисля, че можеше да продължи боя и даже имаше шанс да победи. Но когато Рустам се оттегли, Едгар вече нямаше причина да се бие.

— Значи имаме Различен, който е успял да повиши нивото си. — каза Завулон. — Което и трябваше да се докаже. Хесер, скъпи, не мислиш ли, че Инквизицията все пак е успяла да се докопа до „Фуаран“?

— Не. — твърдо каза Хесер.

— Ако Костя беше оцелял, — размишляваше на глас Завулон, — то бихме могли да предположим, че е запомнил рецептата на „Фуаран“. И е успял да създаде някакво… ъ… подобие на книгата. Може би не толкова силна, но все пак — способна да издигне Едгар до Висше ниво. Тогава някой Светъл маг може да се подложи на същата процедура.

— И тогава можем да подозираме всеки Светъл. — обобщи Хесер. — За наше щастие Костя е мъртъв и никой не може да е открил тайната на „Фуаран“.

— Не е ли имал време да сподели съдържанието на книгата с баща си?

— Не. — твърдо каза Хесер. — Това е чародейска книга. Не можеш да я разкажеш по телефона, не можеш да я преснимаш.

— Жалко, пропадна хубавата идея. — Завулон щракна с пръсти. — Една вещица ми показа една дяволия в мобилните телефони, казва се ММС-съобщения! Можеш да изпратиш снимка по телефона.

Първо си помислих, че това е пак някоя закачка. Завулон, който с умно лице разсъждаваше за ММС-съобщенията, които дори децата в училище си разменят, изглеждаше много комично.

А после разбрах — това беше сериозно. Понякога просто забравям колко стари са те. За Завулон мобилният телефон си е чиста магия.

— За щастие, това е невъзможно. — каза Хесер. — Той би могъл да запомни и да възстанови нещо… не, глупости. Дори това е невъзможно. Природата на вампира се различава от природата на вещицата. Да създаде „Фуаран“, дори и в по-слаб вариант — това го може само опитна вещица…

Аз погледнах към Хесер. И попитах:

— Борис Игнатиевич, кажете ми… Една вещица може ли да стане Светла?

Най-щастливите минути в живота на родителите на малко дете — това е от девет без петнайсет до девет вечерта. Петнайсет минути щастие, докато детето радостно гледа реклама на кисело мляко и шоколади (нищо, че това не е хубаво), а после залепва очи за Праска, Степашка и други подобни персонажи на предаването „Лека нощ, деца“.

Ако онези, които отделят време в телевизията за детските предавания, си седяха вечер с децата, а не ги прехвърляха на опитни гледачки, то „Лека нощ“ щеше да е дълго половин час. Или час.

Между другото, това доста би помогнало за повишаване на раждаемостта. Петнайсет минути, както и да ги гледаш, все пак са малко. Но поне можеше спокойно да пием чай.

Не разказах на Светлана подробности от това, което видяхме в апартамента на Саушкин. Впрочем, тя и сама прекрасно разбра всичко, дори по най-съкратения преразказ. Не, това не й развали апетита. Света продължаваше да пие чай. И по-лоши неща сме виждали в Патрула. Но тя, разбира се, помрачня.

— Имаме версия за Светлия. — казах аз, опитвайки се да прехвърля разговора на друга тема. — Хесер е проверил всички Висши и никой не е под подозрение. А и… по Едгар имаше много чародейства. Това е работа на вещица. Помислих си…

— Че Арина е сменила цвета? — Светлана ме погледна. — Може би.

— Ти тогава здраво я притисна. — казах аз. — Трябва да си почувствала съзнанието й. Как мислиш, възможно ли е да е станала Светла?

— За обикновен Различен това е невъзможно. — каза Светлана. — Или почти невъзможно… За Висш… за Арина…

Тя замълча, припомняйки си. Аз чаках, поглеждайки към екрана на телевизора, където тъжно момиченце влачеше на връвчица еднопръсти ръкавици, въобразявайки си, че това е кученце. Ужас! Сега ще изчезнат всички ръкавици от къщи. Надя, разбира се, няма да ги превърне в кученце, всяка магия си има граници. Но виж, кучетата-играчки в къщи ще се увеличат.

Време е да й купим кученце, иначе бял ден няма да видим.

— Може. — каза Светлана. — Може да стане Светла. Странно е в душата й, там всичко е объркано… а нямаше и особени зверства. Но Арина ми даде клетва, че цял век няма да убие нито човек, нито Различен. Не може да я престъпи.

— Ами тя не е убивала. — отбелязах аз. — А това, че е снабдявала Едгар с амулети, че му е повишила Силата… за това не е ставало въпрос. Арина е достатъчно мъдра, за да изтълкува забраната ти точно по този начин.

— Антоне, не обсъждаме правилният въпрос. — Светлана остави чашката. — Арина, станала Светла… някоя друга вълшебница — всичко това не е важно. Важно е да разберем друго — какво се опитват да постигнат? Какво ги е обединило? Стремежът да разрушат целия свят? Глупости! Само в глупавите филми има злодеи, които искат да разрушат света заради самото действие. Власт? Антоне, но и това е глупост! Те и сега имат достатъчно власт. Никой артефакт не може да ти осигури абсолютната власт, дори изработения преди хиляда и петстотин години от побъркан маг. Докато не разберем какво целят, какво искат да намерят на дъното на Сумрака, няма никакво значение Арина ли е, или не е Арина, станала ли е Светла, или се е маскирала така, че Томас не я е разпознал.

— Светле, имаш ли някакви догадки? — Престорих се, че не съм забелязал произнесеното от нея „ние“. Вярно казват, че никой не напуска Патрула изцяло.

— Венецът на всичко изтрива бариерите между слоевете на Сумрака… — Светлана помълча.

— Мамо, филмчето свърши! — завика Надя.

— Опитай се да го сравниш с Бялата Мъгла. Заклинанията явно имат един и същи корен. — Светлана стана и отиде до Надя. — Отиваме да си лягаш.

— Приказка! — настоя Надя.

— Днес няма да получиш. Трябва да поговорим с татко.

Надя обидено ме погледна, опипвайки тънката нишка с тюркоази на шията си. Измърмори:

— Непрекъснато говорите… И татко винаги пътува.

— Такава му е работата. — спокойно обясни Светлана, вдигайки дъщеря ни на ръце. — Нали знаеш, той се бори с тъмните сили.

— Като Хари Потър. — с известно съмнение каза Надя, оглеждайки ме. Явно не ми достигаха очила и белег на челото, за да съответствам на великия образ.

— Да, като Хари Потър, Фет Фрумос и Люк Скайуокър.

— Като Скайуокър. — реши Надя и ми се усмихна. Явно според нея този персонаж ми подхождаше най-много. Какво пък, и на това съм благодарен.

— Сега се връщам… — Светлана и Надя се скриха в детската стая. А аз седях и разглеждах нахапан шоколадов бонбон. На слоеве — тъмният и белият шоколад се редуваха. Преброих седем слоя и се усмихнах. Ето ти нагледен пример на Структурата на Сумрака. Бялата Мъгла събра всички слоеве, превръщайки Различните в камък. Добре, да оставим настрана бойното действие на заклинанието. Какво стана после? Аз затворих очи, припомняйки си.

После Сумракът се разгъна. Слоевете на Сумрака се върнаха на местата си.

Защо решихме, че Венецът на Всичко ще съедини Сумрака и реалния свят завинаги? Повярвахме в думите на Рустам? А той откъде ще знае… Сумракът ще се съедини — и отново ще се раздели. Нахлуващата от нашия свят Сила отново ще обособи слоевете. Това е като стегната пружина — можеш да я свиеш, но тя все пак ще се разгъне.

А това вече е по-интересно. В Мерлин, създал за удоволствие магическа бомба за унищожаване на света, не можех да повярвам. Не беше такъв Различен. А виж, в Мерлин-експериментатора, измислил нова забава, но не се решил да я изпробва — като нищо.

Какво може да стане от кратковременното съединяване на всички слоеве на Сумрака с реалния свят?

Ще измрат всички Различни?

Едва ли.

Тогава Мерлин не би пропуснал да се похвали с такава власт.

А той е измислил някакво иносказателно послание…

Аз тихо издекламирах на глас, гледайки връщащата се в кухнята Светлана.

Венецът на Всичко тук е скрит. Остана само крачка.

Но той е наследство за силните или умните,

Ще получиш всичко и нищо, когато го достигнеш.

Върви напред, ако си силен като мен;

върви назад, ако си умен като мен.

Начало и край, глава и опашка, всичко е слято в едно.

Във Венеца на Всичко. Така животът и смъртта са неразделни.

— Опитваш се да го разбереш ли? — Светлана седна до мен. — Ето какво си помислих — защо решихме, че Сумракът ще се съедини завинаги? Най-вероятно ще има и възвратно движение.

— И аз реших така. — съгласих се аз. — Като с Бялата Мъгла. Но докъде ще доведе това? Синият мъх ще започне да живее в нашия свят?

Светлана се засмя:

— Ама че ще се зарадват ботаниците! Нова форма на растителност, освен това реагираща на човешките емоции. Ще защитят милион дисертации…

— Ще отворят фабрики за преработка на синия мъх. — продължих аз. — Ще започнат да правят прежда от него, да шият дънки…

Светлана изведнъж стана сериозна:

— А какво ще стане с онези, които живеят в Сумрака?

— С развъплътените Различни? — уточних аз.

Светлана кимна.

— Живот и смърт. — Аз кимнах. — Не знам. Предполагаш, че могат да… възкръснат? Отново да оживеят в нашия свят?

— Защо не? Ние знаем, че те живеят. Веднъж видях един на петия слой, когато се биех с Арина…

— И не ми каза. — отбелязах аз.

— Нали разбираш, за това е по-добре да не се говори. Да не знаеш за него, ако не можеш сам да стигнеш там. Общо взето, не съм сигурна че там попадат всички… може би само най-силните. Висшето ниво, например. Защо останалите да знаят, че са лишени от посмъртно съществуване.

— Томас-Римуващия казваше, че там, на долните слоеве на Сумрака, има вълшебни градове, дракони и еднорози… всичко онова, което го няма в нашия свят, но би могло да го има.

Светлана поклати глава:

— Томас, както изглежда, е много добър човек. Но той е бард. Поет. Това не се лекува, Антоне. Ти си говорил с него, когато е бил в сумрачното си въплъщение, мечтаещ за еднорози и феи, за вълшебни градове, за Различни, които са построили свой собствен свят, а не паразитират върху човешкия. Не бих разчитала много на това. Най-вероятно там има само колиби и дървени къщурки. И никакви феи и еднорози.

— И това не е малко. — казах аз. — Твърде много хора биха заменили рая, в който се надяват да попаднат, с вечен живот в колиба сред природата. Със сигурност там поне има дървета.

— Онзи Различен, когото видях, не ми изглеждаше много весел. — каза Светлана. — Той, разбира се, беше… ами, някак размазан, неясен. Но това е разбираемо, ако нормалната му среда на обитаване е седмото ниво на Сумрака. Но той беше толкова… смачкан. И тичаше към мен, сякаш искаше да ми каже нещо. Но на мен не ми беше до това, нали разбираш.

— А аз видях бивш Различен на първия слой. — спомних си аз. — Отдавна. Когато гонехме дивия Светъл, Максим^[1]. Той дори ми помогна малко, подсказа ми къде да отида.

— Случва се. — съгласи се Светлана. — Рядко, но съм чувала няколко истории. А и ти вече разказа…

Помълчахме.

— Може би заклинанието наистина ще ги върне обратно в нашия свят. — каза Светлана. — И това вече би накарало Едгар, Генадий и Арина да действат заедно. Не е само Саушкин, сигурно всички те са губили някой, когото са обичали. Сигурно всеки, който е загубил близък, такава възможност ще го… смути.

— Всекиго би смутила. — казах аз.

И ние се спогледахме тревожно. Добре е, че сега ни охраняват непрекъснато. Лошо е, че потенциалните ни врагове са трима Висши.

— Ще поставя няколко нови защитни заклинания за през нощта. — каза Светлана. — Не ме мисли за страхливка.

— До Венеца на Всичко може да се стигне със сила. — казах аз. — Да пробиеш Сумрака до седмия слой. Но аз не успях. Сигурно Надя ще успее. Ако знаех как може да се мине с ум… с хитрост… и аз бих използвал този артефакт. Нека оживеят. Светлите и Тъмните ще са по равно, ще се справим.

— А ако грешим и това е само бомба, която ще унищожи света?

— Ето затова предпочитам даже да не мисля как да се добера до артефакта. Нека Хесер и Завулон ги болят главите.

— Да си лягаме. — каза Светлана. — Утрото е по-мъдро от вечерта.

Но не си легнахме веднага. Първо Светлана постави около апартамента няколко нови защитни заклинания. А после и аз направих същото.