Сергей Лукяненко
Последен патрул (3)

ВТОРА ГЛАВА

В наши дни е трудно да се насладиш на удоволствието от полета със самолет. Авариите с износените „Боинг-737“ и „Ту-154“, разсеяните швейцарски диспечери и точните украински ракетчици, арабските терористи — всичко това не предразполага към спокойно прекарване в удобното кресло. И нищо, че конякът в безмитния магазин е евтин, стюардесата е грижлива, а храната и виното са много добри — на човек му е трудно да се отпусне.

За щастие, аз не съм човек. Линията на вероятностите е прегледана от Хесер и Светлана. И аз самият съм способен да прегледам бъдещето в близките няколко часа. Ще долетим, ще долетим спокойно, ще кацнем меко в Хитроу и ще успея да се прехвърля на самолета за Единбург…

Така че можех спокойно да си седя на мястото в бизнес-класата (предполагам, не заради неочакваната щедрост на шефа, а просто поради липса на други билети), да пийвам прилично чилийско винце и съчувствено да поглеждам към жената от другата страна на пътеката. Беше я страх. Непрекъснато се кръстеше и беззвучно шепнеше молитви.

В края на краищата не издържах, протегнах се към нея през Сумрака и леко я погалих по главата. Не с ръката — с мисълта си. Докоснах многократно боядисваната коса с онази ласка, която при хората е присъща само на майките и която мигновено развява всички тревоги.

Жената се отпусна и след минута спокойно заспа.

Мъжът до мен беше далеч по-спокоен, при това — доста развеселен. Той деловито отпуши двете бутилчици джин, донесени от стюардесата, смеси ги с тоник в пропорция едно към едно и ги изпи — след което задряма. Изглеждаше като типичен представител на бохемите — с дънки и плетен пуловер, с къса брада. Писател? Музикант? Режисьор? Какви ли не хора привлича Лондон — от бизнесмени и политици до бохеми и лентяи…

Можеше и аз да се отпусна, да погледам през прозорчето тъмните простори на Полша и добре да помисля.

Преди появяването на Завулон всичко изглеждаше доста просто. Момчето Витя се е сблъскал с гладен или глупав (или и едното, и другото) вампир. Загинал. Вампирът, след като утолил глада си, е съобразил какво е направил и се е скрил. Рано или късно, действайки по старите проверени полицейски методи, Нощният Патрул на Единбург ще провери всички местни и външни кръвопийци, ще изясни наличието или отсъствието на алиби, ще установи наблюдение — и ще хване убиеца. Хесер, изпитващ някакъв комплекс на вина пред бащата на Виктор, който отказал да стане Светъл Различен, но помагащ на Нощният Патрул, е решил да ускори това благородно дело. Едновременно с това ми дава възможност да натрупам опит.

Логично?

Абсолютно. Нищо странно.

После се появява Завулон.

И нашият благороден Леонид Прохоров, несбъднатия Светъл Различен, бива обрисуван в нова светлина! Оказва се, че той още е и несбъднат Тъмен! Помагал е на Дневният Патрул, затова и Завулон гори от желание да накаже убиеца на сина му?

Възможно ли е?

Явно е възможно. Значи човекът е решил да играе едновременно и за двете страни. За нас, Различните, е невъзможно да служим едновременно на Светлината и Тъмнината. За хората е по-просто. Повечето от тях живеят именно така.

Тогава… тогава убийството на Виктор може и да не е случайно. Може би Завулон е узнал, че Прохоров помага и на нас — и му е отмъстил, убивайки сина му. Чрез някой друг, разбира се.

Или обратното. Колкото и да е тъжно, но и Хесер може да даде заповед за ликвидирането на Виктор. Не за отмъщение, разбира се! Но Великият винаги ще намери морално приемлива форма, за да оправдае желанието си.

Стоп, но защо тогава Хесер ще ме изпраща в Единбург? Ако е виновен, то със сигурност знае, че няма да прикривам вината му!

А ако е виновен Завулон, тогава е още по-безсмислено той да ми помага. Със Завулон, независимо от всичките му жестове, бих се разправил с голямо удоволствие!

Значи не са Великите…

Отпих малка глътка. Оставих чашата.

Великите не са замесени, но се подозират един другиго. И двамата разчитат на мен. Хесер знае, че няма да изпусна възможността да натрия носа на Завулон. Завулон разбира, че съм способен да тръгна дори срещу Хесер.

Прекрасно. По-добра ситуация не може и да се желае. Велик Светъл и Велик Тъмен, при това едни от големите имена в световната борба между Светлината и Тъмнината, са на моя страна. Аз мога да получа помощ от тях. Ще ми помогне и Фома Лермонт, шотландец с фамилия, която звучи много приятно за руското сърце. Значи вампирът няма да избяга.

И това ме радва. Твърде често злото остава ненаказано.

Станах и внимателно минах покрай съседа си. Погледнах таблото. Тоалетната в предната част на самолета беше заета. Естествено, най-лесно беше да почакам, но ми се прииска да се поразтъпча. Отдръпнах завесата, разделяща бизнес-класата от икономичната, и тръгнах към задната част.

Както се казва в известната иронична поговорка, „пътниците от икономичната класа пристигат едновременно с пътниците от първа класа, само че доста по-евтино“. Е, в нашия самолет нямаше първа класа, но и бизнес-класата не беше лоша — хубави, широки седалки, големи разстояния между редовете. И пак — стюардесите са внимателни, храната е вкусна, пиенето е в изобилие.

Впрочем, и пътниците в икономичната класа не униваха. Някои спяха, мнозина четяха вестници, книги, пътеводители. Няколко души работеха с лаптопи, други играеха. Един, явно — голям чешит, пилотираше самолет. Доколкото разбрах, това беше доста реалистичен симулатор на полет, а играча водеше точно нашия „Боинг-767“ от Москва към Лондон. Може би по този странен начин се бореше с аерофобията си?

И естествено, много от пътниците пиеха. Колкото и да се повтаря, че спиртните напитки са много вредни при полет, винаги ще се намерят желаещи да разнообразят своя път над облаците.

Стигнах до опашката. И тук тоалетните бяха заети и ми се наложи да постоя няколко минути, разглеждайки теметата на пътниците. Пищни прически, миши опашки, къси „таралежови“ подстрижки, блестящи плешивини, забавни детски перчеми. Стотина глави, обмислящи своите лондонски дела…

Вратата на тоалетната се отвори, от кабинката се измъкна младеж и мина покрай мен. Аз тръгнах към тоалетната.

Спрях.

Обърнах се.

Младежът беше около двайсетгодишен. С широки рамене, малко по-висок от мен. Някои момчета започват рязко да растат и да наддават в раменете като навършат осемнайсет. Преди това се приписваше на благотворното влияние на армията, която „направила мъж от момчето“. А всъщност — просто хормони, които са повлияли на организма именно по този начин.

Банална физиономия.

— Егор? — въпросително казах аз.

И бързо погледнах през Сумрака.

Ами да, разбира се. Той може и желязна маска да сложи и пак ще го позная. Егор, марионетката на Завулон, разкрит и ловко използван от Хесер. Някога той беше уникално момче с неопределена аура^[1].

Сега той е пораснал и е станал млад мъж. Със същата неопределена аура. Прозрачно сияние, обикновено безцветно, но оцветяващо се понякога в червено, синьо, зелено и жълто. Точно като пясъка на четвъртият слой на Сумрака… ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш всички цветове на света. Потенциален Различен, който дори в зряла възраст може да стане всякакъв. И Светъл, и Тъмен.

Та аз не съм го виждал от шест години!

Това се казва съвпадение!

— Антоне? — Той също беше стъписан.

— Какво правиш тук? — попитах аз.

— Летя. — глупаво отговори той.

Но аз не сбърках и зададох още по-идиотски въпрос:

— Къде?

— В Лондон. — каза Егор.

И изведнъж, сякаш осъзнавайки целият хумор на нашият диалог, се разсмяхме. Толкова леко и безгрижно, сякаш той никога не се е сърдил на Нощният Патрул, на Хесер, на мен, на всички Различни по света…

След секунда дружно се тупахме по раменете и мърморехме всякакви глупости като „Виж ти!“, „Скоро си спомних…“, „Не очаквах…“. Общо взето, точно както се полага при хора, преживяли заедно нещо значимо и не много приятно, скарали се, а после, от висотата на изминалите години, намиращи в спомените повече интересни моменти.

Но все пак не дотолкова близки, че да се прегърнат и да се просълзят от умиление при срещата.

Най-близките пътници ни оглеждаха, но с явна доброжелателност. Случайната среща на стари приятели в такова неочаквано място като самолет винаги предизвиква благоразположението на зрителите.

— Ти какво, нарочно ли дойде тук? — попита все пак Егор с нотка от бившата подозрителност.

— Какви ги дрънкаш? — възмутих се аз. — В командировка съм!

— Брей. — Той присви очи. — Още там ли работиш?

— Разбира се.

Вече никой не ни обръщаше внимание. А ние пристъпвахме смутено от крак на крак, не знаейки за какво още да говорим.

— Ти, виждам… не си преминал инициация? — неловко попитах аз.

Егор се напрегна за секунда, но отвърна с усмивка:

— Абе вървете всички…! Защо да я минавам? Сам знаеш… едва седмо ниво. Нищо добро не ме чака. Нито светло, нито тъмно. Затова ги отпратих всичките.

Сърцето ми трепна тревожно.

Виж, такива съвпадения са невъзможни.

Също като Леонид Прохоров, Егор е останал човек, не е станал Различен.

Да ме изгори Светлината, такива съвпадения няма!

— За къде летиш? — отново попитах аз, предизвиквайки у Егор нов взрив от смях. Сигурно е душата на компанията — смее се леко и заразително. — Не, ясно че в Лондон. Учиш ли там? Или на почивка?

— Да почиваш през лятото в Лондон? — Егор изсумтя. — Тогава защо не в Москва? Дали едните каменни джунгли, или другите — все едно… Отивам на фестивала.

— Единбургския ли? — попитах аз, знаейки отговора.

— Да. Нали завърших цирково училище.

— Какво? — Беше мой ред да опуля очи.

— Илюзионист съм. — усмихна се Егор.

Ето това е номер!

Между впрочем, отлична маскировка за Различен. Дори за неиницииран — все пак той има малки способности, превишаващи човешките. От фокусниците очакват чудеса. Те са лицензираните от човечеството магове и вълшебници.

— Супер! — искрено казах аз.

— Жалко, че си за Лондон. — въздъхна Егор. — Бих те поканил на представление.

И тук направих глупост. Казах:

— Не съм за Лондон, Егор. И аз отивам в Единбург.

Рядко можеш да видиш как радостта бързо напуска лицето, за да се смени с неприязън и дори с презрение.

— Ясно. За какво съм ви потрябвал пак?

— Егор, ти… — аз се запънах.

Ще ми стигне ли смелостта да кажа, че той няма нищо общо?

Не.

Защото аз самият не вярвам в това.

— Ясно. — повтори Егор. Обърна се отиде в средата на салона. Не ми оставаше нищо друго, освен да вляза в кабинката и да затворя вратата след себе си.

Миришеше на цигари. Независимо от всички забрани, пушачите винаги одимяват тоалетните кабинки. Погледнах в огледалото — посмачкано лице на недоспал човек. Нищо, че съм много повече и много по-малко от човек… Прииска ми се да тресна чело в огледалото, което и направих, шепнейки само с устни: „Идиот, идиот, идиот…“.

Разпуснах се. Повярвах, че ми предстои банална командировка.

Нима това е възможно, когато те изпраща лично Хесер?

Наплисках си лицето със студена вода и поседях, гледайки злобно към отражението си. После все пак използвах тоалетната, натиснах педала, пускайки в металната чиния синя дезинфекцираща течност, измих си ръцете и още веднъж си наплисках лицето.

Чия е тази операция? На Хесер или на Завулон?

Кой ме изпрати в едно и също направление с Егор, момчето, което не стана Различен. Защо?

Чия е играта, какви са правилата, и — най-важното — колко фигури ще има на дъската?

Извадих от джоба подаръка на Завулон. Костта беше матовожълта, но някак знаех, че фигурката изобразява черен вълк. Масивен черен вълк, вдигнал глава в тъжен призивен вой.

Връзка, помощ, съвет…

Статуетката изглеждаше съвсем обикновена, в сувенирните магазини такива има с хиляди, само че от пластмаса, не от кост. Но аз чувствах магията, която пронизваше фигурата. Трябва само да я стисна в ръка… и да поискам. Само това.

Трябва ли ми помощ от Тъмните?

Подтискайки изкушението да пусна фигурката в тоалетната, аз я прибрах в джоба.

Няма зрители, които да оценят патетичния жест.

Порових се из джобовете и намерих пакет цигари. Не пуша толкова често, че да страдам по време на четиричасов полет, но сега ми се искаше да се отдам на простите човешки слабости. Това е присъщо на всички Различни — колкото по-възрастни ставаме, толкова повече придобиваме малки глупави навици. Сякаш се вкопчваме и в най-дребните проявления на своята природа — а няма по-надеждна котва от пороците.

Впрочем, откривайки че запалката е останала в джоба на сакото, аз без никакво колебание създадох между палеца и показалеца си високотемпературна дъга — и запалих от магическият огън.

Начинаещите Различни се опитват да правят всичко с магия.

Те се бръснат с Кристалното Острие, докато не си отрежат половината буза или ухото. Затоплят си обяда с огнени файърболи, разплисквайки супа по стените и изстъргват котлетите от тавана. Проверяват линията на вероятностите преди да седнат в мудния тролейбус.

На тях им харесва самият процес на прилагането на магия. Ако можеха, биха си бърсали задника с магия.

После Различните порастват, поумняват и алчността им се разгаря. Те разбират, че енергията винаги си остава енергия и е по-правилно да станеш от креслото и да отидеш до ключа, вместо да се протягаш с чист поток Сила, че електричеството ще затопли бифтека много по-добре от магическия огън, а драскотината е по-добре да бъде залепена с лейкопласт, пазейки Авицена за по-сериозни наранявания.

А после, разбира се, ако Различният не е обречен да остане на най-ниските нива на Силата, идват истинските умения. И ти вече не обръщаш внимание как палиш цигарата си — със запалка или с магия.

Пуснах струйка дим.

Хесер?

Завулон?

Добре, няма смисъл да гадая. Трябва много добре да запомня, че всичко ще бъде доста по-сложно, отколкото ми се струваше отначало. И да се връщам на мястото си — скоро ще кацнем.

 

 

Над Ламанша, както си трябваше, малко ни разтърси. Но кацнахме меко, а обикновеният паспортен контрол мина бързо. Останалите пътници тръгнаха за багажа си (освен неинициирания Егор, в самолета нямаше нито един Различен) и аз, изоставайки малко от тълпата, намерих сянката си на пода. Вгледах се в сивия силует, принуждавайки го да придобие обем и да се вдигне срещу мен. Прекрачих в сянката си — и влязох в Сумрака.

Тук всичко беше почти същото. Стени, прозорци, врати. Само че всичко е сиво, безцветно. Обикновените хора от реалния свят плуваха като бавни сенки. Сами не знаейки защо, те старателно заобикаляха с нищо неотличимия участък от коридора, като при това ускоряваха ход.

Най-добре е да се приближаваш към митническия пункт на Различните в Сумрака, за да не нервираш хората. На него е поставено просто заклинание, Кръгът на Невнимание, и хората много се стараят да не го виждат. Но мен, разговарящият с празно място, могат и да забележат.

Затова се приближих в Сумрака, а едва тогава, вече под защитата на заклинанието, излязох в реалния свят.

Митничарите бяха двама — Светъл и Тъмен. Точно както трябва.

Според мен, контролът над Различните при преминаване на границата не е много смислена дейност. Вампирите и върколаците са длъжни да се регистрират в местното отделение на Патрула, ако ще остават през нощта в града. Това се мотивира с факта, че нисшите Тъмни твърде често се поддават на животинската си страна. Това си е така, но всеки маг, без значение Тъмен или Светъл, може да натвори такива неща, че вампирът ще се скрие в ковчега си от ужас. Е добре, все едно, да предположим, че има такава традиция и никой не иска да я отменя… независимо от протестите на вампирите и върколаците. Но какъв е смисъла да контролираш движението на Различните от една държава в друга? Това има смисъл при хората — незаконна емиграция, контрабанда, наркотици… шпиони, в края на краищата. Макар че вече половин век шпионите не минават граничните полоси, привързвайки към краката си еленови копита, и не скачат през нощта с парашут на вражеска територия. Уважаващият себе си шпионин долита със самолета и се настанява в хубав хотел. А що се отнася до Различните — няма никакви ограничения за емиграцията, а дори и слабият маг без проблем ще си осигури гражданство във всяка държава. Тогава защо е нужен този нелеп пункт?

Сигурно заради Инквизицията. Формално погледнато, митническите пунктове са на местните Патрули, Нощния и Дневния. Но всеки ден едно допълнително копие на доклада отива в Инквизицията. И там може би го изучават по-внимателно.

Правят изводи.

— Добра нощ. Казвам се Антон Городецки. — казах аз, спирайки пред пункта. Не използваме документи, поне това е добре. Непрекъснато пълзят слухове, че или ще ни поставят магически знак, както сега на вампирите, или в обикновените паспорти ще слагат невидим за хората печат.

Но засега минаваме и без бюрокрация.

— Светъл. — утвърдително каза Тъмният маг. Слаб маг, не повече от шесто ниво. И много слаб физически: тесни рамене, кльощав, нисък, блед, с редки светли коси.

— Светъл. — казах аз.

Моят събрат от лондонския Нощен Патрул се оказа жизнерадостен тлъст негър. Единствената прилика с партньора му — също млад и също не много силен, седмо-шесто ниво.

— Привет, братко! — радостно каза той. — Антон Городецки? Служиш ли?

— Нощен Патрул, Русия, Москва.

— Ниво?

Аз изведнъж съобразих, че те не могат да прочетат аурата ми. Ако бях до четвърто или пето ниво, биха я прочели. Но нагоре всичко за тях се слива в непрекъснато светене.

— Висше.

Тъмният леко се изпъна. Те, разбира се, са егоисти и индивидуалисти. Но затова пък се прекланят пред висшестоящите.

Светлият опули очи и каза:

— О! Висш! За дълго ли?

— Само минавам. За Единбург. Отлитам след три часа.

— На почивка? Или по работа?

— Командировка. — отговорих аз, без да уточнявам.

Светлите, разбира се, са либерални и демократични. Но затова пък уважават Висшите.

— Там ли влязохте в Сумрака? — Тъмният кимна към човешката митница.

— Да. Ще се появя ли на охранителните камери?

Тъмният поклати глава:

— Не, контролираме всичко тук. Но в града трябва да бъдете по-внимателен. Камерите са много. Твърде много. Периодично хората забелязват как изчезваме и се налага да заличаваме следите.

— Дори от аерогарата няма да изляза.

— В Единбург също има камери. — намеси се Светлият. — По-малко, но все пак… имате ли адреса на единбургския Патрул?

Той не уточни, че става дума за Нощния Патрул. И така е ясно.

— Имам го. — казах аз.

— Един мой добър приятел има малък семеен хотел в Единбург. — пак се намеси Тъмния. — Вече повече от двеста години. Точно до замъка, на „Кралска миля“. Ако не ви притеснява това, че е вампир…

Ама какво става, само вампири наоколо!

— …то ето ви визитка. Много хубав хотел. Дружелюбен към Различните.

— Нямам никакви предубеждения към вампирите. — уверих го аз, вземайки картонения правоъгълник. — Сред приятелите ми има вампири.

И един приятел-вампир изпратих на смърт…

— В сектор „В“ има хубав ресторант. — пак се намеси Светлия.

Те толкова искрено се стараеха да ми помогнат, че не знаех как да премина през този кордон от дружелюбие и доброжелателност. За щастие се приземи някакъв самолет и зад мен се появиха още няколко Различни. Усмихвайки се непрекъснато, за което мимическата мускулатура на руснаците е лошо пригодена, аз тръгнах да си търся куфара.

 

 

Не отидох в ресторанта, изобщо не ми се ядеше. Пообиколих из аерогарата, изпих чаша двойно еспресо, подремнах на стол в чакалнята — и прозявайки се, влязох в самолета. Както можеше да се очаква, Егор летеше със същият рейс. Но сега ние демонстративно не се забелязвахме. Или по-точно — той демонстративно не ме забелязваше, а аз не му досаждах с опити за общуване.

След още един час се приземихме на аерогарата в Единбург.

Наближаваше обяд, когато седнах в таксито — изключително удобно английско такси, което започва да ти липсва, когато напускаш Великобритания. Поздравих шофьора и, подчинявайки се на внезапен импулс, му подадох визитката на „дружелюбният хотел“. Имах запазена стая в обикновен човешки хотел. Но възможността да поговоря с един от най-старите шотландски вампири (двеста години — това не е малко, дори за тях) в неформална обстановка, беше твърде съблазнителна.

Хотелът наистина беше в историческата част на града, на хълма, близо до кралският замък. Свалих стъклото и се оглеждах с любопитството на човек, който посещава нова и интересна страна.

Единбург впечатляваше. Може, разбира се, да се каже, че така впечатлява всеки старинен град, по който преди шейсет години не е минал огнения вал на световната война, стривайки на прах древните събори, замъци и къщи. Но тук имаше нещо особено. Може би самият кралски замък, стоящ толкова удачно на върха и увенчаващ града с каменна корона. Може би изобилието на хора по улиците — мотаещи се без работа, окичени с камери, оглеждащи ту витрините, ту туристическите обекти. Нали кралят го прави свитата му. А може би улиците със старинни къщи и павирани мостове, разпръснати около замъка.

На краля, дори и да има най-красивата корона на главата, са му нужни одежди. Проблясващите на главата му брилянти не спасиха голия крал от приказката на Андерсън.

Таксито спря пред четириетажна каменна сграда, чиято фасада беше притисната между два магазина, пълни с посетители. По витрините висяха разноцветни килтове^[2] и шарфове, имаше и неизбежните бутилки уиски. Е, а какво друго да изнесеш оттук? От Русия — водка и матрьошки, от Гърция — узо и бродирани покривки, от Шотландия — уиски и шарфове.

Измъкнах се от таксито, взех куфара си от ръцете на шофьора и му платих. Погледнах сградата. Надписът над входа на хотела гласеше: „Highlander Blood“^[3].

Да. Нагъл вампир.

Примижавайки от яркото слънце, аз тръгнах към входа. Ставаше горещо. Легендата, че вампирите не понасят слънчевата светлина, е само легенда. Понасят, слънцето просто им е неприятно. А в такива горещи дни дори разбирам какво им е.

Вратата пред мен не бързаше да се отвори, явно тук не обичаха автоматиката. Затова я бутнах с ръка и влязох.

Е, поне имаше климатик. Едва ли тази прохлада е останала от нощта, независимо от дебелите каменни стени.

Малкият вестибюл беше полутъмен и, може би именно затова, много уютен. На регистрацията стоеше възрастен, много представителен господин. Хубав костюм, вратовръзка с игла, риза със сребърни копчета на ръкавелите. Пълно лице, с мустаци, червендалесто — кръв и мляко… Впрочем, аурата не оставяше никакво съмнение — човек.

— Добър ден. — Приближих се към него. — Препоръчаха ми вашият хотел… бих искал да наема стая за един.

— За един човек? — с мила усмивка попита господинът.

— За един. — повторих аз.

— Стаите са запълнени, фестивала… — Господинът въздъхна. — Нямате резервация, нали?

— Не.

Той отново въздъхна тъжно и започна да прелиства някакви книжа — сякаш в този малък семеен хотел имаше толкова стаи, че не може да запомни има ли свободни. Без да вдига очи, попита:

— А кой ни препоръча?

— Тъмният на пункта в Хитроу.

— Предполагам, че ще успеем да ви помогнем. — без никакво учудване отговори мъжът. — Каква стая предпочитате? Светла, тъмна? Ако сте… ъ… с куче — има много удобна стая, от която дори най-големият пес може сам да излиза… и да влиза обратно… без да обезпокои никого.

— Трябва ми светла стая. — казах аз.

— Дай му „лукс“-а на четвъртия етаж, Андрю. — се чу зад гърба ми. — Това е висок гост. Много висок.

Взех от портиера възникналият като с вълшебство ключ (не, никакво вълшебство, само ловкост на ръцете), аз се обърнах.

— Аз ще ви придружа. — каза светлокос юноша, стоящ пред автомата за цигари до вратата, водеща към малко хотелско ресторантче. В такива заведения често минават и без ресторант, качват ти храната в стаята, но тукашните посетители имат твърде екзотични вкусове.

— Антон. — представих се аз, разглеждайки собственика на хотела. — Антон Городецки, Москва. Нощен Патрул.

— Брус. — каза младежът. — Брус Рамзи, Единбург. Собственик на това заведение.

Външността му беше такава, че трябваше да играе Дориан Грей в екранизация на Уайлд. Млад, грациозен и до неприличие свеж красавец, на който би му отивала значка с надпис „Готов за разврат!“.

Само че очите му бяха стари. Сиви, обезцветени, с равномерна розовина в бялото — очи на двестагодишен вампир.

Вземайки куфара ми — аз не протестирах — юношата се заизкачва по тясната дървена стълба, говорейки в движение:

— За съжаление, нямаме асансьор. Сградата е стара и е твърде малка, за да пробиваме шахта в нея. Освен това не съм свикнал с асансьорите. Струва ми се, че механичните чудовища ще обезобразят тази чудесна къща. Ненавиждам реконструираните къщи, старите фасади, зад които се крият скучни типови квартири. А и рядко имаме посетители, които трудно се изкачват по стълбите… само върколаците не обичат стръмните стъпала, но тях ги настаняваме на първият етаж — там има специална стая — или на втория… какъв вятър ви довя в нашият тих град, Висши Светъл?

И той не беше обикновен. Вампир с първо ниво на Силата — не точно магическа, не като моята, а вампирска. Но все пак смело можеше да го наречеш Различен първо ниво.

— Произшествието в „Подземията“. — казах аз.

— Така си и мислех. — Младежът вървеше напред, прескачайки през две стъпала. — Много неприятно произшествие. Да, оцених хумора на ситуацията. Но това не е хубаво. Вече не са онези времена, когато можеше да се приближиш до някой симпатяга и да го изпиеш до край. Изобщо не са!

— Тъгувате по миналото? — не издържах аз.

— Понякога. — каза младежът. Засмя се: — Но всяка възраст и всяко време си имат своите преимущества, нали така? Хората се цивилизоват, не ходят на лов на вещици и не вярват във вампири. И ние се цивилизоваме. Не може да се отнасяш с човека като с безправен добитък. Хората имат право на малко уважение, дори и като наши предци. А предците трябва да се почитат, нали?

За съжаление, тук не намерих нищо за оспорване.

— Стаята е хубава, ще ви хареса. — Продължаваше вампирът, стъпвайки на четвъртият етаж. Тук имаше само две врати. Стълбата продължаваше нагоре, към мансардата. — Отдясно е луксът за Тъмните, също много симпатичен, декорирал съм го по мой вкус и се гордея с дизайна. А това е вашата стая.

Не му трябваше ключ — потупа леко с длан по ключалката и вратата се отвори. Дребно позьорство, даже странно за толкова древен вампир.

— Имаме много добър самоук дизайнер, Светъл Различен. Той е само шесто ниво, но за тази работа не трябва магия. — продължи Брус. — Помолих го и той декорира три стаи по вкуса на Светлите. В останалите, разбира се, интериорът е по-своеобразен, нали разбирате…

Влязох. И застинах от изумление.

Никога не съм си мислел, че имам такива вкусове.

Всичко наоколо беше бяло, бежово, розово. Паркет от светло дърво, стените са покрити с бежови тапети с бледорозови цветчета, мебелите са старомодни, но също от светло дърво и снежнобял атлаз. До стената — голям диван, кожен. Да уточнявам ли цвета? Бял, разбира се. Кристален полюлей виси от тавана. На прозорците — прозрачен тюл и щори от светлорозов плат.

Как ще пече тук слънцето сутрин…

Едната врата водеше към малка спална. Уютна, с двойно легло. Чаршафите и завивките — копринени, розови. На тоалетната масичка — ваза със свежа червена роза, единственият ярък щрих в цялата стая. Зад другата врата имаше санитарен възел — малък, но оборудван с някакъв високотехнологичен хибрид между джакузи и душ-кабина.

— Пошличко и не съответства на стила. — въздъхна Брус зад гърба ми. — Но на много им харесва.

Лицето му, отразено в огледалото, беше леко огорчено. Явно изобщо не му е харесала идеята да се инсталира това техническо чудо.

Кимнах му, без да се обръщам. Това, че кръвопийците не се отразяват в огледалата, е също такава лъжа като непоносимостта им към слънчева светлина, чесън, сребро и трепетлика. Напротив, отразяват се в огледалата дори когато отклоняват погледа на човек.

Но виж, ако при разговор с тях не ги гледаш, а още повече — безстрашно им обръщаш гръб, това много ги изнервя. Вампирите имат много прийоми, за които е нужно да гледаш противника в очите.

— С удоволствие ще се изкъпя. — казах аз. — Но по-късно. Брус, ще ми отделите ли десет минутки?

— На официална визита ли сте тук, Светли?

— Не.

— Тогава, разбира се, ще ви отделя. — усмихна се вампирът. Седна на едно от креслата.

Аз седнах срещу него. Усмихнах му се в отговор, гледайки към брадичката му.

— Е, какво ще кажете за стаята? — поинтересува се Брус.

— Струва ми се, че би се харесала на невинно седемнайсетгодишно момиче. — честно отвърнах аз. — Липсва само бяло котенце.

— Ако пожелаете, ще осигурим и едното, и другото. — любезно предложи вампирът.

Какво пък, можем да считаме, че сме приключили със светската част на разговора.

— Тук съм неофициално. — повторих аз. — Но едновременно с това — по молба на ръководствата на Нощният… и Дневният Патрул в Москва.

— Колко необичайно… — тихо каза младежът. — Уважаемият Хесер и достопочтенният Завулон изпращат един и същ пратеник… при това — Висш маг… при това — по такъв дребен повод. Какво пък, ще се радвам да помогна.

— Лично вас притеснява ли ви произшествието? — директно попитах аз.

— Естествено. Нали вече ви казах мнението си. — Брус се намръщи. — Все пак, не живеем във средновековието. Ние сме граждани на Европа, вече сме двайсет и първи век. Трябва да разчупваме старите модели на поведение… — Той въздъхна и хвърли поглед към вратата на банята. — Не може да се миеш от тасче и да ходиш в дървена тоалетна, ако има водопровод и канализация. Дори ако с тасчето ти е по-удобно… Знаете ли, напоследък тук нараства движението за хуманно отношение към хората. Никой не пие кръв без лиценз. Дори и с лиценз се опитват да не източват до смърт… децата до дванайсет години почти не ги закачат, дори ако жребият падне върху тях.

— А защо до дванайсет?

Брус сви рамене.

— Така се е получило в исторически план. В Германия, например, знаете ли какво е най-страшното престъпление? Убийство на дете под дванайсет години. Ако вече е навършило дванайсет, ако ще и предишният ден, вече в сила са съвсем други правила и присъди. Та така, сега при нас не е прието да се закачат децата. Опитваме се да прокараме закон изцяло да извадим децата от лотарията.

— Много трогателно. — промърморих аз. — А защо младежът е пострадал без лиценз?

Брус се замисли.

— Нали знаете, мога само да предполагам…

— Точно това ме интересува.

Брус се поколеба, после се усмихна широко:

— Какво има да му мислим? Някой от младоците се е побъркал. Най-вероятно младо момиче, скоро е станало вампир, младежът й е харесал… а и обстановката е такава вълнуваща, в духа на старите предания… не се е сдържала.

— Смятате, че е жена?

— Може и мъж. Ако е гей. Връзката не е чак толкова директна. — Брус смутено наведе поглед. — Но винаги е по-приятно… някак физиологично е по-естествено…

— А вторият вариант? — едва удържайки се от коментар, попитах аз.

— Гастрольор. Някой турист. Знаете ли, след Втората световна война всичко така се обърка, всички обикалят насам-натам… — Той неодобрително поклати глава. — Някои безотговорни личности започнаха да се възползват от това.

— Брус, не искам да притеснявам вашите Патрули. — казах аз. — Току-виж решили, че московските им колеги се съмняват в професионализма им. Може би ще ми подскажете кой е главният вампир в града? Старшия, Великия… как го наричате?

— Аз — никак. — усмихна се широко Брус. И демонстративно трепна със зъби — извади от горната челюст два дълги остри зъба, след което ги прибра обратно. — А мен ме наричат Господаря. На мен не ми харесва думата, тя е от глупавите книги и филми. Но щом искат — да ме наричат.

— Все пак сте млад за Господар. — казах аз с леко учудване. — Само двеста години.

— Двеста двайсет и осем години, три месеца и единайсет дни. — уточни Брус. — Да, млад съм. Но тук е Шотландия. Ако знаехте какъв подозрителен, упорит и затънал в своите суеверията народ са тези планинци! Когато бях млад, не минаваше и година без да забият трепетликов кол в някой от нас.

Може би ми се стори, но в гласа на Брус се промъкна нотка на гордост от своите сънародници.

— Ще ми помогнете ли, Господарю? — попитах аз.

Брус поклати глава:

— Не. Разбира се, че не! Ако разберем кой е убил руският младеж, ще го накажем. Сами. Няма да го упокоим, но ще го накажем много строго. Но никой няма да го предаде на Патрулите.

Естествено. Не си струваше да разчитам на друго.

— Безполезно ли е да питам: „Ами ако вече сте го намерили и наказали“? — попитах аз.

— Безполезно е. — с въздишка отвърна Брус.

— И сега какво, да обикалям, да търся престъпника? — с нарочно жалостив тон казах аз. — Или просто да си почина във вашия чудесен град?

В гласът на Брус се промъкна ирония:

— Като Тъмен не мога да ви посъветвам друго, освен: „почивайте“. Отпуснете се, обиколете музеите, разходете се. На кого е притрябвал този умрял студент?

В този момент почувствах, че повече не искам да се сдържам. Погледнах Брус в очите. В черните дупки на очите, радостно оцветили се в червено. Попитах:

— Ами ако те пречупя, умрял кръвопиецо? Ако те пречупя и заставя да отговаряш на въпросите ми?

— Давай. — с нежен, почти ласкав глас отвърна Брус. — Опитай, Висши. Мислиш, че не знаем за теб? Мислиш, че не знаем откъде е Силата ти?

Очи в очи.

Зеници в зеници.

Черен пулсиращ тунел, увличащ ме в пустотата. Водовъртеж от червени искрици на чужд, отнет живот. Примамващ шепот в ушите. Одухотворено, възвишено, неземно красиво лице на младежът-вампир.

Да падна в краката му…

Да плача от възторг и възхищение — към тази красота, мъдрост, воля…

Да моля за прошка…

Той беше много силен. Все пак, това са двеста години опит, умножени по първо ниво вампирска Сила.

И аз почувствах силата му в пълната й мощ. Станах на огъващи се, чужди крака. Направих неуверена крачка напред.

Брус се усмихна.

Точно така се усмихваха преди осем години вампирите в московското дворче, където тичах след безпомощния, поддал се на зова Егор…

Вложих толкова Сила в менталната атака, че ако я бях използвал за файърбол, той щеше да прониже трийсетина къщи и да удари крепостната стена на древният шотландски замък.

Очите на Брус побеляха и се обезцветиха. Черният тунел беше изгорен от бяло сияние. Пред мен, поклащайки се напред-назад, седеше съсухрен старец с младо лице. Впрочем, кожата на лицето му започна да се напуква, покри се с дребни люспички, като пърхот.

— Кой уби Виктор? — попитах аз. Силата продължаваше да тече през мен като тънко ручейче, виеше се като тънка въдица, уловила очите на вампира.

Той мълчеше, само продължаваше да се поклаща в креслото. Да не съм му изгорил мозъка… или каквото има там вместо мозък? Добро начало на неофициално разследване!

— Знаеш ли кой уби Виктор? — преформулирах въпроса си аз.

— Не. — тихо отговори Брус.

— Имаш ли някакви предположения по този въпрос?

— Да… две. Млад… млада… не се е сдържала… Гастрольор… вампир…

— Какво още знаеш за това убийство?

Мълчание. Сякаш си подрежда мислите преди да започне дълга реч.

— Знаеш ли нещо, което не знаят сътрудниците на градските Патрули?

— Не…

Спрях потока Сила. Отпуснах се в креслото.

Какво да правя сега? Ами ако подаде жалба в Дневният Патрул? Непровокирано нападение, разпит…

Брус продължи да се поклаща в креслото още минута. После трепна и погледът му стана по-осмислен.

Осмислен и жалък.

— Моля за извинение, Светъл. — тихо каза той. — Поднасям своите извинения.

Трябваха ми няколко секунди, за да разбера.

Господарят на вампирите — това не е просто най-силният, най-ловкият и най-умният кръвопиец. Това е и този, който никога не е търпял поражение.

За мен жалбата на Брус би предизвикала големи неприятности. Но за него — загуба на статуса.

А този вежлив древен юноша е много честолюбив.

— Приемам извиненията, Господарю. — отговорих аз. — Нека случилото се остане между нас.

Брус облиза устните си. Лицето му порозовяваше, придобивайки предишната миловидност. Гласът му укрепна — той също разбра, че нямам интерес да разгласявам случилото се.

— Но бих помолил, — в последната дума имаше и подчертаване, и отровна ненавист, — да не повтаряте повече тази атака, Светъл. Агресията не беше провокирана.

— Ти ме предизвика на дуел.

— Де-юре — не. — бързо отвърна Брус. — Ритуалът на предизвикателството не беше спазен.

— Де-факто — да. Ще притесняваме ли Инквизицията?

Той примигна. И отново се превърна в предишният гостоприемен домакин.

— Добре, Светъл. Кой помни старото…

Брус се надигна — и леко се олюля. Отиде до вратата. Като излезе, се обърна и с видимо неудоволствие каза:

— Моят дом е твой дом. Тази стая е твое жилище и аз няма да вляза без покана.

А тази древна легенда, колкото и да е странно, е истина. Вампирите не могат да влязат в чужд дом без покана. Никой не знае защо е така.

Вратата се затвори. Аз пуснах креслото — на белия атлаз останаха мокри отпечатъци от длани. Тъмни отпечатъци.

Лошо, когато не спиш нощем. Нервите започват да се изопват.

Но затова пък със сигурност знам, че Господарят на вампирите в Единбург няма никаква информация за убиеца.

Разопаковах си багажа. Вдигнах един светъл ленен костюм, две чисти ризи. Погледнах през прозореца. Поклатих глава. Извадих шорти и тениска с надпис „Нощен Патрул“. Хулиганство, разбира се, но малко ли странни надписи има по тениските?

После вниманието ми беше привлечен от калиграфски текст в рамка на стената. Вече забелязах една такава рамка долу и една на стълбите — да не би из целия хотел да ги има? Приближих се и с удивление прочетох:

By oppression’s woes and pains,

By your sons in servile chains,

We will drain our dearest veins

But they shall be free!^[4]

— Ама че кучи син! — казах аз. Почти с възхищение. Дори хората, отсядащи в хотела, не биха заподозрели нищо!

Без съмнение, Брус имаше същото чувство за хумор като вампира, изсмукал жертвата си в атракциона „Замъка на вампирите“. Прекрасен кандидат за ролята на убиец.

Само че има един проблем — след такъв удар, какъвто получи, Брус просто не можеше да лъже.