Сергей Лукяненко
Последен патрул (6)

ПЕТА ГЛАВА

Първо отключих вратата на вълка, после и моята. Вълкът се втурна в тъмнината на стаята, обърна се и хлопна вратата с муцуна. Веднага се чу влажен разкъсващ звук — сякаш късаха мокър плат. Върколакът се преобразяваше отново в човек.

Влязох в стаята си, запалих лампата и затворих вратата. Оставих в ъгъла „Стрелец И“, който още миришеше на барут. Свалих окървавената тениска и я изхвърлих в кофата. Погледнах се в огледалото.

Красавец. Цялото ми рамо беше в засъхнала кръв, имаше страшен червен белег там, където бяха влезли куршумите.

Е, нищо. Най-важното беше да затворя раната. Сега ще наложа Авицена и до сутринта няма да остане и следа. Какво е за нас, вълшебниците, рана от куршум? Пфу! Нищо работа. Но все пак спуснах щорите на прозорците и изгасих основното осветление. Ако получа куршум в главата, никаква магия няма да ме спаси.

Стоейки под душа, измивайки от себе си потта и кръвта, се опитвах да съвместя несъвместимото.

„Шотландските подземия“ са аномална зона, през която Силата се излива от нашия свят… къде? Очевидно, на по-ниските слоеве на Сумрака. Това е ясно.

Виктор е убит от вампир. Защо? Защото Виктор го е видял в огледалния лабиринт и го е познал. За вампира е било много важно да запази инкогнитото си. И това е ясно.

Егор е поканен в Единбург като потенциален огледален маг. При това — маг, който ще застане на страната на Нощния Патрул; няма Фома да работи срещу себе си, я! Значи, Фома се бои от сериозна схватка, в която Тъмните ще вземат превес. Бои се дотолкова, че се подсигурява по всички възможни начини. Сигурно и мен са ме изпратили в Шотландия по негова молба. Това също е достатъчно ясно.

А нататък става напълно непонятно!

Виктор беше обезкръвен — само вампир, с неговото гърло като вакуумна помпа, може да пресуши човек за три-четири минути. Но вампирът веднага е повърнал кръвта във водата. Защо? Бил е сит? Но вампирите никога не се засищат дотолкова, че да пренебрегнат още една порция. Кръвта за тях не е толкова храна, колкото енергия в единствената подходяща за вампир форма. Вампирът може да преработи изпитата кръв за четвърт час. Защо да я излива? За да не се сетят за вампирите? Но хората и така не вярват във вампири, а Патрулът ще разбере всичко по формата на раната.

Защо са убили пазача? При това толкова жестоко? Попречил е на някой в „Подземията“? Но има много начини да извадиш от строя човек, без да му причиниш вреда. Същият този Морфей. Зовът на вампирите. В края на краищата — тояга по главата, жестоко, но не смъртоносно! Непонятно, ненужно убийство…

А с робота-стрелец всичко съвсем се обърква! Понякога и ние, и Тъмните използваме огнестрелно оръжие. Това е много характерно за младите Различни — дълбоката вяра в тежките пистолети, заредените със сребърни куршуми автомати, мощните гранати… Но да домъкнеш в мирния Единбург дистанционно управляем робот-стрелец! Дори не знаех, че тези неща са излезли от етапа на прототипите и са поставени на конвейер в Китай. Нищо сложно, разбира се — въртяща се основа, камера с прибор за нощно виждане, стойка за произволно ръчно оръжие и спусъков механизъм. Този, който е поставил устройството на пътя ми, се е криел някъде далеч, гледал е екрана на радиопулта, въртял е джойстика и е натискал бутона „огън“. Достъпно и за маг, и за вампир. И за човек, в края на краищата.

Какво става? Защо е тази агресия срещу мен? Да нападнеш Висш Светъл, сътрудник на Нощния Патрул — това е много сериозна постъпка. Който го е направил, е нямало какво да губи…

Изтрих се, облякох белия копринен халат и излязох от банята. Така, ще трябва да хапна нещо. Дори да е шоколад от мини-бара. И да глътна сто грама уиски. Или чаша вино. А после може да падна върху копринените чаршафи и да заспя: дълбоко, без сънища.

Сякаш прочели мислите ми, на вратата се почука. Аз застенах, оправих си халата и отидох да отворя.

На прага стоеше момиче. Е, или млада девойка — тя беше на петнайсет, а тази възраст може да тълкува по разному. Момичето беше босо, късите черни коси влажно блестяха, а облеклото й явно се състоеше само от черно-червен копринен халат.

— Може ли? — с глас на примерна ученичка попита момичето.

— Трябваше веднага да се досетя. — казах аз. — Влизай.

— И как трябваше да се досетите? — свеждайки очи, попита момичето. — Да огледате по-добре статуетката?

— Не си носех микроскоп. Но вълкът-самец непременно би опикал пушката.

— Пфу, какъв сте груб, а сте Светъл! — намръщи се момичето. Отиде до креслото и седна, кръстосвайки крака. — Не „опикал“, а „маркирал“! Нали не е проблем, че дойдох? Не ви компрометирам?

— За съжаление, не, дечко, няма да ме компрометираш. — Вече отварях мини-бара. — Да ти сипя ли нещо?

— Топло мляко с мед.

Кимнах:

— Добре, сега ще позвъня в ресторанта.

— Тук няма рум-сървис.

— За мен ще направят изключение. — уверено казах аз.

— Добре де, налейте ми вино. Червено.

На себе си сипах уиски с лед. После, забелязвайки петдесетграмова бутилчица ликьор „Драмбуи“, я излях в уискито. Това, което ми е нужно за здрав сън, е здрава порция „ръждив пирон“. Ако момичето се отказва от млякото с мед, това не е причина да се отказвам от уиски с мед…

— А кого сте настъпили по опашката? — попита момичето. — За пръв път виждам да стрелят с автоматична пушка…

— Това не е пушка.

— Каква значение има? — изсумтя гостенката ми. — Аз съм момиче, разрешено ми е да греша.

— Ти не си момиче, ти си върколак. — Аз внимателно се вгледах в лицето й. — И аз те помня.

— Нима? — Цялото й позьорство изведнъж изчезна. — Помните ли ме?

— Разбира се. Ти се казваш Галя. Ти забеляза вещицата Арина, когато тя отвлече дъщеря ми^[1].

— Помните ме. — Момичето се усмихна. — А аз си мислех, че отдавна сте ме забравили…

— Не. — Подадох й чашата с вино. — Благодаря ти. Много ни помогна тогава.

— Имате хубава дъщеря. — Тя смело отпи от виното и леко се намръщи. — И жена ви е много красива.

Аз кимнах и попитах:

— И какво смяташ да правиш сега?

— Не знам. — сви рамене тя. — Завулон ми каза, че това е много отговорна задача. Че трябва да ви помагам, нищо че сте Светъл. Да ви защитавам от всичко.

— А защо именно ти? — попитах аз. — Ти все пак, извинявай, но си много млада. И си едва пето ниво.

— Защото аз… — Галя се сепна. — Нали помогнах? Макар и с пето ниво?

— Помогна ми. — Аз изпих коктейла си на екс. — Извинявай, но ужасно ми се спи.

— И на мен. Но там е много страшно. Всичко е в червено и черно. Може ли да остана при вас? — Тя ме погледна и смутено сведе очи.

Оставих чашата и кимнах:

— Разбира се. Диванът устройва ли те? Ще ти дам възглавница и одеяло.

— Светъл… — с обида и разочарование измърмори момичето. — Добре, ще се преместя от този райски кът в моя филиал на ада. Там поне ще е по-весело!

С чаша в ръка, тя гордо излезе от стаята. А надзърнах през вратата — наистина, стаята й беше цялата в черно-червени тонове. На пода се виждаше черна козина — момичето се е преобразило толкова бързо, че не е трансформирало изцяло козината.

Галя ми се изплези и затвори вратата си.

А аз, след като заключих моята, започнах тихо да се смея.

Акселерация, еманципация и сексуална революция! Не, няма да лъжа. Все пак ми е приятно, че преди четири години това момиче си е паднало по мен. Е, или не четири. Може би после се в влюбила. Със задна дата, така да се каже. Когато хормоналната вълна е донесла времето на романтичните преживявания и смътните желания.

Не, ама как само ме съблазняваше! Кръстоса крака, остави халата да се изплъзне, кокетно ме стрелкаше с очи.

Но най-смешното е друго. Ако на мое място беше някой друг, тя пак щеше да дойде. След трансформацията при върколаците се повишава либидото. Някои специално използват това, за да спечелят репутация на страстни и неуморими любовници.

Да, понякога е много обидно, че съм Светъл…

Впрочем, толкова ми се спеше, че нямах никакво желание да се отдавам да вълнуващи фантазии с младо момиче-върколак. Поставих напълно автоматично няколко охранителни и защитни заклинания; това беше такъв ритуал, като миенето на зъбите вечер. После се мушнах в леглото, вслушах се в шума зад прозорците — градът още се веселеше, градът не бързаше да заспива. Взех телефона, включих плейъра му и затворих очи. Времето на касетните плейъри си отиде след плочите, времето на мини-дисковете така и не дойде, а сега си отива и времето на компактдисковете. Остават само студените цифри на MP3. Но нас това не ни притеснява.

Така започва светлината.

Тъмна нощ без особени белези.

Но някой влезе в този мрак.

Ти още не знаеш, че и с теб ще е така.

Да, това напомня бълнуване, това прилича на грешка,

но именно така започва светлината, така свършва страха,

Така се ражда звукът.

 

Така свършва страхът.

И ти изпи отвара от отровни треви.

От грижливо скрити книги.

Сега всеки твой стих също е улика.

Толкова нещастия и беди. Толкова безсмислени мъки.

Но само така започва светлината, така свършва страха,

Така се ражда звукът.

 

Скоро е погребението.

Затова копай под рева на крадци и врани.

Погреби своята смърт.

Предскажи си живот, предскажи си светлина.

Първата оставена следа. Последният изгубен приятел.

Така започна светлината, така свършва страха,

Така се ражда звукът…^[2]

 

Заспах. И в съня ми никой не стреляше по мен. Никой никому не режеше главата с тъп нож. Никой нищо не преследваше.

Момичета с копринени халати също нямаше, но и за Светлана не се намери място. И само нечий поглед, любопитен и злонамерен, продължаваше да ме следи.

 

 

Винаги е неприятно да се събуждаш от звъна на телефона. Дори ако ти звъни любимата жена или стар приятел.

Зад прозорците вече беше светло. Вдигнах глава от възглавницата, огледах спалнята — всичко е наред, само съм бутнал одеялото насън. Посегнах към телефона и погледнах номера.

Вместо номер телефонът скромно беше изписал „Завулон“, макар че номерът на Тъмния, естествено, не беше в адресната ми книга.

— Слушам те, Тъмен.

— Как е здравето, Антоне? — загрижено попита Завулон. — Оздравя ли рамото?

— Благодаря, всичко е наред. — Аз неволно опипах мястото, където беше раната. Кожата там беше розова и сърбеше.

— Радвам се, че подаръкът ми ти е свършил работа. — със същия любезен тон продължаваше Завулон. — Исках да споделя с теб информация. Във Великобритания няма кандидати за Огледало. Има един във Франция, един в Полша, двама в Италия… не мога да си представя защо Томас е решил да замъкне в Единбург именно Егор.

Ясно. Наивната ми хитрост не успя. Завулон все пак се докопа до истината.

— Надявам се, че няма да потрябва. — казах аз.

— Разбира се, разбира се. — подкрепи ме Завулон. — Това вече направо е свинщина, пак да експлоатират бедното момче за интересите на Светлината… Антоне, скъпи, а какво става там все пак? Чух, че вчера имало второ убийство? Още един човек ли е обезкръвен?

— Да. — казах аз, докато сядах в леглото. — Още един. Отрязали са му главата с макет на гилотина.

— А какво са направили с кръвта? — поинтересува се Завулон.

— Излели са я в кофа за миене на пода.

— Ясно.

— Радвам се, че на вас нещо ви е ясно. — казах аз.

— Е, не бъди толкова скромен, Антоне… — Завулон се поколеба. — Попитай Фома, посещавал ли е скоро съседа си по гроб.

— Какво? — Стори ми се, че не съм чул добре. — Гробът на съседа?

— Посещавал ли е скоро съседа си по гроб. — насмешливо повтори Завулон. И прекъсна връзката.

Ругаейки полугласно, аз станах и се отправих към банята. Приведох се в приличен вид, взех студен душ. Облякох риза с къси ръкави и дънки; неизвестно защо лекомислените шорти и тениска вече не ме привличаха, ако позволяваше времето — щях да изляза с пуловер или сако.

Телефонът отново иззвъня.

— Слушам, Хесер. — поглеждайки към дисплея, казах аз.

— Как си?

— Рамото заздравя. — отвърнах аз, без изобщо да се съмнявам, че Хесер вече знае.

— Какво рамо?

— Снощи стреляха по мен. — Аз накратко му преразказах случилото се. В телефона надвисна такова гробовно мълчание, че аз духнах в микрофона, сякаш беше стар жичен телефон.

— Мисля. — сухо каза Хесер. — Мисля…

— Тогава първо да отида да закуся?

— Иди. — позволи шефът. — А после намери Фома. Кажи му, че вече няма време за недомлъвки и преструвки. Нека провери Руната.

— Коя именно? — попитах аз с тона на човек, който всеки ден проверява Руни.

— Руната на Мерлин.

— А… — казах аз, започвайки бавно да съобразявам. — Мерлин… Нима тя не е в гроба?

Това го изтърсих напосоки, но по мълчанието на Хесер разбрах, че съм уцелил десятката.

— Антоне, ти откъде… — Той кратко изруга. — Намери Фома и поговорете сериозно! Аз също ще му се обадя.

— Слушам! — рапортувах аз. Прибрах телефона в джоба.

Значи така, а?

Има Руна. Руна в гроб. Гробът на Мерлин.

Но нали Мерлин е митологична личност? Крал Артур, рицарите на Кръглата маса, Мерлин… Нищо такова не е съществувало!

Да. Също така не съществуват Великият Хесер и Томас Римуващия. Също и побъркани вампири, момичета-върколаци, Светли целителки и непокорни млади магове, получили по недоглеждане Висше ниво на Сила…

Колкото и да е странно, настроението ми бързо се подобряваше. Може би защото делото излезе от мъртвата точка? Изтичах надолу по стълбите, поздравих предишния портиер и отворих вратата на ресторантчето.

Там нямаше нито един човек.

Само двама млади вампира и момичето-върколак.

Вампирите ядяха карпачо^[3]. Галя — омлет. Чудно, обикновено след две трансформации подред върколаците лапаха месо с килограми.

— Добро утро. — поздравих аз.

Вампирите се усмихнаха криво и кимнаха. Галя започна да чопли омлета си с вилицата. Ясно: хормоналната вълна е стихнала и сега й е неудобно. Тя беше успяла да намери отнякъде дрехи — черни панталони, бяла блузка, сако с къси ръкави. Нещо подобно носят ученичките в японските анимационни филмчета.

— Привет. — казах аз, сядайки до нея. — Почина ли си?

— Ъхъ.

— Не те ли мъчеха кошмари? Стаята ти е доста подтискаща, нищо чудно, че се страхуваше да спиш там. Дизайнерът се е престарал, нали?

Галя ме погледна замислено. Лапна парче от омлета, сдъвка го и каза:

— Благодаря, Светъл. Но ти ми харесваш, наистина. Искаш ли да ти донеса нещо за ядене? Да те поглезя?

— Донеси. — съгласих се аз.

Момичето отиде до шведската маса — омлет и пържени яйца в нагряващи се съдове, хляб, салам, сирене, месо, малко зеленчуци. В ъгъла, до вратата към кухнята стоеше малък хладилник. Интересно, дали там държат кръвта за вампирите? Или барманът я сервира вечер? Сега барът беше празен, дори бирените кранове бяха покрити с разноцветни калъфки.

Телефонът ми зазвъня отново.

— Оставете ме да похапна. — помолих се аз, вадейки слушалката.

— Антон?

— Слушам ви, Фома.

— Станахте ли вече, Антоне?

— Да. Закусвам.

— Ще ви изпратя кола. Ще можете ли да излезете от хотела след пет минути?

— Ъ… — Аз погледнах към Семьон, който се беше появил на вратата. Семьон сияеше и радостно ми махаше с ръка. — Може ли да дойда с приятел?

— С тази, Тъмната? Момичето-върколак? Не си струва.

— Не, пристигна приятел от Москва. Светъл маг.

Фома въздъхна.

— Добре, Городецки. Пристигайте и двамата. Шофьора знае къде да ви откара.

— Трябва да ви питам нещо. — предупредих го аз.

Лермонт въздъхна отново.

— Боя се, че и аз трябва… да ви разкажа нещо. Побързайте, чакам ви.

Прибрах телефона и се усмихнах на натоварената с чинии Галя. Едновременно с нея се приближи и Семьон.

— Взех ви кафе, реших, че ще искате кафе, а не чай. — гордо каза момичето. Погледна подозрително към Семьон.

— О! Галочка Добронравова! — Семьон се усмихна широко. — Помня, помня… Как е в училище? Как е Марина Петровна?

По лицето на момичето избиха червени петна. Тя остави чиниите на масата.

— Представяш ли си, — доверително ми каза Семьон, — Галочка намразила учителката си по химия. И започнала да я плаши. Причаквала я вечер край дома й, предварително трансформирана, ръмжала и се зъбела. Представяш ли си? А мъжът на скромната учителка по химия се оказа скромен милиционер от патрулно-постовата служба. И на третата вечер, както се случва в приказките, излязъл той, леко притеснен от нашествието на агресивни кучета, да посрещне жена си от работа. Видял нашата Галочка, зъбеща се от храстите, разбрал, че това не е куче, а вълк, извадил пистолета и изстрелял целия пълнител. Впрочем, два от куршумите попаднали в дупето на Галя, докато е бягала от разярения пазител на реда. Завъртяха се нещата, изяснихме каква е работата, отидохме в дома на Галя, побеседвахме… Е, размина се без Инквизицията. Приключиха делото.

Момичето се обърна и избяга от столовата. Вампирите я изпратиха със замислени погледи.

— Не трябваше така. — казах аз. — Вчера тя се хвърли пред куршумите, за да ме спаси.

Семьон взе от чинията парче салам и го сдъвка. Въздъхна:

— Чиста соя… Че се е хвърлила пред куршумите — това е хубаво. А че е тормозила учителката?

— Това е лошо. — мрачно казах аз.

 

 

Натоварихме се в чакащото ни такси заедно със завития в халат робот-стрелец. Металния триножник стърчеше навън, но това не ни притесняваше.

Шофьорът беше човек. Явно единбургския Патрул използваше доста повече хора, отколкото е прието при нас. Бързо се измъкнахме от туристическия център и завихме някъде към залива.

— Благодаря, че ме извика. — каза Семьон, гледайки през прозореца с видимо удоволствие. — Доста се застоях в Москва… Разказвай, какво става тук?

Започнах да разказвам. Отначало Семьон ме слушаше със снизходителния интерес на стар опитен боец, на който новобранеца му разказва някакви ужасии. После стана по-сериозен.

— Антошка, сигурен ли си? За това, че Силата се стича там?

— Да помоля ли шофьора да обърне и да мине покрай „Подземията“?

Семьон въздъхна. Поклати глава. И каза кратко:

— Хранилище.

— Тоест?

— Тайник. Там е скрито нещо много важно.

— Семьон, все пак не мога…

— Антоне, представи си, че си много-много силен маг. И можеш, например, да ходиш до пето ниво на Сумрака.

— Не мога.

— Да си представиш?

— Не мога да ходя. Да си представя — да.

— Ами тогава си представи. Можеш да ходиш толкова дълбоко, колкото никой от известните ти Различни. Изведнъж ти се налага да скриеш нещо много ценно. Магически артефакт, мощно заклинание… или торба злато. Какво ще направиш? Ще го закопаеш в земята? Ще го намерят. Особено, ако това е магическа вещ — колкото и да я маскираш, тя създава около себе си смущения в Силата. Затова взимаш това нещо и влизаш дълбоко в Сумрака…

— И я оставяш там. Да предположим, на петия слой. — Аз кимнах. — Но предмет от нашия свят ще бъде изтласкан обратно…

— Точно затова ти трябва постоянен приток на Сила. Ами… както ако си поставил плаващ предмет на дъното на ваната. Ако го оставиш, ще изплува. Но ако отгоре го притиска поток вода…

— Разбрах.

— Имаш ли представа кой и какво е скрил там?

— Имам. — признах аз. — Само че първо ще попитам Фома.

В джоба ми телефона отново иззвъня. Ама що за наказание…

— Да? — без да гледам екрана, казах аз.

— Антоне, Хесер е.

Гласът на шефа беше някак странен. Сякаш беше притеснен.

— Слушам.

— Поговорих с Фома… той обеща да бъде откровен с теб. И със Семьон, щом сме почнали…

— Благодаря, Борис Игнатиевич.

— Антоне… — Хесер помълча. — Тук има още нещо… Поровихме се в миналото на Виктор Прохоров. И намерихме нещо.

— Е? — Вече разбирах, че не ме чака нищо хубаво.

— Снимката му не ти ли се стори позната?

— Обикновен младеж. Московска мутра, средностатистическа. — Усетих се, че ставам груб, както винаги, когато се вълнувам. — Във всеки институт такива младежи като него… са всеки втори.

— Опитай се да си представиш Виктор по-млад. Момче.

Честно опитах. И отвърнах:

— Получава се московски средностатистически ученик. Във всяко училище такива като него…

— Най-вероятно си го виждал, Антоне. И то не веднъж. Той е учил в един клас заедно със съседа ти, Костя Саушкин. Бил му е много добър приятел. Сигурно често му е ходил на гости. Мисля, че понякога се е срещал и с теб, размахвайки ученическата си чанта и смеейки се без причина.

— Не може да бъде. — прошепнах аз. Думите на Хесер ме стъписаха дотолкова, че дори не се учудих на цветистото му описание. Размахвайки чантата си и смеейки се? Като нищо. Ако във входа ти живеят деца, ти със сигурност ще се спъваш в чантите им, ще чуваш смеха им и ще настъпваш захвърлените дъвки. Но кой ще ти помни лицата…

— Антоне, това е истина. Единственият познат на Виктор вампир е бил Костя Саушкин.

— Хесер, но Костя загина^[4]!

— Да, знам. — каза Хесер. — Или по-точно, ние смятахме така.

— Не е възможно да се е спасил. — казах аз. — По никакъв начин. На триста километра от Земята. Там няма Сила. Той изгоря в атмосферата. Той изгоря, разбираш ли, Хесер? Изгоря!

— Не крещи. — спокойно помоли Хесер. — Да, изгоря. Следихме скафандъра с радар до самият край. Но Антоне, ние не знаем дали Костя Саушкин е бил в този скафандър. Височината вече беше съвсем друга. Трябва да го обмислим. Трябва да го пресметнем.

Той прекъсна връзката. Погледнах към Семьон — той печално поклати глава:

— Антоне, чух всичко.

— Е?

— Ако не си видял труп, не бързай да погребваш.

 

 

Фома Лермонт живееше в предградията. В тих и скъп район с уютни къщички и поддържани градинки. Именно в градината ни посрещна. Шефът на единбургския Нощен Патрул седеше в дървена беседка, обградена с пълзящи растения, и редеше пасианс на малка издраскана масичка. В смачканите си сиви панталони и трикотажната риза той изглеждаше като мирен гражданин в предпенсионна възраст. Ако имаше и една камара внуци и внучки наоколо, щеше да изглежда като възрастен глава на голямо семейство. При появяването ни Лермонт вежливо се надигна, поздрави мен и Семьон, след което събра картите и промърмори:

— Не излиза…

— Фома, струва ми се, че е време да поговорим сериозно. — Погледнах към Семьон. — Нали не възразявате да присъства и колегата ми?

— Не възразявам. Хесер гарантира за него.

— Фома, днес говорих със Завулон от московския Дневен Патрул.

— Знам кой е Завулон.

— Той каза… помоли ме да ви попитам… посещавали ли сте скоро съседа си по гроб.

— Снощи… — тихо отвърна Лермонт.

— И Хесер… той питаше за Руната. Руната на Мерлин.

— Руната не е в гроба. — отвърна Лермонт. Погледна към Семьон. Попита: — Какво знаеш за Мерлин?

— Имало е такъв маг. — Семьон се почеса по темето. — Велик Светъл маг. Много отдавна.

Лермонт погледна към мен. Попита:

— А ти?

— Аз си мислех, че Мерлин е митичен персонаж. — честно отвърнах аз.

— И двамата сте прави по малко. — Лермонт се усмихна. — Великият Светъл маг Мерлин наистина е митичен персонаж. Истинският Мерлин е бил… доста по-неприятен. Да, разбира се, той е помогнал на малкия Артур да извади меча от камъка и да стане крал. Макар че Артур е нямал никакво право да претендира за престола… между нас казано. Мерлин не е бил завършен злодей. Той просто е постигал целите си с всички средства. Трябва да короноваме крал, който ще го слуша? Ще го короноваме. Кралят трябва да внушава на поданиците си уважение и любов? Разбира се, трябва, защо са ни излишни проблеми! Ще възпитаме краля като благороден и възвишен човек. Нека краля има свои, кралски играчки… красива кръгла маса и смели рицари. А знаете ли, че смъртта на Артур от ръката на дете, родено в определен ден, е била предсказана още преди раждането на Мордред? И знаете ли какво е направил благородния Артур?

— Страхувам се да предполагам.

Лермонт се усмихна. И цитира:

— „И тогава повели крал Артур да доведат при него всички младенци, родени в първия ден на май от знатни дами от знатни лордове; щото Мерлин разкри на крал Артур, че онзи, който ще погуби него и всичките му земи, ще се появи на света в първият ден на май. Затова повели той, да му бъдат изпратени всички, и много синове на лордове и рицари били изпратени при краля. Беше и Мордред изпратен при него от жената на крал Лот. Качили ги всички на кораб и тръгнали по море, някои били на четири седмици, а други и по-малки. И по волята на случая корабът стигнал до брега, където бил замъка, и се разбил, и тогава почти всички загинали, само Мордред бил изхвърлен от вълните, него го взел един добър човек и го отгледал, докато не навършил четиринайсет години, тогава го довел в двореца, както се разказва по-нататък, в края на книгата «Смъртта на Артур».

А много лордове и барони от Артуровото кралство негодували от това, че са им отнели и погубили децата, но вината за това хвърляли повече върху Мерлин, отколкото върху Артур. И от страх ли, от любов ли, но пазели мира“^[5].

— Достоен продължител на делото на цар Ирод. — измърмори Семьон.

Аз мълчах. Спомнях си анимационното филмче, което Надечка толкова харесваше. За малкият крал Артур. За смешният разсеян вълшебник Мерлин. Представях си продължението на това филмче — как възрастният Артур, нахъсван от Мерлин, заповядва да се натоварят на стар, ненужен кораб ревящите, плачещи, нищо не разбиращи бебета…

И това е символ за чистота и благородство? Възпяваният от легендите крал Артур?

— Не прилича много на славното момче от доброто филмче на „Дисни“, нали? — попита Лермонт, сякаш прочел мислите ми. — И на чудака-маг, който го е взел под своя закрила? Но не трябва да обвинявате Артур. Такава е била съдбата му. Такъв учител му се е паднал.

— Как е оживял Мордред? — попитах аз.

В очите на Лермонт проблесна ирония.

— Трудно е да се каже. А как малкия Артур е станал наследник на трона? Може би Мордред не е оживял. Но са се намерили хора, които разказали на момчето, че е син на Артур, и че баща му се е опитвал да го убие като малък. Важно ли е, какъв е бил по кръв? Главното е за какъв се е смятал.

— Той жив ли е?

— Мордред? Не, разбира се. Той е бил само човек. И Артур е бил човек. Те отдавна са напуснали този свят.

— А Мерлин?

— И той отиде завинаги в Сумрака… — кимна Лермонт. — Но Мерлин наистина беше велик маг. Аз мисля, че е бил най-великият маг на всички времена. Мисля, — той погледна накриво към Семьон, — че Мерлин е бил нулев.

Аз кимнах. Ясно. Нулева магическа „температура“. Мерлин не е внасял и капка в потока Сила, която обгръща света, той изцяло е бил лишен от нея. И именно затова е бил велик маг. Той е поглъщал чуждата Сила, разлята в пространството — и с нейна помощ е творил чудеса.

Никога повече в света не са се раждали толкова силни магове.

Но една вълшебница се роди. Моята дъщеря. Надя.

— От Мерлин са останали доста артефакти. — продължи Лермонт. — Той ги е създавал като на шега, сякаш не му е коствало никакво усилие. Ескалибур, разбира се. Плащът на Мерлин. Чашата на Мерлин. Кристалът на Мерлин. Жезълът на Мерлин.

— Не се затормозявал много в търсене на имена, а? — Семьон се засмя и моментално се сепна.

— Руната на Мерлин? — попитах аз.

Лермонт поклати глава.

— Руната на Мерлин е само ключ. Тя се пазеше в гроба на Мерлин, на двайсет и две мили от… от мястото, което се смята за гроба на Томас Римуващия. Разбира се, самият Мерлин не е в гроба, но някои неща от великия маг се пазеха там. Може да ме смятате за сантиментален, но често посещавах гроба си. Но на гроба на Мерлин не обичах да ходя. Разчитах на защитните заклинания. И напразно. Гробът е ограбен.

— Мислех, че гробът на Мерлин е в Бретани. — каза Семьон.

— Не. Той е на юг от Единбург. До градчето Пибълс. Не е далеч оттук.

— И какво представлява Руната? — попитах аз.

— Камък. Зареден до дупка с магия и надраскан с неясни знаци. Руната на Мерлин… — Лермонт ни погледна, поколеба се, но все пак продължи: — …е ключ, или по-точно — главната част на ключ, служещ за достъп до тайник, създаден някога от Мерлин на дъното на езерото. Езерото отдавна го няма, но тайника, естествено, се запазил.

— Тайник в Сумрака? — попитах аз.

— Да.

— На петия слой?

Лермонт въздъхна.

— До петия слой бих стигнал сам, мой млади приятелю. Или бих повикал Хесер. Или Ендрю. Ще се намерят Висши, способни да стигнат до петия слой. Но тайникът е правен от Мерлин. Той е на самото дъно. Значи — на седмия слой.

— Олеле майчице! — възхитено възкликна Семьон. — На седмия? Значи съществува? Не са приказки?

— Съществува. Само че не знам кой от живеещите на Земята е способен да стигне там… — Лермонт разпери ръце.

— А ключа? Руната?

— Какво Руната… Прочетох надписа — тя позволява да преминеш стража на петия слой. Но след това трябва да продължиш нататък. Аз не мога.

— Поне опитвали ли сте? — попитах аз.

— А защо? — Лермонт замаха с ръце. — Да се пъхам в Сумрака за наследството на Мерлин? Антоне, вече трябва да имаш представа какъв е бил… смяташ ли, че там има нещо хубаво?

Аз свих рамене.

— Смята се, че в тайника е скрит Венеца на Всичко. — каза Лермонт. — Звучи примамливо, нали? Но аз си мисля, че Венецът на Всичко всъщност е Края на Всичко.

Семьон отвори уста, но размисли и премълча.

— А какви са другите части на ключа? — попитах аз. — Кристалният Боздуган на Мерлин? Или някой Стар Ботуш на Мерлин?

Лермонт поклати глава.

— Това е най-неприятната част от историята. Нали разбрахте, че в района на тайника Силата се излива от нашия свят в долните нива на Сумрака?

— Да.

— Та така, ако се опиташ да влезеш в Сумрака от района на „Подземията“, ще стигнете само до третия слой. После има бариера, вихър на Силата. Това едновременно е товара, удържащ тайника на дъното на мирозданието, и защита от любопитните.

— Едва ли има много любопитни, способни да стигнат до третия слой… — измърмори Семьон. Почеса се по темето. — Извинете, мълча, мълча!

— Така че Руната на Мерлин няма да ти помогне да минеш третия слой. — продължи Фома. — Бях сигурен, че никой освен мен не знае тайната, а и аз я научих случайно, когато в началото на двайсети век на моста стана нещастен случай… едно момиче падна върху железен прът и си разпори артерията…

— Кръв. — разбрах аз.

— Да. Ако човек умира от загуба на кръв, Сумракът се пренасища с енергия за известно време. Вихърът на третия слой затихва и може да се слезе по-надолу.

— Човекът задължително ли трябва да умре? — попитах аз.

— Не знам. Както се досещаш, не съм проверявал. Консервираната кръв не върши работа, това е сигурно. Ето защо се разтревожих от убийството в „Подземията“. Но защитните заклинания на гроба на Мерлин си оставаха непокътнати. Нито един човек не се е доближавал до гроба и не го е отварял. И аз се отпуснах, реших, че е просто съвпадение. Едва снощи реших да отида до гроба.

— И сте го намерили отворен чрез дистанционно управляемо устройство. — казах аз. — Нали? Нещо като роботите, които използват в ядрените станции?

— Откъде знаеш? — попита Лермонт.

— Вчера стреляха по мен с това. — Аз кимнах към триножника с винтовката, които Семьон беше оставил до беседката. — Автоматична стрелкова установка с радио управление.

Лермонт погледна оръжието без всякакъв интерес. Горчиво се усмихна.

— Остарели сме, Антоне. Надуваме се, но сме остарели… Хесер, Ал-Ашаф, Рустам, Джовани, аз… всички древни, които помним света без електричество, локомотиви, барут. Най-старите магове, най-знаещите… почти най-силните. Недооценихме новото поколение. Ракети, роботи, телефони… — той подъвка устната си. Погледна към спретнатата си къща — със същата мъка, каквато понякога виждах в очите на Хесер.

Сигурно точно тази мъка ме кара да прощавам на Хесер всичко, което върши като ръководител на Нощния Патрул.

— Някой от младите. — продължи Фома. — Някой от младите, който умее и не се бои да използва технологиите.

— Струва ми се, че зная кой е. — прошепнах аз. — Костя Саушкин.

— Висшият вампир, който открадна „Фуаран“? — Лермонт се намръщи. — Знам тази история. Но той загина!

— Никой не е виждал тялото му. — отвърнах аз. — Във всеки случай… той не би се поколебал да тръгне за наследството на Мерлин. И без колебание би използвал техника. И още — той сигурно ме ненавижда. Достатъчно силно, за да се опита да ме убие. Аз съм виновен! Изпратих го на смърт. Той е оживял — и е решил да си отмъсти.

— Антоне, не бързай. — вразумително каза Семьон. И виновно обясни на Фома: — Не се сърдете, господин Лермонт! Антон е младо момче, горещи се. До вчера смяташе, че Костя е загинал. А сега изведнъж реши, че не е. А сега трябва да се безпокоим за друго. Как смятате, дали зложелателя вече е намерил тайника на Мерлин?

— Мерлин е бил маг от старата школа. — отговори Лермонт, след като помисли малко. — Ключът трябва да има три елемента. Три — това е числото на магията, числото на Силата. Три, седем и единайсет.

— Е, да, прости числа. — съгласи се Семьон. — Какво чудно има. А третата част на ключа?

— За втората разбрах по случайност. — каза Лермонт. — За третата не знам нищо. Само предполагам, че трябва да съществува. Дори не зная какво е — предмет, заклинание, жертвоприношение, време от денонощието… Може би трябва да влезеш в Сумрака гол, в пълнолунна нощ, държейки в зъби цвят от магарешки бодил. Мерлин е бил голям шегаджия.

Помълчахме. После Лермонт се усмихна напрегнато.

— Е, добре, приятели. Разкрих ви всички тайни, които знам. Мисля, че не трябва да се паникьосваме предварително. Тайникът на Мерлин ще се покори на Висш Различен с небивала сила, който пролее нечия кръв в подземията и намери третата част на ключа. А каква е тази част — никой не знае. Хайде да се успокоим, да влезем в къщи и да пийнем чай.

— Традиционно английско пиене на чай! — с уважение каза Семьон.

Фома насмешливо го погледна и го поправи:

— Не английско. Не забравяйте, че сте в Шотландия. Бъдете гости в дома ми…

— Имам още един въпрос. — прекъснах аз Лермонт. — Защо поканихте Егор в Единбург?

— За младежа-илюзионист ли говориш? — Лермонт въздъхна. — Реших да се застраховам. Ако стане сериозна бъркотия, първо ще пострада нашия Нощен Патрул. Нямам толкова много бойни магове. Огледалото е най-доброто, което мога да противопоставя…

— На кого? — попитах аз, когато Лермонт спря на средата на думата.

Далечният предтеча на Лермонтов ме погледна с такова раздразнение, че веднага почувствах семейната избухливост, прекъснала преждевременно живота на руския поет.

— На Мерлин? Доволен ли си?

— Смятате, че той…

— Най-ценното за Мерлин винаги е било самият той. И може да е нарекъл Венецът на Всичко начина да се измъкне от небитието. Шега, напълно в негов стил.

— Това никога не се е случвало. — Семьон поклати глава.

— Не се е случвало. Но и магове, подобни на Мерлин, не е имало. Неговата същност… душата му, ако искате, може да дреме някъде там, на седмия слой… докато там не се спусне някой достатъчно силен маг. Грубо казано — докато някое глупаво тяло не закара на черната душица на Мерлин ново вместилище! Ще ви хареса ли, ако Великият Мерлин се върне в реалния свят? На мен — изобщо! И затова ми трябваше потенциален огледален маг. Може би това ще помогне. Може би ще се превърне в Огледало и ще унищожи Мерлин! От какво си недоволен, Городецки?

— Не бива така! — възкликнах аз с неочаквана дори за мен болка. Всичко в главата ми се обърка — Костя, когото убих, и който може би още е жив; жадуващият за възкресение Тъмен маг Мерлин, нищо не подозиращият Егор… — Още от детството му го използваме за операциите си. А сега — да го хвърлим в ада, да се скрием от Мерлин зад момчето? Той още е хлапе!

— Добре! — Лермонт също повиши глас. — Даде убедителен довод! Сега ще ти предоставя всички досиета на потенциалните огледални магове. Ще посочиш ли някой? Ще избереш ли друг кандидат? Там има деветгодишно момиче, петнайсетгодишно момче, млад мъж и баща, бременна жена… те никога не достигат старостта в неопределено състояние, рано или късно избират Светлината или Тъмнината! Те всички са млади, почти всички са деца! Ще поемеш ли отговорност за избора? Ще ме избавиш ли от тази подлост?

— Да! — закрещях аз, скачайки. — Да, ще поема! Ще те избавя. Носи досиетата си, господин Фома Лермонт!

— Сега ще ги донеса! — той също се надигна. — Избирах, избирай!

Ние стояхме и се гледахме злобно. И не разбрахме веднага, че и на двамата ни текат сълзи по лицата.