Сергей Лукяненко
Последен патрул (21)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Има такива думи, от които човек изпада в ступор без каквато и да е магия.

Например: „Разкажи нещо смешно“. Дори току-що да сте прочели нова книга на Пратчет или да сте намерили в интернет десетки наистина смешни и нови вицове — всичко моментално ви се изпарява от главата.

Още по-добре действат думите „Сядай и мисли“. Веднага се сещам за училището — контролна по алгебра или някакво съчинение, умореното лице на учителя, който вече не очаква нищо хубаво от подопечните си.

Този път летяхме директно за Единбург, с „Аерофлот“. Ако това беше обикновена командировка, нямаше да имам нищо против — в Шотландия ми хареса. Още повече, че Едгар, разбира се, беше взел места за бизнес-класа. Трима разярени сънародници, явно способни да купят целия „Боинг-767“ на който летяхме, беснееха край регистрацията — билетите им се оказаха невалидни. Не казах нищо, но изпитах лека надежда. Повечето от хорските неприятности с дублирани или недействителни билети са следствие от машинациите на някой Различен, по-често Тъмен, но понякога и Светъл. Затова всички подобни случаи се проследяват от Патрулите. Е, всички — само на теория, на практика — само сериозните скандали. В нашия случай се заформяше страхотен скандал…

Но се опасявам, че разследването няма да е толкова оперативно, колкото ми е нужно. Още повече сега, когато цяла Москва издирва Саушкин…

Митническия пост също беше подсилен. Вместо двама Различни дежуреха цели четирима — паритета се спазваше твърдо. Таях слаби надежди, че за подсилването ще изпратят някой от нашите и той ще ме забележи, но не — всички Различни бяха от подмосковските отдели, в нашия случай — от Химки. Освен това още преди регистрацията Едгар ни раздаде фалшиви паспорти и ни маскира толкова качествено, че никой Различен от четвърто-пето ниво не би разкрил измамата. И така преминах покрай колегите си с името на петербургския жител Александър Петерсон. Генадий стана Константин Арбенин, а как се нарече самия Едгар — не успях да чуя.

Вече в самолета, получил обещаното от Едгар кафе с коняк, аз разбрах, че съм изгубил. Пухената лента на шията, която си спечели няколко недоумяващи погледа още на митническата проверка, от време на време се стягаше, а понякога и драскаше кожата ми с миниатюрни нокти… или зъбки. Само дето не мъркаше, чакайки да използвам магия. Дори си спомних как се нарича това нещо. Котка на Шрьодингер. Сигурно затова, че никой не е успял да разбере дали това нещо е живо или все пак е мъртво. Котката на Шрьодингер се използваше в Инквизицията за конвоиране на най-опасните престъпници. Тази гадина никога не пропускаше. Между другото, ако не бъркам, тя е единствена по рода си. Едгар е откраднал наистина уникални артефакти.

— Пий си кафето. — любезно каза Едгар.

Бяха ме настанили до прозореца, до мен седна Генадий. Едгар седна зад мен, като при това се погрижи никой да не заеме мястото до него: озадачения, но даже непротестиращ пътник го преместиха някъде в икономичната класа, сипейки извинения и обещавайки безброй бонуси за компенсация. Изобщо, „Аерофлот“ създаваше учудващо добро впечатление. Не беше по-зле от западните превозвачи, а за някои неща дори беше по-добър. Жалко само, че няма да успея да се наслаждавам на полета, с тази компания край мен.

Пих кафе с дъх на коняк. Гледах как лайнера рулира на пистата. Зад гърба ми Едгар прошепна нещо — и шумът изчезна. Сфера на Мълчанието. Какво пък, разумно, сега нито ще ни пречат, нито ще ни чуват. Добре, че за разлика от вълшебника Хатабич от приказката, Едгар има и други методи за борба с шума, освен спирането на двигателите…

Върви напред, ако си силен като мен;

върви назад, ако си умен като мен.

Той се подиграваше. Разбира се, подиграваше се с нещастните ловци на съкровището. Но се считаше за задължен да даде намек, това е било сред неписаните правила на играта през онези времена. Значи — има път.

Напред-назад…

Може би трябва да се „разлюлея“? Както когато вадиш заседнал в кал автомобил… изкуство, напълно забравено от масите в епохата на автоматичните скоростни кутии. Слизаш до шесто ниво, връщаш се назад, пак в шесто, вече със засилка…

Пълни глупости. Само един път успях да сляза до шесто, и то като си поемах дъх след всеки преход. Добре, да предположим, че мога като Хесер да изскачам директно от дълбините на Сумрака. Все пак няма да мога да се „разлюлея“.

Да повторим разсъжденията от самото начало.

Венецът на Всичко тук е скрит. Остана само крачка.

Тук всичко е ясно. Надписът беше на шестия слой, Венецът на Всичко е скрит на седмия. Хитрият Мерлин е оставил указателен знак там, където може да стигне само най-силния и умел маг… ех, все пак е доста приятно! Та аз стигнах до там!

Обаче тук не се казва нищо особено. Просто преамбюл. Встъпителни думи. Да се надяваме, че Томас-Римуващия е превел всичко адекватно… впрочем, така би трябвало да направи великия бард, при това — прародител на Лермонтов.

Но той е наследство за силните или умните…

И тук всичко е що-годе ясно. Мерлин е оставил решението дали да се използва артефакта на онези, които са му равни. По сила, по ум — няма значение.

Ще получиш всичко и нищо, когато го достигнеш.

Какво пък, тук вече е по-интересно. Явно Мерлин не е смятал, че използването на Венеца на Всичко ще доведе до вселенска катастрофа. „Ще получиш всичко и нищо“ — ще получиш всичко, но не за себе си.

Или и аз, подобно на Едгар и Генадий, виждам само това, което искам да видя?

Ами ако „получиш всичко и нищо“ означава, че целият свят ще бъде във властта ти, но ще загине?

Не знам. Не мога да разбера. Ако можех да го прочета в оригинал…

— Едгар, трябва да се обадя по телефона. — казах аз.

— Какво? — развесели се Едгар. — На кого, на Хесер ли? Всъщност наредиха да изключим мобилните телефони.

— Искаш ли резултати? Трябва да задам един въпрос на Фома Лермонт.

Едгар не се колеба дълго. Притвори очи, после кимна:

— Звъни. Имаме три минути преди излитане. Но имай предвид, че ще те слушам внимателно.

Колко хубаво, че не изтрих номера на Лермонт… Извадих телефона си и позвъних. Сигнал, втори…

— Антон?

В гласа на Лермонт се усещаше любопитство.

— Фома, размишлявах над стихотворението… над онзи надпис, който Мерлин е оставил на шестия слой…

— Е, и? — поинтересува се Лермонт.

— Как звучи третия ред? Ти го преведе като „ще получиш всичко и нищо, когато го достигнеш“, помниш ли? Какво се има предвид — „ще получиш всичко и ще загубиш всичко“ или „ще получиш всичко, но няма да ти трябва“?

Томас изпуфтя. И го каза на английски:

— With it, thou shalt acquire all — and nothing shalt thou get…

Е, благодаря, че поне не беше на келтски…

— Това означава… — реших все пак да уточня.

— Това означава, че ако го достигнеш, ще получиш нещо, което лично на теб няма да ти трябва, макар че то е значително, глобално, всеобщо.

— Благодаря, Фома!

— Мозъчна атака? — поинтересува се Лермонт. — Успех. И ние не губим време, работим…

Прекъснах връзката. Интересно, дали Едгар и Генадий са чули нашият разговор? Изведнъж с учудване разбрах, че задачата ме е завладяла. Независимо от заплахата на шията ми. Независимо от шантажа. Независимо от вампира и побъркания Инквизитор, седящи до мен.

Искам да разбера. Искам да разгадая загадката на Мерлин. Никога няма да стана силен като него, но дали ще мога да го достигна по интелект?

Иска ми се да вярвам, че ще мога.

Върви напред, ако си силен като мен;

върви назад, ако си умен като мен.

Ето. Отново стигнахме до тази фраза. И тук смисъла е доста ясен. Силният може да продължи напред и да достигне целта по пътя на Мерлин. Умният ще се върне и ще избере заобиколния път.

Начало и край, глава и опашка, всичко е слято в едно.

Това май е само лирика. Алфа и омега, начало и край. Глава и опашка? Може би това е намек за голема на петия слой на Сумрака?

Така, над този ред трябва да се помисли по-сериозно. Какво имаше накрая?

Във Венеца на Всичко. Така животът и смъртта са неразделни.

Това вероятно се отнася към областта на прилагане. Животът и смъртта са неразделни. Отишлите в Сумрака Различни могат да оживеят, да се върнат в нашия свят… Интересно, а дали искат това? Томас-Римуващия се наложи едва ли не насила да го измъквам, толкова му се искаше да остане и да вкуси от радостите на магическия рай.

Представих си как възкръсналия Костя започва да крещи на баща си: „Да съм те молил да ме възкресяваш?“. Възможно ли е това?

Не знам. Нищо не мога да разбера. Ох, едва ли Томас е прав. Той е попаднал в капана на собствената си мечта, точно както Едгар и Генадий са заслепени от своята. Не ми изглеждаше много възторжен онзи обитател на Сумрака, който много отдавна успя да излезе на първия слой и дори ми показа пътя към щаба на Тъмните… спаси ме, казано накратко. Интересно, кой ли е бил и защо ми помогна? Как изобщо е узнал за ставащото от своите призрачни дълбини на мирозданието?

Въпроси, въпроси, всички без отговори…

Начало и край, глава и опашка, всичко е слято в едно.

Ето тук май има нещо. Глава и опашка, ето кое не ми дава мира! При кого главата и опашката бяха сраснали? Е, ако не разглеждаме сериозно чудото-голем със зъби и на двете опашки…

Между другото, а защо да не го разгледаме почти сериозно?

Не за себе си, разбира се. За нашия скъп Последен Патрул.

И така, Венецът на Всичко е скрит в тялото на тази нещастна двуглава твар. Някъде по средата. Където е началото на едната половинка и края на другата. Където главата и опашката са неразделни… Върви назад, тоест — на петия слой, и там ще намериш!

Всъщност това се получи доста убедително. Ако се каже със сериозна физиономия. Те нямат Руната и едва ли Едгар ще успее да я достави. Нека се опитат да унищожат голема, сътворен от Мерлин!

Разбира се, ако наистина намерят Венеца на Всичко в корема на пълзящият урод, това ще бъде… това ще бъде доста обидно.

Но много се съмнявам.

— Усмихваш се. — каза Генадий. — Какво си намислил?

— По-тихо. — казах аз. — Повдигам си духа. По-добре ми поръчай един коняк.

Генадий стисна зъби и млъкна.

От толкова размишления в пашкула от пълна тишина напълно изпуснах момента на излитане. Погледнах илюминатора — вече бяхме високо, над първия облачен слой. Пфу, сега навсякъде ми се привиждат слоеве, които трябва да се преодоляват…

Не, все пак нещо ме привличаше в тази строфа. Глава и опашка, така ли? Чувал съм за това. В магията? Не, по-скоро във фолклора. В някакви вярвания… Ами да, разбира се! Египетските, а по-късно — и европейските митове. Алхимичните трактати. Будизма — колелото Сансара, прераждането.

Уроборос.

Змията, изяждаща опашката си.

По кожата ми пробяга тръпка. Ох, не напразно Мерлин е поставил на петия слой страж с формата на двуглава змия… В нея, разбира се, няма никакъв Венец.

Но намек има, и то какъв!

Начало и край. Сам се поражда, опложда и убива. Вечната и неизменна сила, разтваряща се в пространството и отново възстановяваща се, безкрайният кръг на времето, защита от хаоса и мрака, обграждащи Вселената, обкръжаваща и поддържаща света, носеща живот в смъртта, а смъртта — в живот, едновременно неподвижна и движеща се…

Смърт и възраждане.

Безкраен поток от Сила, умираща и възстановяваща се…

Аз разбрах.

Разбрах всичко.

Пръстите ми се разтрепериха, затова стинах подлакътника. Улових подозрителния поглед на Генадий и казах:

— Страх ме е да летя. Поръчай ми коняк, а? Бъди човек, поне за малко.

Генадий мълчаливо се надигна и извика с жест стюардесата.

Уроборос.

Начало и край. Смърт и живот. Колело от Сила, удържащо Вселената.

Разбрах всичко. Първи след Мерлин. Ще има с какво да се гордея, ако остана жив!

— Нещо измисли. — каза Едгар. Надигна се, наведе се през облегалката и с любопитство погледна в очите ми: — Ей, Антоне! Бях прав, имаш някаква идея.

— Имам. — потвърдих аз. — Едгар, все пак искам да те попитам още веднъж… сигурен ли си, че е безопасно да извличате отишлите си? Нали знаеш какво е Сенките на Владиките?

— Знам. — Едгар помрачня. — Това са отишлите си магове, призовани от петия слой, където могат да съществуват известно време. Изтръгнати от родната им среда, напомпани със Сила, обезумели… унищожаващи всичко наоколо с нечувана жестокост. Антоне, не трябва да сравняваш насилственото извличане и използване на отишлите си с тяхното възкресяване. Знаеш ли, ако те събудят през нощта, ударят те по главата, залеят те с лайна и започнат да ти крещят нещо в ухото — и ти ще започнеш да буйстваш.

— Значи твърдо сте решили… — Аз помълчах. Не трябваше да се „предавам“ веднага. Едгар не може да прочете мислите ми, все пак съм Висш, но може да почувства лъжата в интонацията ми или в израза на лицето ми. Генадий — също. — Едгар, какви са гаранциите ми?

— Какви гаранции? — изуми се той.

— Гаранции за това, че когато ви обясня всичко, няма да заповядаш да взривят бомбата в Москва. И ще свалиш Котката на Шрьодингер от шията ми.

Едгар се усмихна:

— Много искаш.

— Много давам. — отвърнах аз със същата интонация.

— Клетва в Светлината и Тъмнината устройва ли те?

— Едгар! — студено каза Генадий. — Всичко си има граници!

— Кълна се в Светлината, Тъмнината и равновесието между тях, — отчетливо заговори Едгар, протягайки ръка между мен и Генадий, — че, ако ни помогнеш да овладеем Венеца на Всичко, ще сваля от теб Котката на Шрьодингер, няма да дам заповед за взрива в Москва и ще позволя да участваш в дуел с Генадий. Ако победиш, няма повече да преча на теб и твоето семейство, освен ако не ме нападнете първи. Ако загубиш, се задължавам да не предприемам нищо срещу Светлана или Надя. И пак — освен ако не ме нападнат първи. Кълна се!

На дланта му възникна топче, наполовина светещо, наполовина тъмно, сякаш изсмукващо светлината. Топчето бавно се въртеше, светлината се преливаше в тъмнина, а тъмнината — в светлина.

— Едно уточнение. — казах аз. — Какво означава „ако помогна да овладеете“? Кога ще е това?

— Когато Венеца бъде в ръцете ни.

— Не съм съгласен. — Аз поклатих глава. — Има голяма вероятност всички да загинете, опитвайки да вземете Венеца. А Котката може да бъде свалена само от онзи, който я е поставил. Не ми харесва да прекарам остатъка от живота си без никаква магия и с тази гадост на шията.

Едгар се замисли. Или по скоро — преструваше се, че мисли. Сигурно отдавна е определил границите, до които може да отстъпи.

— Уточнявам. — каза той, гледайки въртящото се топче от Светлина и Тъмнина на дланта си. — Ще заповядам да не взривяват бомбата в Москва веднага след като сметнем думите ти за истина. Ще сваля Котката преди да тръгнем за Венеца. Но ти ще бъдеш до нас, привързан с клетва да не ни пречиш. Това е максимума, на който съм съгласен.

Сега беше мой ред да се преструвам, че обмислям. Съгласен ли съм или не с тези условия? Ако смятах да кажа истината, най-вероятно трябваше да продължавам да искам…

— Още едно уточнение. — казах аз. — Не само ще свалиш Котката, но и ще ми позволиш да се отдалеча на безопасно разстояние. Не искам неволно да влизам в бой на ваша страна!

— В бой? — с любопитство каза Едгар. — Предполагам, че нямаш предвид бой със сътрудниците на Лермонт?

— Не, не с тях. — Аз се усмихнах. — И без тях ще имате достатъчно проблеми, повярвай ми.

— Добре. — каза Едгар. — Ще ти позволя да се отдалечиш на безопасно разстояние преди да тръгнем за Венеца. Но след това ще се задължиш да се върнеш за дуела с Генадий. Той… той много иска това.

— Съгласен съм. — казах аз. Протегнах ръка. — Кълна се в Светлината.

На дланта ми възникна и моментално изчезна огнена сфера. Котката на шията ми недоволно се сви — и се отпусна. Това не беше моя магия, изначалната Сила сама решаваше дали да потвърди думите на мага или не.

— Генадий, а ти потвърждаваш ли задълженията на Едгар? — попитах аз.

— Да. — Той не се опита да се закълне в Тъмнината. Изначалната Сила рядко обръща внимание на вампирите. Но аз му вярвах. Все пак за Генадий беше по-важно да си върне сина и жената. Отмъщението отиде да втори план.

Внезапно се досетих, че Сферата на Мълчанието не пречеше на пътниците да наблюдават неочакваната илюминация и се огледах.

Не, всичко беше наред. Пътникът от другата страна на пътеката спеше. Съседът му до прозореца работеше на ноутбук. Какви юнаци са тези делови хора…

— Да се слезе на седмия слой е невъзможно. — казах аз. — По никакъв начин. На това е способен само нулев маг… или онзи, който се е развъплътил и е отишъл в Сумрака.

Генадий се напрегна. Едгар попита с леден тон:

— Това ли е съветът ти?

— Не. — поклатих глава аз. — Мерлин е обяснил всичко много добре. Вие просто сте се заинатили с тази идея за седмия слой! Е, не само вие… — самокритично добавих аз. — А Мерлин не е оставил просто инструкции за вземане на Венеца! Той е говорил за проблема като цяло. За възможността да се срещнеш с отишлите си!

Едгар и Генадий се спогледаха.

Да, това би трябвало да ги заинтересува. И успя.

— Върви напред, ако си силен като мен! — изрецитирах аз. — За какво говори? За пътя към седмия слой, където живеят отишлите си! А ако не си нулев маг, тогава какво? Тогава ти трябва артефакта, създаден от Мерлин. Венеца на Всичко. И къде да го вземеш? Надписът на шестия слой гласи: „Върви назад, ако си умен като мен“! А какво има на петия слой?

— Стражът. Голем в облика на двуглава змия. — Едгар присви очи.

— Глава и опашка, всичко е слято в едно! — тържествуващо казах аз. — Това не е просто страж, идиоти! Това е обвивка, защита на артефакта! Чел ли си приказки като малък? Смъртта на Кащей е в яйце, яйцето — в патица, патицата — в сандък… И тук е същия принцип. Между другото, — в прилив на вдъхновение добавих аз, — няма да се учудя, ако когато разкъсате голема на две, от него да излезе още някаква твар. Или дори да излети. Най-вероятно ще се опита да избяга, така че бъдете готови да свалите летяща цел!

— Така животът и смъртта са неразделни. — каза Едгар. И се замисли.

— Смъртта на голема — нов живот за отишлите си. — прошепна Генадий. — Едгар, може ли това да е истина?

Едгар мислеше. Нещо си припомняше.

— Между другото, вероятно Венецът е активатор на голема. — добавих аз. — Мерлин е обичал простите и изящни решения.

— Имало е два случая в историята, когато големът-страж е служил едновременно и като обвивка на пазеното. — каза Едгар. — И за първи път тази хитрост е използвал един от учениците на Мерлин.

Мислено благодарих на неизвестния ми маг, който толкова удачно потвърди думите ми. Но си позволих само замислено кимване:

— Ето. Сигурно Мерлин е споделил идеята си с него. Или той е помагал на учителя си да създадат голема-змия.

Едгар кимна. Каза:

— Ако имахме руната… С нея най-лесно щяхме да неутрализираме голема…

Той повярва.

— Сами сте си виновни. — казах аз. — Не трябваше да организирате тайни общества, а да изложите догадките си за всеобщо обсъждане. Всеки Различен е губил някого…

— Недооценяваш силата на бюрокрацията. — с отвращение каза Едгар. — Обсъждането би се проточило стотици години. И в крайна сметка биха решили да не предприемат нищо.

— Не може да бъде. — измърморих аз.

— Ти просто си много млад… и далеч от управленческите структури. Хесер и Завулон биха се съгласили с мен.

Аз свих рамене. Може би биха се съгласили.

Интересно, дали Хесер има за кого да тъгува? Той обича Олга, а тя сега е до него. Той дори се изхитри да направи сина си Различен. Но… нима за хиляди години Великият Хесер не е губил любими, приятели, деца? Сигурно е губил! И сред тях е имало не само хора, а и Различни. Онези, които са отишли в Сумрака.

А Завулон? Да, разбира се, такъв, какъвто е сега — Завулон не обича никого. Но нима винаги е било така? Някога той е бил дете, точно като останалите, само че притежаващо потенциал на Различен. Така се е получило, че е стъпил на пътя на Тъмнината. Но не е възможно никога да не е обичал някого! Дори Тъмните могат това… дори злите и безсърдечните като Алиса Донникова…

Интересна ситуация. По принцип, действията на Последния Патрул са в полза и на Хесер, и на Завулон! Всеки стар Различен би трябвало да го радва идеята за връщането на отишлите си.

Макар че, разбира се, те никога няма открито да признаят това.