Сергей Лукяненко
Последен патрул (18)

ПЪРВА ГЛАВА

Поздравих се с Гарик, който обсъждаше нещо с полковник от милицията. Полковникът беше човек, но привлечен, знаещ някои неща за Патрулите и помагащ ни да прикрием подобни ситуации. Телата вече бяха отнесени, нашите експерти бяха приключили с изследването на аурите и следите от магия. Сега започваха работа криминалистите от милицията.

— В „газката“ — каза Гарик, след като ми кимна. Аз се приближих до нашия микробус и се качих в салона.

Хлапето, наметнато с одеяло и пиещо горещ чай, ме погледна изплашено.

— Казвам се Антон Городецки. — казах аз. — А ти си Андрей, нали?

Момчето кимна.

— Ти ли забеляза вампира?

— Аз. — каза момчето с очевидно разкаяние. — Не знаех…

— Успокой се. Не си виновен за нищо. Невъзможно е да се предвиди появяването на див вампир в центъра на Москва посред бял ден. — казах аз. А самият аз си помислих, че ако хлапето има толкова добра способност за снемане на аура — това си струваше да се предвиди. Но не ми се искаше да изказвам претенции към мъртвия преподавател. Някога тази история ще влезе в методическите пособия за преподавателите, на онези страници, които се печатат с червен цвят — в знак на това, че знанието е платено с кръв.

— Все пак, не трябваше да крещя така… — каза момчето. Остави чашата с чай. Одеялото се изплъзна от рамото му, разкривайки голяма синина на гърдите. Добре го беше наредил вампира. — Ако не беше чул…

— Тогава щеше да забележи вашият страх и объркването ви. Успокой се. Сега е далеч по-важно да хванем неживия.

— И да се упокои. — твърдо каза момчето.

— Точно така. И да се упокои. Отдавна ли учиш при нас?

— Три седмици.

Аз поклатих глава. Да, талантливо момче. Дано това произшествие не го отврати от работата в Патрула…

— Изучавахте ли как се снема аура?

— Не. — призна момчето. И трепна, като от неприятен спомен.

— Тогава опиши вампира колкото се може по-точно.

Момчето се поколеба. После каза:

— Не сме го изучавали. Но аз се опитвах сам. Това е в четвърта глава на учебника… снемане, копиране и транслация на аура.

— И ти си изучил тази тема?

— Да.

— Можеш ли да ми транслираш аурата на вампира?

Момчето помисли и кимна:

— Мога да опитам.

— Давай. Откривам се. — Притворих очи и се отпуснах. Хайде, млади таланте…

Първо възникна слабо усещане за топлина — сякаш някъде отдалеч ми бяха духнали в лицето със сешоар. После почувствах неумелото, малко накъсано предаване. Хванах го, вгледах се. Момчето се стараеше с всички сили — транслираше аурата парче по парче. Постепенно разнообразните парченца се събраха в главата ми като цялостна картина.

— Още малко. — помолих аз. — Повтори…

Цветните нишки проблеснаха по-ярко и се сглобиха в причудлив възел. Основните цветове, разбира се, бяха червено и черно, неживот и смърт, стандартната аура на вампир. Но момчето наистина беше фиксирал аурата — освен цветната гама, която е непостоянно и може много да варира, имаше и дълбочинни детайли — тънкият възел от Сила, индивидуален, като отпечатъците от пръстите.

— Юнак. — доволно казах аз. — Благодаря ти. Много добър отпечатък.

— Ще успеете ли да го намерите? — попита момчето.

— Непременно. — уверих го аз. — Много ни помогна. И не се притеснявай толкова, не вини себе си… наставникът ти загина като герой.

Това беше лъжа, разбира се. Героите не умират, това първо. Героите не се прикриват с Щит на Мага, когато ги атакува вампир, те бият на поражение, това второ. Обикновен Сив Молебен би позволил да се забави, да се спре вампира… дори за малко. Учениците ще успеят да се разбягат, учителят ще успее да се съвземе и да постави нормална защита.

Но какво да се прави. Не си струва да се обяснява на момчето, че първият му учител е бил добър, страхотен, но напълно неподготвен за истинска работа. Там е истинската беда — учителите рядко са истински, преминали през кръв и огън, бойни магове. По-често са отлични теоретици…

— Гарик, трябвам ли ти? — попитах аз. До Гарик и полковникът се въртеше някакъв непознат Тъмен. Както и трябваше да се очаква. Дневният Патрул е пристигнал, ако успее — да отърве своите, ако не — да разузнае колко тежки са загубите ни. Гарик поклати глава и аз, игнорирайки Тъмния, спокойно тръгнах към колата си, паркирана точно под знака „Паркирането забранено“. Всички Различни използват заклинания против кражба, но да наложиш такова заклинание, че хем всички на пътя да те виждат, хем да можеш да паркираш където искаш — това е по-сложно.

Това, че успяхме да свалим аурата на вампира, беше късмет. В такава ситуация дори възрастните, опитни магове се объркват. А момчето се беше изхитрило. Направо ръцете ме сърбяха да пристигна по-бързо в офиса и да раздам отпечатък от аурата на дежурните — нека всички, които излизат да патрулират, да търсят кръвопиеца. Висш, нерегистриран… А, не — не си струва да разчитам на такова съвпадение.

Но Висш!

Отхвърлих напразните надежди, седнах зад волана и потеглих към офиса.

 

 

Дежурен по града беше Павел. Хвърлих му отпечатък от аурата, която той прие с ентусиазъм. Винаги е приятно да снабдяваш патрулните с нещо по-сериозно от крайно познавателната информация: „На Чистите езера див Висш вампир е разкъсал двама от нашите… как изглежда ли? Ами мъж на средна възраст…“

В кабинета си седнах зад компютъра. Гледах екрана цяла минута. Казах:

— Глупост някаква…

И все пак пуснах „Съпоставяне“. Цялата трудност при идентификацията на аурите е в това, че не можеш да ги пуснеш за автоматично сравняване като отпечатъците от пръстите. Отпечатък от аура може да се предава „от глава в глава“, а не от глава в компютър — няма такива компютри. А за да може аурата все пак да присъства в компютърна база данни, при нас работи възрастният художник Леополд Суриков. В живописта, независимо от звучната си фамилия, нямаше никакъв успех. Беше и слаб Различен. Но можеше да приеме отпечатък от аура, а после търпеливо и внимателно, в духа на китайските или японските миниатюристи, да прерисува сложният възел. Тази рисунка вече можеше да се вкара в компютър за съхранение и сравнение. Точно така работят във всички останали Патрули, които могат да си позволят да държат на щат Различен-художник.

Работата, разбира се, е досадна и продължителна. Два дена за най-простата аура.

Впрочем, ако аурата я има в архива, може да се мине и по заобиколен път. Което и смятах да направя. За да ми е чиста съвестта — откъде ще се появи в архива аура на нерегистриран вампир?

На екрана се появи таблица и аз, постоянно проверявайки запомненият отпечатък, започнах да „цъкам“ с мишката, поставяйки минуси и плюсове в таблицата.

„Присъства ли горна дъга?“

Не, разбира се. Откъде ще се появи горна дъга в аурата на нежив…

Броячът на регистрираните аури веднага намаля пет пъти. Неживите в архива са далеч по-малко, отколкото живите. Изчезнаха няколко колонки, таблицата веднага намаля и се насочи към вампирите.

„Доколко е изразен първият латерален зъб?“

Поставих два плюса. Можеше да поставя и три, зъбът беше на самата граница.

Въпросите следваха един след друг. Аз отговорих на двайсетина, преди да си позволя да погледна в горният десен ъгъл на таблицата.

Там мигаше цифрата „3“.

Все пак успях! Щом стигнах до толкова малко число, тогава става дума за вампир и членовете от клана му, онези, които той лично е инциирал. Там също има разлики в аурата, но вече много незначителни — ще трябват петдесет въпроса, за да получим точен отговор.

Впрочем, трима кандидата напълно ме устройваха.

Аз цъкнах върху цифрата три.

И едва не излетях от стола. От екрана усмихнато ме гледаше Костя Саушкин. Върху досието стоеше дебел червен надпис „УПОКОЕН“.

Няколко секунди гледах тъпо екрана, припомняйки си съдържанието на алуминиевия контейнер, който Хесер ми показа миналата седмица, след като се върнах от Самарканд.

После изстенах.

Досетих се.

Най-после се досетих.

Цъкнах втори път — и отново трепнах, виждайки Полина, майката на Костя. Впрочем, порази ме не нейната снимка; аз знаех кого ще видя. Също червен надпис „УПОКОЕНА“!

Започнах да прелиствам досието от първите страници „Родена като човек. Не е имала способности на Различен. Инициирана от съпруга си съгласно параграф 7 от спогодбата «Право на семейството на Различния на самоопределяне»…“ надолу. Покрай няколкократно появилите се редове „Отказала се от лотария, наградена с допълнителна месечна норма неконсервирана донорска кръв 3-а група, резус фактор положителен“. Тя беше консервативна в храненето, не ловеше хора, винаги вземаше един и същ, доста разпространен тип свежа кръв — не като някои вампири, които като се откажеха от лова, започват да искат „кръв от девственица, само първа или втора група, от трета и четвърта ми се разстройва корема“ или „детска, първа група, резус фактор отрицателен“.

Последните редове ми обясниха всичко.

„Доброволно прекъснала съществуването си на 10.09.2003, скоро след гибелта на сина си, Висшият вампир Константин Генадиевич Саушкин (дело №9752150). Погребана на 14.10.2003, според нейното желание — по християнски обред със заупокойна служба, извършена от Светлият Различен отец Аристарх.“

Познавах отец Аристарх — рядък случай, когато православен свещеник успява да съвмести своята същност на Различен с вярата, а освен това се опитва да води мисионерска дейност сред Тъмните. Преди месец разговарях с него. Защо не знаех за самоубийството — ако отхвърлим словесните обвивки, си е точно такова — на Полина Саушкина?

Не съм искал — не съм и знаел. Много просто.

Трето цъкане с мишката — третия файл.

Разбира се.

„Саушкин, Генадий Иванович…“

Аз застенах, стискайки главата си с ръце.

Глупак! Глупак! Глупак!

Няма значение, че според досието Саушкин-старши има четвърто вампирско ниво, че „не е ловувал“, „не е вписан“, „не е забелязан“.

Едгар също не се числеше към Висшите. А я виж — успя даже под удара на четири амулета да се изхитри и да каже само част от истината.

И аз разбрах тази истина именно така, както ми се искаше. С моите комплекси, страхове, разкаяния.

Напразно се самообвиняваше момчето Андрей, извадено от Чистите езера след близкото си запознанство с Гена Саушкин. Той не е виновен за смъртта на учителя и приятелите си.

А аз съм виновен. Запънах се във фамилията „Саушкин“ като в някаква бариера. И не се решавах да направя дори крачка встрани.

Първо исках да разпечатам листа. После разбрах, че няма да мога да изчакам, докато принтера продуха печатащите си глави и се приготви за работа.

Изскочих от кабинета и хукнах нагоре по стълбите.

Там ме чакаше пълен провал. Хесер го нямаше. Не, аз, разбира се, съм съгласен, че и той трябва да почива понякога, но защо именно сега? Как не ми върви…

— Антошка, привет. — Олга излезе от своя кабинет. — Защо си толкова… възбуден?

— Къде е Хесер? — закрещях аз.

Олга замислено ме разглеждаше цяла секунда. После се приближи, внимателно притисна дланта си към устата ми и каза:

— Борис спи. Откакто се върнахте от Узбекистан, не се е прибирал в къщи. Преди час го вкарах в леглото, използвайки всички възможни женски хитрости.

Олга изглеждаше забележително. Над прическата й явно беше работил добър фризьор, кожата й беше покрита с великолепен златист загар, козметиката беше минимална — само за да подчертае красивият разрез на очите и сексапилната пухкавост на устните. От нея миришеше на нещо много скъпо, горещо и примамливо.

Наистина беше използвала всички възможни хитрости.

Е, нищо — аз съм я виждал съвсем различна. И не само съм я виждал — самият аз съм бил в това разкошно тяло. Усещането беше познавателно, но не мога да кажа, че бих искал да го изпитам пак.

— И ако ти, Антоне, сега ще крещиш, ще звъниш на Борис, и ще искаш веднага да дойде на работа, ще те превърна в заек. — каза Олга. — Само още не съм решила в истински, или в плюшен.

— В надуваем от секс-шоп. — казах аз. — Не ме плаши, това е еднакво невъзможно.

— Смяташ ли? — Олга присви очи.

— Смятам. А щом толкова искаш да поупражняваш бойна магия, имам кандидат за мишена.

— Кой? — просто попита тя.

— Висш вампир. Онзи, който действа заедно с Едгар. Онзи, който днес разкъса нашите при „Чистите езера“.

— Кой? — настоятелно повтори Олга.

— Саушкин.

По лицето на Олга пробяга лека сянка. Тя меко ме хвана под ръка и каза:

— Антоне, всички ние понякога преживяваме трагични събития. Всички губим приятели, понякога и врагове, но все пак обвиняваме себе си…

— На Хесер му прилагай своята психотерапия! — изръмжах аз. — Това е Генадий Саушкин! Старшият Саушкин! Бащата на Костя!

— Ние го проверявахме, той е четвърто ниво… — започна Олга. И млъкна.

— На теб ли да ти обяснявам колко лесно един вампир може да повиши нивото си? — попитах аз.

— От четвърто до Висше… но тогава биха изчезнали десетки хора, бихме забелязали…

— Ами значи не сме забелязали! — Аз я хванах за ръката. — Олга, шансът е едно на хиляда… но ако още си е в къщи? Ами ако успеем да го хванем неподготвен?

— Да тръгваме. — кимна Олга. — Надявам се, че помниш старият си адрес?

— Само двамата ли?

— Предполагам, че двама Висши Светли могат да надвият един вампир. В офиса има само младежи, няма да влачим пушечно месо с нас, я!

Няколко секунди я гледах в очите. Там танцуваха палави огънчета… какво, Олга, заседяла си се на ръководна работа?

— Да тръгваме. — казах аз. — Двамата. Макар че това много ми прилича на начало на холивудски екшън.

— В смисъл?

— Ами в смисъл, че там ще ни чака засада. Или ти ще се окажеш онзи Светъл, който помага на Едгар и Генадий.

— Глупак. — Олга дори не се обиди. Но докато слизахме надолу, ехидно каза: — Между другото, за всеки случай проверихме дори Светлана.

— И какво? — поинтересувах се аз.

— Не е тя.

— Много се радвам. — съгласих се аз. — А теб провериха ли те?

— Всички Висши Светли бяха проверени. И в Русия, и в Европа, и в Щатите. Не знам кого е видял Фома в Сумрака, но всички Висши имат стопроцентово алиби.

 

 

Никога не трябва да се връщаш в дома, където си живял преди. Никога и за нищо на света — докато не те е хванало старческото слабоумие, каращо те да се усмихваш и да пускаш слюнки при вида на пясъчника в двора на дома.

Аз гледах старият си вход и си мислех, че не е минало чак толкова много време… дори по човешките мерки. Преди осем години аз излизах от входа на този скучен шестнайсететажен блок, за да се отправя на поредния лов за вампири. Тогава не знаех, че ще срещна Светлана, която ще стане моя жена, че ще се роди Надя, че ще стана Висш…

Но още тогава бях Различен. И знаех, че над мен живеят Различни — семейство вампири. Законопослушни, добри вампири, с които доста дълго успявах да дружа.

Докато не убих първият си вампир.

Какво пък, всичко някога се случва за първи път.

— Влизаме ли? — каза Олга.

Отново ме връхлетяха болезнени спомени. Момченцето Егор, тогава той беше по-малък и от стажанта Андрей, който толкова удачно изкопира аурата, и също едва не стана жертва на вампири. И ние с Олга, за пръв път работещи като партньори, вървим по следите му… Тогава Хесер се изхитри да измъкне Олга от страшното наказание, заточването в чучело на сова…^[1]

— Дежа-ву. — казах аз.

— Откъде накъде? — попита разсеяно Олга. Тя живее вече толкова дълго, че може и да е забравила за онова приключение. — А! Спомни си как проследявахме Егор? Между другото, скоро разбрах, че момчето работи в цирка, представяш ли си? Илюзионист!

— Да тръгваме. — казах аз.

Олга е юнак. Тя не се страхува от сенките на миналото си. Напротив, ако се чувства виновна за Егор, тогава не го изпуска от контрол.

Влязохме в асансьора и аз натиснах бутона за десетия етаж. Пътувахме в пълно мълчание. Олга явно се настройваше, събираше Сила. Аз разглеждах пръстите си. Асансьорът беше сменен през изминалите години, заменили са го с „вандалоустойчив“, с метални стени и копчета. Сега вече малолетните хулигани не можеха да палят пластмасовите бутони със запалка, затова върху тях беше налепена дъвка.

Аз потърках пръсти, очиствайки лепкавата гадост от поливинилацетат, вкусови добавки и нечия слюнка.

Не винаги успявам да обичам хората.

Асансьора спря и аз казах смутено:

— Десети етаж. Саушкини… Саушкин живее на единайсетия.

— Точно така. — одобри Олга. — Нататък — пеша.

Хвърлих поглед на вратата на бившия си апартамент. Вратата не беше сменена… дори бравата май беше същата, само ключалката проблясваше по-ярко, по-свежо. Изкачихме се на площадката между етажите, аз още веднъж погледнах към вратата си — и тя се отвори, сякаш някой чакаше да се отдалечим. Появи се чорлава жена на неопределена възраст с подпухнала физиономия, облечена в мръсен халат. Измери ни със злобен поглед. Закрещя, преминавайки към вой:

— Пак ли сте пикали в асансьора?

Обвинението беше толкова неочаквано, че аз неволно се разсмях. А Олга, присвивайки устни, направи крачка назад. Лелката бързо притвори вратата, готова да я хлопне. Известно време Олга разглеждаше жената, после много тихо каза:

— Не. Сторило ви се е.

— Сторило ми се е. — напрегнато каза лелката.

— Обаче съседът над вас ви наводнява. — продължи Олга. — Качете се и му кажете всичко, което мислите за него.

Лелката засия и изскочи на площадката както си беше — в ужасния мазен халат и скъсани пантофи на бос крак. Бодро изтича край нас.

— Това защо беше? — попитах аз.

— Сама си го изпроси. — гнусливо отвърна Олга. — Нека послужи на Светлината. Поне веднъж в живота си.

Помислих си, че ако в квартирата на Саушкин се е скрил Висш вампир, то това наистина ще е последната постъпка в живота на лелката. Вампирите изобщо не обичат личните оскърбления.

Впрочем, жената не предизвикваше ни най-малка симпатия у мен.

— На кого си продал апартамента? — попита Олга. — Каква е тази пациентка от лудницата?

— Продадох го чрез агенция.

— А уж не са бедни хора, щом са купили апартамент. — Олга сви рамене. — Как може да се разпусне така човек?

Явно тя беше повече възмутена не от грубостта на жената, а от небрежния й вид. Олга беше маниакално сурова по този въпрос, явно — след трудностите на военните години и последвалото заточение.

А жената, привлечена от Олга, вече думкаше по вратата на Саушкин с ръце и крака и крещеше:

— Отваряй! Отваряй, кръвопиец такъв! Удави ни! Целия апартамент с вряла вода наводни, козел такъв!

— Винаги са ме умилявали тези мили, случайни човешки попадения. — отбеляза Олга. — Откъде накъде съсед, който я наводнява, дори и с вряла вода, ще е кръвопиец?

През това време жената горе се впусна в изброяване на наводненото и развалено имущество. Списъкът беше толкова цветист, че неволно се огледах — дали не излиза пара от отворената врата на апартамента й?

— Чешко пиано, японски телевизор, италиански мебели, шуба от норки, рижа!

— Арабски жребец, гиздав. — насмешливо каза Олга.

— Арабски жребец, гиздав! — послушно извика жената.

— Там няма никой. — каза Олга. — Вътре не се движи нищо…

— Мамо! — тихо извикаха зад над. Аз се обърнах.

От бившият ми апартамент излезе малко момиче, малко по-голяма от Надя. На около седем-осем години, хубава, с тъжно и изплашено лице. За разлика от майка си тя беше облечена като кукличка — в красива рокличка, бели три четвърти чорапки, лачени пантофки. Нас ни гледаше уплашено, а майка си — с някакво уморено съчувствие.

— Слънце мое! — Жената се отдръпна от вратата на Саушкин. Хвърляше се ту към дъщеря си, ту обратно, гледайки панически към Олга.

— Приберете се в къщи. — тихо каза Олга. — Наводнението спря. Ние ще се разберем със съседа ви. А утре идете във фризьорски салон и си направете маникюр и прическа.

Жената хвана момичето за ръка и се втурна към квартирата си, гледайки ни уплашено.

— Откъде какво се взема и къде какво отива… — замислено каза Олга, гледайки майката и дъщерята.

Докато затваряше вратата, жената изджавка:

— А в асансьора повече не… пишкайте! Ще извикам милиция!

Това „пишкайте“, смекчено заради детето, изглеждаше някак особено ужасно. Сякаш в главата на жената прещракваше някакво реле, опитвайки се да превключи мислите й на нормален ход.

— Болна ли е? — попитах аз Олга.

— Там е работата, че не. — с досада каза Олга. — Психически е здрава! Влизаме през Сумрака…

Аз намерих с поглед сянката си и стъпих в нея.

До мен се появи Олга.

Огледахме се и аз неволно подсвирнах. Целият вход беше обрасъл със синя буцеста гадория. Мъхът висеше от тавана и перилата като ултрамаринова брада, застилаше пода с лазурен килим, беше се оплел около лампите като сини топки, които биха вдъхновили всеки дизайнер за нов стил абажури.

— Много са запуснали входа. — каза Олга с леко удивление. — Впрочем… побъркан вампир и дама-истеричка…

Приближихме се до вратата. Бутнах я — заключено, разбира се. Дори слабите Различни могат да заключват вратата си в първия слой на Сумрака. Попитах:

— По-надолу ли?

Вместо отговор Олга отстъпи назад и силно, с обръщане, удари с крак областта около ключалката. Вратата се отвори.

— Без излишни усложнения. — усмихна се Олга. — Отдавна исках да проверя този удар на практика.

Не започнах да я разпитвам кой я е научил да избива врати. Независимо от увереността на Олга, аз изобщо не бях сигурен, че апартаментът е празен. Влязохме в антрето (със същия син мъх наоколо). И, без да се уговаряме, излязохме от Сумрака.

Колко отдавна не съм бил тук…

И колко отдавна не е имало никой тук. В квартирата стоеше онзи тежък, застоял въздух, който се среща само в изоставените и затворени помещение. Уж никой не го диша, през вентилацията и дупките неизбежно нахлува свеж въздух, но не. Все пак въздухът умира, става безвкусен, като изпит вчерашен чай.

— Не мирише. — с облекчение каза Олга.

Разбрах я. Разбира се, че миришеше — на застояло, на влага, на прах. Но липсваше онзи мирис, който очаквахме, който се бояхме да почувстваме — сладко-гнилия мирис на обезкръвено от вампир тяло. Както едно време, когато нападахме квартирата на Алексей Сапожников, дребен, слабоумен, но именно поради това останал за дълго извън полезрението на Патрулите, сериен вампир…

— Тук поне от месец не живее никой. — съгласих се аз. Погледнах закачалката — зимно палто, кожена шапка… на пода — мръсни тежки боти. Не месец, а доста повече. Стопанинът е отсъствал още от зимата. Не свалих защитните заклинания, които си бях окачил още в колата, но се отпуснах. — Е… да видим как е живял… съществувал.

Започнахме огледа от кухнята. Тук, както и в целия апартамент, прозорците бяха покрити с тежки щори. Посивелият от прах тюл сигурно е трябвало да придава уют. Тюлът сигурно не беше пран поне две години, откакто е починала Полина.

Зад гърба ми Олга щракна ключа на лампата, от което трепнах. Каза:

— Какво ходим в тъмното като Скъли и Мълдър… Провери хладилника.

Аз вече отварях силно бръмчащия корейски хладилник. На кухненската техника й е най-добре без човешки надзор. А виж, компютъра, ако постои половин година, много често започва да се поврежда. Не знам от какво е предизвикано това, не е магия — това е сигурно, в хардуера няма магия.

В хладилника също нямаше нищо ужасно, на което почти не се и надявах. Подозрителният трилитров буркан с плесенясала тъмна течност съдържаше прокиснал доматен сок, направо можеше да си заквасиш домашна бира. Разбира се, не е хубаво да се хабят доматите, но с това престъпление нека се занимава някой Доматен Патрул на служба в Грийнпийс. В отделенията по вратата на хладилника — двеста- и петстотинграмови бутилчици от дебело стъкло. Печатът на Нощния Патрул слабо светеше през Сумрака от всяка бутилка — кръвта беше лицензионна, донорска.

— Дори дажбата си не е допил. — казах аз.

Освен това в хладилника имаше кренвирши, яйца, салам. В камерата — парче месо (говеждо) и пелмени (най-вече — соя). Общо взето, нормалният хранителен набор на самотен мъж. Само спирт липсваше, но с това нищо не може да се направи. Всички вампири са трезвеници по неволя, спиртът мигновено разрушава странният им метаболизъм и представлява силна отрова за тях.

След кухнята надникнах в тоалетната. Водата в чинията беше почти пресъхнала и от канализацията вонеше. Дръпнах верижката и излязох.

— Намери кога. — каза Олга. Аз я погледнах недоумяващо, докато не разбрах, че се е пошегувала. Великата вълшебница се усмихваше, тя също очакваше да види нещо ужасяващо и сега се отпусна.

— За това всяко време е уместно. — отвърнах аз. — Миришеше, затова пуснах водата.

— Добре де, разбрах.

Отворих вратата към банята и открих, че лампата е изгоряла. Може би са я оставили включена? Мързеше ме да търся фенер из джобовете си, затова призовах първичната Сила и запалих над главата си огън от магическа светлина. И трепнах.

Не, не видях нищо ужасно. Вана, мивка, бавно капещ кран, кърпи, сапун, четка за зъби, паста за зъби…

— Виж. — казах аз, усилвайки светлината.

Олга се приближи и надникна през рамото ми. И замислено каза:

— Любопитно.

На огледалото имаше надпис. Не, не с кръв, а с трицветна паста за зъби, която придаваше на изсъхналия надпис неволно сходство с цветовете на руското знаме. С големи печатни букви, и неизвестно защо бях сигурен — с пръстите на Генадий Саушкин, на огледалото беше написано:

ПОСЛЕДЕН ПАТРУЛ

— Нито една тайнствена история не минава без надписи на стените или огледалата. — каза Олга. — Макар че, разбира се, надписът трябва да е с кръв…

— Тази паста за зъби също върши работа. — отвърнах аз. — Червена, синя, бяла. По традиция цветовете на Инквизицията са сиво и синьо.

— Знам. — замислено каза Олга. — Мислиш, че е нарочно? Вампир, Инквизитор, целител?

— Вече не знам къде е нарочно и къде — съвпадение. — признах аз.

Минахме по късия коридор и надникнах в хола. Тук лампите светнаха.

— Някак симпатично е тук. — каза Олга. — Апартаментът е лош, а ремонтът е направен много добре.

— Генадий по професия е строител. — поясних аз. — Той си правеше всичко в къщи, а и на мен помагаше… е, тогава не знаех какъв е той. Взимаше много добра заплата.

— Естествено, щом не е пил. — съгласи се Олга и тръгна към спалнята.

— Много е акуратен. — продължавах да хваля Генадий, сякаш не бяхме дошли да упокоим вампира, а го препоръчвах на Олга за ремонт на апартамента й. — Не оставяше никакъв боклук след себе си.

Зад гърба ми се дочу сподавен звук. Обърнах аз.

На Олга й се повдигаше. Тя се облегна на рамката на вратата, обръщайки гръб на спалнята и повърна директно върху стената. После вдигна поглед към мен, изтри устата си с ръка. Каза:

— Акуратен… Да. Разбрах.

Изобщо не ми се искаше да видя това, което толкова не се хареса на Олга.

Но все пак тръгнах към вратата на спалнята. Още по пътя краката ми омекнаха.

— Чакай да се отдръпна. — измърмори Олга, освобождавайки ми място.

Надзърнах в спалнята. Няколко секунди осмислях това, което виждах.

Олга напразно се отдръпна. Аз дори не успях да се обърна, а избълвах обяда си директно в спалнята, през прага. Интересно, да се сбогуваш през прага е лоша поличба, а да повръщаш?