Сергей Лукяненко
Последен патрул (4)

ТРЕТА ГЛАВА

Туристите са най-ужасната порода хора. Понякога имам смътното подозрение, че всеки народ изпраща зад граница най-неприятните си представители — най-шумните, най-невъзпитаните, най-небрежните. Но сигурно нещата са по-прости. Сигурно в главата на всеки човек сработва таен превключвател „работа-почивка“ и изключва осемдесет процента от мозъка.

Впрочем, и останалите двайсет са повече от достатъчни за почивка.

Аз вървях сред тълпата, която бавно се придвижваше към замъка на хълма. Не, не възнамерявах да изучавам суровата обител на гордите шотландски крале. Просто исках да почувствам атмосферата на града.

Атмосферата ми хареса. Както във всяко туристическо място, веселието беше отчасти изкуствено, понякога — предизвикано от алкохола. И все пак хората наоколо се радваха на живота, усмихваха се и за кратко забравяха тегобите си.

Автомобили почти нямаше, повечето бяха таксита. Хората се придвижваха пеша — потоците, вървящи към замъка и обратно, се смесваха, завъртаха се около играещите посред улицата артисти, тънки ручейчета се вливаха в пъбовете, изтичаха през вратите на магазините. Безкрайна човешка река.

Прекрасно място за Светъл Различен. Макар и уморително.

Свивайки в пресечката, аз бавно се спуснах надолу, към оврага, разделящ града на нова и стара част. Тук също имаше и пъбове, и лавки за сувенири. Но туристите бяха по-малко, ритъмът на карнавала затихна. Проверих картата — това беше по-лесно, отколкото да използвам магия — и тръгнах към моста над широкия овраг, който някога е бил езерото Лох-Нор. Сега езерото-овраг беше достигнало последния етап от еволюцията и се бе превърнало в парк, място за разходка на гражданите и онези туристи, на които са им омръзнали шума и суетата.

На моста отново беше пълно с туристи. Окупирали двуетажните екскурзионни автобуси, наблюдаваха уличните артисти, ядяха сладолед, замислено разглеждайки стария замък на хълма.

А на полянката играеха, размахвайки саби, казаци.

Покорявайки се на срамежливото любопитство, с което мотаещият се турист гледа работещите в чужбина сънародници, аз се приближих към тях.

Яркочервени ризи. Широки шалвари. Саби от титанова сплав — за да проблясват красиво при фехтовката и за да се размахват по-лесно. Застинали усмивки.

Четирима мъже танцуваха и приклякваха.

И разговаряха — макар и с украински акцент, но на чист руски език. Може даже да се каже — на таен език. В по-цензуриран вариант това би звучало така:

— Твойта мама! — процеждаше през зъби бодро подскачащият фалшив казак. — Мърдай, мършо! Дръж ритъма, капут спукан!

— Я върви на…! — без да престава да се усмихва, му отвръщаше втория — Не се мотай, махай с ръце, кинтите бягат!

— Таня, кучко! — подхващаше третия. — Излизай!

Момиче с рокля на цветя започна да танцува, давайки малка почивка на „казаците“. Но все пак успя да отвърне достойно:

— Козли такива, цялата подгизнах, а вие си чешете яйцата!

Започнах да се измъквам от жужащата с камери и щракащата с фотоапарати тълпа. До мен някакво момче отчетливо попита на руски своя спътник:

— Направо ужас… винаги ли псуват така, как мислиш?

Да, интересен въпрос. Винаги ли? Или само в чужбина? Всички? Или само нашите? С тази наивна и странна вяра, че никой извън Русия не знае руски?

По-добре да си мисля, че така си общуват всички улични артисти.

Автобуси.

Туристи.

Пъбове.

Магазини.

Обикаля мим, опипвайки несъществуващите стени — тъжен човек в невидим лабиринт.

Невъзмутим негър в килт свири на саксофон.

Разбирах защо не бързам към „Шотландските подземия“. Трябва да попия този град. Да го почувствам — с кожата, с тялото си… с кръвта във вените си.

Ще пообиколя с тълпата още малко. А после ще си купя билет и ще отида в стаята на страха.

 

 

Атракциона не работеше. На каменните опори на моста имаше огромна рекламна табела. Стилизираната като „вход в древно подземие“ двукрила врата беше отворена, но на нивото на гърдите беше опъната връвчица. На нея висеше табелка, която вежливо уведомяваше, че атракциона е закрит по технически причини.

Честно казано, бях учуден. Виктор е бил убит преди пет дена. Достатъчен срок за всяко полицейско разследване. А Нощният Патрул на Единбург би огледал всичко необходимо дори без да уведомява хората.

Но — затворено…

Свивайки рамене, аз повдигнах връвта, гмурнах се под нея и започнах да се спускам по тясна и тъмна стълба. Металните решетъчни стъпала кънтяха глухо под краката ми. След два „етажа“ се появиха тоалетни, после — тесен коридор със затворени каси. Нарядко светеха лампи, но сигурно не бяха онези, които създават мрачна атмосфера за посетителите. Обикновени бледи енергоспестяващи лампи.

— Има ли някой жив? — извиках аз на английски и сам се поразих от двусмислеността на думите си. — Хей… има ли някой… Различен?

Тишина.

Минах през няколко стаи. На стените висяха портрети на хора със зверски мутри. Текстовете в рамки разказваха за престъпници, маниаци, човекоядци, чернокнижници. В шкафовете — груби фалшификати на отрязани ръце и крака, колби с тъмни течности, инструменти за изтезания. От любопитство ги погледнах през Сумрака. Фалшификат — с тях не са измъчвали никого, нямаше ни най-малки остатъчни следи от страдание.

Прозях се.

Над главата ми бяха опънати въжета, които трябваше да изобразяват паяжина. Върху тях — окачени дрипи, още по-нагоре се виждаше метален таван с нитове колкото чинии. Атракционът беше приспособен от чисто утилитарно, техническо помещение.

Нещо ме тревожеше…

— Има ли някой? Живи или мъртви, обадете се! — отново повиках аз. Отново не дочаках отговор. Не, все пак какво ме притесни? Току-що… някаква неправилност… когато гледах през Сумрака…

Аз отново се огледах, използвайки сумрачното си зрение.

Точно така! Ето го несъответствието!

Наоколо нямаше син мъх — безобидния, но неприятен паразит. Той расте на първия слой на Сумрака, единственият постоянен обитател на тази сива, скрита част на мирозданието. Тук, където хората постоянно изпитваха страх, дори и несериозен, панаирен, синият мъх трябва да е плъзнал навсякъде. Да виси от тавана като мъхест сталактит, да застила пода с отвратително мърдащ килим, да украсява стените.

Но мъх нямаше.

Някой редовно чисти помещението? Изгаря го — ако е Светъл, или го замразява — ако е Тъмен?

Какво пък, ако сред сътрудниците има Различен, това ще ми помогне.

Сякаш в отговор на мислите ми се чуха стъпки. Бързи — сякаш някой беше чул виковете ми и бързаше отдалеч, през лабиринта от гипсокартонени прегради. Минаха още няколко секунди и оцветената в черно врата, водеща от това помещение към следващото, се отвори.

И влезе вампир.

Не истински, разбира се. Обикновена човешка аура.

Маскиран.

Черен плащ, гумени зъби в устата, блед грим на лицето. Много качествен грим. Само рижите къдрави коси не пасваха в картинката. Сигурно му е писнало да слага черната перука по време на работа. Не съответстваше и пластмасовата бутилка с минерална вода, от която гостът тъкмо смяташе да отпие.

Момчето ме видя и се намръщи. Добродушното лице стана ако не зло, то строго, назидателно. Той вдигна ръка към устата си и се извърна за секунда. Когато отново ме погледна, вампирските зъби бяха изчезнали.

— Господине?

— Тук ли работите? — попитах аз. Не ми се искаше да използвам магия и да пречупвам волята му. Винаги можеш да се разбереш просто така. По човешки.

— Да, но атракциона е затворен. Временно.

— Заради убийството ли? — попитах аз.

Момчето се намръщи. Сега вече със сигурност не беше дружелюбен.

— Господине, не знам кой сте… Това е частна собственост. В момента е затворена за посетители. Моля ви, да тръгваме към изхода.

Той направи крачка към мен и дори протегна ръка, с целия си вид изразявайки готовност да ме изгони със сила.

— Бяхте ли тук, когато убиха Виктор Прохоров? — попитах аз.

— Кой сте вие, всъщност? — Момчето се напрегна.

— Негов приятел. Днес долетях от Русия.

Лицето на момчето се промени. Започна да отстъпва, докато не опря гръб във вратата, от която дойде. Бутна я, но вратата не се отвори. Признавам, вината за това беше моя.

Сега вече момчето се паникьоса.

— Господине… не съм виновен! Всички тъгуваме за смъртта на Виктор! Господине… товарищ!

Последната дума я каза на руски. От кой ли стар екшън я е запомнил?

— Ама какво ви е? — Вече се разстроих и аз. Приближих се към него. Нима ми провървя и случайно се натъкнах на човека, който знае нещо, който е замесен в убийството? Иначе защо е тази паника?

— Не ме убивайте, не съм виновен! — изтърси момчето. Сега кожата му беше по-бяла и от грима. — Товарищ! Спутник, водка, перестройка! Горбачов!

— Виж, за последната дума в Русия направо могат да те убият. — промърморих аз и бръкнах в джоба за цигарите.

Фразата се оказа много неподходяща. И движението не беше по-добро. Очите на момчето се подбелиха и той рухна на земята. Бутилката с минерална вода падна до него.

 

 

От чист инат все пак се справих и без магия. Помогнаха потупванията по бузите и глътка вода. А после — грижливо предложената цигара.

— Лесно ти е да се смееш. — мрачно каза момчето, когато двамата се разположихме на фалшивите кресла за измъчване. На седалката имаше дупка, в която заплашително се спотайваше кол на храпово колело. — Смешно ти е на теб…

— Не се смея. — казах аз.

— Смееш се, но наум. — Момчето дръпна жадно от цигарата. Протегна ми ръка: — Жан.

— Антон. А пък аз си помислих, че си шотландец.

Жан тръсна къдриците си с лека гордост.

— Не… французин. От Нант съм.

— Учиш ли тук?

— Заработвам малко.

— Слушай, а защо си облякъл този идиотски костюм? — попитах аз. — Нали няма посетители.

Жан се изчерви — бързо, както могат само рижите и албиносите.

— Шефът ме остави да дежуря днес, докато не отворят атракциона. Чакам… ако полицията поиска да провери още нещо. Но сам ми е неуютно. В костюма… ми е по-спокойно.

— Едва не се насрах. — оплаках се аз. Няма нищо по-хубаво за снемане на стрес от такива долнопробни приказки. — А ти от какво се изплаши?

Жан ме погледна накриво. Вдигна рамене:

— А откъде да знам? Тук убиха момчето. Сякаш ние сме виновни за нещо… но за какво? А той е руснак! Малко ли… всички знаят как свършва това… Започнахме да обсъждаме, първо на шега… После някак по-сериозно. Ами ако дойде бащата, брата или някой приятел… и започне да трепе всички.

— Ето какво било. — съобразих аз. — Е… мога да те уверя, че в Русия кръвното отмъщение не е много разпространено. Между другото, при шотландците също го има.

— Ами аз какво казвам? — непоследователно се съгласи Жан. — Истинско варварство. Диващина! Двайсет и първи век, цивилизован свят…

— И прерязано гърло. — продължих аз. — Какво все пак стана с Виктор?

Момчето отново ме погледна накриво. Дръпна от цигарата си и поклати глава:

— Струва ми се, че лъжеш. Не си приятел на Виктор. Ти си от руското КГБ. Изпратили са те да разследваш убийството. Нали?

Този май наистина е прекалил с гледането на екшъни. Досмеша ме.

— Нали разбираш, Жан, — полугласно казах аз, — че нямам право да отговоря на въпроса ти.

Французина закима сериозно. После грижливо изгаси цигарата на пода.

— Да тръгваме, руснако. Ще ти покажа мястото. Само че повече не пуши, че наоколо всичко е от парцали и картон — ще пламне като барут!

Той бутна вратата и тя, разбира се, се отвори леко. Жан я огледа замислено и сви рамене. Минахме през още няколко стаи.

— Ето го проклетият вампирски замък. — мрачно каза Жан. Опипа стената, щракна ключа — и светлината стана доста по-силна.

Да, тук тъмнината е по-подходяща. Без нея атракциона изглеждаше просто нелепо. „Кървавата река“, по която трябваше да се плува към вампирите, представляваше дълъг метален жлеб, широк около три метра. Жлебът беше запълнен с вода.

Плитко.

Горе-долу до коленете.

Металната баржа, разбира се, не плаваше по водата. Бутнах я с крак и разбрах, че лодката стои на дъното на някакви колела. Под водата се виждаше и металното въже, което дърпаше лодката от единия „пристан“ до другия. Общата дължина на жлеба не беше повече от петнайсет метра. В средата на пътя желязното корито се скриваше в стая, оградена с тежки завеси (сега отдръпнати). Под тавана на стаята се виждаше внушително голям вентилатор. На едната стена беше грубо нарисуван мрачен замък, стоящ на скала.

Минах по носа на баржата и надникнах в тъмната стая. Да, много идиотско място за да се простиш с живота си. Така… след пет дни следите може да са изчезнали, но все пак ще опитам.

Погледът през Сумрака не помогна. Открих слаби следи на Различни — Светли и Тъмни, но това бяха експертите на Патрулите, разследващи мястото. Нямаше никакви признаци за „вампирска пътечка“. Но еманациите на смъртта се усещаха. И доста явно — сякаш не бяха минали пет дни, а най-много час-два. Ох, лошо е умирало момчето…

— А кой озвучава? — попитах аз. — Сигурно се чуват разни „ох“ и „ах“, страшен вой? Не може да возите туристите в тишина?

— Запис. — тъжно каза Жан. — Ето там има високоговорители, там също…

— И никой не наглежда туристите? — попитах аз. — Ами ако на някой му стане лошо?

— Наглеждаме ги. — неохотно призна Жан. — Виждате ли там, отляво, дупката в стената? Там задължително има някой и наблюдава.

— В тъмното?

— С прибор за нощно виждане… — Жан се смути. — Обикновена камера с режим за нощни снимки. Стоиш и гледаш екрана…

— Аха… — кимнах аз. — И какво видя, когато убиваха Виктор?

Дали се беше поуспокоил, или беше се примирил, но не отрече нищо. Само попита:

— Защо решихте, че съм бил аз?

— Защото си в костюм на вампир. Ами ако някой от посетителите също снима с камера с нощен режим? За това е и гримът, нали? Мисля че всеки от вас си има някаква роля, значи по време на представлението си носил този костюм и си бил наблизо.

Жан кимна:

— Да, така е. Бях там. Само че нищо не видях, вярвайте ми. Всички седяха спокойно. Никой не нападаше, никой не се приближаваше.

Не му обясних, че гладният вампир (а той трябва да бъде много гладен, за да ловува толкова нагло) не може да бъде заснет на нощен режим — такива снимки се правят с инфрачервени лъчи. А гладният вампир не е по-топъл от околната среда. Може би ще има леки следи по лентата…

— Записвахте ли?

— Не, разбира се. Защо да хабим лентата?

Клекнах и потопих ръка във водата. Водата беше хладна и застояла. Явно никой не си беше направил труда да я смени… впрочем, ако разследването не е приключило, тогава ясно…

— Видяхте ли нещо? — с любопитство попита Жан.

Не отговорих. Гледах към водата през спуснатите си клепачи. Гледах със сумрачния поглед, който прониква през реалността в същината на нещата.

Жлебът беше пълен с мътни кристали. По кристалите имаше кървавочервени жилки. На дъното на жлеба се въртеше оранжева утайка.

Във водата имаше човешка кръв.

Много кръв.

Около четири литра.

Ето значи откъде са тези силни еманации на смъртта. Кръвта помни най-много от всичко на света.

Ако в полицията са се сетили да направят добър анализ на водата, са разбрали, че цялата кръв на Виктор е изсипана в канавката. Че никакви вампири не са замесени в престъплението.

Впрочем, полицията не е търсила вампири. Сигурно и анализ са направили. А ако не са, то просто защото не са се съмнявали в резултата. По гърлото — храс, кръвта зад борда — бълбук… Само на Различен може да хрумне идиотската мисъл да търси вампир в атракциона!

— Кутийката просто се отваряла. — измърморих аз докато се надигах. — Мамка му…

Да, жестоко убийство. И на убиеца е присъщ доста черен хумор. Само че това вече не е наша работа. Нека полицията в Единбург да води своето разследване.

Тогава защо са убили момчето? Уви, глупав въпрос. За смъртта съществуват доста повече причини, отколкото за живота. Момчето е младо, горещи се. Бащата — бизнесмен и политик. Може да е пострадал по собствена вина, заради делата на баща си и изобщо без причина.

Да, Хесер и Завулон се изложиха едновременно. Видяха опасност там, където я няма и никога не я е имало.

— Благодаря за помощта. — казах аз на Жан. — Аз ще тръгвам.

— Все пак си руски полицай. — с удовлетворение каза Жан. — Забеляза ли нещо?

Усмихвайки се многозначително, аз поклатих глава.

Жан въздъхна:

— Ще те изпратя, Антоне.

 

 

Близо до „Подземията“ имаше симпатичен пъб с името „Дърдавец^[1] и флагче“. Три малки залички с общи части, тъмни стени и таван, стари лампи, бирени халби, картини. Бар-стойка с десетина крана и цяла батарея бутилки — само уискито беше поне петдесет вида. Тук имаше всичко, което може да ти хрумне при думата „шотландски пъб“, за радост на многоезичните туристи.

Спомних си думите на Семьон и си поръчах хагис и супата на деня. Взех от барманката — масивна, с ръце, напомпани от непрекъснатата работа с бирените кранове, — халба „Гинес“. Отидох в далечната зала — най-малката, където имаше свободна маса. До мен обядваха група японци. През още една маса, до прозореца, пиеше бира мустакат, пълен, възрастен господин, явно местен. Видът му беше унил, като на московчанин, който по погрешка се е озовал на Червения площад. Отнякъде се дочуваше музика, за щастие — тиха и мелодична.

Супата се оказа обикновен бульон с яйце и сухари, хагиса — просто шотландския вариант на телешки салам. Но аз изядох и супата, и хагиса, и полагащите се към него пържени картофки, след което счетох туристическата програма за изпълнена.

Най-много ми хареса бирата. Допих си халбата и позвъних в къщи. Поговорих малко със Светлана и й съобщих, че няма да се задържам много — всичко се разреши много бързо.

Преди да позвъня на началника на единбургския Нощен Патрул, си взех още една халба бира. Намерих в телефонния списък номера на Фома Лермонт и го набрах.

— Слушам ви. — вежливо ми отговориха след две позвънявания. И интересно — отговориха ми на руски.

— Добър ден, Томас. — казах аз, решавайки все пак да не използвам руското име Фома. — Казвам се Антон Городецки и съм ваш колега от Москва. Хесер ме помоли да ви предам много поздрави.

Всичко това ужасно приличаше на лоша шпионска история. Дори се намръщих.

— Здравейте, Антоне. — непринудено ми отвърнаха. — Тъкмо очаквах вашето позвъняване. Как мина пътуването?

— Прекрасно. Настаних се в симпатично хотелче, малко тъмничко, но затова пък е в центъра. Разходих се из града и малко под града. — Вече бях набрал инерция. Оказа се доста забавно да говориш с езопов език. — Може ли да се срещнем?

— Разбира се, Антоне. Сега ще дойда при вас. — обеща събеседникът ми. — Макар че… може би вие ще се преместите при мен? Мястото ми е доста уютно.

Вдигнах глава и погледнах възрастния господин, седящ до прозореца. Високо чело, гъсти вежди, остра брадичка, умни иронични очи. Господинът прибра мобилния телефон в джоба си и с жест посочи към свободният стол.

Да, имаха много общо с Хесер. Не във външния вид, разбира се, а в маниера на общуване. Сигурно Томас Лермонт се справя със самозабравилите се подчинени не по-зле от Борис Игнатиевич.

Взех си халбата и се преместих на масата на ръководителя на единбургския Нощен Патрул.

— Наричай ме Фома. — първи заговори той. — Ще ми е приятно да си спомня за Хесер.

— Отдавна ли се познавате?

— Отдавна. Хесер има и по-стари приятели, аз — не… Много съм чувал за тебе, Антоне.

Замълчах. Нямаше какво да отговоря, до вчера не бях чувал за ръководителя на единбургския Нощен Патрул.

— Говорил си с Брус. Как ти се стори нашия Господар на вампирите?

Позабавих се с отговора, формулирайки своите впечатления:

— Зъл, нещастен, ироничен. Но те всички са зли, нещастни и иронични. Разбира се, не е убивал Виктор.

— Ти си го притиснал. — не попита, а констатира Фома.

— Да. Така се получи. Той не знае нищо.

— Не се оправдавай. — Лермонт отпи от бирата си. — Получи се много удачно. Самолюбието ще го накара да мълчи, а ние получихме информация… Добре, какво видя в „Шотландските подземия“?

— Страшилка за деца. Атракциона е затворен, но успях да поговоря с един от актьорите. И да огледам местопроизшествието.

— Е? — оживи се Лермонт. — И какво разбра, Антоне?

Годините общуване с Хесер не бяха минали напразно. Сега моментално усещах кога властната началническа ръка възнамерява да бутне в калта самодоволният млад маг.

— Тази „Кървава ръка“, където са заклали Виктор… — Погледнах към невъзмутимия Лермонт. Коригирах се: — Където са убили Виктор. Във водата има кръв. Много човешка кръв. Изглежда, че не вампир е източил кръвта на момчето. Срязали са му артерията и са го държали, докато кръвта се е изливала в канавката. Но трябва да се направи анализ на водата. Може да привлечем и полицията, да направят ДНК-анализ…

— Ох, тази ваша вяра в технологиите. — Фома се намръщи. — В канавката е кръвта на Виктор. Проверихме още първият ден. Най-елементарна магия за подобие, достатъчно е пето ниво на Силата.

Но аз не възнамерявах да се предавам. Общуването с Хесер ме е научило и на изкуството да се измъквам.

— За нас не е интересно, но трябва да подскажем тази идея на полицията. Нека и те да разберат, че кръвта е изсипана в канавката. Това ще им помогне в разследването, а едновременно с това ще пресече всички слухове за вампири.

— Нашата полиция е много добра. — спокойно каза Фома. — Те също са проверили всичко и водят разследване. А пресичането на глупави слухове не е в тяхната компетенция. Кого го интересуват глупавите „жълти“ вестници…

Аз се ободрих. Каквото и да говорим, аз бързо и точно проведох правилното разследване.

— Предполагам, че нашето вмешателство вече не е необходимо. — казах аз. — Убийството е зло, но нека хората сами се борят със своето зло. Наистина, жалко за момчето…

Фома кимна и отпи още бира. После каза:

— Жалко за момчето, да… Антоне, а какво да правим с ухапването?

— Какво ухапване?

Фома леко се наведе през масата и каза шепнешком:

— На шията на Виктор няма рана, Антоне. Това са следи от вампирски зъби, без никакво съмнение. Лошо, нали?

Почувствах как ушите ми пламнаха. Попитах глупаво:

— Сигурно ли е?

— Напълно. Е, откъде убиецът ще знае устройството и функциите на вампирският зъб с такава точност? Латералните жлебове, каналите на Дракула, винтовото усукване при проникване…

Вече гореше цялото ми лице. Сякаш наяве видях класната стая, в която някога се учих, Полина Василевна с показалката и големият гумен макет на масата: нещо остро, усукано, завито като тирбушон, с бяла пластмасова табелка, на която с черни букви пишеше: „Десен очен (работен) зъб на вампир. Макет. Мащаб 25:1“. Някога макетът се движеше, при натискане на бутон се удължаваше и започваше да се върти. Но моторчето бе изгоряло отдавна, никой не си направи труда да го поправи и зъбът бе застинал завинаги между маскировъчно и работно положение.

— Прибързах с изводите. — признах аз. — Вината е моя, господин Лермонт.

— Не си виновен, просто ти се е искало да не замесени Различни. — великодушно каза Фома. — Ако беше прегледал резултатите от аутопсията, щеше да разбереш, че версията ти е неправилна. Е, какво ще кажеш?

— Ако вампирът е бил много гладен и е изсмукал човека докрай, — аз се намръщих, — то би могъл и да повърне. Но не всичката кръв… Във водата имаше ли следи от анестезиращ разтвор?

— Нямаше. — Фома кимна одобрително. — Впрочем, това няма значение, вампирът може да е бързал и да е минал без обезболяване.

— Могъл е. — съгласих се аз. — Значи или му е прилошало, или го е ухапал и го е държал, докато му изтече кръвта. Но защо?

— За да заблуди всички и да обърка разследването.

— В това няма никакъв смисъл. — аз поклатих глава. — Защо да обърква? Защо едновременно оставя следи от вампирско ухапване и излива кръвта? Те се отнасят много грижливо към нея, не я изливат напразно. Нашите вампири даже имат поговорка, за новаците: „Пролял си кръв на земята — все едно си ударил майка си“.

— Винаги може да се намери смисъл. — наставнически каза Фома. — Например — убиецът-вампир е трябвало да насочи подозренията към млад и гладен вампир. Затова е ухапал момчето, но не е пил, а е излял кръвта, надявайки се, че няма да я открият. Или вампирът е бил гладен, ухапал го е, но веднага се е опомнил и е предпочел да излее кръвта, за да създаде видимост за фалшификация на данните…

Напълно увлечен, аз замахах с ръце, чувствайки се сякаш разговарям с Хесер:

— Стига, Бо… Фома! Могат да се измислят много версии, но още не съм срещал гладен вампир, който би се отказал от кръвта, след като е забил зъбите си. Това е безполезен спор. Много по-важно е защо са убили момчето. Случайна жертва? Тогава наистина трябва да търсим гастролиращ вампир. Или някой е искал да убие именно Виктор?

— Вампирът може да убие човек с един удар. — каза Фома. — Дори без да го докосва. Защо да оставя следи? Виктор можеше да умре от сърдечен удар и никой нямаше да заподозре нищо.

— Съгласен съм. — кимнах аз. — Тогава… тогава вашият Господар е прав. Това е някакъв гастролиращ вампир, а момчето му е попаднало случайно. Ухапал го е, изпил го е, изплашил се е, повърнал е кръвта…

— Така изглежда. — съгласи се Фома. — Но нещо ме тревожи, Антоне.

Мълчаливо допихме бирата си.

— Опитвахте ли да снемете следи от тялото? — попитах аз.

Нямаше нужда да уточнявам, че имах предвид отпечатък от аурата.

— На мъртвец — от мъртвец? — Фома скептично поклати глава. — Никога не сме успявали. Но опитвахме, да. Нямаше следи… Кажи ми патрулен, а какво друго необичайно видя в „Подземията“?

— Там работят Различни. — казах аз. — Никъде няма син мъх, а мястото е пълно с емоции. Някой почиства редовно.

— Там не работят Различни. — измърмори Фома. — Там не расте син мъх.

Погледнах недоверчиво към Фома.

— Опитахме се да внесем отвън. Изсъхва и се разпада до един час. Такава природна аномалия…

— Ами… случва се, сигурно. — казах аз, отбелязвайки си мислено, че трябва да се поровя в архивите.

— Случва се. — призна Фома. — Антоне, искам да те помоля да не спираш разследването си. Нещо ме тревожи. Опитай да поговориш с приятелката на Виктор.

— Момичето още ли е тук?

— Разбира се. Полицията я помоли да не напуска града. Хотел „Апекс-Сити“, тук наблизо. Предполагам, че за теб ще е по-лесно да установиш контакт с нея.

— Подозирате ли я в нещо?

Фома поклати глава:

— Обикновен човек… Не, работата е друга. Тя преживява тежко смъртта на любовника си, охотно сътрудничи с полицията. Мой сътрудник също разговаря с нея… под прикритието на следовател. Но може би някой сънародник по-лесно би установил контакт с нея. Ами ако тя си спомни още нещо? Жест, поглед, дума — някаква дреболия. Изобщо не искам да прекратявам това разследване и да оставя всичко на полицията.

— Добре би било да се срещна и със собственика на „Шотландските подземия“. — казах аз.

— Това няма да помогне с нищо. — отхвърли предложението ми Фома.

— Защо?

— Защото тези глупави „Подземия“ са мои! — с отвращение каза Фома.

— А… — Аз се запънах. — Е… но тогава…

— Какво тогава? Имам малък холдинг, „Scottish colours“, занимава се с туризъм. Нашият Нощен Патрул е акционер на холдинга, печалбите финансират оперативната ни дейност. Организираме музикални и циркови изпълнения, притежаваме части от няколко ресторанта, четири пъба, „Шотландските Подземия“, три екскурзионни автобуса и агентство, което вози туристи до езерото. А от какво друго да правим пари? — Той се усмихна. — Цял Единбург живее за сметка на туристите. Ако се окажеш в Глазгоу, в покрайнините — не се плаши. Ще видиш рушащи се сгради, затворени ресторанти, бездействащи заводи. Промишлеността умира. В Европа е неизгодно да се произвеждат стоки, в Европа е изгодно да предлагаш услуги. Какво му остава на стария бард, освен да организира концерти и атракциони?

— Разбирам, просто се изненадах…

— Там не работят Различни. — повтори Фома. — Странно място е това… не расте син мъх… затова някога купих тази земя. Но нищо необичайно не открих.

— Тогава може би това убийство е удар срещу вас? — попитах аз. — Срещу вас лично и срещу Нощният Патрул на Единбург. Някой иска да компрометира Светлите?

Фома се усмихна и се надигна от стола.

— Точно за това ми трябваш, Антоне. За да участва в разследването силен маг отвън. Поговори с Валерия, става ли? И не отлагай.

 

 

Но се наложи да отложа срещата с Валерия.

Вече приближавайки се към хотела, аз видях поредната тълпа туристи, събрала се около поредния артист. Над главите на хората излитаха като дъга малки разноцветни топчета — и неизвестно защо веднага разбрах кого ще видя. Въпреки, че Егор се нарече илюзионист, а не жонгльор.

Всъщност артистите там бяха петима. Трима младежи в ярки „циркови“ дрехи в момента почиваха. Младо момиче с развяваща се полупрозрачна рокля обхождаше зрителите с поднос, който доста охотно се пълнеше с монети и банкноти.

В момента „играеше“ само Егор. Той беше с черен костюм, бяла риза, папийонка — елегантен и подчертано разграничен от ярката, лятно облечена тълпа.

Егор жонглираше с цветни топчета. Не, не просто жонглираше… Дясната му ръка сякаш изстрелваше във въздуха червени, сини и зелени топчета, не по-големи от вишна. Отворената му длан се обръщаше преднамерено бавно, демонстрирайки, че в нея няма нищо. После пръстите се свиваха, ръката рязко се вдигаше нагоре — и във въздуха се издигаше поредното топче. Лявата ръка ловеше падащите топчета, скриваше ги в юмрук, прекъсваше дъгата и моментално се отваряше — празна.

Топчетата се появяваха от нищото и изчезваха в нищото. Те ставаха все повече — сякаш Егор не успяваше да извади от въздуха всичко, което подхвърляше. Цветната парабола ставаше все по-ярка и по-плътна, превръщаше се в цветен шнур. Движенията на пръстите му се ускориха дотолкова, че вече излязоха извън пределите и на най-ловкия жонгльор. Зрителите затаиха дъх. Уличният шум приближаваше към замрялата тълпа — и затихваше като прибой от далечно море. Цветният шнур проблясваше в ръцете на Егор.

Напрежението нарастваше. Момичето спря да събира пари — и без това вече никой не я гледаше, — обърна се към Егор и го загледа с влюбени възторжени очи.

Егор рязко тръсна ръце — и в тях се появи трептяща разноцветна лента.

Зрителите започнаха да аплодираха, сякаш събудени от сън.

Спомних си старият анекдот за фокусника, който кандидатствал за работа в цирка: „Излизам на сцената и жонглирам с разноцветни рибки, представяте ли си? После те излитат до самия купол — и изчезват. Само че още не съм измислил как да направя това…“

Бедният глупав фокусник. За да направиш това, трябва да си Различен. Дори и неиницииран.

Всъщност, дори без инициация, без първо влизане в Сумрака, Различният е способен на повече неща от обикновения човек. А при Егор всичко е по-сложно. В детството си той влезе в Сумрака. Дори достигна второ ниво, макар и с помощта на чужда Сила; неговите способности са минимални.

Но той избягна окончателната инициализация. И остана такъв, какъвто е — неопределил се Различен, не умеещ съзнателно да контролира възможностите си, непривързан нито към Светлината, нито към Тъмнината. Неговата Книга на Съдбата беше пренаписана, върнаха го в изходното състояние, дадоха му възможност отново да избира — но той се отказа от избора.

И реши, че е обикновен човек.

Дори самият Егор не разбира как прави своя номер. Той смята, че много ловко жонглира с топчетата, прехвърляйки ги незабележимо от ръка в ръка, преди отново да ги хвърли нагоре. А после много ловко подменя топчетата с някаква специална лента, утежнена на няколко места за удобство.

Всъщност такъв фокус е невъзможен.

Но Егор е сигурен, че прави номера без всякаква магия. Като обикновен ловък човек.

Зрителите ръкопляскаха. На лицата им имаше жив, неподправен възторг, какъвто можеш да видиш в цирка само у децата. За миг светът за тях стана вълшебен и удивителен.

Те не знаят, че той наистина е такъв — нашият свят…

Егор се поклони и бързо мина по кръга — не събираше пари, макар че му подаваха банкноти, а просто се вглеждаше в лицата на зрителите.

Та той се зарежда! Без да разбира, се зарежда от емоциите на зрителите!

Започнах припряно да се измъквам от тълпата. Но отзад пречеха зрители, в краката ми се мотаеха деца, в ухото ми дишаше полуголо девойче с обеци на устната. Не успях — Егор ме забеляза. И спря.

Не ми оставаше нищо друго, освен да разперя ръце.

Егор се поколеба, после прошепна нещо на вървящото след него момиче с подноса. И се вряза в тълпата. Хората му правеха път, но одобрително го потупваха по рамото, говорейки нещо възхитено на различни езици.

— Извинявай, тук съм случайно. — виновно казах аз. — Изобщо не очаквах да те видя.

Той ме погледна изпитателно, после кимна:

— Вярвам ти.

Е, да, той сега е на върха на Силата си. Интуитивно чувства лъжата.

— Ще тръгвам. — казах аз. — Добро представление направи, загледах се.

— Чакай, трябва да си разквася гърлото. — Егор тръгна до мен. — Пет пъти се препотих.

Някакво любопитно момченце настоятелно го хвана за ръкава. Егор вежливо спря, разкопча маншетите на ризата си и демонстрира, че там няма нищо. После извади от въздуха сребристо топче и го връчи на недоверчивият зрител. Хлапето изписка от възторг и хукна към стоящите наблизо родители.

— Супер. — похвалих го аз. — Даваш ли представления в Москва? Бих завел дъщеря си на цирк.

— В Москва — не. — Егор се намръщи. — Знаеш ли колко е трудно да пробият у нас младите в цирка?

— Досещам се.

— Ако не си от цирково семейство, ако не си скачал на манежа от петгодишен и нямаш връзки… А ако ти предлагат работа в чужбина… — Егор се намръщи. — Да вървят по дяволите! Догодина започвам във френски цирк, сега обсъждаме договора, нека после се пукнат от яд…

Седнахме на масичка пред близкото кафе. Егор поръча чаша сок, аз — двойно еспресо. Отново ми се доспиваше.

— В крайна сметка заради мен ли си тук, или не? — рязко попита Егор.

— Та аз дори не предполагах, че летиш за Единбург! В командировка съм съвсем по друг повод!

Егор ме гледаше подозрително. После въздъхна и каза:

— Тогава извинявай. Нещо избухнах в самолета. Не харесвам твоята фирма… няма за какво да я харесвам.

— Всичко е наред. — аз протестиращо вдигнах длани. — Не се обиждам. Няма нужда да харесваш фирмата ни, тя не заслужава това.

— Ъхъ. — Егор замислено гледаше в чашата с портокалов сок. — Как е там? Още ли Хесер е начело?

— Разбира се. Бил е, е, и ще бъде.

— А как са Тигърчето и Мечока? — Егор се усмихна, сякаш си спомняше нещо хубаво. — Ожениха ли се?

— Тигърчето загина, Егор^[2]. — Аз трепнах, съобразявайки че той не знае за това. — Много неприятна история беше… всички пострадахме.

— Загинала. — замислено каза Егор. — Жалко. Тя много ми харесваше. Беше толкова силна, върколак…

— Трансформиращ се маг. — поправих го аз. — Да, силна, но много емоционална. Нахвърли се на Огледалото.

— На огледало?

— Ами… това е вид маг. Много необичаен. Понякога, ако единият Патрул започне да побеждава, на помощ на другия идва маг-Огледало. Казват, че го поражда самият Сумрак, но никой не знае със сигурност. Огледалният маг не може да бъде победен в обикновен бой, той приема Силата на противника си и отразява всеки удар. Тогава пострадахме… и Тигърчето загина.

— А Огледалото? Убихте ли го?

— Виталий Рогоза, така се казваше… Той се развъплъти. От само себе си, това е тяхната съдба. Огледало става слаб неопределил се маг, който губи паметта си, пристига на мястото, където една Сила придобива рязко преимущество над другата и застава на страната на губещата Сила. После Огледалото изчезва, разтваря се в Сумрака.

Вече говорих напълно автоматично. Мислейки за друго.

В гърдите ми растеше болезнена студена буца.

Значи, слаб и неопределен маг?

— Така му се пада. — отмъстително каза Егор. — Жалко за Тигърчето… Често се сещах за нея. И за теб, понякога.

— Наистина? — попитах аз. — Надявам се, не с лошо?

Честно казано, в момента ми беше безразлично кого и как си спомня Егор.

Слаб неопределен маг.

Пристига на мястото, където…

Разтваря се в Сумрака…

— Сърдих ти се. — призна Егор. — Но не много. Общо взето, не си виновен. Работата ти е такава… гнусна. Но се обидих, разбира се. Дори веднъж сънувах, че ти всъщност си ми баща. И че напук на теб ставам Тъмен маг и работя в Дневния Патрул^[3].

Но нали той не е загубил паметта си! Не може така еднозначно да сравнявам Рогоза и Егор.

— Смешен сън. — казах аз. — Казват, че някои сънища — това са други реалности, които се промъкват в нашето съзнание. Може би някъде и някога е било точно така. Жалко, разбира се, че си отишъл при Тъмните…

Егор помълча, после изсумтя:

— А, не. Вървете всички на… Не обичам Тъмните, не обичам Светлите. А ти идвай, Антоне! Аз съм отседнал наблизо. В „Апекс-Сити“. Ще те запозная с колегите, страхотни момчета са!

Той остави няколко монети на масата и стана.

— Отивам да работя. Моят номер е гвоздеят на програмата, без мен почти нищо няма да спечелят.

Той едва беше опитал сока си.

— Егор! — повиках го аз. — А как пристигна в Единбург? Сам ли?

Младежът ме погледна учудено.

— Не, не сам. Една фирма ме покани, „Scottish colours“. Шотландски колорит. Е, ние й викаме „Скотски цветове“. Защо питаш?

— Мислех, да ти помогна, ако трябва. — без колебание излъгах аз. — Да ви намеря антрепренер^[4].

— Благодаря ти. — каза Егор с такава топлота в гласа, че бях готов да потъна вдън земя от срам. — Няма нужда, но все пак благодаря, Антоне.

Аз седях и гледах утайката на дъното на чашката. Не ми ли стигат тези съвпадения? Да погледаме на кафе?

— Скотски цветове. — измърморих аз.

В гърдите ми беше толкова студено, че вече не болеше.