Сергей Лукяненко
Последен патрул (14)

ПЕТА ГЛАВА

Честно казано, бих предпочел „УАЗ“-ка или „Нива“. Не от патриотични съображения, а защото джипът „Тойота“ не е най-разпространената в Узбекистан кола. А да я маскираш с магия е все едно да размахваш над главата си флагче и да крещиш: „Тука сме!“.

Но Афанди много уверено ни каза, че ни чака лош път. Много лош. Единствената „Нива“, на която се натъкнахме близо до чайхана, беше в толкова ужасно състояние, че да подлагаме старицата на изпитание беше и срамно, и неразумно.

А „Тойота“-та беше новичка, комплектована по пълна програма, както е прието в Азия — ако можеш да си позволиш скъпа кола, нека в нея да има всичко! И спортен заглушител, и стойка за велосипеди (на които тлъстият стопанин не се е качвал от детството си), и CD-чейнджър — изобщо, всички красиво блестящи глупости, които измислят производителите, за да вдигнат цената с половината от номинала.

Собственика на колата явно беше и собственик на местния базар. Изглеждаше като обикновен узбекски бей, както ги рисуваха в старите анимационни филмчета и карикатурите, тоест, със същото правдоподобие, както дебелия капиталист с неизменната пура в уста. Сигурно иронията беше в това, че този не млад мъж беше заимствал представата за външния вид на богаташите от детските филмчета и модните списания. Той беше тлъст. С тюбетейка^[1], обшита със златни нишки. Със скъп и очевидно тесен костюм. С не по-малко скъпа вратовръзка, която, без никакво съмнение, няколко пъти са я цапали с мазна храна, а после, без никакво хитруване, са я пускали в пералнята. С лъскави терлици, напълно неуместни на прашната улица. Със златни пръстени, обсипани с огромни синтетични камъни, „дурмалини“^[2], както ехидно ги наричат търговците на бижутерия. Тюбетейката трябваше да символизира близостта му до народа, а всичко останало — европейски блясък. В ръката си стискаше мобилен телефон — скъп, но по-подходящ за млад и богат дръвник, отколкото за солиден бизнесмен.

— Тази кола подходяща ли е? — попитах аз Афанди.

— Хубава кола. — съгласи се Афанди.

Аз още веднъж се огледах — наблизо не се виждаха Различни. Нито враждебно настроени, нито съюзници, нито обикновени, живеещи сред хората. Ами прекрасно!

Излизайки от Сумрака, аз се вгледах в лицето на собственика. После леко го докоснах със Силата. Почаках, докато се обърне към мен, неуверено мръщейки гъстите си вежди. Усмихнах се и запратих към него две заклинания, чийто точни имена бяха твърде завъртени. В работата ги наричаме „колко лета, колко зими“ и „не ме предавай“.

Лицето на съвременния бей се разтегли в ответна усмивка.

Двамата съпровождащи го младежи — или бодигардове, или далечни роднини, а най-вероятно и едното, и другото, се вгледаха напрегнато в мен. Небрежно наложената маска на Тимур беше отмита от Сумрака. И непознатият руснак, който с разперени ръце крачеше към началника им, предизвикваше естествено подозрение.

— А! Колко лета, колко зими! — извиках аз. — Стари приятелю на баща ми!

За съжаление той беше по-стар от мен с около двайсетина години. Иначе щеше да мине версията за съученика или „помниш ли как служихме заедно, братко!“. Впрочем, в последно време „служихме заедно“ много често не сработва. Човека се побърква от усилия да си спомни как е служил с теб и как изобщо е възможно това, при положение, че честно се е откупил от армията с пачка зелени хартийки американско производство. Някои си заработват сериозна невроза по този начин.

— Сине на моя стар приятел! — завика мъжът, разтваряйки обятията си. — Къде беше толкова дълго?

Главното тук е да дадеш на човека малко информация. После той ще измисли всичко сам.

— Аз ли? Живях в Мариуполе при баба! — съобщих аз. — Ох, колко се радвам да те видя! Станал си толкова голям човек!

Ние се прегърнахме. От мъжа миришеше вкусно на шашлик и хубав одеколон. Само че одеколона беше малко множко.

— И каква хубава кола имаш! — добавих аз, оглеждайки одобрително джипа. — Нея ли искаше да ми продадеш?

В очите на мъжа се появи мъка, но „не ме предавай“ не му оставяше избор. Нищо, пак да благодари, че Хесер ни снабди толкова щедро преди пътя. Иначе бих поискал да ни подари „Тойота“-та.

— Да… нея… — печално потвърди той.

— Дръж! — Аз отворих чантата си, извадих четири пачки долари и му ги пъхнах в ръцете. — Ключовете, ако обичаш. Много бързам!

— Тя… тя струва по-скъпо… — с нещастен глас каза мъжът.

— Е, все пак я взимам употребявана. — поясних аз. — Нали?

— Така е… — измъчено призна той.

— Чичо Фархад! — разстроено възкликна един от младежите.

Фархад го погледна строго и младежа млъкна.

— Не пречи, когато възрастните разговарят, не ме позори пред сина на моя стар приятел! — изръмжа Фархад. — Какво ще си помисли синът на моя стар приятел?

Младежите бяха паникьосани. Но мълчаха.

А аз взех ключовете от ръката на мъжа и седнах на шофьорското място. Вдъхнах аромата на кожената тапицерия и подозрително погледнах километража. М-да… използвана. Ако се вярва на уреда, колата е изминала само триста километра.

Аз помахах с ръка на останалата без транспорт, но с четирийсет хиляди долара троица. Свалих колата на пътя. И казах:

— Всички да излязат от Сумрака!

На празната задна седалка се появиха Алишер и Афанди.

— Аз бих му наложил още малко щастие. — каза Алишер. — Да не се разстройва после. Уж не е добър човек, зъл е. Но все пак.

— Излишните заклинания могат да го побъркат. — Аз поклатих глава. — Нищо. Може да се каже, че му платих. Ще го преживее.

— Ще чакаме ли Едгар? — попита Алишер. — Или ще търсим Светлите?

Но аз вече бях обмислил и отхвърлил тези варианти.

— Не, не си струва. Нека незабавно тръгнем към планината. Колкото по-далеч от хората, толкова по-спокойно ще е.

Алишер ме смени зад волана, когато започна да се стъмва. Вече три часа се движехме на юг от Самарканд, към афганската граница. Точно по залез ужасният асфалтов път се смени с кошмарен черен път. Аз се преместих на задната седалка, където Афанди похъркваше спокойно и реших да последвам примера му. Но, преди да задремя, извадих от чантата няколко бойни амулета.

Новаците много обичат всякакви магически жезли, кристали, ножове — както самостоятелно направените, така и заредените от по-силен маг. Впрочем, дори слаб и неопитен маг, няколко дни любовно изработващ артефакт и зареждащ го със Сила, може да добие потресаващ ефект. Бедата е там, че ще е именно ефект — мощен, продължителен, сигурен. Но — еднократен. Не можеш да привържеш две различни заклинания към един и същи предмет. Магическият жезъл, предназначен да изригва огън, великолепно ще се справи със задачата си дори в ръцете на слаб Различен. Но ако противника успее да съобрази каква е работата и постави защита от огън, жезълът и всичките му огнени чудеса става безполезен. Той не може да замразява, изсушава или обръща нагоре с краката. Или използвай приготвения огън, или налагай с жезъла като с тояга. Не напразно слабите магове, които взаимодействат с хората (а да се намесват в хорските работи или да намесват хора в своите работи предпочитат именно слабите магове), винаги са използвали магически жезъл — хибрид между обикновен жезъл и дълга тояга. Някои, да си кажем честно, владеели тоягата доста по-добре, отколкото магията. Помня как целия Патрул отидохме в кино „Пушкин“ на премиерата на „Властелина на Пръстените“. И всичко беше великолепно, докато Светлият Гандалф и Тъмният Саруман не започнаха да се бият с бойните тояги. Тогава два реда, пълни с Различни, избухнаха в неудържим, истеричен смях. Особено практикантите, на които всеки ден им набиваха в главите: маг, който разчита на артефакти, е стремящ се към ефектност, а не към ефективност лентяй. Силата на мага е в умелото използване на Сумрака и заклинанията.

Но, разбира се, всяко правило си има изключения. Ако опитен маг е успял да предвиди бъдещето, няма значение как — чрез внимателен анализ на линиите на вероятностите или просто разчитайки на своя опит, то зареденият артефакт е незаменим. Сигурен си, че противникът ти е върколак, който не може да манипулира директно Силата, а разчита на своята физическа сила и бързина? Един ускоряващ амулет, едно „окачване“ на сработващ при приближаване Щит, един прост жезъл (много Различни предпочитат да омагьосат обикновен молив — дървото и графитът са прекрасна форма за натрупване на Сила) със заклинание за замразяване. И край! Смело можеш да пращаш маг от седмо ниво за лов на Висш върколак. Щитът ще отрази атаката, амулетът ще осигури на мага немислима скорост, а Фризът, темпоралното замразяване, ще превърне врага в топка от козина и ярост. Викайте транспорта, врагът е готов за пренасяне до съда на Инквизицията.

Артефактите, които се намираха в чантата ми, бяха далеч по ценни от търкалящите се до тях пари. И бяха изработени лично от Хесер… е, може би не ги е правил, но поне ги е подбрал от хранилището в оръжейната стая. Можеше да се разчита не само на тяхната мощ, но и на това, че ще бъдат полезни. Изведнъж си помних старото анимационно филмче „Около света за осемдесет дни“, което бях гледал още като дете. Хладнокръвният английски джентълмен Филеас Фог, който възнамеряваше да извърши околосветско пътешествие за рекорден за времето си срок, във филмчето изглеждаше като много хитър предсказател, точно знаещ какво ще му потрябва в близките часове. Ако сутринта вземаше със себе си гаечен ключ, чучело на опусум и връзка банани, то до вечерта с чучелото запушваха теч в лодката, с гаечния ключ залостваха вратата, през която се опитваха да се промъкнат враговете, а бананите получаваше маймунка, която в замяна даваше билети за парахода. Общо взето, всичко напомняше на компютърните „куест“-игри, където за всеки предмет трябва да се намери нетривиално приложение.

Артефактите от Хесер можеше да се използват както според директното им предназначение, така и по напълно неочакван начин. Но във всеки случай те щяха да се използват.

И сега аз подредих на седалката между мен и похъркващия Афанди дванайсет предмета и ги огледах внимателно. Трябваше да направя това по-рано, но в къщи не ги извадих, за да не заинтересувам Надечка, в самолета не ми се искаше да се занимавам с магични артефакти, а после просто не остана време. Голяма минавка ще е, ако сред амулетите има оръжие против големи!

Два портативни бойни жезъла, не по-дълги от десет сантиметра всеки. Първият е от черно дърво — огън. Вторият е от зъб на морж — лед. Е, това е едновременно и банално, и полезно. Засега ще се справя и без тях, но всичко може да се случи.

Четири сребърни пръстена със защитни заклинания. Виж, това вече е странен комплект! Обикновеният Щит на Мага защитава от всичко, просто трябва да го захранваш с енергия. Различните рядко имат нужда от защитни пръстени. А тук — целеви защити от огън, лед, киселина… и вакуум. Аз дори не повярвах веднага на това, което видях през Сумрака. Изучих пръстена по-внимателно. Не, точно така! При рязко падане на налягането пръстена започваше да работи и задържаше въздуха около притежателя си.

Странно нещо. Има, разбира се, няколко бойни заклинания, които задушават врага, включително и чрез премахване на въздуха около него. За хилядолетия войни какво ли не е измисляно! Но никой не използва в боя тези капризни и бавни заклинания.

Четири гривни. Е, поне с тях всичко е ясно! Четири различни заклинания, принуждаващи човек или Различен да говори истината: Пиян Език, Разговор във Вагона, Последна Изповед и Като-на-поп. Всички амулети бяха заредени до дупка. Срещу тях никакъв Рустам не можеше да устои — ще си каже всичко, което знае. Хубаво нещо.

Аз помислих и надянах всички гривни на лявата си ръка, свързвайки ги с общо пусково заклинание. Ако Рустам се заинати, достатъчно е да произнеса „Кажи ми истината“, и върху древният маг ще се стовари удар с чудовищна сила. Откровеност, откровеност, и нищо друго, освен откровеност.

Останаха още два амулета, по-малко банални както по форма, така и по съдържание, очевидно изготвени от самият Хесер специално за нашата мисия. Първо — сим-карта за мобилен телефон в пластмасова кутийка. Обикновена карта, но доста натъпкана с магия. Известно време я изучавах, но не успях да разбера нищо. Тогава се реших на експеримент — извадих от телефона моята карта и сложих обработената с магия.

Нищо не разбирам! Това беше копие на моята сим-карта! Но защо? За да не харча пари за обаждане до Москва? Пълни глупости…

Известно време мислих, после помолих Алишер да набере моят номер. В тази местност телефонът, колкото и да е странно, още работеше.

Телефонът ми иззвъня. Всичко е наред, това наистина е копие на моята сим-карта, но обработена с магия… Аз свих рамене и реших да я оставя в телефона. Може би това е някакво магично шифриране на разговора? Но аз никога не бях чувал за такава магия.

Последният амулет представляваше изгладено от морето камъче с дупка, „кокоши бог“, който според човешките суеверия носи късмет. През дупката минаваше сребърна верижка с хитра плетка, приличаща на дебел усукан конец.

Сам по себе си, разбира се, „кокошият бог“ не носи никакъв късмет, което не пречи на децата да го търсят по брега и после да го носят на гърдите си, окачен на конец. Но на този камък беше наложено сложно заклинание, малко приличащо на Доминанта. Също за разговора с Рустам? Аз помислих и накрая надянах верижката на врата си. Няма да навреди…

Оставаше само да разпределя пръстените и жезлите. И тук не мислих дълго. Побутнах Афанди и го помолих да сложи пръстените. Афанди каза възхитено „Ах!“, сложи ги на лявата си ръка, полюбува им се — и отново задряма.

Жезлите ги дадох на Алишер; той мълчаливо ги сложи в джоба на ризата си. Те стърчаха оттам като някакви екзотични писалки „Паркър“ или „Монблан“, също толкова изискани на вид и почти толкова смъртоносни. Почти — защото от написаното от някой началник са загинали повече хора, отколкото от всички бойни жезли.

— Ще поспя. — казах аз на Алишер.

Алишер помълча. Джипът бавно катереше планината по каменист път, който по-често бе минаван от мулета, отколкото от машини на четири гуми. Светлината на фаровете се мяташе отляво надясно и отдясно наляво, попадайки ту в тъмната пропаст, на дъното на която шумеше река, ту на стръмния скалист склон.

— Поспи. — каза Алишер. — Само че първо погледни линиите на вероятностите. Пътят е много лош.

— Въобще не бих рискувал да нарека това „път“. — съгласих се аз. Притворих очи и погледнах в Сумрака. В близкото бъдеще, където водеха криволичещите преплетени линии на вероятностите.

Картинката не ми хареса. Имаше твърде много рязко прекъсващи се линии, свършващи на дъното на пропастта.

— Алишер, спри. Твърде си уморен, за да шофираш по тъмно в планината. Ще почакаме до сутринта.

Алишер упорито поклати глава:

— Не. Чувствам, че трябва да бързаме.

Аз също го чувствах, затова не започнах да споря. Предложих:

— Дай аз да шофирам?

— Не смятам, че си по-бодър. Антоне, освежи ме малко.

Аз въздъхнах. Не обичам това — с магия да премахвам съня и умората, да изострям възприятията. И не заради негативните последици, няма такива, като си отспиш както трябва, всичко е наред. Бедата е другаде: много скоро преставаш да разчиташ на нормалните възприятия, започваш непрекъснато да ходиш зареден с магическа енергия, винаги бодър и свеж като болен от МДП^[3] в маниакална фаза. И всичко ти спори, във всяка компания си желан гост, веселяк и шегаджия. Но рано или късно свикваш с това и ти се иска да си още по-активен, още по-остроумен, още по-енергичен. Ти увеличаваш потока Сила, стимулиращ нервите ти. И така отново и отново, докато не откриеш, че цялата Сила, която си способен да преработиш, изразходващ за изкуствена бодрост. И тогава става страшно.

Магическата наркомания по нищо не се различава от обичайната. Освен по това, че само Различните боледуват от нея…

— Освежи ме. — помоли Алишер. Спря колата, вдигна ръчната спирачка, облегна назад главата си и затвори очи.

Поставих едната си длан на лицето му, другата притиснах към късо подстриганият тил и се съсредоточих. Представих си как потокът Сила, минаващ през тялото ми, започва да се процежда през дланите ми, попива в главата на Алишер, пробягва по нервите му като хладен огън, прескача като искри по синапсите, събужда всеки неврон… Няма нужда от никакви специални заклинания, всичко се прави на чиста Сила. Най-важното е добре да си представяш физиологията на процеса.

— Стига. — каза Алишер с бодър глас. — Така е добре. Само да имаше нещо за плюскане.

— Ей сега. — Аз се наведох през облегалката към багажника. Предчувствието не ме излъга — там имаше две каси с „Кола“ в пластмасови бутилки и няколко кутии с шоколадени десерчета. — Искаш ли „Кола“?

— Какво? — възкликна Алишер. — „Кола“? Искам! И десертче искам! Боже, благослови Америка!

— Не е ли множко за изобретяването на много сладка лимонада и много калорийно шоколадче?

Вместо отговор Алишер включи плейъра. След секунда от високоговорителите се чуха ритмични акорди.

— Тогава и заради рок-енд-рола. — невъзмутимо отговори той.

Известно време ядяхме десертчета и ги прокарвахме с „Кола“. Всички Различни по неволя обичат сладко. Афанди, без да престава да похърква, замляска и протегна ръка. Аз сложих десертче в украсената с пръстени ръка, Афанди го сдъвка, сякаш без дори да се събуди, и отново захърка.

— Към три часа ще пристигнем. — съобщи Алишер. — Ще чакаме ли утрото?

— Нощта е нашето време. — отвърнах аз. — Ще събудим стария Рустам, нищо няма да му стане. И без това не се преработва.

— Това е странно. — отбеляза Алишер. — Необичайно. Да не би да живее като отшелник, в пещера?

— Не, защо… — Аз помислих малко. — Може би пасе кози или овце. Или има кошери в гората. Или метеостанция.

— Или обсерватория, да наблюдава звездите… Какъв е онзи странен пръстен, който даде на Афанди?

— Този с рубина ли? Защита от вакуум.

— Екзотично. — Алишер надигна бутилката. — Не си спомням някой Различен да е загинал от вакуум.

— А аз помня.

Алишер помълча няколко секунди, после кимна и каза:

— Извинявай. Не съобразих. Още ли го преживяваш?

— Ние бяхме приятели… почти. Доколкото това е възможно за Светъл и Тъмен.

— Не просто Тъмен. Костя беше вампир.

— Той не е убивал. — отбелязах аз. — И не е виновен, че израсна не като човек. Генадий го направи вампир.

— Кой е това?

— Баща му.

— Ама че гадина! — прочувствено каза Алишер.

— Не прибързвай. Момчето още не беше навършило и година, когато попадна в болницата. Двойна пневмония, алергия към антибиотици… общо взето, на родителите казаха, че няма надежда. Нали знаеш, има едни такива доктори, които и ветеринари не трябва да стават, че жалко за кравите… „Момчето ви ще умре, гответе се за това, вие сте млади хора, ще си направите ново…“ Разбира се, не си направиха ново. Костя беше посмъртното дете на Генадий. След инициацията вампирите много дълго запазват възможността за оплождане, странна шега на природата. Но могат да имат само едно дете. После вампирът става стерилен.

— Да, чувал съм за това. — кимна Алишер.

— И Генадий поговори с жена си. Тя беше човек. Знаеше, че мъжът й е вампир… има такива семейства. Но той не е убивал никого, беше много законопослушен вампир, тя го обичаше… Накратко — той я ухапа. Инициира я. Възнамеряваха майката да инициира сина. Но метаморфозата й още не беше приключила, а хлапето се влоши. Генадий ухапа и него. Коста оздравя. Тоест, умря, разбира се. Като човек — умря. Но се излекува от пневмонията. Докторката обикаляла и кудкудякала, че това е само благодарение на нея. Някога Генадий призна, че едва не я е ухапал — когато започнала да намеква, че заради чудесното спасение не е лошо да й се отблагодарят.

Алишер мълчеше. После каза:

— Все едно. Те са вампири. За момчето беше по-добре да умре.

— И той умря. — съгласих се аз. Изведнъж този разговор ми стана много противен. Аз исках да обясня, че Костя беше най-обикновено момче, само дето му се налагаше веднъж седмично да пие консервирана кръв. Че той обожаваше да играе футбол, да чете приказки и фантастика, а после реши да постъпи в биологическия факултет, за да изучи природата на вампирите и да научи вампирите как да живеят без човешка кръв.

Но Алишер няма да ме разбере. Той е истински патрулен. Той е истински Светъл. А аз се опитвам да разбера дори Тъмните. Дори вампирите. Да разбера и да простя, или поне да разбера, или поне да простя. Последното е най-трудното от всичко. Понякога да простиш е всъщност най-трудното на света.

Телефонът в джоба ми иззвъня. Извадих го. Аха. Равномерно сиво светене.

— Привет, Едгар. — казах аз.

След кратка пауза Едгар попита:

— Какво, номера ми ли излезе?

— Не, досетих се.

— Силен си. — със странна интонация отговори Едгар. — Антоне, вече от час съм в Самарканд. Къде сте вие?

— Кои „ние“?

— Ти, Алишер и Афанди. — Инквизиторът явно не беше пропилял изминалият час. — Ама че сте ги забъркали…

— Ние ли? — възмутих се аз.

— Е, не вие. — даде заден ход Едгар. — Макар че и вие също. Защо сте откраднали колата на директора на базара?

— Не сме я откраднали, а я купихме. Съгласно точката за възможна конфискация на транспорт при извънредна ситуация. Да ти припомня ли съответните параграфи?

— Антоне, Антоне, по-спокойно. — бързо каза Едгар. — Никой в нищо не ви обвинява. Но ситуацията наистина е мрачна. За да я замаскираме, ще се наложи да прокараме версията за унищожаване на голяма банда терористи. А ти знаеш, че изобщо не обичаме да маскираме своите… своите пропуски с човешки престъпления.

— Едгар, аз те разбирам. — казах аз. — Но какво общо имаме ние? Трябва да проведа личен разговор с един Различен, който не служи в Патрулите. Долетях неофициално и имам пълното право да се придвижвам из страната.

— При извънредна ситуация — със знанието и под контрола на сътрудник от Патрула. — поправи ме Едгар.

— Ами Афанди е с нас.

Едгар въздъхна. Стори ми се, че някой до него бързо каза нещо.

— Добре, Антоне. Решавай личните си проблеми… с които после ще се наложи да се занимава Инквизицията. Само че не трябва да обикаляш нощем из планината, ще паднете в пропастта.

Честно казано, загрижеността му чак ме трогна.

— Не се притеснявай. — казах аз. — Ще починем до сутринта.

— Добре, Антоне. — Едгар помълча, после някак неловко измърмори: — Приятно ми беше да си поговоря с теб… независимо от всичко.

Аз прибрах телефона. Казах на Алишер:

— Странен е този Едгар. И като Тъмен беше странен. А когато стана Инквизитор, съвсем се промени.

— Знаеш ли, мисля, че рано или късно ще станеш Инквизитор. — много деловито каза Алишер.

Аз обмислих думите му и поклатих глава:

— Не. Няма да стане. Жена ми и дъщеря ми са Висши Светли. Такива не вземат в Инквизицията.

— Много се радвам за това. — сериозно каза Алишер. — Е, ще тръгваме ли?

И в този момент планината се разтресе. Първо слабо, сякаш изпробвайки здравината на скалата. После все по-силно и по-силно.

— Земетресение! — завика Афанди, събуждайки се мигновено. — Излизайте!

Какво пък, когато искаше, можеше да е много сериозен. Ние изскочихме от джипа, изкачихме се малко по-нагоре по пътеката и замряхме. Планината се тресеше. Отгоре се сипеха дребни камъчета. Ние с Алишер, без да се уговаряме, вдигнахме общ защитен купол. Афанди също не остана по-назад — вдигна длан над очите си и започна да оглежда нощта в търсене на неведома опасност.

И наистина видя нещо.

— Вижте там! — извика той, подкачайки на място и сочейки с ръка. — Там, там!

Ние се обърнахме, продължавайки да държим над главите си Щита, от който с грохот отскачаха камъни. Проследихме погледа на Афанди. Усилихме нощното си зрение (впрочем, Алишер след моята стимулация не се нуждаеше от това).

И видяхме как съседната планина, гъсто обрасла с дървета, се превръща в прах.

Изглеждаше така, сякаш могъщи удари налагаха планината отвътре. Тя се тресеше, сипеха се водопади от чакъл, лавини от камъни, цели стволове от вековни дървета, бързо запълващи пропастта. За няколко минути върхът с височина над километър се превърна в плато от раздробени камъни и превърнати в стърготини дървета.

А после се сетих да погледна планината през Сумрака.

И видях вихъра от Сила, въртящ се над зоната на катаклизъма.

Дали беше проклятие, наложено на местността? Или някакво специално заклинание, предизвикващо земетресение? Не знам. Но нямаше никакво съмнение, че катастрофата имаше магически произход.

— Не уцелиха. — каза Алишер. — Антоне… с Едгар ли разговаря?

— Да.

— Сигурен ли си, че Инквизицията няма претенции към теб?

Аз преглътнах топката, заседнала на гърлото ми. Претенции от Инквизицията — това е много, много неприятно. Не е най-добрата новина.

— Инквизицията не би пропуснала… — започнах аз. Млъкнах. Извадих мобилния си апарат и го погледнах през Сумрака.

В пашкул от пластмаса и метал пулсираше със син пламък сим-картата. Типично поведение за работещ амулет.

— Струва ми се, че знам какво е станало. — казах аз, докато набирах номер. — Струва ми се, че Инквизицията няма нищо общо.

— Слушам те, Антоне. — каза Хесер. Като че ли не го събудих. Макар че… в Москва още е вечер.

— Хесер, трябва да говоря с някой от европейският трибунал. Незабавно.

— С някой от магистрите ли? — уточни Хесер.

— Ами не с помощника на нощния пазач!

— Почакай минутка. — спокойно каза Хесер. — И после не прекъсвай връзката.

Наложи се да чакам три минути. През цялото това време стояхме и гледахме затихващият вихър от Сила. Зрелището наистина беше феерично. За това земетресение явно бяха изхабили някой древен и мощен амулет. Като онези, които се пазят в хранилището на Инквизицията.

— Казвам се Ерик. — дочу се в слушалката уверен и силен глас. — Слушам ви, Светъл.

— Господин Ерик. — Не питах какъв пост заема в Инквизицията. Там изобщо не обичат да разкриват йерархията си. — В момента се намирам близо до град Самарканд в Узбекистан. Имаме извънредна ситуация. Можете ли да ми съобщите дали Инквизицията е изпращала тук своя сътрудник Едгар?

— Едгар? — замислено попита Ерик. — Кой?

— Честно казано, никога не съм знаел фамилията му. — признах аз. — Бивш сътрудник на московския Дневен Патрул, премина в Инквизицията след процеса на Игор Теплов в Прага…

— Да, да, да. — оживи се Ерик. — Едгар. Разбира се. Не, не сме го изпращали в Самарканд.

— А кого сте изпратили?

— Не зная дали сте в течение, Антоне, — с нескривана ирония каза Ерик, — но европейското бюро на Инквизицията се занимава с Европа. И с Русия, поради двойнственото й географско положение. Да поемаме под контрол произшествията в Азия, където се намира страната Узбекистан, нямаме нито сили, нито желание. Трябва да се свържете с азиатското бюро на Инквизицията. Сега то се намира в Пекин. Да ви дам ли номера?

— Не, благодаря. — отвърнах аз. — А къде се намира Едгар в момента?

— В отпуск. Вече… — последва кратка пауза, — месец. Има ли още нещо?

— Малък съвет. — не се стърпях аз. — Проверете къде се е намирал Инквизиторът Едгар по време на известните ви единбургски събития.

— Почакайте, Антоне! — Ерик изгуби невъзмутимостта си. — Искате да кажете…

— Приключих. — изръмжах аз в слушалката.

И Хесер, който, разбира се, слушаше разговора от първата до последната дума, незабавно изключи Ерик. Каза:

— Поздравления, Антоне. Изчислихме единият от тримата. Ти го изчисли.

— Благодаря за сим-картата. — отговорих аз. — Ако не изместваше позиционирането, вече щях да съм мъртъв.

— Всъщност тя трябваше да придава убедителност на гласа ти при телефонни разговори с хората. — каза Хесер. — Изместеното позициониране е страничен ефект, който изобщо не успях да преодолея. Край, работи! Незабавно ще се заемем с Едгар.

Аз замислено погледнах слушалката. Изключих телефона и го прибрах в джоба си. Пошегува ли се Хесер за убедителността или каза истината?

— Едгар. — доволно каза Алишер. — Все пак — Едгар! Знаех си, че на Тъмните не трябва да се вярва. Дори на Инквизиторите.