Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрулите (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Последний дозор, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 66 гласа)

Информация

Корекция
И. Колев (2006)
Източник
sfbg.us

Неофициален и некомерсиален превод.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Замяна на анотацията

Статия

По-долу е показана статията за Последен патрул от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Последен патрул
Последний дозор
АвторСергей Лукяненко
Първо издание2006 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаНощен патрул
ПредходнаСумрачен патрул
ISBNISBN 978-954-761-250-1

„Последен патрул“ (на руски: Последний дозор) е фантастичен роман на руския писател Сергей Лукяненко. Това е последната книга от тетралогията след „Нощен патрул“, „Дневен патрул“ и „Сумрачен патрул“. Понастоящем излязоха и продълженията: „Нов патрул“ и последната - „Шести патрул“.

Както във всички предишни части от поредицата и „Последен патрул“ е разделен на 3 части:

  • Общо дело
  • Общ враг
  • Обща съдба

Сюжет

Антон Городецки се учи да използва новата си мощ, когато Хесер го изпраща да подпомага шотландския Нощен патрул в Единбург в разследване на убийство. Млад руснак е убит във „Вампирския замък“, туристическа атракция; доказателствата показват, че той очевидно е бил убит от вампир. Мистерията е по-голяма, отколкото изглежда. Някой се опитва да атакува Антон използвайки дистанционно контролирано огнестрелно оръжие. Накрая главата на шотландския Нощния патрул, Томас Лермонт разкрива, че някой е откраднал артефакт от гроба на Мерелин и очевидно се опитва да използва този артефакт, за да открие скривалището на Мерелин. В този тайник Мерелин е скрил „Венеца на всичко“ (Никой не знае какво е). След като нощната стража е атакувана от обикновените хора, оборудвани с магически амулети и куршуми, Томас и Антон следват някой в Сумрака. Те достигат до шесто ниво (за първи път Антон), но всичко, което научават е, че хората зад това са Светъл различен, Тъмен различен и Инквизитор. Томас също разказва на Антон, че на седмото ниво Сумрака е рая на Различните, където те могат да съществуват заедно в мир (при смърт, Различните просто изчезват в Сумрака). Мерелин е скрил Венеца на всичко в седмото ниво на Сумрака.

Всички Различни са много разтревожени от тези случаи. Хесер изпраща Антон до Узбекистан, да потърси Рустам, съвременник и приятел на Мерелин, както и бивш приятел – по-късно един враг – на Хесер. Той може да знае нещо за венеца, къде е скрит и за какво служи. Когато Антон е на посещение на Нощната стража в Узбекистан, те още веднъж са нападнати от хора с амулети и магически оръжия. Различни улики започнат да сочат към приятел на Антон, Костя Заушкин, като един от извършителите, макар че той със сигурност е мъртъв. Антон успява да намери Рустам. Той му казва, че венеца на Всичко е заклинание, която ще разруши бариерите разделящи отделните нива на Сумрака, както и бариерата между Сумрака и реалността. Той може да предизвика края на света, всички Различни да изгубят способностите си и дори да ги убие – Рустам не знае, нито го е грижа. Те са атакувани отново и Антон научава, че негов приятел от едно време, инквизиторът Едгар, е един от тайнственото трио от Различни.

Връщайки се в Москва, Антон открива кой е тъмния Различен в тайнственото трио – това е Генадий Саушкин, бащата на Костя. Те не могат да идентифицират светлия Различен. И двата Патрула назначават защита на Антон и пет-годишната дъщеря на Светлана, Надя, единствената Различна с нулево ниво в света (тя не произвежда никаква магическа енергия, тя може само да абсорбира, затова е с практически неограничена сила. Мерелин също е бил от нулево ниво, както и Исус Христос. Само Различните от нулево ниво могат да достигнат до седмо ниво на Сумрака. Едгар и Генади отвличат Антон (те не могат да се доберат до Надя) и го вземат с тях в Единбург, така че той да може да им помогне да намерят начин да стигнат до венеца. Казват на Антон, че Надя е мъртва поради поставянето на ядрен взрив близо до апартамента им. Ядрената бомба е единственото оръжие в състояние на да унищожава на всички нива на Сумрака. Едгар е открил информация в архивите на инквизицията, според които венецът на всичко ще даде на всички отишли в Сумрака различни това, което те искат най-много. Според тълкуванието на Едгар той ще ги върне обратно към живота, а той иска да се съберат със съпругата си която е била убита. Генадий иска да получи сина си и съпругата си обратно. Те срещат третия член на триото, или както те самите се наричат, Последният Патрул – вещицата Арина, които успява да промени своята принадлежност и сега е Светла. Тя също разкрива, че е саботирала ядрената бомба да не се взриви, тъй като нейната нова принадлежност към Светлината забранява унищожаването на толкова много невинни. Антон успява да проумее тайната на Мерелин, но той знае, че тя няма да се хареса на Последния патрул и успява да ги заблуди. Те го отвеждат до петото ниво на Сумрака, където се срещат с пазача на Мерелин. Докато Последния патрул е зает с борбата с него, Антон достига до шесто ниво. Там той се среща с Мерелин, както и Тигърчето, Игор, Алиса и всички други приятели, които са си отишли в Сумрака, включително Костя (който заявява, че не го обвинява). Всички те са се надяват той да активира венеца. Въпреки това, той не може да се върнете обратно, защото Последният патрул е там а той не може да продължи до седмо ниво, защото не разполага с достатъчно мощ. На този етап се появява Надя – Светлана току-що я е инициирала и я изпраща да върне баща си. Пътуването през всички нива на Сумрака не е проблем за Надя. Тя взема Антон напред – назад към реалния свят. Сумракът е кръг. Седмото ниво е това, в което всички ние живеем.

Антон отива да активира Венеца на Всичко, което наистина е скрит в седмото ниво. Мерелин е скрил заклинанието в древните камъни на Единбургския замък. Последният патрул се появява, но Антон няма да бъде безпокоен от тях. Едгар е разбрал нещата погрешно. Това, което Различните в Сумрака искат най-много не е възкресение, а смърт. Там не е рай, те остават завинаги в един свят, в който всичко е само бледо копие, уловени в капана на една имитация на живота. Те искат всичко да завърши, защото след като те напълно умрат, ще могат да бъдат преродени. Мерелин е предвидил всичко това и е създал своето заклинание (ефектът на разрушаване на Сумрака е само временен). Въпреки това отишлите си Различни молят Антон да прости и той позволява на Генадий и Едгар да умрат, така че да могат да се присъединят към своите любими, преди да е твърде късно. Арина избира да живее. Тогава Антон активира венеца.

Предишна: Поредица:
Следваща:
Сумрачен патрул Нощен патрул Нов патрул

ШЕСТА ГЛАВА

Генадий шофираше. Явно Едгар и Арина смятаха, че те по-успешно ще ме сдържат, ако се опитам да избягам или да ги нападна. Аз седях на задната седалка, отляво седеше Едгар, отдясно — Арина.

Не се опитвах да избягам или да ги нападна — те имаха твърде много козове в запас. Наистина, свалиха котката от шията ми; кожата по врата ми беше издраскана и сърбеше.

— Венецът се охранява много по-сериозно. — отбелязах аз. — Не се ли страхуваш от побоища, Арина? Съвестта ти ще издържи ли?

— Ще минем с малко кръв. — уверено каза Арина. — Доколкото е възможно.

Аз много се съмнявах, че това е възможно, но не започнах да споря. Мълчаливо гледах предградието, през което минавахме, сякаш се надявах да видя Лермонт или неговия чернокож помощник и поне с поглед или жест да ги предупредя…

Ако се опитам да избягам, най-вероятно ще ме заловят… Трябва да чакам.

Едва се свечеряваше, започваше най-туристическото време, но днес Единбург изглеждаше съвсем различен, отколкото преди две седмици. Хората по улиците бяха някак притихнали, мрачни, небето беше покрито с дим, над града кръжаха разтревожени от нещо птици.

Какво пък, всичко в света усеща приближаването на катаклизма. Даже хората и птиците…

Телефона в джоба ми иззвъня. Едгар трепна и се напрегна. Аз погледнах въпросително Арина.

— Отговори, но бъди благоразумен. — каза тя.

Аз погледнах слушалката. Светлана.

— Да.

Връзката, сякаш напук, беше прекрасна. Не можеш и да предположиш, че ни делят хиляди километри.

— Още ли си на работа, Антоне?

— Да. — казах аз. — Пътувам с кола.

Арина ме гледаше внимателно. Сигурно чуваше всяка дума, произнесена от Светлана.

— Нарочно не ти се обаждах. Казаха ми, че имало някакво произшествие… някакви терористи, заредени с магия… заради това ли се бавиш?

Слабо огънче на надеждата се разгоря в гърдите ми. Аз още не се бях забавил! Светлана не можеше да ме чака толкова рано от работа.

— Заради това, разбира се. — казах аз.

Хайде, досети се! Използвай магия! Можеш да разбереш къде се намирам. Да вдигнеш тревога. Да предупредиш Хесер, той ще се свърже с Лермонт. Ако Нощният Патрул на Единбург очаква нападението, това ще е краят на „Последния Патрул“.

— Все пак не се задържай много. — помоли Светлана. — Какво, да не би да нямаш подчинени? Не поемай всички задачи. Става ли?

— Непременно. — казах аз.

— Със Семьон ли си? — небрежно попита Светлана.

Не успях да отговоря — Арина поклати глава. Е, да, ако Светлана подозира нещо, след положителен отговор може да се обади на Семьон.

— Не. — казах аз. — Сам съм. Имам специална задача.

— Искаш ли да ти помогна? Нещо много се застоях в къщи. — Светлана се засмя.

Арина се напрегна.

— Няма смисъл, истинска глупост е. — казах аз. — Инспекция.

— Е, добре. — каза Светлана с леко огорчение. — Обади се, ако ще се забавиш още. Ой, Надя нещо прави там, чао…

Тя прекъсна връзката. А аз започнах да прибирам телефона в джоба. И, гледайки право в лицето успокоилата се Арина, натиснах три пъти бутоните на телефона. Входящи позвънявания — набиране на последният номер — отказ.

Край. Не рискувах да оставя телефона включен, Арина може да чуе звуците на позвъняването откъм джоба ми. Минало ли е обаждането, успяла ли е да го обработи международната телефонна мрежа, ако повикването е отказано? Не знам. Остава само да се надявам на алчността на мобилните оператори, за които е по-изгодно да пропуснат обаждането и да вземат пари от сметката.

Е, и на това, че когато телефона на Светлана звънне и спре, тя няма да ми се обади, а ще използва магия. Арина и Едгар са доста по-възрастни и по-мъдри от мен. Но затова пък мобилният телефон винаги ще си остане за тях преносим вариант на огромният агрегат, в който е трябвало да се вика силно: „Госпожице! Госпожице! Свържете ме със Смолни!“.

— Тя е заподозряла нещо. — каза Едгар. — Ти не трябваше с бомбата… дори и да не я беше взривила, поне щяхме да имаме коз!

— Няма нищо. — каза Арина. — Дори и да подозира нещо… те вече нямат време. Антоне, дай ми телефона си.

В погледа й се появи подозрение. Аз мълчешком й подадох телефона си, демонстративно изваждайки го с крайчеца на пръстите си, без да пипам бутоните.

Арина го взе и се убеди, че е в режим на очакване. Сви рамене и го изключи.

— Ще минем без обаждания, става ли? Ако трябва да се обадиш, ще ти дам моя телефон.

— Няма ли да те разоря? — вежливо се поинтересувах аз.

— Няма. — Арина наистина извади своя телефон. Набра номер — не от телефонната книга, а както едно време — въвеждайки всяка цифра поотделно. Вдигна телефона до ухото си, изчака да й отговорят и тихо каза: — Време е. Действай.

— Още ли не са свършили съучастниците? — попитах аз.

— Това не са съучастници, Антоне. Това са наемни работници. Хората могат да бъдат напълно ефективни съюзници, ако ги снабдиш с известно количество амулети. Особено такива, каквито има Едгар.

Аз погледнах кралският замък, царуващ над града, увенчаващ останките на древния, отдавна затихнал вулкан. Ама че късмет — вече за втори път съм в Единбург, а не мога да разгледам главната му забележителност…

— И какво сте приготвили този път? — попитах аз.

Някаква мисъл се мяркаше в края на съзнанието ми, драскаше като Котката на Шрьодингер. Нещо много важно…

— Колкото и да е смешно, приготвил съм още един артефакт на Мерлин. — каза Едгар. Той вече се беше оправил от моя не джентълменски удар. — Така наречения Сън на Мерлин.

— Е да, да, той е бил малко еднообразен в названията. — кимнах аз. — Сън?

— Просто сън. — Едгар разпери ръце. — Арина се разстрои заради многото жертви миналия път. Сега всичко ще е… културно.

— А ето го и първият пламък на културата. — казах аз, гледайки димящото пред нас такси. Явно шофьорът беше заспал по време на завой, автомобилът се е качил на тротоара и се е врязал в старинната сграда. Най-ужасно беше не димът изпод капака и не застиналото тяло в колата. Тротоарите бяха осеяни с неподвижните тела на граждани и туристи — и едно младо момиче, което явно е започвало да пада, беше блъснато от решетката на радиатора към стената, а после притиснато от старомодното черно такси. Сигурно умираше. Единственото хубаво нещо беше, че умираше в съня си.

Това не беше хуманният Морфей, който учат в Нощния Патрул, и който дава на хората няколко секунди преди съня. Сънят на Мерлин действаше мигновено. Локализацията му беше учудващо равномерна, аз виждах границата, където свършваше действието на артефакта. Двама възрастни, вървящи напред, паднаха, потопени в сън. А изостаналото на няколко крачки дете на седем-осем години не заспа и сега с плач буташе неподвижните си родители. Нямаше кой да му помогне — онези, които не попадаха в зоната на съня, се разбягваха със завидна бързина. Тях можех да ги разбера, отстрани това изглеждаше като действието на някой извънредно отровен газ. И все пак гледката на това плачещо дете, което се опитваше да вдигне спящите си родители, беше почти толкова трагична, както и гледката на убитото момиче.

Със застинал поглед Едгар изпрати димящото такси, покрай което минахме. Това беше добър момент за бягство… ако смятах да бягам.

— Да не би да ти напомня нещо? — попитах аз.

— Случайните жертви са неизбежни. — хрипливо каза Едгар. Гласът му беше паднал. — Знаех какво ме очаква.

— Жалко, че те не знаеха. — казах аз. И погледнах Едгар през Сумрака.

Лошо, много лошо. Той беше окичен целия с амулети, беше обгърнат от десетина заклинания, на краищата на пръстите му трептяха готови да се откъснат магии. Целият сияеше от чакащата използване Сила. И точно така изглеждаха Арина и Генадий. Дори вампирът не беше пренебрегнал магическите дрънкулки.

Няма да успея със сила.

В пълна тишина, покрай обсипаните с тела тротоари и неподвижни автомобили (преброих три горящи), пристигнахме до „Подземията“. Излязохме от колата.

Зад оврага, на Принцес-стрийт, също всичко беше замряло, но отнякъде се дочуваше вой на сирени. Хората винаги преодоляват паниката. Дори ако не знаят с какво са се сблъскали.

— Тръгваме. — Едгар леко ме бутна в гърба.

Започнахме да се спускаме надолу. За миг се обърнах, гледайки каменната корона на замъка над покривите на къщите.

Е, да. Разбира се. Трябваше само да помисля и да събера всичко заедно. Мерлин е бил удивително великодушен, когато е съчинявал стихчетата си…

— Какво се мотаеш! — извика Едгар. Той беше като изтъкан от нерви — и нищо чудно. Той очакваше среща с онази, която обичаше.

Минахме покрай неподвижни тела. Имаше и хора, и Различни, Сънят на Мерлин не правеше разлика между тях. Забелязах няколко спящи Инквизитора, зад фалшивите стени просто сияеше от аури. Те чакаха, и засадата беше приготвена великолепно.

Само че никой не знаеше силата на използвания артефакт.

— Да не сте забравили за бариерата на третия слой? — попитах аз.

— Не. — отвърна Арина.

Забелязах, че по пътя ту Едгар, ту Арина оставяха на пода и стените на „Подземията“ заредени с магия предмети, напълно невинни на пръв поглед: парчета хартия, ивица дъвка, парче канап. На едно място Едгар бързо начерта на стената няколко странни символа с червен тебешир — тебешира се разпадна на прах веднага след изписване на последния знак. На друго място Арина, усмихвайки се, разсипа по пода кутия кибрит. „Последният Патрул“ явно се страхуваше от преследване.

Най-накрая влязохме в залата с гилотината, неизвестно защо избрана от „Последния Патрул“ като входна точка в Сумрака. Сигурно точно тук е съсредоточието на Силата, центъра на вихъра.

И тук, освен двама спящи мага от първо ниво, имаше един бодърстващ човек.

Млад, набит, нисък, с очила на интелигентното лице, с дънки и пъстра риза, той изглеждаше много мирно. В ъгъла на стаята забелязах спящо момиче на около десетина години с грижливо положена под главата му чанта. Те какво, да не са решили да отворят проход с кръвта на детето?

— Дъщеря ми заспа. — разсея съмненията ми човекът. — Много интересно устройство, трябва да призная… — Той извади от джоба си малка сфера от преплетени като решетка груби метални ивици. — Лостчето се премести и вече не се връща.

— Така и трябва да бъде. — каза Едгар. — Ще се върне обратно след седемдесет и няколко години. Така че това устройство е безполезно за теб, ще го оставиш тук. Дръж!

Той хвърли пачка пари към мъжа. Мъжът я хвана във въздуха, небрежно прокара пръст по ръба на банкнотите. Забелязах, че държи лявата ръка зад гърба си. Ох…

— Всичко е наред. — кимна мъжът. — Но малко ме притесняват мащабите на акцията… и тези устройства, които използвате. Струва ми се, че сделката още отначало беше поставена на неравни условия.

— Нали ти казах, че ще стане така? — каза Едгар на Арина. Отново се обърна към мъжа: — Какво искаш? Още пари?

Мъжът поклати глава.

— Вземи парите, дъщеря си и заминавай. — каза Арина. — Това те съветвам.

Мъжът облиза устни. После разкопча ризата си.

Излезе, че изобщо не е дебел. Торсът му беше обгърнат в някакъв корсет, точно като ортопедическите. Само че от ортопедическите корсети не стърчат жици.

— Килограм пластичен експлозив. Детонатор на принципа на „мъртвата ръка“. — каза мъжът, вдигайки лявата си ръка. — Ще взема тази сфера, всички тези странни дрънкулки, които намерих у тези момчета, — той срита един от лежащите Различни, — и всичко, което носите в джобовете си. Ясно ли е?

— Какво неясно може да има? — каза Едгар. — Още в началото знаех, че ще стане така. Правилно те избрах.

Изведнъж забелязах, че Генадий вече не е сред нас.

— И това ни избавя от доста проблеми от морално естество. — каза Едгар и се обърна.

Поясът с експлозива изведнъж се разлетя на парчета. Това не беше взрив, а сякаш замах от невидима ръка, движеща се с неестествена скорост… например — от Сумрака. Мъжът объркано разтвори лявата си длан — от нея изпадна малък изключвател с нелепа опашка от скъсани проводници. Не е лъгал…

В следващият миг мъжът закрещя и аз също предпочетох да се обърна.

— Крайно гнусен тип. — каза Едгар. — Не блъфираше, макар че момичето му е родна дъщеря. Но затова пък получихме необходимата ни кръв без убийство на невинни, което толкова огорчава Арина.

— Ти с нищо не си по-добър от него. — отговорих аз.

— Аз и не претендирам. — сви рамене Едгар. — Да тръгваме. Не ни е за пръв път да влизаме заедно в Сумрака, нали?

Той дори ме хвана за ръката. Не протестирах. Намерих сянката си на пода — и прекрачих в нея. През удара на ледения вятър, в замръзналото пространство на Сумрака…

Първи слой.

Не се бавихме — продължихме нататък. Втори слой. Пространството наоколо кипеше — или възбудено от живата кръв, или от пробитото тук някога от Мерлин мироздание.

Едгар и Арина продължаваха да са до мен. Съсредоточени, напрегнати. А след миг се появи и Генадий, облизващ окървавените си устни. На втория слой едва го познах — от толкова чудовищна злоба и безумие беше обезобразено лицето на Саушкин-старши.

Трети слой. Тук още бушуваха остатъци от вихъра на Сила, която доскоро преграждаше пътя надолу. Едгар започна да се озърта и каза:

— Някой върви след нас… знакът сработи.

— Успешно ли? — От устата на Арина излетя облаче пара.

— Не знам. Продължаваме надолу!

Четвъртия слой ни посрещна с розово небе и цветен пясък. Аз изтръгнах ръката си от хватката на Едгар и казах:

— Нали се разбрахме! Няма да се бия с голема!

— Никой не те принуждава! — Едгар се озъби. — Не се бой, ще постоиш отстрани. Напред!

Именно тук смятах да организирам спор. Да спечеля време, да избягам, а ако успея — да остана, изпращайки „Последния Патрул“ на безсмислена схватка с чудовището.

Но сякаш ме тласкаше нещо. Сякаш тази мания, от която бяха обхванати Арина, Едгар и Генадий, обземаше и мен. Аз трябва да сляза на петия слой… трябва!

Поне да приспя бдителността им…

— Добре, но не смятам да рискувам заради вас! — извиках аз и под бдителния поглед на Едгар прекрачих на петия слой.

Те се появиха почти мигновено. Да, добре се бяха заредили. Само Генадий малко изостана, явно беше влязъл с втория опит.

А тук все пак беше доста по-приятно от горните нива на Сумрака! Прохладно, но вече без изсмукващият живот леден вятър. И пак — цветовете са почти истински…

Аз се огледах в търсене на голема. И го открих на около двеста метра от нас — от тревата стърчаха две змийски глави, въртящи се като перископи на подводница. Ето че и големът ни забеляза. Главите трепнаха и се проточиха нагоре. Дочу се съскане, много напомнящо на змийското, ако не идваше от такова разстояние…

След миг змията вече пълзеше към нас, като при това успяваше да държи над тревата и двете си глави.

— Глава и опашка. — замислено каза Арина. — Не знам, не знам… Едгар, пускай Конг.

Разбрах кого имаше предвид едва когато Едгар извади от джоба си малка нефритена статуетка — дългоръка маймуна с къси остри рогца, стърчащи от главата. Инквизиторът лъхна няколко пъти върху фигурката, после внимателно й развинти главата — отвътре фигурката се оказа куха — и внимателно остави всичко на тревата. Когато фигурката започна да изпуска зелен дим, превръщаш се в чудовище, едва успяхме да се отдръпнем.

Девът, който е преследвал Алишер в Самарканд, изобщо не приличаше на Кинг-Конг. Най-малкото не беше достатъчно висок — най-много три метра. Но озъбената паст, мускулестите лапи с остри нокти, твърдата козина в тъмнозелен цвят и горящите с тъпа злоба оранжеви очи впечатляваха повече, отколкото сантименталния гигант от филмите.

Освен това Кинг-Конг сигурно не е вонял толкова отвратително и рязко. Как може да вони голем, който не се състои от плът, дори не от глина, а от концентрирана Сила, прибрана в магически съд? Не знам. Може би това беше случаен страничен ефект, а може би — шега на създателя на дева.

— Иди и убий това! — извика Едгар, сочейки към змията. Конг изрева и с огромни скокове се понесе срещу змията. Тя, без изобщо да се изплаши от приближаването му, а сякаш даже се оживи при вида на достоен съперник, се плъзна срещу него. Земята се тресеше под краката ни, гръмогласния рев на маймуната и оглушителното съскане на змията се сливаха в един гърмящ звук.

Време е! Докато са заплеснати в очакване на схватката.

Аз се обърнах — и замръзнах. Зад гърба ми стоеше нисък брадат старец в бели дрехи. Той ту изглеждаше напълно реален — можеше да преброиш всеки косъм в сивата брада, да се вгледаш в умореното, покрито с бръчки лице; ту се превръщаше в размита бледа сянка, през която се виждаха тревата и небето.

Старецът бавно посочи ръка земята под краката си. Повтори жеста.

Иска да сляза на шестия слой ли?

Аз посочих с ръка надолу. Старецът кимна, на лицето му се изписа облекчение.

И започна да се топи във въздуха.

Нямаше време за колебание. Във всеки момент някой от „Последния Патрул“ може да се обърне и да разбере, че се готвя за бягство.

Силата е в мен! Аз мога да се потопя на шестия слой.

Моята сянка е в мен! Аз я виждам винаги.

Аз съм длъжен да направя това! Значи, ще го направя.

Обгърна ме леден вятър.

Вече прекрачвайки през бариерата, чух гласа на Арина:

— Ние действи…

Гласът затихна, скри се зад границата, отделяща шестия слой. Зад границата, пазещ света на отишлите си Различни.

— Благодаря ти, че дойде. — каза старецът. И се усмихна.

Преди да отговоря, се огледах.

Ден. Слънце и бели пухкави облаци в синьото небе. Зелена трева на поляната. Пеят птички в клоните.

Древен сив старец срещу мен. Дрехите му явно никога не са били бели — грубата сива тъкан изглеждаше белоснежна само на пръв поглед. Освен това беше бос… само че в това нямаше никаква пасторална умилителност, никаква близост към природата. Просто бос човек, който не смята за нужно да губи време за изработка на обувки.

— Приветствам те, Велики. — казах аз, свеждайки глава. — Чест е за мен… да видя Великият Мерлин.

Старецът с любопитство се вглеждаше в лицето ми. Така, сякаш не ме виждаше за пръв път, но едва сега е получил възможност да ме разгледа както трябва.

— Чест? Добре ли познаваш живота ми, Светъл?

— Някои неща. — Аз свих рамене. — Знам за кораба с децата.

— И все пак „чест“?

— Струва ми се, че вече си се разплатил за много неща. Освен това, за милиона хора ти си мъдър защитник на доброто и справедливостта. Това също значи нещо.

— Те бяха само девет… — измърмори Мерлин. — Легенди… те винаги преувеличават. И доброто, и лошото…

— Но ги е имало.

— Имаше ги. — съгласи се Мерлин. — Защо мислиш, че съм се разплатил? Нима не ти харесва раят, който чака Различните след смъртта им?

Вместо да отговоря се наведох и откъснах една тревичка. Пъхнах я в устата си и я прехапах. Тревният сок беше горчив… само че малко недостатъчно горчив. Аз примижах и погледнах към слънцето. Слънцето сияеше в небето, но светлината му не заслепяваше. Плеснах с ръце — звукът беше леко приглушен. Поех дъх с пълни гърди — въздухът беше свеж… и все пак нещо в него не достигаше. Оставаше лек дъх на застояло като в изоставената квартира на Саушкин…

— Тук всичко е малко неистинско. — казах аз. — Не достига живот.

— Юнак. — кимна Мерлин. — Много Различни не го забелязват веднага. Много живеят тук с години, столетия… преди да разберат как са ги излъгали.

— Не може ли да се свикне? — попитах аз.

Мерлин се усмихна.

— Не. С това не можеш да свикнеш.

— Помниш ли вица за фалшивите играчки за елха, Антоне? — попитаха иззад гърба ми. Аз се обърнах.

Тигърчето стоеше на пет крачки от мен.

Те бяха много. Много от тези, които стояха и слушаха разговора ми с Мерлин. Игор Теплов и Алиса Донникова — те бяха един до друг, те се държаха за ръце, но по лицата им нямаше щастие. Момичето-върколак Галя наведе очи. Мурат от самаркандския Патрул смутено ми помаха с ръка. Тъмният, убит някога от мен, хвърлен от кулата „Останкино“, ме гледаше без злоба и раздразнение.

Те бяха твърде много. Дърветата пречеха да видя колко са всички. Но ако я нямаше гората, биха се прострели до самия хоризонт. Напред бяха пуснали онези, които познавах.

— Помня, Тигърче. — казах аз.

Вече не чувствах нито страх, нито злоба. Само печал — тиха и уморена.

— На пръв поглед са като истинските. — каза Тигърчето и се усмихна. — Само че не носят никаква радост…

— Добре изглеждаш. — измърморих аз, само за да кажа нещо.

Тигърчето замислено огледа наметката си от тигрова кожа. Кимна:

— Постарах се. За срещата.

— Здрасти, Игор! — казах аз. — Здрасти, Алиса!

Те кимнаха. После Алиса каза:

— А ти си юнак. Силен си. Само не се възгордявай, Светъл! На теб ти помагаше самият Мерлин.[1]

Аз погледнах към стареца.

— Понякога. — деликатно каза Мерлин. — Е… край онази ваша чудна кула. И когато се биеше с върколаците в гората… И малко…

Вече не го слушах. Оглеждах се в търсене на онзи, чийто думи бяха най-важни за мен.

Костя бутна Различния, зад чийто гръб стоеше, и излезе пред мен. Всъщност, от всички присъстващи той изглеждаше едновременно и най-добре, и най-нелепо — по него имаше парчета от космически скафандър, някога бял, а сега почернял и изгорен на няколко места.

— Здрасти, съседе. — каза той.

— Здрасти, Костя. — отвърнах аз. — Аз… отдавна исках да ти кажа. Прости ми.

Той се намръщи:

— Стига с тези светли маниери… какво има да се прощава… Честно се бихме, честно ме победи. Всичко е наред. Трябваше да се досетя, че не поставяш Щита от страх…

— Все едно. — казах аз. — Нали знаеш, ненавиждам работата си. Станах винтче… част от машина, която не знае пощада!

— А как може другояче с нас? — Костя изведнъж се усмихна. — Стига вече… Ти… такова… прости на татко. Ако можеш. Той не беше такъв.

Аз кимнах:

— Ще се постарая. Ще опитам.

— Кажи му, че го чакаме с мама. — Костя се поколеба и добави твърдо: — Тук.

— Ще му кажа. — обещах аз, търсейки с поглед Полина.

Костя изведнъж направи крачка напред, неловко ми стисна ръката — и отстъпи.

И за този незначителен миг, докато дланите ни се докосваха, аз почувствах как хладната му ръка стана топла, кожата блесна в розов цвят, а в очите му се появи блясък. Костя стоеше, олюлявайки се, и гледаше дланта си.

А моята длан изгаряше от леден студ…

Редицата Различни трепна. Те бавно, несъзнателно тръгнаха към мен. И в очите им имаше алчност и завист — у всички, дори у Тигърчето, дори у Игор, дори у Мурат…

— Стойте! — извика Мерлин. Скочи и застана между мен и отишлите си Различни, вдигайки високо ръце. Забелязах, че старателно ме избягва, за да не ме докосне. — Стойте, безумци! Минута живот… не е това, което искаме, не е това, което чакахме!

Те спряха. Спогледаха се смутено и отстъпиха. Но в очите им продължаваше да свети гладно пламъче.

— Тръгвай си, Антоне. — каза Мерлин. — Вече разбра всичко и знаеш какво трябва да направиш. Тръгвай!

— Не мога да мина, там е „Последният Патрул“. — казах аз. — Освен ако твоят голем не ги спре…

Мерлин погледна някъде през мен. И въздъхна:

— Големът е мъртъв. И двата голема са мъртви. Жалко… понякога излизах на петия слой да си поиграя със змията. Но и тя тъгуваше.

— Можете ли да ме изпратите? — попитах аз.

Мерлин поклати глава:

— Малко от нас са способни да излязат дори на петия слой. А до първия могат да достигнат само единици, но там сме безпомощни.

— Не мога да мина покрай тях. — казах аз. — А директно… на седмия слой също няма да мога.

Ние се усмихнахме един на друг.

— Ще ти помогнат. — каза Мерлин. — Само че направи всичко както трябва, моля те.

Аз кимнах.

Не знаех дали ще се получи. Мога само да се постарая.

В следващият миг въздухът до мен завибрира, сякаш нещо, кипящо от излишък на Сила, пронизваше Сумрака. Какви слоеве… какви разстояния… какво значеха тези неща пред тази звъняща от осъзнаването си Сила?

Надечка стъпи на тревата. Размаха ръце, не успя да запази равновесие и се пльосна по дупе, гледайки към мен.

— Ставай! — строго казах аз. — Влажно е.

Надя скочи, изтупа велурения комбинезон и забърбори:

— Мама ме научи да влизам в сянката! Това първо! А там маймуната и змията се биха и се победиха взаимно. Това второ! Двама чичковци и една лелка гледат змията и ругаят с много лоши думи! Това трето! И мама нареди веднага да те прибера за вечеря! Това е четвърто!

Тя се запъна, откривайки около себе си цяла тълпа. Смути се, наведе очи и с глас на вежливо момиченце измърмори:

— Здравейте…

— Здравей. — Мерлин приклекна пред нея. — Ти ли си Надежда?

— Да. — гордо каза Надя.

— Радвам се, че се срещнахме. — каза Мерлин. — Отведи татко в къщи. Само че не веднага в къщи, а първо назад, при хората. А после в къщи.

— Назад — това е напред? — уточни Надя.

— Точно така.

— Ти приличаш на вълшебника от филмчето. — подозрително каза Надя. За всеки случай се присламчи към мен и ме хвана за ръката, което явно й придаде увереност.

— Аз бях вълшебник. — призна Мерлин.

— Добър или лош?

— Всякакъв. — Той тъжно се усмихна. — Върви, Надежда.

Предпазливо поглеждайки към Мерлин, Надя ме попита:

— Тръгваме ли, татко?

— Тръгваме. — казах аз.

Обърнах се и кимнах на Различните, които мълчаливо гледаха след нас. С тъга и очакване. Първо вдигна ръка за сбогом Тигърчето. После Алиса. И ето че всички махаха след нас… сбогувайки се завинаги.

И когато дъщеря ми, току-що инициираната Абсолютна Вълшебница, направи крачка напред, аз прекрачих след нея. Държейки я за ръката, за да не се загубя в бушуващият вихър от Сила, завършващ своя кръг и връщащ се в нашият свят.

Защото Сумракът, разбира се, е безкраен, както е безкраен всеки пръстен.

Защото топлината на човешката любов и студът на човешката ненавист, бягът на зверовете и полетът на птиците, трептенето на крилата на пеперудите и растежа на пробиващото земята зърно не изчезват безследно. Защото вселенският поток жива Сила, от който алчно откъсват парченца паразитите като синия мъх и Различните, не изчезва безследно, а се връща в чакащият възраждане свят.

Защото всички ние живеем на седмия слой на Сумрака.

Бележки

[1] Коментар на преводача: Интересно, ако развъплътените Различни наистина живеят почти пълноценно на шестия слой, защо ревъплъщаването на Алиса за процеса в Прага (третата част на „Дневен патрул“) я върна към момента на смъртта й (удавянето)?