Сергей Лукяненко
Последен патрул (10)

ПЪРВА ГЛАВА

— Мисля, че се досещате защо съм ви събрал. — каза Хесер.

В кабинета на шефа бяхме петима. Самият Хесер, Олга, Иля, Семьон и аз.

— Какво има да се чудим. — измърмори Семьон. — Вие събрахте всички Висши и тези от първо ниво на Силата. Само Светлана липсва.

— Светлана не е тук, защото не работи в Нощния Патрул. — Хесер се намръщи. — Не се и съмнявам, че Антон ще й разкаже всичко. Дори няма да се опитвам да забранявам това. Но няма да допусна нарушения… това е съвещание на ръководството на Нощния Патрул. Искам веднага да предупредя Иля… нещо от това, което ще чуеш, ще е новост за теб, която никога не би научил при обичайни обстоятелства. Така че не трябва да говориш за това. На никого.

— Какво по-точно? — попита Иля, намествайки очилата си.

— Всъщност… всичко, което чуеш тук.

— Хубаво „нещо“. — кимна Иля. — Както кажете. Ако искате, готов съм да приема знака на Наказващият Огън.

— Ще минем и без формалности. — Хесер взе от масата метална кутийка и започна да се рови в нея. През това време се оглеждах любопитно. Кабинетът на шефа е интересен с огромното количество малки предмети, които или му бяха нужни в работата, или бяха просто спомени. Нещо като склада на Плюшкин, кутийката с най-ценните „съкровища“ на някое дете и квартира на разсеян колекционер, който непрекъснато забравя какво точно събира. Другото удивително нещо е, че уж нищо не изчезва, в шкафовете на практика няма свободно място, а непрекъснато се появяват нови експонати.

Сега погледът ми се спря на малък терариум. Неизвестно защо, нямаше капак, а на стъклото беше залепена бележка — или с буквите „ООО“, или с номер „000“. Вътре имаше глупава китайска играчка: малка пластмасова тоалетна, върху която в царствена поза стоеше тарантула. Първо ми се стори, че паякът е пластмасов или мъртъв, но после забелязах, че очите му блестят, а краката му се мърдат. По стъклото пълзеше друг паяк: тлъст, кръгъл, приличащ на мъхеста топка с крака. От време на време паякът спираше и изплюваше на стъклото капка зелена отрова, явно целейки се навън. Впрочем, надолу, в терариума, от паяка се сипеше нещо. Долу мърдаха някакви други насекоми, протягайки алчно крака за угощението. Щастливците, които успяваха да хванат нещо, започваха радостно да скачат.

— Интересно ли ти е? — попита Хесер без да вдига очи.

— Аха… какво е това?

— Симулатор. Нали знаеш, обичам да изследвам затворени социални групи.

— И какво изобразява този симулатор?

— Един интересен социум. — уклончиво каза Хесер. — В базовият модел той би трябвало да се превърне в обикновена група паяци. Но тук имаме двама главни паяка, един от които е заел превъзходстваща позиция, като от време на време се качва на възвишението, а вторият осигурява защита от външна агресия и грижа за членовете на обществото. При постоянна активност на главните паяци този симулатор може да функционира с минимална авто-агресия.

— И никой не се опитва да се измъкне? — попита Иля. — Нали няма капак…

— Много рядко. И само онези, на които им омръзва да са паяци в терариум. Първо, в терариума се поддържа постоянна илюзия за борба. Второ, присъствието в терариума се възприема от обектите като личен недостатък. — Хесер най-накрая извади от кутийката някакъв предмет и каза: — Край, стига сме се разсейвали с дреболии. Ето ви първият предмет за размисъл. Какво е това?

Ние мълчаливо гледахме сивото парче бетон, което сякаш беше откъртено от стената.

— Да не се ползва магия! — предупреди Хесер.

— Аз знам. — виновно каза Семьон. — Помня го този случай. Радио микрофон. През петдесетте се опитаха да ни го поставят… или през шейсетте? Когато бяхме поделение на „Горсветремтехмонтаж“^[1]. Някакви умници от КГБ, нали?

— Точно така. — каза Хесер. — Тогава навсякъде търсеха шпиони. И нас започнаха да ни проверяват… явно с нещо сме привлекли вниманието на компетентните органи… Добре, че имахме свои очи и уши в КГБ. Проведохме кампания по дезинформация, бдителните другари получиха мъмрене за нецелесъобразно разхищаване на скъпо оборудване… А това?

Сега в ръцете на Хесер проблясваше голяма стоманена рапидка. Честно казано, нямах представа, че се произвеждат толкова големи рапидки.

— Едва ли знаете за това. — съобщи Хесер. — Единственият… надявам се… опит на Тъмните да ни шпионират с човешки средства. През седемдесет и девета година на миналия век. Тогава имах много тежък разговор със Завулон. След това подписахме приложение към съглашението за забранените методи за борба.

Рапидката се скри в кутията. Вместо нея бяха извадени две малки кафяви „таблетки“.

— Това е, когато се опитаха да ни вземат сградата! — оживи се Иля. — През деветдесет и шеста. Нали?

Хесер кимна:

— Напълно вярно. На един амбициозен млад олигарх му се сторило че бившето държавно предприятие, а сега вече закритото акционерно дружество „Горсвет“^[2], е много апетитна и абсолютно беззащитна собственост. Само че когато подслушването и външното наблюдение установиха какви хора идват просто да пият чай със стария директор, олигархът се отказа от амбициите си.

— Естествено, и това е било дезинформация? — попита любопитно Олга. Явно непривично витиеватата тирада на шефа беше предназначена именно за нея, пропусналата тези събития.

Семьон се изхили и произнесе с протяжен глас:

— Значи така-а-а, адаш, решаваш важните въпроси в града, а не идваш за помощ… Ела, ако нещо…

Хесер се усмихна в отговор:

— Относно „ела, ако нещо“, малко прекали. Но нищо, победителите не ги съдят… И така, всичко това бяха минали работи. А ето и днешният улов…

Той извади от кутията нещо, приличащо на парченце от лейкопласт. Тънко бяло квадратче, лепкаво от едната страна — Хесер с мъка го отлепи от пръста си.

— Технологията не стои на едно място. — казах аз с въодушевление. — Микрофон и предавател?

— Ще се учудиш, но тук има и магнетофон. — съобщи Хесер. — Всичко се записва и се изстрелва с кодиран импулс за три секунди веднъж на ден. Хубава играчка. Скъпа. И не е лесно да я намериш.

— Давай по същество, Борисе. — помоли Олга.

Хесер пусна „играчката“ обратно в кутията. Огледа ни внимателно:

— Преди седмица Антон и Семьон бяха в Единбург. Там се случи нещо неприятно… ако пропуснем подробностите — група Различни, сред които има минимум Светъл, Тъмен и Инквизитор, с помощта на хора-наемници, снабдени със защитни амулети, се опитаха да вземат един от най-древните артефакти. Така наречения Венец на Всичко, направен от Великия Мерлин малко преди да си отиде в Сумрака.

Илия подсвирна. Олга мълчеше — или знаеше за това от Хесер, или не смяташе за нужно да проявява емоции.

— Трябва да добавя, че тримата Различни са Висши. — продължи Хесер. — Е… Може би не и тримата. Може би само двама. Двама биха успели да заведат третия на шестия слой на Сумрака.

За мое учудване Иля мълчеше. Стъписал се е, сигурно. Не мисля, че се е потапял под третия слой.

— Всичко това е неприятно само по себе си. — каза Хесер. — Никой от нас не знае що за артефакт е скрил Мерлин на седмия, последен слой на Сумрака. Но имаме сериозни основания да смятаме, че този артефакт е способен да унищожи цялата цивилизация на Земята.

— Още един „Фуаран“? — попита Семьон.

— Не, Мерлин не е можел да превръща хора в Различни. — поклати глава Хесер. — Но това е нещо много сериозно. Сега охраната на артефакта е усилена, освен Нощния Патрул на Шотландия го пазят и Инквизитори. Но ситуацията е твърде сериозна. Доколкото знам, опити да се шпионират патрулите има в Москва, Ню-Йорк, Лондон, Токио, Париж, Пекин… накратко — във всички ключови точки на планетата. Навсякъде действат хора, които не познават възложителите. Засега няма никакъв успех в търсенето на зложелателите.

— Хесер, а какво има на седмият слой на Сумрака? — поинтересува се Иля. — Знам, че не е прието да се разказва за по-дълбоките слоеве на онези, които не са били там, но…

— Семьон ще ти разкаже всичко, което е видял. — отговори Хесер. — Той е бил на петия. Ако искаш, попитай Антон — той ще ти разкаже за шестия. Разрешавам. А що се отнася до седмия…

Всички гледахме любопитно към Хесер.

— Не съм бил там. И не мога да отговоря на въпроса ти. — твърдо каза Хесер.

— Ха. — каза Олга. — Борисе, бях сигурна, че ти си…

— Не. Изпреварвам въпроса ти — и Завулон не е бил. И никой от известните ми Различни. Предполагам, че това е по силите само на нулев маг. Притежаващ абсолютната Сила. Такъв е бил Мерлин. Такава вълшебница ще стане Надя Городецка…

Всички дружно ме погледнаха.

— Докато не порасне, няма да я пусна в Сумрака. — твърдо казах аз.

— Никой не иска това от теб. — увери ме Хесер. — И… не бързай да протестираш. Искам да пазят Надя. Непрекъснато. Поне двама бойни мага. Второ-трето ниво на Силата. Няма да устоят дълго срещу Висши, но ако ги снабдим с добри артефакти, ще успеят да спечелят време и да повикат помощ.

Иля се хвана за главата:

— Борис Игнатиевич! Откъде да ви намеря толкова втори и трети? Да оттегля всички от улицата ли?

— Е, не всички. — поправи го Хесер. — Все пак имаме четирима втори. Трети — девет души. Алишер и Александър могат да се вдигнат до трето.

— Кой Александър? Коростилев? — учуди се Иля.

— Не, Маленков.

— Саша — може. — намеси се в разговора Олга. — Готова съм за три дена да го вдигна. Даже за два.

— Чакайте! — възкликнах аз. — Спрете! А не искате ли да чуете и моето мнение?

Хесер ме погледна любопитно:

— Да, искам. Само че имай предвид, че онези, които не успяха да вземат артефакта, рано или късно ще решат, че им е нужен абсолютен маг. А в света има само един. Една. Твоята дъщеря. Е, съгласен ли си да я охраняваме?

— А какво ще каже Светлана?

— Светлана е майка. — меко каза Олга. — Мисля, че помни как веднъж отвлякоха момиченцето. И разбира, че сама не може да я пази денонощно.

— Светлана ще се съгласи, Антоне. — кимна Семьон. — Няма какво да се чудиш.

— Борис Игнатиевич, но какво да правя с улиците? — примоли се Иля. — Официално ви го заявявам като ваш заместник по патрулната служба! Да пускам четвърто и пето ниво на самостоятелна работа? Ами че Тъмните ще ни се качат на главата!

— Няма. — Хесер се намръщи. — Завулон също отделя своите магове от второ и трето ниво за охрана на Надя Городецка.

Аз се хванах за главата. Затова пък Иля веднага се успокои:

— Значи от нас се иска само половината пазачи? Тогава аз…

— Не, не половината. Двама наши и двама Тъмни.

— Хесер! — възкликнах аз.

— Антоне, всичко това се прави за безопасността на дъщеря ти. — твърдо отвърна Хесер. — Край, въпросът е приключен. Продължаваме нататък. Иля, след съвещанието ще останеш да обсъдим кои ще изпратим като телохранители и как да ги екипираме.

Аз мълчах. В душата ми кипеше, но мълчах.

— Засега говорихме само за отбраната. — продължи Хесер. — Разработката на мерки за защита на Патрулите от техническите средства за разузнаване… и от възможните атаки на хора-наемници, възлагам на Олга. Вземи Толик от компютърджиите. И Лас от оперативните работници.

— Та той е слаб маг. — изсумтя Олга.

— Затова пък мисли нестандартно. — каза Хесер. — Що се отнася до бойните сблъсъци между хора и Различни, сама знаеш. Имаш доста опит.

Аз погледнах любопитно към Олга. Оказва се, че имала интересен опит…

— От всички вас искам нещо друго. — продължи Хесер. — Как ще атакуваме?

— Кого? — не издържах аз. — Само ако знаехме кой мъти водата…

— Да атакуваш, не означава непременно да се хвърлиш в бой. — наставнически каза Олга. — Да атакуваш, също означава да извършваш неочаквани за противника ти действия, да проваляш плановете му.

Хесер кимна одобрително.

— Тогава имаме само един изход. — казах аз. — Е, освен търсенето на предателите… предполагам, че Инквизицията претърсва под дърво и камък? Трябва да слезем до седмо ниво. Но щом не можем… верига от Сила?

— Завулон предложи Кръг на Силата. — кимна Хесер. — Но нито ние, акумулирайки Сила един в друг, нито Тъмните, изсмуквайки се един друг докрай… даже с човешко жертвоприношение… все едно, няма да помогне. Бариерата между слоевете на Сумрака се увеличава по експонента. Пресмятали сме го.

— Дори с жертвоприношение? — порази се Семьон.

— Дори. — сухо каза Хесер.

— Онова стихче… на шестия слой. — Аз погледнах към Хесер. — Помните ли, разказвах ви?

— Възпроизведи го. — кимна Хесер.

Венецът на Всичко тук е скрит. Остана само крачка.

Но той е наследство за силните или умните —

Ще получиш всичко и нищо, когато го достигнеш.

Върви напред, ако си силен като мен;

върви назад, ако си умен като мен.

Начало и край, глава и опашка, всичко е слято в едно.

Във Венеца на Всичко. Така животът и смъртта са неотделими —

прочетох аз по памет.

— И какво ни дава това? — почти весело попита Хесер.

— Върви назад, ако си умен като мен. — повторих аз. — Има някакъв заобиколен път към седмия слой! Не е задължително да удряме с глава по стената.

Хесер кимна:

— Правилно. Искаше ми се точно ти да го кажеш.

Семьон ме погледна съчувствено. Е, всичко е ясно. При нас е като в армията — който го е предложил, той го изпълнява.

— Само не надценявайте умствените ми способности. — измърморих аз. — Естествено, ще помисля. И Светлана ще помоля да помисли за това. Но засега нищо не ми хрумва. Може би трябва да се поровим в архивите?

— Ще се поровим. — обеща Хесер. — Но има още един начин…

— И той е предназначен за мен. — казах аз. — Познах ли?

— Антоне, твоята дъщеря е в опасност. — просто каза Хесер.

Аз разперих ръце:

— Предавам се. Добре, готов съм. Накъде? Към кратера на вулкана? Под ледовете на Антарктика? В космоса?

— В космоса, както знаеш, нямаме работа. — Хесер се намръщи. — Има малка надежда… много малка. Възможно е някой от приятелите на Мерлин да се досеща какво е имал предвид.

— Значи трябва да намерим жив връстник… — започнах аз.

— Аз съм му връстник… повече или по-малко. — със скучен глас каза Хесер. — Но, уви, не се познавах с Мерлин. Нито когато беше Светъл, нито когато стана Тъмен. Какво ме гледате така? Да, това е възможно. Понякога. За Висшите. Не е там работата… надявам се, че никой от вас не възнамерява да си сменя цвета?

— Борис Игнатиевич, не протакайте. — помолих аз.

— Мерлин беше приятел… доколкото това изобщо е възможно, с Различен, когото познавах под името Рустам.

Спогледахме се със Семьон. Той сви рамене. Олга също изглеждаше озадачена.

— Той имаше много имена. — продължи Хесер. — Някога той също беше в Патрула. Много, много отдавна. Някога бяхме приятели. Много пъти си помагахме в боя… много пъти сме спасявали живота един другиму. После станахме врагове. Въпреки че той беше, и си остава Светъл.

Хесер помълча. Явно не му се искаше да си спомня за това.

— Той е жив и сега. Живее някъде в Узбекистан. Не знам къде точно, той ми е равен по Сила и може да се маскира. Отдавна не служи в Патрула. Най-вероятно живее като обикновен човек. Ще трябва да го намериш, Антоне. Да го намериш и да го убедиш да ни помогне.

— Ъхъ. — казах аз. — Какво е за нас Узбекистан. Раз — и съм го претърсил, два — намерил съм криещ се маг, който е по-силен от мен…

— Не съм казвал, че е лесно. — призна Хесер.

— Три — уговорил съм го да помогне.

— Тук вече е по-лесно. Работата е там, че ме е спасявал шест пъти. Аз него — седем. — Хесер се ухили. — Той ми е длъжник. Дори и да продължава да ме ненавижда. Ако го намериш, той ще ти отговори.

В гласа на Хесер нямаше убеденост и всички почувстваха това.

— Не е сигурно, че изобщо знае нещо! — казах аз. — А дали е жив?

— Преди десет години беше жив. — каза Хесер. — Разпознат е от моя помощник, девона. И е разказал за това на сина си.

— Великолепно. — кимнах аз. — Просто забележително. Сигурно, както е прието, трябва да тръгна на път без оръжие и сам?

— Не. Ще тръгнеш на път екипиран с всичко необходимо, дебела пачка пари и торба полезни артефакти.

Трябваха ми няколко секунди, за да разбера — шефът изобщо не се шегува.

— И не сам. — добави Хесер. — С теб ще тръгне Алишер. На изток силата и парите не са най-важното. Далеч по-важно е за теб да гарантира някой свой.

— И Алишер… — въздъхна Иля.

— Извинявай. — без ни най-малка вина в гласа отвърна Хесер. — Ще смятаме, че сме във военно положение. Още повече, че е точно така.

 

 

Рядко ми се случва да се връщам в къщи посред бял ден. Ако си патрулирал, прибираш се чак сутринта. Ако ти предстои обикновен работен ден, преди седем не можеш да се измъкнеш от работа. Дори и да имаш способността да предсказваш задръстванията — с какво ще ти помогне това, ако всички пътища са натоварени?

И, разбира се, всяка жена и без магия знае, че мъжът й не се прибира рано от работа току-така.

— Татко. — съобщи Надя. Естествено, тя чакаше на вратата. Тя предвиждаше пристигането ми от момента, в който се приближавам до входа — ако е заета с някоя важна детска работа. Ако й е скучно — от момента, в който излизам от офиса.

Опитах се да взема дъщеря си на ръце. Но явно тя се интересуваше повече от анимационните филмчета по телевизията: от хола се чуваше пискливо „Ля, ля, ля-ля-ля, ля-ля, ля-ля-ля-ля!“. Дъщерният дълг беше изпълнен, татко е посрещнат от работа, в ръцете и джобовете му не е открито нищо интересно.

Така че Надечка ловко се изплъзна от ръцете ми и хукна към телевизора.

Аз се събух, хвърлих на шкафчето купеният по пътя „Автопилот“, влязох в хола, пътьом потупвайки дъщеря си по главата. Надя замаха с ръце — закривах й екрана, на който еднорог син лос караше ски.

Светлана надзърна от кухнята. Внимателно ме погледна. Изхъмка и отново се скри.

Оставих опитите да изпълня бащинските си функции за по-добри времена и влязох в кухнята. Светлана вареше супа. Изобщо не мога да разбера, защо жените прекарват толкова много време до печката. Какво толкова правят там? Хвърляш във водата месо или кокошка, включваш печката и всичко се вари само. След час слагаш фиде или картофи, някакви зеленчуци — и ето ти готова храна. Е, трябва да не забравиш да посолиш, това е най-важното.

— Сам ли ще си приготвиш багажа? — попита Светлана без да се обръща.

— Хесер ли се обади?

— Не.

— Гледала си в бъдещето?

— Нали ти обещах, че няма да правя това, освен ако поискаш… — Светлана млъкна за момент, защото се приближих до нея и я целунах по врата. — Или без крайна необходимост…

— Тогава защо питаш за багажа?

— Антоне, когато се връщаш от работа посред бял ден, вечерта си лягам сама. Или те пращат на патрул, или в командировка. Но ти патрулира преди два дена, обстановката в града е спокойна…

В хола Надя се засмя. Надзърнах през вратата — лосът-скиор, опулил очи, се носеше право към колона дребни и явно малолетни зверчета, вървящи край пропастта. Ох, какво ще стане сега…

— Светле, сигурна ли си, че Надя може да гледа такива филмчета?

— Нали гледа новините. — спокойно отвърна Светлана. — Не се измъквай. Какво става?

— Отивам в Самарканд.

— Имаш интересна география на командировките. — Светлана загреба с лъжица от супата, подуха я и я опита. — Безсолно… Какво се е случило там?

— Нищо. Все още нищо.

— Бедните узбеки. Ако идеш там, непременно нещо ще стане.

— Днес Хесер свика съвещание. Събра Висшите и първо ниво…

Накратко преразказах на Светлана всичко, за което говорихме. За мое учудване нямаше никаква реакция — дори когато й съобщих, че Надя ще бъде охранявана от двама Светли и двама Тъмни мага. Или по-точно, реакцията й беше именно такава, каквато предсказваше Олга.

— Хесер все пак е юнак. — каза Светлана. — Мислех да му позвъня… и да поискам охрана.

— Ти наистина ли… смяташ?

Светлана ме погледна. Кимна. Добави:

— Докато съм наблизо, Надя е в безопасност. Повярвай ми, и трима Висши ще стрия на прах. Но по-добре да се застраховаме. Кога отлиташ?

— След пет часа. От Шереметиево.

— Семьон ще те откара за час. Имаш още два часа. Хапни, после ще ти приготвим багажа. Колко време ще си там?

— Не знам.

— А тогава колко чорапи и бельо да ти приготвя? — разумно попита Светлана. — Не мога да си представя, че ще переш по пътя.

— Ще купя ново и ще изхвърля старото. Хесер ми обеща цял куп пари.

— Интересно какво разбира под „куп“. — със съмнение отвърна Светлана. — Ще ти приготвя пет чифта бельо. Сядай на масата, ще сипя супа.

— Тате! — извика от хола Надя.

— Какво, дъще? — отзовах се аз.

— Тате, а чичо Афанди ще ми подари ли герданче?

Ние със Светлана се спогледахме — и бързо влязохме в хола. Дъщеря ни продължаваше да гледа анимационни филмчета. На екрана компания от разноцветни зверчета се събираше около огъня.

— Надечка, какъв чичо?

— Чичо Афанди. — без да се откъсва от екрана, каза дъщеря ни.

— Какъв Афанди? — търпеливо повтори Светлана.

— Какво герданче? — уточних аз.

— Чичкото, при когото отива татко. — съобщи Надя с интонацията „какви сте глупави възрастните!“. — А герданчето е синьо. Красиво е.

— Откъде знаеш при кого отива татко? — продължаваше разпита Светлана.

— Сега говорихте за това. — невъзмутимо отвърна Надя.

— Не сме говорили. — възразих аз. — Говорихме, че отивам в командировка в Узбекистан. Това е една красива страна на изток, там някога е живял чичо Хесер. Помниш ли чичо Хесер? А за Афанди не сме говорили.

— Значи ми се е сторило. — отговори Надя. — Няма никакъв чичо.

Светлана поклати глава и ме погледна укорително. Аз разперих ръце — да, виновен съм, напразно се намесих. Мама би измъкнала много повече…

— Но герданче има. — непоследователно добави Надя. — Донеси ми, става ли?

Повече нямаше смисъл да питаме за чичо Афанди. Надечка спонтанно предвиждаше бъдещето още от тригодишна възраст. Но предсказваше несъзнателно и веднага щом започнехме с въпросите „откъде знаеш това?“, момичето млъкваше.

— Виноват. — покаях се аз. — Извинявай, Светле.

Върнахме се в кухнята. Светлана мълчаливо ми сипа супа, наряза хляб, извади ми лъжица. Понякога ми се струва, че играе ролята на обикновена жена с подчертана ирония. Но, в края на краищата, това беше неин избор. Хесер би изпаднал във възторг, ако Светлана се върнеше в Патрула.

— Рустам има много имена… нали така е казал Хесер? — замислено попита Светлана.

— Ъхъ. — казах аз, сърбайки супа.

— Може да се предположи, че сега го наричат Афанди.

— Всичко е възможно. — Не че много разчитах на това, но в моята ситуация не трябваше да пренебрегвам и най-съмнителната следа. — Ще разпитам.

— Добре, че Алишер ще е с теб. — отбеляза Светлана. — Оставяй го той да говори. Изтокът е тънка работа.

— Много свежа мисъл… — кисела казах аз. — Извинявай. Днес цял ден слушам мъдри мисли за Изтока. Реките от красноречие вече са напълнили езерото на моето внимание, о рахат-локум на моето сърце!

— Тате, донеси рахат и локум! — незабавно се обади дъщеря ми.

 

 

Рядко се срещах с Алишер по работа. Той предпочиташе да работи на улицата — непрекъснато патрулираше, в офиса се появяваше обикновено сутрин, с червени от недоспиване очи. Дочух, че имал връзка с някакво момиче от счетоводството, Различна от седмо ниво. Но общо взето, малко знаех за него. Момчето беше затворено, а аз не обичам да правя първите стъпки за сближаване.

Впрочем, със Семьон явно бяха в по-приятелски отношения. Когато се качих в колата, Семьон тъкмо приключваше да разказва виц. Седнах до Семьон когато той, обърнат назад, каза с тънък глас на разглезено момиче:

— Добре, татко, ще минем по дългия път. Донеси ми, моля те, червено цвете!

Алишер се разсмя и едва след това ми подаде ръка.

— Здрасти, Антоне.

— Здрасти, Алишер. — Аз му стиснах ръката и му подадох чантата си. — Хвърли я на задната седалка, мързи ме да ходя до багажника.

— Как е Светлето? Руга ли те? — попита Семьон докато потегляше.

— Не, какво говориш. Пожела ми късмет, нахрани ме вкусно и ми даде купчина полезни съвети.

— Добрата жена е радост за мъжа! — бодро каза Семьон.

— Нещо си много весел днес. — не се сдържах аз. — Или Хесер изпраща и теб в Самарканд?

— Ще има да чакам. — престорено въздъхна Семьон. — Слушайте, момчета, а защо отивате в Самарканд? Столицата е Бинкент, сигурен съм!

— Ташкент. — поправих го аз.

— Не, Бинкент. — каза Семьон. — Или не беше Бинкент? А, спомних си! Градът се казва Шаш!

— Семьоне, не си толкова стар, че да помниш Бинкент. — насмешливо каза Алишер. — Бинкент, Шаш — това е било много отдавна. Само Хесер го помни. А летим в Самарканд, защото там живее най-старият Светъл Различен, който работи в Патрула. Патрулът в Ташкент е по-голям, като за столица, но има много младежи. Дори началникът им е по-млад от теб.

— Брей… — Семьон поклати глава. — Удивително. На Изток — пък само младежи в Патрула?

— Ами на Изток старците не обичат да воюват. Старците обичат да гледат красиви момичета, да хапват плов^[3] и да играят на шашки. — сериозно отговори Алишер.

— Често ли си ходиш в къщи? — попита Семьон. — При приятелите, роднините?

— За осем години — нито веднъж.

— Че защо така? — учуди се Семьон. — Нима не тъгуваш за дома си?

— Нямам дом, Семьоне. И роднини нямам. А синът на девона няма приятели.

Настъпи неловка тишина. Семьон мълчаливо шофираше. После не издържах:

— Алишер, ако въпросът ми не е твърде личен… Баща ти човек ли беше? Или Различен?

— Девонът — това е слуга, създаден от могъщ маг. — Гласът на Алишер беше равен, сякаш четеше лекция. — Магът намира глупак без роднини, който не е нужен никому, и пуска в него Сила от Сумрака. Зарежда го с чиста енергия… и така се получава глупав, но много силен и владеещ магия човек… Не, вече не е съвсем човек. Но не е и Различен, цялата му енергия е временна, вложена от мага. Девонът вярно служи на своя повелител, може да твори чудеса… но все още не е наред с главата. Обикновено магът избира дебили или дауни^[4], те не са агресивни и са много предани. Вложената Сила им дава здраве и дълголетие.

Ние мълчахме. Не очаквахме такава откровеност от Алишер.

— Според народните предания девонът е обладан от духове. В известен смисъл е точно така… все едно да вземеш празен, пукнат съд и отново да го напълниш. Само че вместо с разум, обикновено го пълнят с преданост. Но Хесер не е като другите магове. Дори не е като другите Светли. Той излекува баща ми. Не напълно… дори той не е способен на това. Някога баща ми е бил пълен идиот. Мисля, че е бил имбецил, явно заради органични повреди в мозъка. Хесер изцели тялото му, и с времето баща ми придоби нормален, човешки разум. Той помнеше, че някога е бил пълен глупак. Знаеше, че ако Хесер не влее навреме нова Сила, тялото му отново ще отхвърли разума. Но не служеше на Хесер от страх. Той казваше, че ще даде живота си за Хесер само заради това, че е осъзнал себе си. Че е станал човек. И за това, разбира се, че той, урода, е имал семейство, родил му се е син. Той много се страхуваше, че и аз ще съм глупак. Но ми се размина. Само че… само че у нас помнят всичко. Че баща ми е девона, че твърде дълго живее на този свят, че някога е бил ненормалник, който не е можел дори да си избърше носа — всичко това се помни. Роднините на майка ми се отрекли от нея, когато се омъжила за баща ми. И мен не са признали. И на децата си забраняваха да играят с мен. Аз съм син на девона. Син на човек, който е трябвало да изживее живота си като животно. Няма къде да се връщам. Сега домът ми е тук. Работата ми е да правя това, което нареди Хесер…

— Ама че работа… — тихо каза Семьон. — Сурово е при вас… Сурово. Помня, когато гонихме басмачите^[5]… — той се сепна и виновно погледна към Алишер: — Нали не е проблем, че говоря така?

— Защо, какво има? — отвърна с въпрос Алишер.

— Ами, може би, сега при вас не са басмачи, а народни герои…

— Когато Хесер беше комисар в Туркестан, баща ми е воювал в отряда му. — гордо каза Алишер.

— Как така воювал? — разгорещи се Семьон. — През коя година?

— В началото на двайсетте.

— Не, аз говоря за после… В Харм, през двайсет и девета, когато басмачите нахлуха през границата…

Те започнаха оживено да обсъждат някакви събития от миналите дни. Доколкото разбрах, бащата на Алишер и Семьон едва не са се срещнали — и двамата са се сражавали с Хесер, когато е бил на военна служба в Червената Армия. Честно казано, не успях съвсем да разбера по какъв начин Хесер е успял да участва в събитията по време на гражданската война. Не може Велик Светъл да мята файърболи към басмачите и белогвардейците! Явно не всички Различни са приели равнодушно тази революция. Някой е застанал на нечия страна в конфликта. И за да се бори с него, Хесер и приятелите му са обикаляли азиатските степи и пустини.

Освен това си помислих, че май се досещам защо са се скарали Хесер и Рустам.