Сергей Лукяненко
Последен патрул (11)

ВТОРА ГЛАВА

Това е много правилно — да пристигаш в чужд град сутрин. С влак или със самолет — няма значение. Денят сякаш започва с нова, чиста страница…

В самолета Алишер отново стана мълчалив и замислен. Аз дремех през целия полет, а Алишер мълчаливо гледаше в илюминатора, сякаш имаше нещо интересно в далечната, нощна земя. Преди да кацнем, когато влетяхме в утрото и самолетът започна да се снижава, попита:

— Антоне, ще имаш ли нещо против да се разделим за малко?

Погледнах любопитно към младия маг. Инструкциите на Хесер не предвиждаха нищо такова. За роднините и приятелите си, или по-точно — за отсъствието на такива, Алишер вече ни разказа.

Впрочем, не беше трудно да се досетя за кого може да мисли момче, напуснало родината си на двайсетгодишна възраст.

— Как се казва тя? — попитах аз.

— Адолат. — отвърна той без всякакви преструвки. — Иска ми се да я видя. Да разбера какво е станало с нея.

Кимнах. Поинтересувах се:

— Това име означава ли нещо?

— Всички имена означават нещо. Нима не поиска от Хесер да ти вложи знания по узбекски език? — порази се Алишер.

— Той не ми предложи. — измърморих аз. Наистина, защо сам не помислих за това? И как може Хесер да направи такъв пропуск? Различните изучават основните световни езици — разбира се, с помощта на магия. Някой по-рядък език може да бъде вложен в съзнанието ти от по-силен или по-опитен маг. Хесер би могъл. Алишер — не…

— Значи е смятал, че няма да ти трябва. — замислено каза Алишер. — Интересно…

Изглежда, Алишер не смяташе, че това е грешка на Хесер.

— Ще ми трябва ли да знам узбекски? — попитах аз.

— Едва ли. Почти всички знаят руски. Само най-младите и глупавите не учат руски език… Какво пък, все едно, теб никой няма да те вземе за узбек. — Алишер се усмихна. — Адолат означава справедливост. Красиво име, нали?

— Красиво е. — съгласих се аз.

— Тя е обикновен човек. — промърмори Алишер. — Но има хубаво име. Светло. Учихме заедно в училище.

Самолетът се разтресе — спуснаха шасито.

— Разбира се, иди при нея. — казах аз. — Мисля, че и сам ще стигна до офиса на Патрула.

— Не си мисли, че е само заради момичето. — Алишер се усмихна. — Струва ми се, че ще е по-добре първо да поговориш сам с местните патрулни. Ще им покажеш писмото на Хесер, ще се посъветваш… А аз ще дойда след час-два.

— И сред колегите ли нямаш приятели? — тихо попитах аз.

Алишер не отговори — и това беше отговор.

 

 

Излязох от аерогарата — явно скоро беше реконструирана и изглеждаше напълно модерно. В ръцете ми имаше само чантата с багажа и малко пакетче от безмитния магазин, нищо повече. Спрях, огледах се. Ослепително синьо небе и настъпваща, независимо че беше ранна сутрин, жега. Пътниците бяхме малко, нашият полет беше първият за деня, следващият се очакваше след час. Веднага бях обкръжен от частници, предлагащи услугите си:

— Да тръгваме, скъпи!

— Целият град ще ти покажа, направо безплатна екскурзия!

— Накъде отивате?

— Сядай, в колата ми е хубаво, има климатик!

Аз поклатих глава, погледнах към възрастния таксиджия-узбек, който спокойно чакаше до старата „Волга“ с нарисувани отстрани квадратчета на таксито. Попитах:

— Свободен ли си, бащице?

— Човек е свободен, докато вярва в свободата си. — философски отвърна таксиджията. Говореше много добре руски, почти без акцент. — Сядай.

Ето. Едва съм пристигнал — и неизвестно откъде изскочи обръщението „бащице“, а в отговор получих поредната цветиста мъдрост на Изтока. Попитах:

— Някой от великите ли го е казал?

— Дядо ми го казваше. Той беше червеноармеец. После беше враг на народа. После — директор на колхоза. Да, той беше велик.

— Случайно да се е казвал Рустам? — поинтересувах се аз.

— Не, Рашид.

Машината се измъкна от паркинга, аз се наслаждавах на вятъра, духащ през прозореца. Въздухът беше свеж и не миришеше както в Русия. Пътят също се оказа хубав, дори по столичните мерки. Дърветата отстрани правеха сянка и създаваха усещането, че вече сме в града.

Таксиджията замислено каза:

— Климатик… Сега всички обещават на пътниците прохлада. А нима нашите деди и прадеди са имали климатик? Отваряли са прозореца на колата си и са били доволни!

Аз погледнах с недоумение към шофьора. Той се усмихна:

— Шегувам се. От Москва ли идвате?

— Да.

— Съвсем без багаж… Ай-ай-ай! — Той поцъка с език. — Да не са го загубили?

— Спешна командировка. Нямаше време за багаж.

— Спешна? В нашия град няма нищо спешно. Преди хиляда, две, три хиляди години градът си е стоял. Той е отвикнал да бърза.

Аз свих рамене. Наистина, таксито вървеше някак мудно, но това не дразнеше.

— И къде отиваме? Имаме хотел „Самарканд“, имаме хотел…

— Не, благодаря. Не съм дошъл да спя. Трябва ми базара. Сиабския, в Стария град.

— Правилно! — въодушеви се шофьора. — Човекът знае къде отива и защо. Долетя — и веднага на базара. Без вещи, без жена, без проблеми — така трябва да се живее! Но нали си взел пари, щом отиваш на базара?

— Взех. — кимнах аз. — Закъде без пари на базар? А колко ви дължа? И какво вземате — соми^[1], рубли?

— Ако ще да са долари или евро. — безгрижно отвърна шофьорът. — Колкото искаш, толкова ще дадеш. Виждам, че си добър човек — защо да се пазарим. Добрият човек ще се притесни да не плати малко на бедния таксиджия. Сам ще плати повече, отколкото съвестта ще ми позволи да поискам.

— А вие сте добър психолог. — засмях се аз.

Шофьорът кимна:

— Добър? Да… сигурно. Защитавах докторска дисертация в Москва. Много отдавна… — той помълча. — Но сега не са нужни психолози. Като такси печеля повече.

Той замълча. Аз също не намерих какво да отговоря. Но вече бяхме в града и след малко шофьорът започна да изброява какво непременно трябва да посетя в Самарканд. Три медресе^[2], образуващи архитектурния ансамбъл Регистан, джамията Биби-Ханъм… Между другото, всичко това е близо до най-добрия самаркандски базар, Сиабския, чиято слава, както вече е ясно на шофьора, отдавна е стигнала до Москва. Базарът също трябва да бъде посетен, и то най-напред. Да не идеш е просто грешно. Но аз съм правилен човек и няма да направя такава грешка…

 

 

Сигурно шофьорът би се разстроил много, ако ме беше видял как отминавам входа на базара. Не, разбира се, че смятах да го посетя. Работата си е работа, но трябва да отнеса със себе си и някакви впечатления!

Но не сега.

Така че се измъкнах от шумната тълпа край входа на базара, отминах ято японци (и тук дойдоха!), както винаги окичени с миниатюрни фотоапарати и камери — след което заобиколих Биби-Ханъм. Джамията наистина впечатляваше. Керамичната облицовка на огромния купол блестеше на слънцето. Входният портал беше толкова огромен, че според мен надминаваше Триумфалната арка в Париж, а липсата на барелефи по стените напълно се компенсираше от заплетената шарка на опечените в синьо тухли.

Но сега ме очакваше не помпозно-туристически район.

Във всеки град има улици, които са построени под нещастна звезда. Те не винаги са в покрайнините. Понякога са до мрачни фабрики, понякога са до железопътни линии или автомагистрали, понякога — до някой парк или оцелял по недоразумението на градските власти овраг. Там се заселват неохотно, но и рядко напускат — сякаш сковани от някаква дрямка. И животът там тече по съвсем различни закони и в съвсем друго темпо…

Помня един район в Москва, където до обраслия с дървета овраг минаваше еднопосочна улица. Уж най-обикновен жилищен район — но сякаш скован от дрямка. Бях там през една зимна вечер по фалшив сигнал — вещицата, която правеше отвари, имаше лиценз. Автомобилът замина, а мен ме оставиха да съставям протокол за взаимна липса на претенции, после излязох на улицата да се опитам да хвана кола — не ми се искаше да викам такси и да чакам в апартамента на вещицата. Въпреки ранния час беше съвсем тъмно. Валеше сняг. По улицата нямаше никакви хора, явно всички излизащи от метрото тръгваха в друга посока. Автомобилите също изчезнаха някъде, а тези, които все пак минаваха, не желаеха да спират. А до самия овраг, опасан с ниска ограда, имаше малко паркче-атракцион: будка за билети, две-три въртележки, детско влакче — кръг от релси с диаметър десетина метра. И в пълна тишина, под валящия от небето мек сняг, на фона на черната, мъртва пропаст, малко локомотивче с два вагона се движеше в кръг, звънтейки и мигайки с разноцветни светлини. В първото вагонче седеше абсолютно неподвижно, покрито от навалелия сняг, петгодишно момче с голяма шапка-ушанка и със здраво стисната в ръка пластмасова лопатка. Сигурно това беше детето на касиерката, която е нямала на кой да го остави в къщи… Уж нищо особено, но ми стана толкова неприятно, че се принудих да спра минаващият край мен камион и да избягам към центъра на града.

Горе-долу в такъв район се намираше и офисът на Нощния Патрул. Не ми трябваше карта, и така чувствах накъде да вървя. И ми трябваха само десет минути от базара, от самият център. Но сякаш попаднах в друг свят. Не, не в ярка източна приказка, а в нещо средно, което можеш да срещнеш и в азиатските републики на бившия Съветски Съюз, и в Турция, и в южните страни на Европа. Полу-Европа, полу-Азия, взела не най-добрите черти от двете части на света. Много зеленина, но с това се изчерпва хубавото — сградите са прашни, мръсни, овехтели, дву- или триетажни. Ако не бяха толкова еднообразни, щяха да радват окото на туриста. Но тук и това липсва, всичко е унило и еднотипно: изронени стени, мръсни прозорци, отворени външни врати, окачено по просторите пране. Някъде от дълбините на паметта ми изплува термина „скелетно-камъшитено домостроене“. Въпреки унилата канцеларщина, той характеризираше тези сгради, построени „временно“, но престояли повече от половин век.

Офисът на Нощния Патрул се намираше в голяма, но едноетажна къща — също остаряла, с малка градинка около нея. Хрумна ми, че такова място е много подходящо за малка детска градина, пълна със смугли, чернокоси деца.

Но тукашните деца отдавна бяха пораснали. Заобиколих паркираното до оградата „Пежо“, отворих вратичката, отминах саксиите, в които се бореха за живот изсъхващи цветя и с потръпване прочетох старата табелка в съветско-бюрократичен стил, окачена на вратата:

 

Първо ми се стори, че съм се побъркал. После, че гледам през Сумрака. Но не, надписът беше абсолютно реален, жълти букви върху черен фон, покрит с пукнато стъкло. Ъгълът на стъклото беше счупен, а последната буква в думата „патрул“ беше избледняла.

Отстрани имаше същият текст на узбекски, от който разбрах, че „Нощен Патрул“ в превод звучи като „Тунги Назорат“.

Бутнах вратата — не е заключено, разбира се, — и влязох направо в голяма зала. Точно както е прието на изток — никакви антрета. Ами правилно, за какво са им, в Самарканд изобщо няма студ.

Обстановката беше проста и с нещо напомняше на малко отделение на милицията, или на кантора от съветските времена. До входа имаше закачалка и няколко шкафа с книжа. Зад едно бюро пиеха чай трима млади узбеки и пълна възрастна рускиня. Пред тях кипеше голям електрически самовар. Не, само погледнете — самовар! За последен път видях самовар в Русия на измайловския панаир заедно с матрьошките, шапките-ушанки и други подобни стоки за чуждестранните туристи. Имаше още няколко празни бюра. В ъгъла бръмчеше стар компютър с масивен монитор — отдавна е трябвало да му сменят вентилатора…

— Ассалом алейкум. — казах аз, чувствайки се като пълен идиот, който се опитва да изглежда умен. Ама защо Хесер не ме обучи на узбекски?

— Алейкум ассалом. — отговори жената. Тя беше смугла, чернокоса — очевидно със славянска кръв, но с онази удивителна промяна във външността, която настъпва без всякаква магия с всички европейци, които от раждането си живеят на Изток. Дори беше облечена като узбекска жена — в ярка дълга рокля. Жената ме погледна любопитно — почувствах умелото, но слабо докосване на проучващото заклинание. Не се защитих и тя безпроблемно свали информацията. Лицето й се изопна, тя се надигна и тихо каза:

— Момчета, имаме висок гост…

— Тук съм неофициално! — замахах с ръце аз.

Но вече беше късно. С мен се здрависваха, представяха ми се — Мурат, шесто ниво, Тимур, пето ниво, Нодир, четвърто ниво. Доколкото разбрах, изглеждаха колкото реалната си възраст, тоест двайсет-трийсет годишни. В самаркандския Патрул, както обясни Хесер, има петима Различни… в ташкентския Патрул, според Алишер, сътрудниците са по-млади. Накъде по-млади, да не би да вземат на работа ученици?

— Валентина Илинична Фирсенко, Различна. Четвърто ниво.

— Антон Городецки, Различен, Висше ниво. — за пореден път повторих аз.

— Аз ръководя канцеларията. — продължи жената. Тя се здрависа последна, и изобщо се държеше като най-младшия сътрудник на Патрула. При това оцених възрастта й на поне сто и петдесет години, освен това превъзхождаше мъжете по Сила.

Впрочем, след секунда не останаха никакви съмнения кой тук е главният.

— Момчета, бързо пригответе маса. — изкомандва Валентина. — Мурат, вземи колата, бързо мини по маршрута, а после прескочи до базара.

С тези думи тя връчи на Мурат ключовете за огромен стар сейф, от който момчето, всячески опитвайки се да го направи незабележимо, извади оръфана пачка пари.

— Моля ви, няма нужда! — помолих аз. — Тук съм напълно неофициално и за кратко. Просто да се представя, да задам няколко въпроса… Трябва да отида и до Дневния Патрул.

— Защо? — поинтересува се жената.

— На границата нямаше пункт за Различни. В Сумрака висеше табелка, че Светлите трябва да се регистрират в Дневния, а Тъмните — в Нощния Патрул.

Беше ми интересно как патрулната ще коментира това шокиращо нехайство. Но Валентина Илинична само кимна:

— Нямаме достатъчно сътрудници за дежурство на аерогарата. В Ташкент всичко е както трябва… Нодир, изтичай до упирите^[3], кажи им, че в града е пристигнал по лична работа Висш Светъл — Городецки от Москва.

— Аз съм тук неофициално, но не по лична… — започнах аз. Но вече не ме слушаха. Нодир отвори една невзрачна врата и влезе в съседната стая, където с удивление забелязах също толкова просторна и полупразна зала.

— Защо при упирите? — попитах аз, зашеметен от напълно немислимата догадка.

— О, там е офисът на Дневния Патрул, при тях няма упири, просто така им викаме… по съседски… — Валентина Илинична се засмя.

Аз мълчаливо влязох в съседната стая след Нодир. Двама Тъмни Различни — млад и на средна възраст, четвърто и пето ниво, дружелюбно ми се усмихнаха.

— Ассалом алейкум… — измърморих аз, минах през залата (абсолютно същата, дори имаха същия самовар) и отворих вратата към улицата, успоредна на тази, по която дойдох.

Зад вратата имаше същото дворче, а на стената — табелка:

 

Тихо затворих вратата зад себе си и се върнах в стаята. Нодир, явно почувствал реакцията ми, вече беше изчезнал.

Един от Тъмните каза добродушно:

— Като си свършите работата, елате и при нас, уважаеми. Рядко идват гости от Москва.

— Елате, елате! — подкрепи го втория.

— Някой път… благодаря за поканата. — смутолевих аз. Върнах се в офиса на Нощния Патрул и затворих вратата.

В нея дори нямаше ключалка!

Светлите изглеждаха леко смутени.

— Нощен Патрул. — процедих аз през зъби. — Светли сили…

— Посгъстихме се малко. Комуналните услуги са скъпи, наем… — Валентина Илинична разпери ръце. — Вече десет години делим едно помещение.

Аз направих лек пас — стената, разделяща офиса на Светлите от офиса на Тъмните, се освети за миг от синьо сияние. Едва ли при Тъмните в Самарканд има маг, способен да свали наложеното от Висш заклинание.

— Напразно правите така, Антоне. — укорително каза Валентина Илинична. — Няма да ни подслушват. При нас не е прието така.

— Вие би трябвало да следите Тъмните сили! — възкликнах аз. — Да ги контролирате!

— Ами ние ги контролираме. — разсъдително отвърна Тимур. — А когато са наблизо, е по-лесно да ги контролираме. За да обикаляме целия град ни трябва пет пъти по-голям щат!

— А табелките? „Нощен Патрул“, „Дневен Патрул“? Хората ги четат!

— Нека ги четат. — каза Нодир. — Малко ли кантори има в града? Ако се криеш и не окачиш табелка, веднага става подозрително. Или милицията ще дойде, или бандити да ни рекетират. А така всички виждат: държавна организация, няма какво да вземеш от нея, нека си работят…

Аз се опомних. В края на краищата, това не е Русия. Самаркандския Патрул не е в нашата юрисдикция. Някъде в Омск бих могъл да упражнявам правата си и да предявявам претенции. Не съм началник на самаркандския Патрул, нищо че съм Висш Светъл.

— Разбирам. Но в Москва това е невъзможно… Тъмните да седят през една стена!

— Седят, и какво от това? — примирително каза Валентина Илинична. — Само седят. И тяхната работа не е сладка. Не, ако стане нещо, няма да престъпим принципите си. Момчета, помните ли как преди три години жодугар^[4] Алия-апа наложи проклятие на стария Назгул?

Момчетата закимаха. Момчетата се оживиха и явно бяха готови да си спомнят за тази славна история.

— На кого е наложила? — не издържах аз.

Всички се засмяха.

— Това е име — Назгул. Не са онези назгули от американските филми^[5]. — проблясвайки с белозъбата си усмивка, обясни Нодир. — Има такъв човек. Имаше, умря миналата година. Умираше дълго, а жена му беше млада. Помолила една вещица да й помогне. Забелязахме проклятието, арестувахме вещицата, направихме забележка на жената — направихме всичко както си трябва. Валентина Илинична премахна проклятието, всичко стана много добре. Макар че старецът беше много гаден, съвсем лош. Зъл, алчен и развратен, нищо че беше стар. Всички се зарадваха когато умря. Но проклятието го премахнахме както си трябва!

Аз помислих и седнах на скърцащия стол. Да, и да знаех узбекски, това нямаше да ми помогне. Проблемът не е в езика. А в манталитета.

Умните думи малко ме успокоиха. Но в този момент забелязах погледа на Валентина Илинична — добър, но снизходително-съчувствен.

— И все пак, не трябва да е така. — казах аз. — Разберете ме, не искам да ви упреквам, това си е вашият град, вие отговаряте за реда тук… Но е някак необичайно.

— Това е, защото сте по-близо до Европа. — обясни Нодир. Явно не смяташе, че Узбекистан не е в Европа. — А при нас е нормално, ако има мир — може да живеем един до друг.

— Ъхъ. — Аз помълчах. — Благодаря за разясненията.

— Седнете на масата. — дружелюбно каза Валентина Илинична. — Какво се свихте в ъгъла като някой чужд?

Общо взето, не седях в ъгъла. В ъгъла Тимур приключваше с подготовката на масата. На ярката покривка, моментално превърнала две бюра в голяма трапезна маса, вече стояха чинии с плодове: яркочервени и сочно-зелени ябълки; черно, зелено, жълто и червено грозде; огромни, колкото малки дини, нарове; някакъв много апетитен салам с домашен вид; нарязани парчета месо и горещи, очевидно затоплени с магия, лепешки^[6]. Спомних си как Хесер в един рядък миг на носталгия започна да хвали самаркандските лепешки — и какви били вкусни, и как не се развалят цяла седмица, само да ги стоплиш — и ядеш, ядеш, не можеш да спреш… Тогава приех думите му за обичайните старчески спомени от рода на „едно време дърветата бяха по-големи, а саламът — по-вкусен“. Сега устата ми се напълни със слюнка, и изведнъж заподозрях, че Хесер не е преувеличил много.

Освен това на масата имаше две бутилки коняк. Местен, което веднага ме изплаши.

— Не се притеснявайте, че масата е празна. — каза невъзмутимо Нодир. — Сега Мурат ще се върне от базара и ще седнем както трябва. А засега ще „подложим“ малко.

Разбрах, че няма да се измъкна от тържествен обяд с изобилие на алкохол. И заподозрях, че Алишер се е измъкнал от незабавна среща с патрулните не само заради интерес към съдбата на бившата си приятелка от училище. Нищо, че вече от много години посещението на московски гост не е посещение на висшестоящ началник. Въпреки това патрулните считат Москва за много, много важен център.

— Работата е там, че дойдох по молба на Хесер… — казах аз.

И видях по лицата им, че моят статут от просто висок излетя до немислими висини. Някъде в космоса, където Различните не могат да идат.

— Хесер ме помоли да намеря приятеля му. — продължих аз. — Той живее някъде в Узбекистан…

А сега настъпи неловка пауза.

— Антоне, за девона ли става въпрос? — попита Валентина Илинична. — Но той отиде в Москва… през деветдесет и осма. И там загина. Мислехме, че Хесер знае за това.

— Не, не, не става въпрос за девона. — запротестирах аз. — Хесер ме помоли да намеря Рустам.

Млади узбеки се спогледаха. Валентина Илинична се намръщи:

— Рустам… чувала съм нещо… — Тя се поколеба. — Но това… това е много стара история. Съвсем древна. Тя е на хиляди години, Антоне.

— Той не работи в Патрула. — признах аз. — И, разбира се, вече има друго име. Мисля, че е сменил много имена. Знам само, че е Висш Светъл маг.

Нодир поглади твърдата си черна коса и твърдо каза:

— Това е много трудно, Антон-ака. В Узбекистан има само един Висш маг. Той работи в Ташкент. Но той е млад. Ако стар и силен маг иска да се скрие — той винаги ще се скрие. Тук не ти трябва сила, за да го намериш. Трябва мъдрост. Трябва самият Хесер да търси. Не, Антон-ака. Ние не можем да ти помогнем.

— Може да попитаме Афанди. — замислено каза Валентина Илинична. — Той е слаб маг и не е много… много съобразителен. Но паметта му е добра, а живее вече триста години.

— Афанди? — напрегнах се аз.

— Това е петият ни сътрудник. — Валентина Илинична леко се смути. — Е, нали разбирате, седмо ниво. Той… е повече по стопанската част. Но ако помогне?

— Почти съм сигурен в това. — Аз кимнах, припомняйки си думите на Надечка. — А къде е той?

— Трябва скоро да дойде.

Нямах друг изход. Кимнах и отидох до „празната“ маса.

 

 

Мурат се върна след половин час, с пълни торби, част от които веднага бяха изсипани на масата. Останалото Мурат го отнесе в малка кухня, залепена към основното помещение на Патрула. Кулинарните ми познания стигаха, за да разбера — сега ще се готви плов.

А дотогава пиехме коняк, който се оказа неочаквано добър, и замезвахме с плодове. Валентина Илинична остави Нодир да води разговора. И аз вежливо изслушах историята на узбекските Патрули от древните митични времена до Тамерлан^[7] и от Тамерлан — до наши дни. Няма да лъжа, тук Светлите не винаги са живели мирно с Тъмните. Имало е мрачни, кървави и ужасни събития. Но останах с впечатление, че противоборството на Патрулите в Узбекистан се е изостряло по някакви напълно неведоми за мен закони. Хората воювали и се избивали, а Патрулите са пазели вежлив неутралитет. Затова пък по времето на Хрушчов и в първите години от управлението на Брежнев, Светлите и Тъмните се сражавали с немислимо ожесточение. Именно тогава загинали тримата Висши мага — двама от Дневния и един от Нощния Патрул. Войната покосила и редиците на Различните от първо и второ ниво.

После всичко утихнало, сякаш „застоя“ на осемдесетте години се разпрострял и над Различните. И оттогава отношенията между Тъмните и Светлите се свеждат до вяло противопоставяне, по-скоро на нивото на закачките и насмешките, отколкото на сериозна неприязън.

— На Алишер това не му харесваше. — отбеляза Тимур. — Той още ли е в Москва?

Аз кимнах, зарадван от удачния обрат в разговора.

— Да. В нашият Патрул е.

— И как е той? — вежливо попита Нодир. — Чухме, че вече е четвърто ниво?

— Практически трето. — казах аз. — Но сам ще ви разкаже. Той също дойде, но реши първо да посети познатите си.

Тази новина явно не зарадва патрулните. И Тимур, и Нодир сега изглеждаха ако не огорчени, то притеснени. Валентина Илинична поклати глава.

— Изглежда ви разстроих? — поинтересувах се аз. Изпитата бутилка принуждаваше към откровеност. — Обяснете ми, какво има? Защо се отнасяте така с Алишер? Защото баща му е девона?

Патрулните се спогледаха.

— Проблемът не е в това, кой е баща му. — каза Валентина Илинична. — Алишер е добро момче. Но той… е много рязък.

— Нима?

— Може би се е променил в Москва. — предположи Тимур. — Но Алишер винаги е искал да воюва. Не се е родил в подходящо време.

Аз се замислих. Разбира се, в нашият Патрул Алишер винаги предпочиташе да работи на улицата. Патрули, сблъсъци, арести — малко неща се случваха без него…

— Ами… при нас това е някак по-естествено. — казах аз. — Москва е голям град, животът е по-напрегнат. Но Алишер много тъгува по дома си.

— Не, ние се радваме, разбира се! — сепна се Валентина Илинична. — Толкова отдавна не сме виждали Алишер. Нали, момчета?

„Момчетата“ се съгласиха с пресилен ентусиазъм. Дори Мурат се обади от кухнята, че Алишер му липсва.

— А скоро ли ще дойде Афанди? — попитах аз, отклонявайки разговора от неприятната тема.

— Наистина… — обезпокои се Валентина Илинична. — Вече три часа…

— Ама той отдавна е тук. — отново се обади Мурат от кухнята. — Обикаля двора с метлата, виждам го през прозореца. Сигурно е решил, че ще го карат да готви плов…

Нодир бързо отиде до вратата и извика:

— Афанди! Какво правиш?

— Мета двора. — с достойнство отвърна петият сътрудник на самаркандския Патрул. Съдейки по гласа му, не само беше роден преди триста години, но и телом беше стар.

Нодир се обърна и виновно разпери ръце. Отново повика:

— Афанди, влез вътре, имаме гост!

— Знам, че имаме гост. Затова и мета!

— Афанди, но гостът вече е вътре! Защо чистиш улицата?

— А, Нодир! Не ме учи как се приемат гости! Когато гостът е на улицата, всички чистят в къщи. А ако гостът е вътре, трябва да се чисти улицата!

— Както искаш, Афанди! — със смях каза Нодир. — Разбира се, ти знаеш най-добре. А дотогава ние ще хапваме грозде и ще пием коняк.

— Чакай, Нодир! — тревожно се обади Афанди. — Ще е неуважение към госта, ако не седна с него на масата!

След миг Афанди вече беше на вратата. Изглеждаше страшно нелепо. На краката — кецове без връзки, дрехите — опасани с войнишки колан сини дънки и бяла найлонова риза с копчета от всякакъв вид. Найлонът е здрав материал. Ризата явно беше на двайсет или трийсет години. Самият Афанди бе гладко обръснат (впрочем, съдейки по парченцата вестник, с които бяха залепени порязванията по брадичката, това му е струвало доста усилия) и беше плешив старец на около шейсет години. Хвърли одобрителен поглед към масата, облегна метлата на стената и смело подскочи към мен.

— Здравей, уважаеми! Да нараства твоята Сила като страстта на младеж, събличащ жена! Да достигне тя второ ниво, че даже и първо!

— Афанди, нашият гост е Висш маг. — отбеляза Валентина Илинична. — Защо му пожелаваш второ ниво?

— Мълчи, жено! — пускайки ми ръката и сядайки на масата, каза Афанди. — Нима не виждаш колко бързо се изпълни пожеланието ми, че даже беше надминато?

Патрулните се засмяха. Впрочем, изобщо не подигравателно. Афанди — аз сканирах аурата му и разбрах, че старецът беше на най-ниското ниво на Силата — беше шутът на самаркандския Патрул. Но любим шут, на който ще простят всяка глупост, и на когото никой няма да се обиди.

— Благодаря за добрите думи, бащице. — казах аз. — Наистина — пожеланията ти се сбъдват бързо.

Старецът закима, мятайки с удоволствие в устата си половин праскова. Зъбите му бяха отлични — може да не следеше за външността си, но явно придаваше голямо значение на такъв важен орган.

— Тук са само сукалчета. — измърмори той. — Сигурен съм, че дори не са успели да те посрещнат както подобава. Как се казваш, добри ми човече?

— Антон.

— А на мен ми викай Афанди. Това значи „мъдрец“. — старецът погледна строго патрулните. — Ако не беше моята мъдрост, отдавна силите на Тъмнината, да изсъхнат в гърчове и да изгорят в ада дано, да са им изпили малките сладки мозъчета и сдъвкали големите жилави дробове!

Нодир и Тимур се разсмяха.

— Защо дробовете са жилави, разбрах. — наливайки коняк, каза Нодир. — А защо мозъците са сладки?

— Защото мъдростта е горчива, а глупостта и невежеството — сладки! — каза Афанди, обръщайки чаша коняк след прасковата. — Ей! Ей, глупако, какво правиш!

— Какво? — Тимур, който възнамеряваше да замези коняка с грозде, погледна въпросително към Афанди.

— Не бива да замезваш коняк с грозде!

— Защо?

— Защото това е все едно да вариш козленце в млякото на майка му!

— Афанди, само евреите не варят козлета в мляко!

— А ти вариш ли?

— Не. — обърка се Тимур. — Защо в млякото…

— Ами тогава не замезвай коняк с грозде!

— Афанди, само три минути ви познавам, но вече поех толкова мъдрост, че ще я смилам цял месец. — Намесих се аз в разговора, привличайки вниманието на стареца. — Мъдрият Хесер ме изпрати в Самарканд. Той ме помоли да намеря неговият стар приятел, когото някога са наричали Рустам. Случайно да познавате Рустам?

— Разбира се, че го познавам. — кимна Афанди. — А кой е този Хесер?

— Афанди! — Валентина Илинична плесна с ръце. — Ама как може да не си чувал за Великият Хесер?

— Хесер… — замислено каза старецът. — Хесер… Хесер… Да не е онзи Светъл маг, който работеше като златар в Бинкент?

— Афанди! Как можеш да бъркаш Великият Хесер с някакъв си златар? — Валентина Илинична беше шокирана.

— А, Хесер! — закима Афанди. — Да, да, да! Олджибан^[8], победителя на Сотон, Лубсан и Хуркара. Кой не познава стария Хесер?

— А кой познава стария Рустам? — отново се намесих аз, преди Афанди да се потопи в изброяване на славните подвизи на Хесер.

— Аз. — гордо каза Афанди.

— Само, моля те, не преувеличавай, Афанди. — помоли Тимур. — На нашият гост му е много нужно да се срещне с Рустам.

— Това е трудно. — Цялата шутовщина на Афанди внезапно се изпари. — Рустам избяга от хората. Преди десет години са го видели в Самарканд. Но оттогава никой не е говорил с Рустам, никой…

— Откъде познавате Рустам, Афанди? — не се стърпях аз. Ако не бяха думите на щерка ми, щях да съм сигурен, че дядката ми мъти главата.

— Това беше отдавна. — Афанди въздъхна. — Живял в Самарканд един старец, съвсем глупав, точно като тези сукалчета. Вървял из града и плакал, защото нямало какво да яде. И изведнъж насреща му излязъл могъщ батир^[9], чийто очи сияели, а челото му било високо и мъдро. Той погледнал стареца и казал: „Дядо, защо тъгуваш? Нима не знаеш каква сила е скрита в теб? Та ти си Бошкача! Различен!“ Батирът докоснал стареца с ръка — и той придобил сила и мъдрост. А батирът казал: „Знай, че самият Велик Рустам е станал твой учител“. Ето такава история ми се случи преди двеста и петдесет години!

Съдейки по всичко, този разказ порази патрулните не по-малко от мен. Мурат замръзна на вратата на кухнята, а Тимур разля коняка, който доливаше в чашите.

— Афанди, Рустам ли те е инициирал? — попита Валентина Илинична.

— Вече разказах всичко, на мъдрият му стига. — вземайки чашата от Тимур, отвърна Афанди. — А на глупавия и сто пъти да му разкажеш — нищо няма да разбере.

— Защо не си ни разказвал тази история преди? — попита Тимур.

— Нямаше повод.

— Афанди, ученикът винаги може да повика учителя си. — казах аз.

— Това е така. — важно потвърди Афанди.

— Трябва да се срещна с Рустам.

Афанди въздъхна и хитро ме погледна.

— А трябва ли Рустам да се срещне с теб?

Колко ми омръзна тази източна витиеватост! Нима и у тях, в бита, общуват именно така? „Жено, затопли ли чурека^[10]?“ — „О, мой мъжо, нима горещите ми ласки няма да заменят чурека?“

Усетих, че няма да се сдържа и ще се изкажа недостойно за гост, когото са посрещнали толкова радушно. Но, за щастие, на вратата тихо се почука и влезе Алишер.

Лицето му изобщо не ми хареса. Не бих се учудил, ако Алишер беше тъжен. В края на краищата, би могъл да открие, че ученическата му любов се е омъжила, родила е пет деца, затлъстяла е и го е забравила — напълно достойна причина за тъга.

Но Алишер явно беше разтревожен от нещо.

— Здрасти. — каза той на бившите си колеги, сякаш се е разделил с тях едва вчера. — Имаме проблем.

— Къде? — попитах аз.

— Точно зад оградата.